Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (8)

Глава осма

— Мислех, че ще е по-добре, ако не знаеш с какво се занимавам. — Гласът на Джед бе тих и идваше сякаш отдалече. Проследи погледа на Ейми по посока на пристанището.

— По-добре? Или просто по-лесно?

— Ти никога не задаваше въпроси.

— Може би не исках да зная отговорите.

— Защо отваряш дума сега? — попита спокойно Джед.

— Казах ти. След онова, което каза доктор Стърн, щеше да ми е малко трудно да го пренебрегна. Добре, че не ходих при доктор Мълейни, след като той те прегледа, нали? Може би и той щеше ме посъветва да те държа по-далеч от ножовете и пистолетите…

Ейми нервно свиваше и отпускаше пръсти. Господи, можеше и да убият Джед и тя никога нямаше да разбере какво му се е случило.

— Мълейни се хвана, повярва на историята за автомобилната катастрофа. Не зададе никакви въпроси. Но Стърн е минал през мелницата на войната във Виетнам. Веднага разбра какво вижда пред себе си.

— И тъй, ето ни сега. Темата за твоята професия е открита за дискусия.

— Ами ако реша да продължавам така, да не ти казвам нищо? — Изглежда зададе този въпрос само от академичен интерес, да види как ще реагира тя.

Ейми помисли по думите му.

— Предполагам, че бихме могли да продължим както досега.

Това сякаш го стресна.

— Така ли мислиш?

Тя каза предпазливо, искрено:

— Може би ще е възможно. Досега беше възможно, нали?

Той се усмихна насила.

— Сама себе си лъжеш, и го знаеш. Ще се опиташ да не обръщаш внимание на собствените си въпроси, но няма да можеш. Не и сега, когато сме нещо повече от приятели. И когато всичко излезе наяве. Рано или късно ще започнеш да настояваш за отговор.

— Мислиш, че ме познаваш много добре, нали?

— Уча се на това.

Тя кимна, като прие факта, че връзката им се развива почти с часове, и че той е много проницателен човек. Но преди да успее да отговори, бе прекъсната от един огромен като мечка мъж, който се бе запътил към масата, с широка усмивка, просияла през голямата му брада. Брадата, едно време червена, сега бе доста прошарена със сиво. Изпитателните му кафяви очи, обаче, гледаха живо както винаги и Ейми откри, че му се усмихва в отговор, въпреки обзелото я напрежение.

— Ейми, момичето ми, къде беше? Не съм те виждал цяла вечност. Татко ти каза, че си отложила идването на острова с няколко месеца.

— Да, така е. — Ейми се изправи и бе незабавно грабната в здрава прегръдка. — Как я караш, Ханк?

— Както винаги. — Смехът му приличаше на боботене, излизащо някъде дълбоко от гръдния му кош.

— А Роузи?

— Някъде тук е. Вероятно в кухнята. Вие двамата сте дошли за вечеря? Тя ще се зарадва. — Без да дочака отговор, Ханк силно потупа Ейми по гърба. — Представи ме на приятеля си. Чух вече, че си довела някого.

— Джед, запознай се с Ханк Холидей. Той и жена му Роузи са собственици на това барче. Държат го още от времето преди да съм била родена. Ханк, това е Джед Глейз. Той е… един приятел.

Ханк подаде лапа, голяма колкото на Джед.

— Радвам се да се запозная с теб, Глейз. Всички приятели на Ейми, и така нататък. Колко време ще бъдеш тук?

— Двамата с Ейми ще останем тук още няколко дни. Всъщност още не сме взели решение кога да си тръгнем, нали Ейми?

Тя долови хладното предизвикателство в гласа му.

— Не, още не сме взели решение.

— Внимавайте. Така си казвахме и ние с Роузи преди тридесет години. Все отлагахме да си тръгнем и вижте какво стана. Да ви донеса нещо за пиене. Надявам се, че вече не пиеш онази вода, дето я наричаш бяло вино, Ейми, щото аз нямам от нея.

— Всъщност имах нещо по-силно наум тази вечер — отвърна сухо Ейми.

