Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС ЕДИНАДЕСЕТИ
Дойдоха нова група турци, тоя път по-малко — около стотина души. С тях се върна и ходжата Хасан, синът на Велко. Той държеше раненото си рамо и час по час гледаше дланта си и кръвта по нея. И все повтаряше:
— Стойко беше, Стойко. И ме позна. Мене целеше.
Не му се вярваше, че човек от долината ще стреля в него, ходжата на Сюлейман ага. Не разбираше, че е минал отдясно, както казваше агата. Когато яздели край скалата Девицата, нападнала ги чета българи и десетина души се строполили с конете си в пропастта.
Сюлейман ага умрял. Ала най-напред видял Маноловата глава. За смъртта на агата и за последната му среща с Манол ми разказа ходжата:
„Когато стигнахме със Сюлейман ага във Филибе, казаха ни да отидем в Одрин. А него ден престолонаследникът принц Мустафа, син на Мохамед, щеше да получи първия си урок. Сюлейман ага беше поканен на празненството, което беше чест преголяма и неочаквана.
Събраха се в мястото за Дивана мюфтията, каймакамът, любимецът везир, нишанджията, дефтердарят, шейхът Вани, кадиаскерите и други светила на султанската власт. Там беше и Сюлейман ага, а с него и аз. Когато престолонаследникът Мустафа влезе, султанът стана, отиде насреща му и като го целуна по двете очи, сложи го да седне до себе си. Проповедникът Вани прочете свещените слова: «В името на бога, всеблагия и всеопрощаващия.» Принц Мустафа каза първите четири букви от азбуката. И с това свърши неговият първи урок. А султанът почна да награждава наред придворйите си, особено учените, и със собствената си ръка закачи на сина си, принца, украшение с пера и скъпоценни камъни. Тоя ден Сюлейман ага не получи дар. На излизане всички вървяха след принца, а пътят беше постлан със златни и сребърни пари. Имаше голямо угощение, след което султанът говорил в градината на шадраваните с близки придворни за корана и пророците. И толкова се развълнувал, че свалил дрехата от гърба си и я подарил на мюфтията. А шейхът Вани така го трогнал, че султанът забранил на хората си да пускат конете си в нивите на селяните, както правели досега. Другите придворни пък ходеха нагоренадолу без работа и тълкуваха, че щом султанката Ребия Гюлнуш — пролетният венец от рози, гъркинята — произлиза от Кандия, а султанът я обладава, то това е добър знак и редно е султанът да обладае и самата Кандия. Ние със Сюлейман ага говорехме за Елинденя.
На другия ден султанът беше на лов вън от Одрин. На третия ден прие в палатката си Сюлейман ага заедно с други спахии. С нас имаше и мнозина пратеници на далечни страни. Минахме край четиридесет и двата коня на султана, всеки със златно седло, и край бостанджиите, стражите на градините, опрени на тояги, с червени шапки, които падаха на гърбовете им.
Пред палатката на султана имаше малък площад, обиколен от знамена и от колове със забити на тях човешки глави.
Султанът седеше ограден от неми и джуджета. Престолът му беше направен така, че можеше да лежи, а краката си слагаше на пурпурна възглавница. Пък самият престол стоеше върху възвишение, прилично на софа, високо до кръста на мъж. Султанът носеше червенозлатна дреха, закопчана с диаманти на гърдите, на тюрбана му имаше три украшения с пера и скъпоценни камъни, двете нагоре, а средното легнало назад. Диамантите хвърляха такива блясъци по лицето му, че той едва се виждаше, както гората не се вижда, когато лежи откъм слънцето. Даваха му книги и дарове и всяко нещо го поемаше секретарят, та го подаваше на каймакама, а той го подаваше на любимеца везир. Везирът слагаше подаръците на софрата, върху която лежеше престолът. Султанът не се докосна до нищо.
Тогава дойде редът на Сюлейман ага и султанът милостиво благоволи да го познае. Дори се оживи и заразпитва за Родопа, за дивеча и най-вече за мечките. И каза, че на път за Лариса ще мине през Родопа. А шейхът Вани се осмели и му каза нещо, което не чух. После султанът подари на Сюлейман ага скъп кафтан.
Когато султанът излизаше от палатката си, ето пристъпиха напред черни роби, та изсипаха пред краката му от козиняви торби четиридесет и три човешки глави. И един пратеник каза, че везирът Мехмед паша — да е прокълнато семето му — изпраща на своя повелител главите на враговете му.
А Сюлейман ага и аз веднага познахме главата на Манол, тъй като тя лежеше тъкмо пред краката на султана. Очите на Манол стояха отворени. И други глави познахме, макар да бяха изпосечени и оголени.
Тогава султанът каза:
— Нека човекът, който убие невинен, да е отговорен и на тоя, и на оня свят.
А историкът Абди веднага записа думите му. И султанът каза още:
— Не искам моите хора да задоволяват своите страсти, като държат в ръце дадената от мене власт.
Абди записа и това. И го каза султанът, застанал лице с лице срещу Манол. И всеки може да прочете тия думи в летописа на Абди. Тогава Сюлейман ага го погледна и рече:
— Тия глави тук са всички на невинни хора. И никой от убийците няма да бъде наказан.
Султанът не каза нищо. И Абди нищо не записа. А Сюлейман ага клекна пред главите и като ги гледаше, полугласно казваше имената на мъртвите първенци. И щом свитата на султана поотмина, казах му:
— Безумецо!
А той ми отговори:
— Глупецо! Нима мислиш, че са ме извикали да ме дарят с кафтан? Каквото е писано, ще стане.
И през нощта в палатката ни влязоха двама джелати, циганин и евреин, и като стегнаха с каиш шията на Сюлейман ага, дърпаха от двете страни, докато го удушиха. Агата седеше на колене, държеше с две ръце каиша и ме гледаше. Аз стоях на одъра си насреща. А когато агата умря, хвърлиха го вън от лагера, да го изядат кучетата. И на него беше подареният от султана кафтан.
На другия ден поисках да видя султана, ала той се беше затворил с Абди. Султанът разгръщаше наслуки страници от летописите на отоманската история и Абди му четеше за подвизите на прадедите му.
Върнах се във Филибе, ала дълго не успях да сляза в долината, защото ми казаха, че българите вардят проходите.“
Когато свърши, Хасан ходжа ме помоли да развия чалмата от челото му. Дясната му ръка беше ранена.
Попитах го:
— Какво мислиш да сториш, безумецо!
Той не ми отговори, стоеше с непокрита глава и слушаше. Погледнахме от чардака и видяхме, че изхвърлят покъщнина от стаите на Гюлфие. Тя стоеше коленичила на чардака, удряше чело в дъските и плачеше.
— Няма ли мъж, който да ми направи синове? Защо нямам синове?
Дошли бяха братовите синове на Сюлейман ага, Хайрединовите щенета, и я пъдеха в една тясна стаичка на долния кат.
Хасан ходжа се обърна към мене и ми каза:
— Стар съм и не мога да се върна вече към бога на бащите ми. А не искам да служа на един бог, който кара хората да се гризат като кучета. Отивам при Караибрахим и при Караимама, да им го кажа.
Обесиха го на платана.