Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (9)

Глава девета

Артемъс Фицпатрик не се учуди особено, когато Ренър едва не откачи. Новините не бяха добри.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Дъщерята останала на острова? Струва ми се, каза, че сме имали късмет дето Слейтър заминавали по-рано?

Както обикновено, Ренър крачеше из стаята. Нетърпението го ядеше като нещо живо. Той си каза, че не би могъл да понесе повече забавяне. Бяха се забавили двадесет и пет години, благодарение на неговата майка — пияница.

Съвсем типично за майка му бе да скрие нарочно истината от него, реши Ренър. Вивиън не беше кой знае колко добър родител. Гледаше накриво момчето след смъртта на Уаймън, като казваше, че заради него не може да си намери съпруг. Нито един мъж не иска да гледа детето на друг, казваше тя. Ренър бе любезен да си излезе от къщи възможно най-рано, но за Вивиън вече бе твърде късно. Нито един мъж, изглежда не искаше да се ожени за алкохоличка. Ренър бе научил истината за баща си и за кутията с хубавите нещица, скрита в подводната пещера, чак след смъртта на Вивиън предната година, когато отвори сейфа й. Там бе намерил и ключа, изпратен от Уаймън като някакъв вид осигуровка за нея. Вивиън, изпаднала в скръб и гняв след смъртта му, го бе пъхнала в сейфа, заедно с дневника си. Това, че даде дубликат на Льопаж, бе грешка, отчете Ренър. Този път щеше да държи ключа в себе си, докато не намери кутията.

— Според Вейдън, Слейтър са тръгнали вчера следобед. Но дъщерята останала заедно с онзи тип, когото довела със себе си. Не се ядосвай, Дан. Нищо не можем да направим. Ще трябва просто да изчакаме. Те трябва да си заминат, рано или късно.

Ренър погледна часовника си.

— Купил съм си билет за полета в десет часа за Хавай. Ще пътувам, Арти. Кажи на Вейдън и Гътри да ме чакат в Орлеана утре рано сутринта. Може би още тази вечер, ако успея да направя връзка.

— Не мисля, че това е много добра идея, Дан. — Фицпатрик знаеше, че както обикновено, само си хаби думите. — Можем да почакаме още няколко седмици. Най-добре е да сме сигурни, че в къщата на Слейтър няма никой. Това ще ни даде достатъчно време да потърсим входа към пещерите.

— Омръзна ми да чакам. Отивам там и ще вземам решенията си на място. Вейдън вече е на обекта, нали?

— Да, отседнал е в малко хотелче там, казва се При Ханк и Роузи, или нещо подобно. Гътри се очаква да пристигне утре. Виж какво Дан, тези момчета са добри. Знаят какво правят. Струва си да им платим малко за извънредното време, за да свършат работата както трябва.

— Както я свърши Льопаж?

— Е, добре, сбъркахме с Льопаж. Не беше толкова добър, колкото очаквахме. Случват се такива неща. — Произнесе успокоително думите, сякаш обясняваше на стремящ се да избегне данъците вложител, че миналогодишното вложение е било несполучливо, но тази година всичко ще бъде наред. Номерът беше да го направиш да звучи така, сякаш той самият е загубил повече от клиента, и все пак се държи мъжки, а не като някакъв нервен лигльо.

— Ако изчакаме да видим какво ще направят жената и нейният приятел, ще направим пак голяма грешка, Арти. Не ти ли минава през ума, че този тип, дето е с дъщерята на Слейтър, може да е свързан по някакъв начин с Льопаж?

— Какви ги приказваш?

— Ами да, помисли си. Трябва да признаеш, че донякъде има логика. В края на краищата той, който и да е, се свърза с дъщерята, също като Льопаж. Намъкна се в леглото й, направи мили очи пред семейството, също като Льопаж. И сега остава с дъщерята, след като родителите заминават. Изглежда прекалено нагласено, Арти! По дяволите, не мога да се мотая повече! Кажи на Гътри, че ще се срещнем в Хонолулу, а после заедно ще отлетим за Орлеана. Ще минем за туристи. Вейдън ще работи отделно. Ние с Гътри ще се преструваме, че не го познаваме. Може да се окаже полезно Вейдън да не е свързан с Гътри и мен. Нищо не се знае.