— Какво ще кажеш за коктейла със сок от гуава на Роузи?

Тя отстъпи пред неизбежното.

— Добре, ще рискувам.

Ханк погледна въпросително към Джед.

— Скоч — обяви Джед. — С лед. Ханк кимна.

— Ще се върна след няколко минути. И ще кажа на Роузи, че оставате за вечеря, окей?

Джед отговори, преди Ейми да успее да си отвори устата.

— Звучи примамливо, Ханк, благодарим. — Почака, докато Ханк се отдалечи към бара в другия край на стаята. Когато той не можеше вече да ги чува, Джед продължи спокойно: — Докъде бяхме стигнали?

— Струва ми се — дотам, че нямало да мога да сдържа въпросите си. — Ейми го погледна право в очите. — Мисля, че си прав. Както каза, нещата вече не са същите.

Той кимна.

— Знаех, че рано или късно ще се стигне до това. Надявах се да е по-късно.

— Защо?

Той сви рамене, облягайки се на износения ратанов стол.

— Защото винаги съм смятал, че щом разбереш истината, ще прекъснеш връзката ни. Няма да ти хареса това, което правя, за да се издържам, Ейми.

— Може и да не ми хареса, но не мисля, че ще прекратя връзката заради това. Просто ми кажи, Джед.

Той изглежда взе някакво вътрешно решение.

— Добре. Работя неофициално за правителството. Онова нещо с инженерната консултантска фирма е удобно прикритие, защото някога бях инженер. Сега ходя на разни места и върша неща, които нямат много общо с професията ми на инженер.

— Правиш и клетки за птици — вметна меко тя.

Джед помълча.

— Правя и клетки за птици — съгласи се той.

Независим агент на правителството, който през свободното си време правеше клетки за птици. Ейми не можеше да свикне веднага с тази мисъл.

Ханк донесе напитките. Тя се заслуша в непринудения разговор между двамата мъже, учудвайки се на лекотата, с която Джед преминаваше от една тема на друга. Той несъмнено притежаваше таланта да показва на другите тази страна от себе си, която те очакваха да видят. Тъкмо си мислеше колко лесно се бе справил с опита на родителите й да го третират като потенциален съпруг, когато Ханк се обърна към нея:

— Хей, Ейми, момиче, ще го заведеш ли да се гмурка в онзи стар Б-25? Повечето народ много си пада по това. — Ханк се ухили на Джед. — Остров Орлеана е една голяма атракция, би казал човек. През войната, когато морските се били с японците, за да възвърнат острова, тук паднал един бомбардировач. Не е много далеч от северната страна на острова и е доста на плитко. Малкото туристи, които идват насам, обикновено умеят да се гмуркат и винаги искат да го видят.

— Ще трябва Ейми да ми го покаже тия дни — отвърна Джед, като я погледна.

Ейми си представи тъмната вътрешност на стария, разбит корпус на самолета. Щеше да прилича на влизане в пещера. Потръпна и не каза нищо.

— Водите до северния бряг са добро място за намиране на вечеря — продължи ентусиазирано Ханк.

— Не съм голям ловец, нито рибар — призна Джед.

Ейми го погледна в очите и разбра, че лъже. Ловец беше, разбира се. Но неговият дивеч бяха хората. Знаеше това дълбоко в душата си. Вероятно го бе знаела през цялото време. Може би това бе една от причините да го допусне толкова близо до себе си. Той беше човек, който знаеше как да държи сенките заключени зад железни решетки, а тя трябваше да усвои това умение.

— Роузи ще дойде след минутка — тъкмо казваше Ханк. — Казва, че е сложила да готви специалния си чаудър^[1]. Нейният чаудър е божествен, а Ейми?

— Страхотен е. — Искаше да намери по-живи и красноречиви думи за отговора си, но не успя. А как, за Бога, го правеше Джед, и то толкова лесно, запита се тя.

Отговорът бе очевиден. Той имаше практика. Беше свикнал да играе различни роли. Идването на Роузи Холидей я спаси от неловката ситуация.

