Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ОСМИ

Когато Караибрахим дочу вестта, че Манол ще се жени на седмия ден от дадения срок, той сам каза:

— Аллах е взел ума му и ще го предаде в ръцете ни.

Иначе нищо не се промени в живота ни. Хората ядяха, пиеха и лежаха, а Караибрахим не ги караше да вършат нищо, само проверяваше оръжието им. Не знаех какво смята да прави Караибрахим, когато изтече десетият ден, вероятно и сам Караибрахим не бе решил. Всеки ден се фехтовахме със саби и забелязвах, че ударите му стават неточни, а погледът му не е така остър. Стори ми се недоспал и изморен. Мислех, че е замесена някаква жена, и Гюлфие ми каза, че всяка нощ се облича в овчарски дрехи и отива нанякъде. Това беше голяма смелост, защото можеха да го убият и дори да не намерим трупа му.

Дойде и денят на Маноловата сватба. Гюлфие казваше, че е редно да поканят Сюлейман ага и той трябва да изпрати богати дарове. Нито поканиха агата, нито той прати дарове.

Дойде и нощта и почна да долита отдалеч свирня на гайди. А тия нощи бяха тъмни, макар и звездни, луната изгряваше късно и слънцето я заварваше бледа и отъняла. Легнал си бях, когато ме извикаха.

Хората на Караибрахим бяха строени в един от вътрешните дворове на конака. Караибрахим, облечен в прости дрехи, без украшения и пера, ни каза:

— Тая вечер аллах ще ни предаде неверниците. На сутринта ще се събудите до хубави жени и ще дам всекиму по шепа жълтици, ако ми каже, че неговата жена е била допирана от мъж. Идете и махнете по дрехите си всичко, което свети — злато, камъни или желязо. Свалете шпорите от ботушите си, а ботушите вържете с върви на шията. Ще ходите боси — после ще накарате неверниците да оближат кръвта от тръните по краката ви. Аз ще ви водя по една тайна пътека, за която научих. Проговори ли някой в гората, на сутринта ще закова езика му с нажежен гвоздей, та да мирише печеното си месо. Стреля ли някой, ще му отсека палците на двете ръце, за да не може да хване оръжие. Вървете!

А отдалеч все идеше свирнята на гайди — българите се веселяха в село Подвис.

Измъкнахме се през една задна врата на конака и веднага потънахме в гората. Караибрахим каза, че Сюлейман ага се заклел никой да не излиза от конака, но ние оставихме на петте врати пет човека със запалени фитили, за да стрелят срещу всеки, който рече да излезе.

Пътят през гората беше труден. Освен тръне и камъни имаше и коприва. Но никой не проговори. Катерехме се, слизахме, пълзяхме по някакви скали. В началото си казвах, че ще следя пътя ни. Тогава Вега беше ниско, Полярната звезда — вдясно, Скорпионът с червения Антарес — вляво. После на една поляна видях Вега над главите ни, като в дъното на кладенец, със стени от борове. Другите звезди не видях.

Заслизахме по някакво нанадолнище. И като заобиколихме огромна скала, която закриваше небето, под нас лумнаха огньове и ни заля свирня и песен. Отблясъците на огньовете играеха по лицата ни. Виждаха се и хората, черни и дребни, да се вият заловени за ръце край огньовете. Виждаха се дори и гайдарите как надуват гайдите си, ала отделни човешки гласове и свирене на кавали или гайди не се чуваха — гласовете се сливаха в едно.

Ние стояхме над тях, гледахме и слушахме. Хората бяха или хиляда, или петстотин, а можеше да има и две хиляди. И най-опитното око на военачалник не би могло да ги преброи. Мислеха, че са в безопасност, и след половин час щяха да са в ръцете ни.

Какво ли щеше да стане, ако вдигнех пищов и гръмнех нагоре?

Видях на далечния блясък на огньовете, че гладките ремъчни мускули по лицето на Караибрахим се размърдват. Зъб блесна в мустаците му. Потреперах, защото той сякаш беше прочел мислите ми и като тигър дебнеше дали ще сторя нещо.

Караибрахим каза тихо:

— Спрете тук и ме чакайте. Надолу е пътеката. Да дойдат двама души с мене.

И той потъна в тъмнината.

Дълго го чакахме и колкото повече минаваше времето, толкова повече ми се струваше, че от нашето нападение нищо няма да излезе. Все разбирах толкова от военно изкуство, за да си представя какво значеше един отряд да тича нощем през гори по нанадолнище и насреща му да има врагове, които познават всеки дънер. И огньовете ми се струваха все по-далеч от нас. Имаше само една възможност — да се обезвреди безшумно стражата.