— Мисля, че гледаш твърде много телевизия, Дан…

— Просто направи както ти казвам, Арти. Предай на Вейдън и Гътри, че не искам открит контакт. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. Аз тръгвам. О, и кажи на Вейдън, че ако онзи тип, който спи с дъщерята на Слейтър, се опита да напусне острова, преди да съм пристигнал там, искам да го спрат.

— Ъъ, Дан, какво искаш да кажеш с това, че искаш да го спрат? — Арти изведнъж стана свръхпредпазлив.

— Ако Гътри и Вейдън са толкова компетентни, колкото казваш, ще разберат какво искам да кажа. — Ренър тръшна телефона и мрачно се втренчи в злополучния инструмент. После в изблик на енергия, се обърна и отиде да довърши прибирането на багажа в пътната си чанта от италианска кожа, с дискретни инициали върху нея.

Артемъс Фицпатрик внимателно постави слушалката на мястото й и въздъхна с облекчение, че в тази сделка е само комисионер. Просто един посредник. Купи малко тук, продай малко там, но не се забърквай в екшъна, каза си той. Основното му правило в живота. Може би никога нямаше да направи толкова пари като Ренър, но и много неща можеха да се кажат в полза на предпазливостта. Последното нещо, което искаше, бе да застане отново на уличния ъгъл.

 

 

Ейми се събуди с неясното чувство, че за пръв път от осем месеца се е наспала както трябва. Но болката, която я блъсна в главата, когато я помръдна по-малко от инч, я убеди, че цената на този сън е прекалено висока. Би предпочела половината нощ да лежи будна, отколкото да се чувства така.

Усети неприятно чувство в стомаха си, когато се надигна на лакът и се загледа в морето и отразеното в него утринно слънце. Вдиша дълбоко няколко пъти, докато стомахът й се успокои. После силно се съсредоточи, като се опита да си спомни какво точно се бе случило. Беше прекарала вечерта в разговор с Роузи, това поне бе ясно. Спомена се нещо за нейната майка и Майкъл Уаймън, за приятелката на Уаймън и Дъглас Слейтър. Всичко е много объркано. После се появи Джед да я отведе у дома.

На връщане размениха няколко думи, но Ейми не можеше да си спомни каква част от разговора се е състояла само в главата й и каква част бе произнесена на глас.

Намръщи се още по-силно.

— Е, и ако това не е малката Мис Слънчево Момиче. Мислиш ли, че ще можем да се справим с чаша кафе?

Ейми изстена и бавно обърна глава към вратата. Там бе застанал Джед с две чаши кафе в големите си ръце.

Големи ръце. Роузи се бе пошегувала нещо по повод на големите ръце. Ейми се изчерви, когато спомените започнаха бавно да прииждат.

— Първо банята. — Думите прозвучаха малко слабо, но Ейми успя да седне. Чаршафът се смъкна до кръста й и тя откри, че е гола. Автоматично грабна чаршафа отново. Нямаше нужда от много въображение, за да си представи кой я е съблякъл.

— Би ли ми подал робата, моля?

— Докога ще се срамуваш от мен, любима? — Въпреки това Джед влезе в стаята, сложи чашите с кафе на масата и отиде до гардероба да извади лекото й кимоно. Разгърна го пред нея да го облече. — Ето. Ставай, Ейми. Денят си върви.

— Нека си върви. Не мисля, че ще мога да го хвана, преди да се изплъзне. — Тя издърпа робата от ръцете му, загърна я около себе си и предпазливо стана. — Господи, чувствам се ужасно…

— Това е то, с този сок от гуава.

— Не беше сокът от гуава, а това, което Роузи слагаше в него. — Ейми се отправи към банята си, както се надяваше, с горда походка. — Успях да се понаспя, обаче. Просто бих желала да съм в състояние да се наслаждавам на този факт.

— Всеки, който се е опитвал да се приспи с пиене, би могъл да ти каже, че лошото е повече от доброто — подхвърли Джед, докато Ейми влизаше в банята.