— Ейми, дребосъчето ми? Как я караш? Не съм те виждала с месеци. Време беше да си дойдеш. Чувам, че си довела приятел със себе си. Надявам се, че поне е по-интересен от последния. Оня не ми допадна много. Да видим какво имаш този път. Аха? Едричък е, а? Не колкото моя Ханк, но го бива. Ръцете му са големи, добре е. Това е сигурен признак.

— На какво? — сухо запита Ейми, докато Роузи, застанала до съпруга си с ръце на кръста, проучваше Джед с поглед.

Самата Роузи никак не беше дребна. Беше широка от горе до долу, а очите й бяха като приветливи сини езерца на широкото, усмихнато лице. Косата й през годините бе посивяла почти колкото на Ханк, но иначе не беше се променила много. Роузи винаги носеше бяла престилка, ярка басмена рокля и цвете в косата си. Тази вечер не правеше изключение. Тя се обърна към Ейми, сякаш поразена от въпроса й.

— Как на какво? Как на какво, момиче! Не знаеш за какво говоря? Големите ръце са признак, че един мъж е голям и другаде. Какво ти става? Гледай ти, народът от Щатите не знае тия неща. Мислех, че в днешно време в училищата ви дават сексуално образование.

Ейми порозовя. Знаеше, че след всичките тези години би трябвало да е свикнала с чувството за хумор на Роузи, но понякога тази жена все още успяваше да я завари неподготвена.

— Мислех, че големите крака се смятат за признак на… е, знаеш — измърмори Ейми в чашата си, без да смее да погледне към Джед.

Роузи погледна многозначително под масата, където Джед бе протегнал големите си крака.

— Е, бих казала, че и по отношение на краката е добре.

Ейми едва не се задави със сока от гуава, в който бе добавено значително количество алкохол. Ханк се намеси, преди да й се бе наложило да отговаря на забележката на Роузи.

— Стига, Роузи. Смущаваш момичето.

— Тя вече е пораснала. Няма нужда да крием от нея нещата от живота нали? — Роузи безочливо намигна на Джед, който следеше репликите с явно удоволствие.

— Няма — съгласи се Джед. — Мисля, че е достатъчно обръгнала и може да се справя с нещата от живота.

Роузи се засмя, удовлетворена и грабна коктейла на Ейми.

— Хайде ела отзад в кухнята да ми правиш компания, момиче. Трябва да приготвя вечеря за едни хора, които са отседнали в хотелчето. Някои от тях утре си заминават и искам да останат с хубави спомени оттук. Ще ядем, след като те свършат. Ханк, ти можеш да се погрижиш за Джед, нали?

— Ами как иначе? — Ханк махна с ръка към едно столче пред бара. — Ела тук отпред. Можем да си говорим, докато зареждам народа с напитки.

Той се понесе пак към бара, а Роузи се запъти към кухнята.

— Не мисля, че това е много добра идея — прошепна тя.

— Защо не! Трудничко ни бе да поддържаме разговор само двамата, доколкото си спомням. Темите за разговор бяха доста ограничени. Иди да видиш дали няма да те поразтовари бъбренето с Роузи.

— По дяволите, Джед, нямам нужда от разтоварване! Не разбираш ли? Ханк просто иска да те подложи на оглед, също като родителите ми.

— Аха, още едно сито. Но аз съм добър в тия неща, забрави ли? Не се безпокой за това, Ейми. Ще се видим на вечеря. — Изправи се, взе скоча си и тръгна, без да бърза, към бара.

Ейми зяпна след него, толкова много неща още имаха да обсъждат.

Джед работеше тайно за правителството. Не можеше да мисли за нищо друго в момента.

Чак когато влезе в малката старомодна кухничка на Роузи, Ейми осъзна внезапно какво означава признанието на Джед. Щом той работеше за правителството, тя можеше да спре да се тревожи дали не е част от опасна конспирация срещу нея. ФБР положително не се интересуваше от случилото се на острова през октомври. Това бе частен въпрос. Щеше да има повече причини да се плаши, ако Джед бе истински платен наемник, като Льопаж.