Караибрахим се появи, без да го усетим. Гледахме го напрегнато. Той каза:

— Няма стража. Те са луди. Сиври билюкбаши се обади:

— Не може, ага. Трябва да има засада. Караибрахим повтори:

— Стража няма.

И помълча, сякаш сам не си вярваше. После заговори:

— Кеманчиджогли, ти ще вземеш тридесет души и ще минеш отдясно на огньовете. Берсенджиараб, ти ще вземеш други тридесет души и когато Кеманчиджогли спре, ще го задминеш и ще отидеш зад огньовете. Не се бойте — неверниците са ослепени от пламъците и виното, а в гората е тъмно. Застанете всеки зад едно дърво. Когато изляза всред хорото, палете фитилите на пушките си и скочете на светло — на синджир, един до друг. И помнете — преди казах, че ще режа палци. Сега, като виждам успеха тъй близо, казвам ви — ще режа глави. Сиври билюкбаши, ти ще отделиш тридесетима души с франкски пушки с кремъци, без фитил и ще вървиш подире ми.

На мене Караибрахим нищо не каза, но аз вървях до него.

С разтуптяно сърце слизах към огньовете. Забравих, че дебнех хора. Обхвана ме ловната страст, все едно че се прокрадвах към дивеч. А те, клетниците, пееха и играеха. Може само така да ми се е сторило, но имаше нещо диво и неестествено във веселбата им, в рученето и пищенето на гайдите, в свирнята на кавалите, насочени към звездите. Нещо прекалено имаше във всичко, ала нали тук преди векове голите вакханки бяха разкъсали жив Орфея?

Застанахме в полукръг около огньовете, опрени в дърветата, помня как сърцето ми тупаше върху червеносребърната кора на една ела и дървото сякаш тръпнеше от тия удари. Бузата ми беше опряна в същата гола кора и аз чувах сърцето си в дървото, а потта ми течеше по кората. Вирвода бях потен от път и от напрежение, гърлото ми беше сухо, голите ми стъпала горяха. Дръжките на двата пищова едва не се изхлъзваха от мокрите ми пръсти.

А българите играеха хоро — черни, с гръб към нас, разтопени от пламъците насреща. На края на дългата трапеза седяха Манол и Елица, тя цялата в бяло, той с червеното си наметало, с коси до раменете, с лице бакърено от огъня. От двете им страни имаше по една бъчва и който гребнеше и пиеше, удряше пръстената паница в земята. Чуваха се немощните пукания на грънците сред пищенето и врявата.

Потреперах и замръзнах от студ, когато някой ме докосна. Караибрахим ми подаваше чалмата си. Взех я.

И той тръгна спокойно през окрайнината на гората, към огньовете. Голият му череп сияеше.

Без да зная как, с чалмата в ръцете, тръгнах полека след него.

Никой не погледна към Караибрахим.

А той, щом стигна до сплетените ръце на играчите, спря се, разсече ги с един удар на дланта си и с един скок беше вече до гайдарите. Дръпна с десницата си гайдата из ръцете и устата на някакъв гайдар и я вдигна нагоре. Опря пищова в лявата ръка до надутата гайда и стреля в нея.

Гръмна. И не изведнъж, а на пресекулки, както излизаше въздухът от пробитата гайда, свирнята и песните спряха. Хорото замръзна. Ала в някакъв край на поляната още се смееха и викаха.

— Дур! — викна Караибрахим.

И хвърли на земята празния пищов.

Само в дясната му ръка имаше пищов, лявата беше свободна. И аз като лунатик минах през разкъсания пръстен на хорото и застанах до него. Той взе чалмата от ръцете ми и я сложи на главата си.

В ушите ми шумеше, бях лек и светъл. Хората ни гледаха мълчаливо, никой не мърдаше. Последният смях се стопи. Пламъците пращяха. Заплака дете. Манол полека се изправи. Ушите ми писнаха още по-силно.

Караибрахим протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и с широко и плавно движение я завъртя наоколо. Навярно така индийските факири хипнотизират тълпите.

Изведнъж светещите точки на човешките очи, вперени в нас, изчезнаха. Хората се обърнаха без шум, без глас.

В окрайнината на гората, почти в кръг, стояха Караибрахимовите хора. В двата края като свещи светеха фитилите на мускетите, по средата нямаше фитили. Черните широки дула гледаха към нас. На шиите на турците висяха ботуши, от двете им страни по един ботуш, сякаш всеки беше възседнат от невидим дявол.

Манол викна. Не го видях, той трябва да беше.