— Звучиш като експерт по въпроса — промърмори тя, преди да затвори вратата.

— Да кажем, че съм провел няколко собствени научни експеримента в тази област.

Ейми долови сухата нотка в гласа му и в нея нахлуха още спомени. Надникна през полупритворената врата на банята.

— Научни експерименти ли провеждаше, когато пое онзи куршум в крака?

— Виждам, че си спомняш какво се случи вчера, преди Роузи да започне да те налива с коктейлите.

— Ти каза, че си правителствен агент — Ейми се загледа в лицето му, като си припомни сцената в клиниката.

— А ти каза, че това е по-добре от платен наемник — хладно отвърна Джед. В очите му се върна познатото бдително изражение.

Ейми тихо затвори вратата. Последният от неясните й спомени си застана на мястото. Беше му казала нещо за Льопаж.

Когато се появи няколко минути по-късно придържайки кимоното около себе си, тя се запъти право към кафето, което Джед протегна към нея. Отдаде му пълното си внимание, като отпиваше с удоволствие.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай — кимна той. — Когато се облечеш, ела долу. Ще направя закуска.

— Не мисля, че бих могла да ям.

— Не казвай нищо предварително.

Излезе от стаята, без да се обръща.

Той отново поемаше нещата в свои ръце, помисли си примирено Ейми. А тя не беше в достатъчно добра форма, за да му се противопостави. С въздишка се върна в банята да вземе душ.

След половин час Ейми се намери седнала пред две идеално изпържени яйца, купа пържени картофи, препечени филийки и три парчета бекон.

— Холестерол — слабо промърмори тя.

— Протеини — отвърна Джед. — За щастие, родителите ти държат фризера си добре зареден, а килерът на майка ти изглежда бездънен.

Не си струваше да спори. Не и тази сутрин. Ейми взе една вилица, и внимателно набоде яйцата.

— И тъй — каза небрежно Джед, сядайки срещу нея, — мисля, че достатъчно дълго отлагахме това. Кой, по дяволите, е Льопаж, и защо ти сънуваш нощно време кошмари през последните осем месеца?

— Аз се разбъбрих снощи, нали?

— Рано или късно всичко щеше да излезе наяве. Искам да знам цялата история, Ейми.

— Защо? — попита тя просто.

— Би трябвало да е очевидно?

— Само защото имаш някаква случайна връзка с мен? Мислиш, че това ти дава право да знаеш всички подробности?

Той намаза филийката си с жълтък и отхапа от нея.

— Каквато и да е връзката ни, тя не е случайна. Говори, Ейми.

Тя погледна към чинията си. Знаеше, че този момент е неизбежен. Еднакво го очакваше, и се страхуваше от него. Може би снощи бе използвала алкохола като някакъв начин да се изплъзне от самоналожените си защитни прегради. Беше казала твърде много в джипа, но това вероятно бе, защото дълбоко вътре в себе си искаше да го каже, и да приключи. Трябваше да поеме риска и да изрече истината, защото искаше да разбере как ще реагира Джед.

— Това е дълга история — смотолеви Ейми.

— Имаме цял ден пред себе си.

Тя рязко вдигна глава, тялото й се напрегна.

— Виждал ли си някога как умира човек, Джед?

Той я изгледа за един дълъг момент, после дояде филията си.

— Ти си наблюдавала как умира Льопаж? Видяла си как се е удавил?

— По-лошо. — Тя потрепери и загуби всякакъв интерес към храната си. — Донякъде аз бях отговорна за това. Бих могла да го спася, мисля. — Никога не бе произнасяла високо тези думи. Звучаха много странно.

— Господи, Ейми! Какво е ставало в главата ти през тези осем месеца? — Гласът на Джед бе изненадващо нежен.

— В главата ми има само кошмари, от които не мога да се отърся.

— Свърши със закуската си — реши изведнъж Джед. — Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да приключим с това, след като закусиш.

Ейми кимна.

— Може би си прав.