— Ето, знаех си, че ще те примамя с това. — Роузи пъхна питието на Ейми в ръката й и вдигна своето. — Не са много хората, които могат да устоят на малкото ми откритие. — Тя разбърка къкрещия чаудър и го опита на вкус.

— Какво, за Бога, има в този сок от гуава, Роузи? Плъзга се много леко в гърлото, но мисля, че усещам вече жилото му.

— Има забавено действие — обясни Роузи, като наведе една бутилка с уиски над гозбата си. Сложи бутилката върху нащърбения плот, и отпи още една глътка от коктейла си. — Това е моя тайна рецепта. Може би ще ти я дам вместо сватбен подарък.

— Значи може да минат години, преди да я науча. Нямам никакви планове за близкото бъдеще, Роузи — заяви Ейми с мек, но решителен тон.

— Ха! Не ставаш по-млада, нали тъй. И добрият Господ е свидетел, че родителите ти вече се притесняват за вас двете със сестра ти, дето не проявявате интерес към женитбата.

— Е, вече не се притесняват за Силвия. — Ейми неволно се усмихна. — Тя се обади да ни съобщи, че сватбата е планирана за следващата седмица. Затова заминаха мама и татко днес следобед. Искат да огледат зетя.

Роузи се засмя от сърце.

— Все такива ги прави, пустата му Сил! Всичко вече е нагласила и натъкмила, преди да каже, на когото и да е. — Размаха капещия черпак по посока на Ейми. — Ти, обаче, никога не си била така организирана. Погледни се — така да се мотаеш на твоята възраст, водиш на всеки няколко месеца все различни мъже.

— Преувеличаваш, Роузи, и го знаеш. Джед е едва втория мъж, когото съм водила на острова. Онзи, отпреди няколко месеца, беше просто… един познат водолаз. А Джед е просто приятел.

— Без друго! Ако повярвам, че онзи мъж там с големите ръце, е просто един приятел, все едно да успееш да ми продадеш някой мост, не е ли така? Хайде, момиче, ние тук в Орлеана може да сме малко поизостанали в нещата, но това не означава, че сме глупави.

Ейми изстена.

— Знаеш, че не исках да кажа това. — В желанието си да смени темата, тя се наведе и подуши чаудъра. — Това мирише много приятно. Каза, че имате няколко души в хотела?

— Ъхъ, дойдоха преди една седмица да се гмуркат. Напоследък редовно имаме клиенти. Някои от сегашната компания си заминават утре, но всъщност другата седмица идват още хора. Не е за вярване. Направиха и резервации. Сякаш това е истински хотел. — Роузи поклати глава. — Орлеана става направо популярна. Има дори един круизен кораб, който минава оттук веднъж седмично. Докато се усетим, ще загъмжи от туристи, също като Хавай.

— Съмнявам се. Няма да стане, преди да минат петдесет-шестдесет години. Орлеана просто е твърде далеч от нашумелите курорти. Не се тревожи, Роузи, ти, Ханк, доктор Стърн и родителите ми още дълго време ще се разполагате в уединението си.

— Наистина се надявам да е така. Не мисля, че бих могла да се приспособя към това, което вие, другите, обичате да наричате динамичен темп на живота. Знам, че Ханк, Стърн и повечето от местните хора също няма да могат. Твоите родители са единствените ми познати, които изглежда могат да идват и да заминават и да живеят и в двата свята. Но ако питаш мен, след като се установиха тук, вече им става все по-трудно и по-трудно да напускат острова. Добре си прекарваме заедно с тях, наистина.

Ейми леко потръпна в странно и съвсем неочаквано вълнение. Не беше сигурна дали иска да зададе този въпрос, но просто не можеше да се сдържи да не го зададе. Силно стисна чашата с пръсти.

— Спомняш ли си как беше едно време, когато идвахме тук, Роузи?

— Ами да! Паметта ми още си я бива. Двамата с Ханк отворихме това заведение няколко години преди вие да се родите. Вашите и онзи човек — съдружника на баща ти, идваха тук много често. — Роузи грабна чашата си и яко опъна. Ейми се сепна, когато забеляза какво количество алкохол се излива в гърлото на тази жена. Роузи явно бе от хората, които смятаха, че готвачът има някои привилегии в кухнята.

