Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ДЯЛ ПЪРВИ
ЗАЛЕЗЪТ ПРИЛИЧА НА ИЗГРЕВА

ОТКЪС ПЪРВИ

Караибрахим изкачи превала и спря коня си. Пред краката му се простираше долината.

Вдясно от нас слизаше пропаст с червеникави, сякаш ръждясали скали, а в дъното й растяха смърчове. И най-високите дървета не стигаха дори до една трета на каменната стена. Като се наведох от коня, видях отгоре крилата на два орела, които се виеха над гората.

Насреща, на много километри разстояние, се издигаше другият склон на планините, и той стръмен като стената на пропаст, синьочерен от борови гори. Само там ивица снегове разделяше черните гори от сивото небе, а подножието им се губеше в мъгла. Горите се гънеха по склоновете и идеха към нас, като ставаха все по-светли, докато се разтопяваха в най-близките смърчове, които имаха зелени клони, съвсем бледи по върховете на младите вейки. Гледах ги и не можех да повярвам, че ако приближа оная черна пропаст насреща, ще видя същите зелени дървета.

Зад Караибрахим и мене спряха мулетата на двамата ходжи — шейха Шабан Шебил — едноръкия и молла Сулфикар Софта — дебелия.

— Тук ли е? — шепнешком попита дебелият.

Караибрахим не се обърна да му отговори. Тогава аз откъснах поглед от планината пред мене и видях лицето му. Пристигнали бяхме.

Далеч долу, в дъното на долината, течеше река, която бавно се издигаше към върховете, колкото повече се отдалечаваше от нас, а двата стръмни склона на планината се приближаваха един към друг. Три села се виждаха край реката, всяко все по-нависоко и все по-надалеч. Те приличаха на купища скали, защото къщите им; изградени от камък и покрити с каменни плочи. А гредите, които обковаваха плевните, бяха посивели и придобили баграта на камъка. Около първото село зеленееха ливади, пожълтели от цветя. Пръстта на малкото изорани ниви беше светла, с по-тъмни петна, които се разливаха като сенки на облаци. На едно възвишение край първото село белееха стените на замък.

Всичко наоколо беше зелено и черно от гори. Те стигаха до самите върхове и назъбваха с остри дребни зъби очертанията на планините.

Горите спяха. Близките дървета бяха толкова неподвижни, че биха изглеждали вкаменени, ако човек не чувствуваше, че те не са мъртви, а само задрямали. Върховете на огромните ели тънко се очертаваха по сивото небе, нежни като ледените цветя, които мразът оставя по стъклата. Много нежни и много тънки бяха те и дори дъх на дете би ги раздвижил, но дъх нямаше. Имаше само едно бяло прозрачно облаче, замръзнал дъх, което висеше неподвижно над долината. Тясна ивица мъгла се извиваше по склоновете пред нас, опъната по върховете на дърветата, но и тя не мръдваше.

Отзад, откъм дългата редица конници, се чуваха гласове и тропот на копита, но те не нарушаваха околното спокойствие, както хвърлена шепа камъчета не би раздвижила дълбината на огромно зелено езеро.

Караибрахим все гледаше долината.

Слънцето се показа за миг на самия снежен ръб отсреща и освети лицето на Караибрахим. Тогава аз видях, че планината живее, и нейният трепет ме прониза като внезапен мраз.

Зад Караибрахим се вдигаше скала. По нея се стичаше вода, но течението не се забелязваше. Тънката прозрачна струя намяташе скалата със стъклена дреха, която се гънеше невидимо върху бръчките на черния камък. А когато слънцето светна, скалата започна да трепери с безброй ситни блясъци, сякаш цялата планина се тресеше. Трепкаше и тръпнеше прозрачната дреха с ослепителна златна нишка върху всяка гънка и всеки блясък не течеше надолу, а звънеше като струна на едно и също място. Лицето на Караибрахим стоеше неподвижно и съсредоточено всред сиянието на разтрепераната планина.

Слънцето угасна. На запад, към него, изведнъж се срути сякаш стена и ние видяхме десет, двадесет ката планини, пронизани от невидими лъчи, прозрачни, леки, преплетени една в друга, една зад друга, една върху друга, ту по-тъмни, ту по-светли, докато в дъното не се разбираше къде свършват планините и къде почва небето.

Ние бяхме в сърцето на Родопа. Два дни бяхме вървели дотук и най-малко два дена път имаше до върховете на ония прозрачни планини, които витаеха пред нас.

И целият конен отряд — Караибрахим, аз, двамата ходжи, двадесетте спахии и стоте конни оръженосци — слязохме от конете и коленичихме върху червените разкъртени плочи на древния римски път, за да възхвалим аллаха с вечерна молитва. И тъкмо едноръкият ходжа издигна глас, над планината се разнесе ехото на камбана. Някъде в горите имаше манастир и монасите като нас изпращаха деня и слънцето.