Тя успя да преглътне едното яйце с препечена филийка, преди да се предаде и да последва Джед на верандата с втора чаша кафе. Той я настани в един шезлонг и седна срещу нея, с чаша в ръце. Гледаше я внимателно. Ейми се подвоуми още един момент, докато събере мислите си и започна да разказва. Чувстваше облекчение, че най-сетне може да говори за това.

— Казах ти, че срещнах Льопаж преди осем месеца, три седмици преди да долетим тук. Това, което не знаех, бе, че всичко е било нагласено. Той е знаел коя съм, преди да организира първата ни среща. — Ейми поклати глава. — Аз бях такава глупачка.

— Просто ми разкажи историята, Ейми. Можеш да прескочиш несъщественото.

— Посещението при нашите мина точно както ти казах. Всичко бе много непринудено, много дружелюбно. Но той непрекъснато задаваше въпроси за подводните пещери. Казах му, че баща ми отказва на всички, които искат да се гмуркат там. Той не продължи да спори, но настояваше да види входа. Беше очарован от тях. Като същински идиот, се оставих да ме подведе да му покажа езерцето на входа. Той се закле, че последното нещо, което би поискал да направи, е да се гмурка там.

— Но онази последна нощ е решил да го направи.

Ейми кимна. Бореше се с връхлетелите я спомени.

— Нещо онази нощ ме събуди, Джед. Може би звукът от затварянето на външната врата. Може би някаква интуиция. Не знам. Така и не разбрах. Но излязох на верандата, видях го да отива към джунглата с водолазните принадлежности. И аз… го последвах.

Джед подсвирна беззвучно.

— О, Ейми…

— Знам. Не беше най-умното нещо, което съм правила. Но знаех, че има нещо ужасно нередно. Аз бях тази, която го доведе на острова. Бях му показала пещерите. Трябваше да разбера какво е намислил. Последвах го и наблюдавах как се приготвя и влиза във водата. Не можех да повярвам на очите си. Не разбирах защо гмуркането в пещерата е толкова важно за него. Толкова важно, че да не се вслуша в инструкциите на своя домакин. И защо посред нощ? Сметнах, че е просто луда глава. После намерих картата.

— Каква карта?

— Той я проучваше, преди да влезе във водата. Беше я оставил под чантата си. Аз я взех и я разгледах. До нея имаше фенерче. — Ейми се втренчи в огряното от слънцето море. — Разбрах веднага какво представлява. Беше схема на първите няколко метра от пещерите. Това трябваше да е. Някой бе скицирал входа и равнището на водата и дори бе теглил една стрелка от главния вход към една странична пещера. Не можех да разбера откъде някой би могъл да знае как изглеждат пещерите отвътре. Доколкото знаех, никой не беше се гмуркал в тях. Но картата бе много категорична.

— Толкова категорична, че ти сметна постъпката на Льопаж за нещо повече от едно случайно влизане да разгледа пещерата?

— Всъщност не знаех какво да мисля. Просто стоях и чаках там. Ясно ми беше, че ще трябва да излезе до четиридесет минути, или нещо такова. Той стоя вътре доста по-малко. — Ейми замълча, като се подкрепи с глътка кафе.

— Той се появи и те завари да го чакаш, тъй ли? По дяволите, Ейми, как си могла да постъпиш толкова глупаво!

— Може би защото не бях свикнала да си имам работа с хора като Боб Льопаж — сопна се тя.

— Добре, добре — успокои я Джед. — Просто ми разкажи останалото.

Тя си пое дъх.

— Той изплува и ме завари да го чакам с картата и фенерчето в ръка. И неговите ръце не бяха празни, Джед. Държеше една заключена, водонепроницаема кутия. Когато ме видя, той също ме нарече глупачка. Каза, че трябвало да проявя достатъчно разум и да не се бъркам в чужди работи. После спокойно си излезе от водата и занесе кутията до чантата си. Аз не знаех какво да направя. Просто стоях там, зяпах го и се мъчех да разбера какво става. Когато той свали бутилката и водолазните принадлежности и коленичи до чантата, най-сетне успях да го запитам какво прави.

Джед въздъхна.

— Какво направи той? Извади пистолет от чантата?

Ейми бързо го погледна.