— Не си спомням добре онези първи години — предпазливо подсказа Ейми. Защо го правеше?

— Ами как ще си спомняш. Ти, братята и сестра ти, бяхте още бебета. Всъщност, спомням си, когато майка ти за първи път те донесе тук. Ти се разрева и аз ти капнах малко уиски на езика. Веднага се укроти.

— Мога да си представя.

Роузи поклати глава, унесена в спомени.

— Какви години бяха… бяхме толкова млади, пълни с живот. Трудно е да се повярва, че е минало толкова много време…

Ейми дълбоко си пое дъх.

— Спомняш ли си кога умря Майкъл Уаймън?

— Ами да. За вашите нещата доста се промениха. Не ги виждахме много през следващите няколко години. От време на време идваха за по една-две седмици през лятото, но това бе всичко. На татко ти му се струпа бая работа, да се мъчи да укрепи компанията, след като Уаймън се удави с лодката. А майка ти, Бог да я благослови, имаше работа до гуша — да гледа четири деца и да подкрепя баща ти, докато се опитва да съживи Слейтър Аеро. Двамата бяха страхотен екип. Държаха се заедно при условия, които биха накарали доста хора да се разделят. Понякога си мисля, че това бе най-доброто нещо, което би могло да им се случи.

— Защо пък?

— Е, трудно е да се обясни. Но трябва да разбереш, че когато ти се роди, майка ти беше само на двадесет и шест години. И ето ти я — млада, хубава жена с четири хлапета в ръцете и съпруг, който повече време прекарва край самолетната компания. Преди Уаймън да умре и да настане кризата, беше взела да се чувства доста объркана и неспокойна. О, обичаше вас, децата, и татко ти, но мисля, че беше самотна, ако разбираш какво искам да кажа. Звучи абсурдно, но грижите около четири деца могат да накарат една жена да се чувства страшно самотна. Но след като Уаймън изчезна, тя наистина се залови сериозно за работа и се посвети на семейството, докато баща ти в същото време се опитваше да изгради наново компанията.

— Не помня Уаймън — изрече внимателно Ейми. Не трябваше да прави това. Беше опасно. Миналото трябваше да си остане погребано, и тя го знаеше. Но не можеше да се възпре. Отпи още една глътка от питието, без да му усеща вкуса. Вниманието й бе съсредоточено върху Роузи.

— Аз си го спомням — заяви Роузи с агресивна нотка в гласа. — Ако изобщо някой обичаше да създава неприятности, това беше той. Див. Умен като дявол, и го съзнаваше. Смяташе, че светът е негов, а той — много ясно, че представлява по-важната половина от оная самолетна компания. Най-голямо удоволствие му доставяше да разстройва другите. Спомням си годината, когато доведе оная жена със себе си на острова.

Ейми изстина.

— Каква жена?

— Някаква руса фльорца. Знаеш го този тип. Смяташе се за Мерилин Монро, или нещо подобно. Доста разстрои майка ти, доколкото си спомням.

— Защо? — Инстинктът предупреждаваше Ейми да спре, но тя се бе отказала дори да проверява дали може да го направи.

— Онази руса мацка се опита да се заиграе с татко ти. Беше нахална като муха. И през цялото време този тип Уаймън се хилеше като някоя акула в очакване на плячката си. — Роузи съсредоточено смръщи вежди над своя чаудър. — Това изглежда готово. Какво ще кажеш да свършим първо с гостите, за да можем и ние да хапнем?

Ейми кимна безмълвно, взе купчина салфетки и няколко стари лъжици от неръждаема стомана. Трепереше, когато влезе в заличката да сложи масата за клиентите на Ханк и Роузи.

Джед все още седеше на бара, привел се в удобна поза над своя скоч, докато разговаряше с Ханк. Погледна към Ейми, когато тя влезе, после се обърна отново към Ханк.