Звънът се носеше над планината чист и прозрачен като далечните върхове, диплеше се като тях, ту по-тъмен, ту по-светъл. Звън срещаше ехото си и ехото се връщаше към нов звън, а елите се издигаха нагоре като шпиловете на църковен събор и върховете им се очертаваха на небето като черни, тънки кръстове.

Плач се надигна в гърдите ми и аз наведох по-ниско глава, докато устните ми повтаряха думите на мохамеданската молитва. Ни подигравката, ни отчаянието, ни смирението не успяха да изкоренят старата вяра.

Звънът на камбаната и припяването на ходжата отекнаха и се стопиха почти едновременно.

Караибрахим се изправи и подсвирна тихо на коня си. Арабският жребец коленичи, Караибрахим прекрачи през седлото и конят без усилие се изправи, като метна назад благородната си, чудесна глава, с меки устни, разширени червени ноздри и блестящи очи.

Отрядът започна да се спуска към долината. Слънцето се беше скрило, но денят в планината не си отиваше.

— Трябва да попитаме някого — обади се пак дебелият ходжа. Нашият водач избяга още вчера.

Отляво, откъм стръмния склон, се разнесе биене на звънец. Две дребни червени крави пасяха на жълта поляна над скалите, а до тях беше коленичило малко говедарче и гледаше надолу към нас.

— Кажи му да слезе — обърна се по турски Караибрахим към мене.

— Слез! — викнах аз.

Говедарчето измъкна отнякъде дълга свирка и я наду.

— Слез! — викнах аз отново.

Говедарчето сложи двете си разперени педи на носа и почна да движи пръсти, все едно че свиреше на невидима свирка.

Ходжата изруга, Караибрахим бръкна в червените дисаги отдясно на седлото и извади пищов.

Овчарчето стана, свирна на кравите и хукна нагоре по жълтата поляна. Червените кравки скачаха след него като кози, звънците им често биеха, говедарчето се смееше.

Караибрахим прегъна лявата си ръка в лакътя, вдигна я пред гърдите си и отпусна върху китката й дясната ръка с пищова. Дребното говедарче тичаше върху широкото дуло, обковано със сребърни цветя. Жълтозелена торба с цвета на поляната се мяташе на рамото му.

Дълго бягаше говедарчето върху дулото, докато се скри между правите, могъщи ели. Караибрахим свали пищова си. От гората долиташе смехът на говедарчето, по-звънлив от звънците на кравите. Ехото го връщаше, сякаш се смееше планината.

— Защо не стреля, ага? — попита дебелият ходжа. Караибрахим не отговори, загледан в камъните под копитата на коня.

Дебелият ходжа смигна на едноръкия ходжа. Оня му върна смигането и понеже беше и с едно око, лицето му за миг стана сляпо и страшно.

Пропастта вдясно се изгуби, пътят влезе в гора, после излезе на открито. Вдясно и вляво се простираха наклонени поляни, а тъй като пътят беше вдълбан в земята, тревите идваха на равнището на конските глави.

Вдясно по поляната бяха побити огромни каменни кръстове, някои по-високи от човешки ръст. Древни, прастари камъни бяха това, запазили само очертанията на кръст, огризани, разтопени, повечето повалени по тревата. Те нямаха цвят на камък, а изглеждаха като обагрени с различни бои, защото бяха целите покрити с лишеи — оранжеви, виолетови, светлозелени лишеи, като цветята по поляната. Лишеите расли един върху друг, на широки цветни петна, расли и умирали и нови лишеи расли върху умрелите лишеи. Един кръст, близо до пътя, беше току-що пречупен, та се виждаше камъкът — бял пясъчник, светъл, недокоснат, без ни едно петно. Под лишеите камъните оставаха млади, девствени и чисти.

По-долу от древните каменни кръстове белееха дървени кръстове и побити паметници. Там стояха изправени двама души. Когато приближихме, видяхме, че единият държи в ръцете си човешки череп.

За пръв път срещах Манол.

Двамината души стояха по-високо от нас и тревата закриваше от погледите ни гроба, какъвто навярно имаше пред тях.

Единият беше едър, но толкова широкоплещест, че не личеше високият му ръст. Черната му коса падаше на раменете, хваната през челото с ремък, къса черна брада обграждаше лицето му. Намяташе го тъмночервена, къса до коленете дреха, вързана на гърдите. Изпод дрехата се белееха ръкавите на ризата му, с червено везмо по китките. На кръста имаше кожен надиплен пояссилях само с един затъкнат нож, а под силяха носеше друг, червен пояс. Бели навуща с черни ремъци стягаха под коленете кафявите му гащи, обръбени с черни гайтани.

Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо — косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.

И двамата бяха гологлави.

На ръба на поляната, над пътя, изскочиха четири-пет огромни овчарски псета, рунтави като мечки, с железни оглавници на вратовете и с оголени зъби.