— Как разбра?

— Някак предвидих, че така ще стане.

— Е, прав си. За нещастие, аз не можах да предвидя, че ще стане така, до последния момент. Той посегна към чантата и следващото нещо, което видях, бе пистолета. Каза ми, че е станало много лошо, дето съм го последвала, защото сега трябвало да ме убие. Каза, че би желал това да изглежда като нещастен случай. Щял да ме зашемети с удар и да ме хвърли да се удавя. Но ако това не стане, той нямало да има никакви скрупули и щял да се задоволи просто с куршум. Щял да затисне тялото ми дълбоко в пещерите, където никой нямало да го намери.

Ръката на Джед стискаше чашата толкова силно, че заплашваше да счупи дебелия керамичен съд. Очите му бяха студени като най-дълбоката част на морето.

— Господи, Ейми…

— Знам. И аз тогава, така между другото, взех да се моля. Но не останах с впечатлението, че ще последва някаква божествена намеса. — Ейми потрепери, като си спомни за сковаващия страх от онази нощ. — Това, което ме спаси, което в крайна сметка уби него вместо мен, беше алчността му, която го подтикваше да види какво има в кутията. Той трябваше да узнае дали смарагдите са там.

— Какви смарагди?

— Точно това го попитах и аз.

Ейми отпусна глава на шезлонга и си припомни.

 

 

— Какви смарагди? Какви ги говориш, за Бога? Моля ти се, Боб, нищо не разбирам. — Тя цялата се тресеше, даде си сметка Ейми, но не толкова, че да не може да стои права. Изглежда, все още имаше някакъв контрол над тялото си. Освен очите. Просто не можеше да ги вдигне над нивото на пистолета в ръката му.

Льопаж се пресегна да придърпа по-близо металната кутия.

— Руските смарагди, глупачке! Нямаш и представа какво е имало в тази пещера цели двадесет и пет години, нали?

Ейми безмълвно поклати глава. Като продължаваше да държи пистолета насочен към нея, Льопаж посегна към брезентовата чанта и извади малко пакетче. С движение на едната ръка изтърси ключа от пакетчето. После го вдигна и го пъхна в ключалката на кутията. Последва стържещ звук, но никакво движение.

— Проклетото нещо е ръждясало — изсъска яростно Льопаж. Подхвърли ключа на Ейми. — Вземи, поработи с него. Не мога да отварям тази стара ключалка и едновременно да те държа под око. Щом си тук, поне свърши нещо полезно. — Той се изправи и побутна с крак кутията към нея. — Хайде, почвай. Оправи тази ключалка. Мога да стрелям в нея, ако се наложи, но не ми се иска да вдигам шум.

Ейми се отпусна на колене пред кутията. С треперещи пръсти нагласи ключа в ключалката и полека започна да я върти. Металът застърга в метал. Льопаж продължи да говори, възбудата го правеше бъбрив.

— Уаймън сключил сделка с някакви руски агенти преди двадесет и пет години — обясни Льопаж, докато наблюдаваше кутията с жадни очи. — Той щял да им продаде един от проектите си. Но не искал пари в брой или злато. Искал нещо леко и леснопреносимо, а това означавало скъпоценни камъни. Разбрали се за шест първокласни смарагда, както ми каза.

— Кой ти каза? — попита Ейми с нисък глас, докато се мъчеше да превърти ключа.

— Няма значение кой ми е казал. Това сега не е важно. Важното е да сложа ръка на тези камъни. Това е нещото, което може да се случи само веднъж в живота.

— Какво ще направиш с тях? Ако изобщо са тук.

— Смятам да изчезна, разбира се! Личността Льопаж беше полезна няколко години, но е време да стана нов човек. Побързай, дяволите да те вземат.

— Опитвам се.

Така беше. Беше й минало през ум, че ако вътре наистина има смарагди, тя би могла да ги използва да отвлече вниманието му. Явно беше, че той се интересува единствено от камъните.

— Знаеше ли, че вероятно баща ти е убил Уаймън?

Ейми застана неподвижна, втренчила поглед в него.

— Лъжеш!