За известно време Ейми нямаше възможност да продължи с въпросите към Роузи. Гостите на хотела бяха възторжени в похвалите си към рибното ястие, чесновия хляб, който Роузи бе приготвила специално за него, и салатата от папая и кокосови орехи. Поискаха допълнително от всичко и Ейми някак се озова в ролята на сервитьорка. Това не й се случваше за първи път. Неведнъж беше минавала да види Роузи и Ханк и неусетно се залавяше да им помага. Истината беше, че тя бе добра сервитьорка. За голямо съжаление на своите родители, през годините, когато търсеше целите си в живота, бе придобила доста практика.

Когато гостите свършиха и се върнаха да пият на бара, Роузи сипа чаудър в големи купи за себе си, Ейми, Ханк и Джед. Ханк предаде бара на своя помощник, един кльощав младеж, който му помагаше вечер.

Разговорът по време на вечерята беше общ, засягаше най-различни теми — от островните бури до най-хубавата риба за ядене, която можеше да се намери в района на рифовете. Ейми не каза почти нищо. Роузи беше приказлива, както обикновено, и успяваше да следи чашата си, както и чашата на Ейми да са винаги пълни. Когато свършиха с вечерята, Ейми я последва в кухнята, докато мъжете тръгнаха отново към бара. Роузи пусна гореща вода в мивката да измие чиниите и си наля още един коктейл.

На Ейми й се струваше, че колкото повече се налива Роузи, толкова по-бъбрива става. Тя поначало не беше мълчалива, но след като изпиеше няколко питиета, не можеше да млъкне. Изглежда й харесваше да говори за миналото.

— Какво стана с фльорцата? — попита Ейми, докато бършеше чиниите.

— Ами, баща ти не се възползва от поканата й, доколкото си спомням. — В гласа на Роузи се прокрадваше гордост от силната воля на Дъглас Слейтър. — Уаймън не я доведе повече на острова. Идва само един път.

— Колко дълго стоя тук?

— О, няколко седмици, или нещо такова. — Роузи натопи и последните съдове в горещата вода и взе да подхвърля нащърбените чинии към дъската за подсушаване, където Ейми ги улавяше и избърсваше. — Ако питаш мен, това беше нарочно. Така си помислих тогава, и все още го мисля.

— Кое?

— Дето Уаймън доведе онази жена тук. Не беше тайна, че родителите ти си имаха някои проблеми по онова време. Идването на тази руса бомба не подобри нещата. Но не беше чак толкова лошо, докато баща ти не замина. Уаймън, майка ти и вие, децата, останахте тук. Татко ти каза, че майка ти имала нужда от почивка.

— Какво се случи? — Ейми не оставаше назад в пиенето. Онова тревожно чувство бе изчезнало. Всъщност светът изглеждаше забележително добър и хубав. Това вероятно се дължеше на тайната рецепта на Роузи.

— Ами, стори ми се, че Уаймън започва да се заиграва с майка ти.

Тази новина донякъде извади Ейми от блаженото й настроение. Тя си пийна малко от коктейла да се съвземе. Роузи бе заета да си налива друга чаша.

— Наистина ли?

Роузи силно въздъхна и настани едрото си тяло в един стол, който сякаш всеки момент щеше да поддаде под нейната тежест.

— Не трябваше да ти казвам това. Но какво, по дяволите, ти вече си голямо момиче! И накрая всичко завърши добре, нали? Родителите ти имат един наистина стабилен брак. В началото всички си имат неприятности, докато децата са малки и работата притиска мъжа. Не може да няма малко проблеми. Бягай, вземи един стол от бара и ела да седнеш.

Ейми сложи чашата си на плота много внимателно, като си даваше сметка, че нещата около нея леко се завъртат. Но Роузи все още бе в настроение да бъбри. Ейми не искаше да я прекъсва точно сега. Тя се запъти към заличката и видя, че Джед вече не е на бара.

Огледа се наоколо и го видя да седи на една маса заедно с още няколко други мъже, сред които и Ханк. Те явно бяха сериозно погълнати от игра на покер. Джед вдигна картите си и видя Ейми, която го наблюдаваше от кухненската врата.