Това беше мигът. Омаята се пукна. Срещу нас пак светнаха очи.

И кой знае какво щеше да стане. Тогава до нас с Караибрахим застана дядо Кральо и вдигна ръка.

— Стойте! — викна и той.

Който от българите беше посегнал към пояса си, отпусна ръка. Мигът мина.

Клетнико, който спря клането на поляната. Такава била съдбата ти, аз да ти бъда палач, аз, извергът, дошъл от Париж. Защо го направи? След месец да беше се случило, ти първи щеше да скочиш срещу мускетите. Пет пъти бяхте повече от нас. А ти още вярваше в някаква справедливост, в човешки думи, кой знае в какво. Звярът вярва само на зъбите си и на ноктите си.

И мигът мина. Хората вече мислеха. Видяха, както трябва, дулата. Ако бяха пияни, изтрезняха. На всеки се стори, че щом се хвърли напред, пръв ще умре.

Караибрахим спечели. Беше по-добър играч. А ония сега се учеха.

— Ага — рече старецът.

Поне достойнство и сила бяха останали в него. За какво му бяха?

— Ага, защо си дошъл? Остават още три дни.

Без да съм усетил, казал съм това на турски. Може и да не съм го казал.

— Ще ги дочакате в конака. На гости — рече Караибрахим с жестока усмивка.

И се сви, озъби се, изръмжа и се впи с очи в българите около него, като човек, свикнал да се разправя с хората, сякаш са зверове. Сграбчи с ръка дядо Кральо и го тласна настрани:

— Гит! Първенците тука!

Трима-четирима спахии скочиха в кръга и почнаха да се вглеждат в лицата на хората.

Това може би беше вторият миг, когато българите трябваше да се нахвърлят върху нас. И пак дядо Кральо го провали.

— Хора! — викна той. — Не мърдайте, да не стане кръвнина! Кръвнина! Боже!

И като отбрани говеда от стадо спахиите отделиха първенците на една страна, при нас с Караибрахим. А някои и сами идеха, като 5 бършеха потта от лицата си, както преди миг я бършеха, хванати за хорото.

— Тоя, тоя и тоя! — сочеше Караибрахим. Той беше запомнил лицата им в конака. Минаха край дядо Галушко и баба Сребра. Ала ги отминаха.

— Сега всички мъже!

И неколцина спахии задърпаха мъжете. Развикаха се жени, писнаха деца, ала мъжете мълчаливо ги погалваха и се събираха край огньовете. Хората с мускети в плътна редица отделиха жените от мъжете, с гръб към нас. Аз виждах очите на българите.

Чак тогава Караибрахим се обърна към Манол.

А той стоеше на другия край на трапезата, прегърнал с една ръка Елица през рамото. Между него и Караибрахим се протягаше недовършената трапеза. Пламъците на огньовете бяха почти стихнали и станали по-ниски, защото никой не беше хвърлял съчки, та Манол изглеждаше по-висок и по-тъмен. Дулото на Караибрахимовия пищов сочеше през трапезата към Манол и Елица.

— Уловете го! Жив! — рече Караибрахим.

И шестима турци, боси, приведени, взеха да дебнат към Манол с увиснали напред, люлеещи се ръце, като пехливани.

Манол помилва Елица, отдели я от себе си и застана, скръстил ръце на гърдите си.

Ала когато шестте чифта ръце изведнъж се впиха в него, той потрепера сякаш от погнуса, дръпна се и се отскубна. И ръцете му вече не бяха скръстени.

Когато втори път посегнаха към него, той вдигна ръка и удари. Три пъти удари и трима души паднаха на земята. Удряше мълком, като с чук, само по един път. Не се биеше да се отскубне, не се мяташе, не се бранеше. Само вдигаше дясната си ръка и удряше. Ако побеснееше, струваше ми се, че ще убие и шестимата. А може би такъв беше гневът му, мълчалив, горд, отчаян.

Тримата останали го хванаха. Един скочи на гърба му и сложи лакът на гърлото му и коляно на кръста му. Другите двама извиха лактите му назад. Като видяха, че не се дърпа, отпуснаха се и той стоеше между тях изправен, разгърден, а дори косата му не се беше разбъркала и падаше разчесана до плещите му.

— Хаиролсун, Маноле! — рече Караибрахим.

Пристъпи полека, направо по белите платна на трапезата, газеше с боси крака през печеното месо и хляба, риташе леко купите с вино и стомните. Отиде до Манол и извади от силяха му широк нож. Тогава неколцина турци влязоха между мъжете и почнаха да вадят от поясите им каквото оръжие намираха. В тихото дрънкаха пищови и ножове. И като светваха на пламъците, лягаха в купчина край огъня — купчина, мълчалива като стопаните им. А тия, които претърсваха първенците, пускаха кесиите им в пазвите си.