Той видя веднага, че е намерил уязвима точка. Като се изхили, Льопаж продължи, звярът в него бе повече от щастлив да причини още болка.

— Не и според моите проучвания.

— Какви проучвания? — запита настоятелно тя.

— В подобни случаи винаги си подготвям домашното.

— За какво говориш? И какво искаш да кажеш с това подобни случаи? — Тя бе отчаяна, объркана, а сега и силно ядосана. Как смееше да въвлича и баща й в това?

Льопаж клекна пред Ейми, с все още насочен към нея пистолет.

— Знаеш ли какво представлявам аз, сладурче? Аз съм това, което романтиците обичат да наричат Рицар на Шанса. Знаеш ли какво означава това? Аз ходя навсякъде, правя всичко и сам определям правилата си.

— Ти си платен наемник — изрече ядно тя, докато треперещите й пръсти колебливо поспряха, усещайки ключа напълно да превърта в ключалката.

— Точно така. Само че този път работя за себе си, а смарагдите представляват моето възнаграждение. Както ми се струва, баща ти е открил, че Уаймън продава тайни на компанията и го е убил. За съжаление, не е разбрал, че Уаймън вече е приключил с продажбата, и е взел заплащането си под формата на смарагди. Слейтър не е знаел, че Уаймън е скрил кутията в пещерите — или, ако е знаел, не е могъл да я намери после.

— Кога после?

— След като го е убил. Нали не мислиш, че Уаймън наистина е заминал през борда в морето? Доста нагласено изглежда.

— Ти наистина мислиш, че баща ми е убил Уаймън? — Ейми все още бе потресена.

— Точно така. Намерих малко олово от един стар колан там долу и още някои ръждясали части от водолазна екипировка. Каквото е останало от Уаймън, сигурно. Вероятно бих могъл да намеря и скелет, ако имах време да търся. Бил е убит, това е ясно. Обаче ония стари водолазни принадлежности не бяха в същата пещера като кутията. Просто попаднах на тях, когато, без да искам, навлязох в друг тунел. Не, не мисля, че твоят старец е знаел за смарагдите. Но е видял сметката на Уаймън и явно само това го е интересувало.

— Наистина ли вярваш всичко това? — Ключът отново щракна в ключалката и този път Льопаж го чу.

— Отвори!

Ейми бавно повдигна металния капак. Той изскърца. Вътрешността на кутията бе почти изцяло суха, пломбите бяха издържали двадесет и пет години. В нея имаше издута непромокаема торба. Шестте смарагда сигурно не заемаха толкова много място.

— Хайде, дай да видя какво имам! Отвори тази торба много внимателно — нареди Льопаж.

Ейми послушно освободи закопчалките. В ръцете й първо изпадна връзка писма. Тя веднага разпозна почерка на майка си. Почувства, че й става лошо. Бързо преглътна.

— Боклуците нямат значение. Продължавай. Искам камъните.

Без да каже дума Ейми пъхна ръка в найлоновата торба. Пръстите й напипаха друг плик, по-голям от другите, и после един по-малък на дъното. Тя го стисна в ръка — знаеше, че това е смъртната й присъда. Щом веднъж Льопаж докопа смарагдите, щеше да я убие.

— Тук няма нищо повече — прошепна тя.

— Няма, как не! — Льопаж се наведе, като разтърси кутията, за да прегледа сам съдържанието й. — Те трябва да са тук. Ще убия онова копеле, ако ги няма…

— Ще убиеш кого — Ейми продължи да държи здраво малкото пакетче, когато той издърпа кутията. В тъмнината Льопаж не забеляза стиснатия й юмрук.

— Забрави го. Къде са? Трябва да са тук.

Ейми се бе изправила. Все още държеше пакета в ръка. Отстъпи полека заднешком към езерцето.

— Това ли търсиш?

Льопаж бързо вдигна глава, очите му гневно засвяткаха, беше бесен.

— Ти, малка кучко! Ще те науча как се играе с мен! Дай ми тези камъни, или ще те убия.