Когато се изравнихме с овчаря и попа, Караибрахим спря коня си. Двамата ни гледаха мълчаливо отгоре, тъй като бяха по-нависоко, а чернобрадият все държеше бялата мъртвешка глава в ръцете си, пред гърдите.

Кучетата дълбоко, заплашително ръмжаха. Чернобрадият вдигна ръка и те легнаха над пътя, главите им протегнати напред върху тревата, а очите им като че ли обърнати към небето.

Караибрахим ми кимна. Аз не проговорих, а с ръка дадох знак на хората да слязат на пътя.

Чернобрадият се наведе полека, ръцете му се загубиха в тревите. Когато се изправи, държеше черен калпак. Той тръгна през гробищата, като се отдалечаваше от нас, а попът вървеше след него. После слязоха на пътя — чернобрадият скочи неочаквано леко от поляната, а попът се подпря с ръка. Стъпиха ли на пътя, чернобрадият нахлупи калпака си и тръгна към нас. Той беше с цървули, а попът вървеше бос.

Те спряха пред конете.

Караибрахим и Манол се загледаха един в друг. Сега Караибрахим гледаше отгоре, а Манол — отдолу. Знаех, че Караибрахим е ядосан, макар нищо да не личеше по лицето му. Овчарят не биваше да налага калпака си пред турския ага, защото шапката е знак на свобода и достойнство, а на раята приляга да стои покорно, с непокрита глава.

— Попитай го говори ли турски — рече Караибрахим. Човекът поклати отрицателно глава — беше разбрал Караибрахимовите думи, но не знаеше или не искаше да говори по турски.

— Попитай го как се казват тия села — чух гласа на Караибрахим.

Човекът мълчеше и аз повторих питането на български.

— Просойна.

— А второто?

— Заград.

— А третото?

— Подвис.

Караибрахим и Манол се гледаха в очите. След първия поглед Манол вече не ме погледна. Хвана ме яд и мъка, защото разбрах, че ме е преценил и повече не иска да се занимава с мене, като че ме нямаше. И след това, когато се срещнехме, той не ме поглеждаше — все едно че не бях там.

— А тая бяла къща?

— Конакът на Сюлейман ага — отговори Манол.

— Как се казва проходът, през който преваляме?

— Милото господи.

Гледах в очите и на двамата. Караибрахим имаше присвити, проницателни очи, едното малко по-тясно от другото, като че непрестанно се прицелваше. Маноловият поглед беше като ръка — човек го усещаше по себе си как дири, сякаш иска да намери нещо. Той винаги търсеше нещо в лицата на хората. И като ръка можеше да помилва или да удари болно място. Да прибере и да хвърли.

Усещах, че гневът на Караибрахим расте. Той беше срещнал силен, тежък човек — виждаше се, че овчарят е като голямо дърво и дълбока вода — буря трябва, за да го разклати, скала да се срине, та да вдигне вълна. Но имаше нещо в погледа му, което ме караше да мисля, че стига да улучиш, и от най-лекия полъх ще трепнат листата и ще се залюлее водното огледало.

От падането си в плен и от страшните часове на кораба свикнах да стоя настрана и да гледам. Да видя какво ще стане. Не се бърках. Не оставях нищо да проникне до сърцето ми. Но сега усетих някакво вълнение, като разбрах, че тия двама мъже ще се сблъскат.

Караибрахим гледаше Манол. Бръкна в пояса си, измъкна пара — не видях това, усетих го — и я хвърли в краката на Манол. Среброто притаено издрънча. Караибрахим благодареше за думите на Манол. Обиждаше го.

Овчарят не се наведе да прибере парата.

Караибрахим подкара напред коня си. Овчарят не се отмести. Конят се надвеси току над него. Чух, че кучетата ръмжат.

— Ела.

Обади се попът — мълчал досега.

Овчарят прекрачи встрани и Караибрахим мина.

Чак сега погледнах попа. Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.

Аз минах с коня си край него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на страдалец. Попът беше вече немлад и уморен човек.

Дали двамината са чакали на пътя да се изниже край тях цялата редица от ездачи, всеки от които можеше да вдигне ятагана и да ги съсече, или са се качили в гробищата, разбрах чак когато пътеката изви далеч напред и аз хвърлих поглед надире. А сто и двадесет ездачи, един зад друг, по пет крачки разстояние помежду си, и всеки кон, дълъг три крачки, това е много нещо, това са хиляда крачки, четвърт час път в планината, безкрайно много време.

Те стояха на пътя.

Обърнат назад, дочух, че Караибрахим тихо казва нещо на едноръкия ходжа. Различих думите: „После счупете кръстовете…“

Тогава разбрах защо беше тръгнал Караибрахим със своя конен отряд през дивата планина — той идваше да обърне тая долина под краката ни в правата вяра.