Щом издрънка последният пищов, Караибрахим ме посочи и рече:

— Венецианецо, машалла!

Аз тръгнах към него, все още като треснат в главата, все още с чувството, че това, което става, е недействително и се случва насън. Нещо друго трябваше да се случи, не това. Мислех, че ме вика, за да кажа нещо на Манол. И чух, като стъпвах по тревата — а тя се впиваше между пръстите ми като сплъстена коса в зъбите на гребен, — че Караибрахим казва:

— Думата си е дума. Ето тия, които са тук, с белите венци на главите, всички са девици. Тук момата си е мома. Избери пръв. Ала не пипай Елица.

Разбрах, че дарява обещаните на спахиите моми. Пред бащите им, пред майките им, пред годениците им.

Вдигнах очи и видях пред себе си девичите лица. Огньовете бяха още по-слаби. Хубави бяха, господи, хубави като самодиви, млади, ужасени, бели.

Протегнах ръка и хванах за рамото най-близката от тях. Усетих крехкото й рамо. Трепета на тялото й. Тя се дърпаше, ала все тъй мълчаливо, като че в тая нощ всички бяха онемели.

Тогава българите разбраха какво става, защото преди не разбраха Караибрахимовите думи. И над поляната се разнесе писък, скърцане на зъби, продрано хъркане. Замучаха, зареваха и заблеяха животните, докарани дар за сватбата, завързани в единия ъгъл на поляната.

И както бях с гръб, чух зад мене гласа на баба Сребра: — Мъже ли сте! Кучета сте! Ръката ми замръзна на рамото на девойката. И край мене прелетя на височината на гърдите ми нещо черно и страшно. Прелетя и се залепи върху единия от спахиите, които държаха Манол. След миг човекът се търкаляше по гръб, гръклянът му изхвръкнал от врата, отворен нагоре като изгърмял пищов, а наоколо хвърчеше кръв и клокаха мехури. И човекът викаше не през устата си, през гръкляна.

А страшният пес — защото това беше песът на Шерко — се вдигна на задни крака и без да скача, падна на раменете на другия човек, който държеше Манол. Само че той успя да прикрие с лакти гърлото си и кучето ръфаше ръката му.

Манол изчезна. Аз гледах как човекът се търкаля по поляната и кучето го дави, а в ръката ми все още стоеше вкамененото топло рамо.

Чух гласа на Караибрахим:

— Маноле, върни се! Шерко, спри кучето!

Елица лежеше прекършена през кръста върху едното коляно на Караибрахим, разпуснатата й коса стигаше земята, та сякаш подпираше главата й. Очите й бяха затворени, а Караибрахим притискаше в кръста й пищов.

Манол се обърна. Той беше до първите дървета на гората. Най-напред погледна през рамо, после се извърна с цяло тяло. До него стоеше Шерко. А по-назад, почти в гората се виждаше трети човек, блед, в расо — попът от гробището с големите каменни кръстове.

— Шаро, куш! — викна Шерко.

И кучето се дръпна от човека и отиде бавно, като ръмжеше, та легна в краката на господаря си. Докато още вървеше, тръгна и Манол, размина се с кучето и отиде в тълпата на първенците. А лицето на попа и расото ги нямаше.

— Папаза! Дръжте папаза! Човекът се беше стопил в гората.

През поляната притича Мирчо и като опря чело в хълбока на Манол, почна да плаче.

— Венецианецо, видях коя искаш. Жените ще делим на светло. Сиври билюкбаши, вържи първенците и мъжете. На първенците ръцете, на мъжете краката. Само първенците и девойките ще закараме в конака. Мъжете, жените и децата ще оставим тук.

— Господарю — рече Сиври Билюкбаши, — да им теглим ножа.

— Те са от стадото на падишаха.

— Да ги вземем всички.

— Щом първенците се пречупят, сами ще ни дойдат. Те са овчари, вървят след овните. Хайде! Обувайте ботушите си — защото ботушите им още висяха на шиите, — половината ги обувайте, другата половина да пазят!

А в това време турчинът, когото търкаля кучето, се надигна от земята. Измъкна нож и пищов и като се олюляваше и залиташе, тръгна към кучето и към Шерко.

— Върни се! — рязко викна Караибрахим. Турчинът не го чу.

Тогава Караибрахим с два скока го стигна, дръпна го за рамото, та го обърна и с един удар през лицето го прати на земята.