— Без друго така смяташе да направиш. Нямам какво да губя, нали? — Ейми протегна разтвореното пакетче над зиналата паст на входа. Можеше да почувства твърдите камъни под пръстите си. — Има ли някакъв шанс да ги намериш, ако ги пусна във водата? Водата е дълбока и има много места, където шест малки камъка могат да се загубят. Часове може да ти отнеме да откриеш само един от тях.

— Остави ги, или ще стрелям в корема ти. Имаш ли представа колко боли? Ще лежиш и ще агонизираш до сутринта. Дори няма да можеш да се довлечеш до къщата за помощ.

— А ти ще си заминеш от острова без плячката си. Толкова пропилени усилия. Предлагам да се споразумеем. — Ръката й трепереше, както я държеше сковано над черната вода. Опитваше се да не оставя въображението си да почне да възпроизвежда картината на бавната и мъчителна смърт, която той бе нарисувал пред нея. Вече можеше да си представи бликащата от стомаха й кръв. Живото въображение понякога беше бреме. Отчаяно се помъчи да пропъди този образ.

— Какво имаш предвид?

Льопаж полека се приближаваше, с пистолет, насочен към корема й. Той целият преливаше от яростна енергия, която и Ейми можеше да почувства. За част от секундата видя чудовище с протегнати към нея нокти. Отстъпи още една крачка назад и кракът й се удари в един от острите камъни до езерцето.

— Можеш да вземеш смарагдите. Аз искам само онези писма, и всичко друго, което се намира в кутията. Остави ме да живея, и аз ще те оставя да се измъкнеш от острова с камъните.

Устата на Льопаж се изкриви.

— Ами да, кучко, всичко, което поискаш?

— Даваш ли дума?

— Имаш я. — Той пристъпи още по-близо.

— Как мога да ти се доверя?

— Да пукна, ако знам.

Всеки момент щеше да се нахвърли върху нея. Ейми виждаше хищния блясък в очите му. Водата беше сравнително дълбока, но на дъното имаше коварни остри издатини. При идеални обстоятелства в него трябваше да се влиза с голяма предпазливост, обстоятелствата сега едва ли бяха идеални.

— Хайде, кучко, достатъчно дълго ме разиграва! Дай ми този пакет!

Ейми силно стисна пакетчето с камъните и се хвърли в тъмната вода. Докато отиваше надолу, се молеше само да е запомнила достатъчно добре общите контури на дъното, за да избегне назъбените камъни. Целта й беше самата пещера. Ако можеше да стигне до нейната сигурна тъмнина, би могла да издържи още малко. Тунелът в началото не бе изцяло наводнен, през деня можеше да се види почти един фут свободно пространство над водата. Няколко фута по-нататък, където пещерата се спускаше надолу без съмнение това въздушно пространство не съществуваше.

С някак безучастно удивление, Ейми си даде сметка, че не се нарани на камъните. Тъмната вода се сключи над нея и тя остана отдолу, като махаше лудо с ръце и крака по посока на зиналия черен отвор. Един плясък, който раздвижи водата, й подсказа, че Льопаж я е последвал във водата. Не чу звук от изстрел и се запита дали водата не го е заглушила, или пък не бе стрелял.

Нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че той също е във водата, близо до нея. Тя усети, че го направи веднага, а това означаваше, че не е спрял, за да вземе прожектора. В тъмнината имаха равни възможности. Поне докато Льопаж не се сетеше, че с прожектор може да я улови по-бързо. Къде беше той? От другия край на заобиколеното със скали водно пространство не идваше никакъв звук.

Беше останала почти без дъх. Още няколко секунди и трябваше да се покаже на повърхността. Ръката на Ейми докосна стена и тя разбра, че вече е вътре. Време беше да разбере колко голямо е пространството за дишане. Изпитваше силно напрежение в гърдите, но се устреми нагоре, като се опираше на стената на тунела, за да я води. Няколко секунди по-късно се показа на повърхността, като си удари болезнено главата в тавана.

Разстоянието между водата и тавана на пещерата в тази част, бе по-малко от един фут. Нещо с дъх на зелен мъх погъделичка носа на Ейми, докато тя се мъчеше да държи носа си над водата. Даде си сметка, че все още стиска пакетчето с камъните.