— Тоя човек — рече Караибрахим и посочи Шерко — ще ни отгледа псета като това проклето псе, каквито няма другаде по земята на падишаха.

После посочи падналия турчин:

— А тоя няма да хвърля жребие за жените. Каквото му остане. Хайде!

Двамина започнаха да завързват първенците, докато другите държаха мускетите и пищовите опрени до гърдите им. Някой хвана Мирко и го поведе през поляната, а момчето хапеше и се дърпаше. Беше единият ходжа, шейх Шабан Шебил. Защото и двамата бяха с нас, проклетниците, и в гората освен пищовите държаха и по един нож в устата си.

Другият, молла Сулфикар Софта, дойде при Караибрахим.

— Ага — рече той и се засмя, — ние сме свети хора, не щем жени. Дай ни момчето. Едно момче на двама ни. Ние сме бедни хора — стига ни половин момче. И без това шейхът е с едно око и с една ръка, повече от половин не му и трябва.

Караибрахим само махна с ръка. Аз усетих, че ще повърна — спомних си за кораба.

И Мирчо падна в ръцете на двамата мръсници, ходжите. Тогава Манол вдигна глава и проговори:

— Едно ще те попитам, Караибрахиме, право да ми отговориш Убит ли е моят син Момчил?

— Какво пита тоя човек? — рече Караибрахим студено и гордо.

— За сина си — преведох аз Маноловите думи.

— Той вардеше пътеката, по която трябва да сте дошли — обади се Манол.

— Кажи му, че на пътеката нямаше никакви хора. Синът му ни е чул и е побягнал.

И всички разбраха, че Момчил е напуснал определеното място. Аз си спомних мъжакамък, момичето-бреза и Момчиловото лице през оная лунна нощ. И как на другата сутрин сребърните монети играеха в извора, който не искаше да ги приеме.

Тъй Манол остана за една нощ без жена и без двамината свои синове.

Влязохме с Караибрахима в къщата на Манол, приготвена за първата нощ. Изкачихме стъпалата й. Бутнахме вратата, окичена с вейки и цветя, и влязохме в горницата.

Светеше кандило. Не, две бяха. Из мрака излизаше само бялото. Бели варосани стени. Бяла постеля, без горна завивка. Бяла нощна дреха, закачена над нея. Елицината риза. Бели цветя върху пода.

Кой ли беше шетал тук. В Маноловия род нямаше жена.

И в ъгъла насреща белосребърни блясъци — Маноловите чанове.

Тук Манол щеше да доведе тая нощ Елица. А сега щеше да я отведе Караибрахим.

Караибрахим стоеше сред стаята. Стори ми се умислен. Може би заради светлината на кандилата, може би след напрежението на нощния пристъп. Беше се отпуснал. Гледаше бялата постеля и мълчеше.

Потреперах, като си помислих, че може би ще доведе Елица тук, върху постелята, приготвена от другиго и за другиго.

Караибрахим откъсна поглед от постелята и го обърна към блясъците в дъното на стаята.

— И тук камбани — рече тихо, през зъби. Тъй рече думата — камбани — на български. И повторно на турски — чанове.

Приближи се, неочаквано измъкна ятагана си и замахна. Гръмна. Оглушах.

Чановете се тръшнаха на земята, десетки наведнъж, като зрели плодове на отсечено дърво. Търкулнаха се.

Караибрахим замахна втори път сред звъна и ехото. Последният прът с чанове се удари в пода.

И в тясната стая Караибрахим започна да гони чановете. Да ги сече, да ги рита, да ги удря в стените.

Аз обезумях. Свих се в един ъгъл и затворих очи. Не посмях да избягам от стаята, всеки миг побеснелият Караибрахим можеше да ме съсече.

Няма да го забравя. Боя със сребърните чанове. Не чух стенание на пукване. Те гърмяха, ечаха, трещяха. Търкаляха се, подскачаха, удряха тавана. Звънът им летеше през стаята като птица с железни крила, удряше ме в лицето. Сякаш непрекъснато бляскаха и падаха светкавици и се забиваха гръмове. Защото аз виждах тоя звън, бляскав и ослепителен. Ятаганът на Караибрахим беше срещу него като перце на бял гълъб.

Може би Караибрахим се бори с чановете до сутринта. Може би само няколко мига. По едно време той падна — чановете го събориха и той се търкаляше сред тях.

И когато вече мислех, че наистина обезумявам, звънът полека-лека затихна. Остана да звъни тихо и приглушено самотен чан, а два-три други чана едва доловимо му пригласяха.

Отворих очи. Очаквах да видя Караибрахим проснат на земята мъртъв.

Нямаше го. Той беше избягал.