Тишина изпълни непрогледната тъмнина. Тя се намираше само на няколко фута от входа на тунела. Като надникна навън, видя бледата лунна светлина, направила пътека във водата, прекъсната на места от отражението на облаците.

Къде беше Льопаж?

Не се чуваше никакъв звук, не се усещаше и движение. Ейми почака, като се питаше дали Льопаж не се е покатерил на брега да вземе фенерчето.

Но никъде не се виждаше остър лъч светлина, който да прорязва повърхността на водата. Само накъсаната от облаците лунна светлина.

Какво правеше Льопаж?

Вече трябваше да е излязъл на повърхността. Беше някъде в сенките на скалите и я чакаше да се появи отново откъм пещерата.

Водата бе дълбока. Не можеше да докосне дъното с краката си, обути в сандали. Трудно й беше да държи главата си над повърхността, когато тежестта на дрехите я дърпаше надолу.

Не можеше да остане тук цяла нощ. Но сигурно можеше. Беше по-добре, отколкото да се изправи срещу пистолета на Льопаж. Но усещаше, че той не би имал търпение за дълга игра на криеница. Беше видяла блясъка в очите му, почувства яростта, която се излъчваше от него.

Изминаха минути. Когато не последва никакъв звук, Ейми реши да рискува и да се приближи до изхода на пещерата. Погледна веднъж през рамо към безкрайните дълбини на пещерата зад себе си и не направи тази грешка повторно. Един поглед бе достатъчен да изпрати нови тръпки във всеки нерв от тялото й.

Възможно най-тихо, Ейми започна да плува напред. Удари главата си още веднъж в ниския скален таван и после се намери на самия изход. Нямаше и следа от Льопаж или фенерчето му. Може би той беше там, в тъмнината, и я очакваше, както преди малко тя чакаше да го види или чуе.

Но не беше го чула да излиза, напомни си Ейми. Все пак тя стоя под водата цяла минута, дори повече. През това време той може би се беше изкатерил на брега.

Тя се гмурна отново, като реши да плува под водата, докато излезе на отсрещната страна. Там можеше да се скрие в сянката на скалите.

Почти бе стигнала и протегна ръка да се хване за скалата, когато кракът й докосна нещо.

Автоматично ритна да се освободи. И тогава разбра на какво се бе натъкнала. Това бе човешки крак. Кракът на Льопаж.

Това трябваше да е.

Искаше й се да изпищи. Вместо това с трескави усилия побърза да излезе на брега, като се плъзгаше и удряше в мокрите камъни и забиваше нокти, за да намери опора.

Задъхваше се, когато най-сетне се измъкна от водата и застана на колене на земята. Зад нея не се чуваше никакъв звук.

Льопаж все още беше под водата.

Тя потърси фенерчето, намери го и насочи светлината към езерцето.

 

 

— Той просто лежеше там, втренчил се в мен изпод шест фута вода. Можех да видя очите му, Джед. Бяха широко отворени. Гледаше към мен. Беше мъртъв, но все още ме гледаше.

Джед стана от шезлонга и отиде да седне до нея. Обгърна я с ръка, както в оная нощ, когато се бе събудила след кошмара.

— Бил е мъртъв. Ти нищо не би могла да направиш и не си имала нищо общо с начина, по който е умрял. Опитвала си се да се спасиш. Той трябва да е скочил след теб във водата и си е ударил главата в някой камък. Получил е това, което е заслужавал, Ейми. Можел е да те убие.

— Знам. Повтарях си го непрекъснато през тези дълги осем месеца. Може би ако всичко бе свършило дотук, нямаше да имам кошмари и да изпитвам такъв страх. — Ейми не можеше да почувства успокояващата тежест от ръката на Джед. Беше се отдръпнала в себе си, в ужаса, с който живееше вече толкова време. — Но нещата не свършиха дотук, Джед.

Той застана съвсем неподвижен до нея и спря да гали ръката й.

— Най-добре ще е да ми кажеш и останалото мила…

Нямаше причина да не му каже, реши мрачно Ейми. Вече му бе казала всичко останало. Можеше да научи цялата истина.