— Всичко наред ли е? — подвикна бодро той. Ейми сграбчи един стол, като го държеше пред себе си като щит.

— Просто прекрасно. — Обърна се и закрачи обратно към кухнята.

— Джед и Ханк играят покер с няколко рибари — съобщи тя на Роузи, докато слагаше стола на земята.

— Тогава ни предстои дълга нощ. Ако Ханк е въвлякъл твоя човек в игра на покер, няма да го остави скоро. Какво ще кажеш, да пийнем още по едно?

— И така цялата плувам в сок от гуава.

— Е, тогава нека да зарежем сока от гуава и се концентрираме върху другите тайни съставки. — Роузи посегна към една бутилка.

Мина доста време, преди Джед да се появи на вратата на кухнята. Ейми забеляза през полузатворените си очи колко едър и солиден изглеждаше в един, станал твърде мъглив и неясен свят.

— Спечели ли? — поинтересува се тя.

— Някой и друг долар. — Той се вгледа в нея и на твърдо очертаните му устни заигра усмивка. Погледна към едрата жена, изтегнала се в другия стол. — Какво си направила с нея, Роузи?

— Абсолютно нищо. Просто си спомняхме за миналото. — Тя се взря в Ейми. — Мисля, че малко й се спи.

— Аз мисля, че е сразена. — Джед пристъпи напред, хвана ръката на Ейми и леко я изправи на крака. Тя залитна за момент, а после се стовари с доволна въздишка на гърдите му.

— Време ли е да си ходим, Джед?

— Да, мисля, че е време. — Той я гушна и тръгна с нея към вратата. — Лека нощ, Роузи! Благодаря за прекрасната вечеря!

— Заповядай пак, когато искаш, Джед. Доведи и Ейми със себе си. Отдавна не съм си приказвала толкова хубаво с жена, която знае да пие.

Джед погледна към разрошената глава на Ейми, както я бе сложила върху рамото му. Очите й бяха затворени, тя, изглежда, спеше.

— Страхувам се, че Ейми не е съвсем от твоята класа, Роузи. Основното й питие е бяло вино.

— Мога да я отуча от това.

— Ъхъ. За какво си говорихте двете цяла вечер?

— За семейството й, най-вече. И за онзи тип Уаймън, който притежаваше половината къща. Ейми доста разпитва за него. Разбираш ли, тя не си го спомня. Когато той изчезна, тя беше бебе.

— Чувам, че се е загубил в морето по време на едно пътуване до Хавай.

Роузи се изкиска.

— Така казват — кимна на себе си. — Така казват. Заведи я сега у дома, Джед. Сложи, я да си легне. Може да не се чувства много добре сутринта.

— Може и да си права. — Джед провря Ейми през вратата.

Няколко минути по-късно, когато почувства бризът да духа косата в лицето й, Ейми отвори очи. Премигна, като се опита да се ориентира. Беше й нужно известно време, за да разбере, че е седнала в джипа до Джед и се носят бързо в нощта. Пътят от двете страни бе обрасъл в гъста растителност и се виждаше само една зелена стена. Свежият въздух малко я съживи и тя погледна към Джед.

— Изложих ли се?

— Не. Ти си много сладка пиячка.

Тя трепна.

— Не съществува такова нещо. Ще усетя всичко сутринта, нали?

— Без съмнение. — Джед смени скоростта с небрежна ловкост. Усмихна се.

Ейми реши, че харесва усмивката му. Облегна отново главата си върху седалката и се взря в обсипаното със звезди небе.

— Казах ли ти, че съм доволна, дето работиш за правителството, Джед?

— Не, не си споменавала. Защо те прави доволна тази новина? Мислех, че ще бъдеш… — Той помълча — … разтревожена.

— Бих предпочела да работиш за правителството, отколкото… просто за някой, който би ти плащал достатъчно за това. — Отново й се доспа. Трудно й беше да държи очите си отворени. Думите й звучаха забавено дори в собствените й уши.

— За кого друг бих могъл да работя, Ейми? Тя се опита да свие рамене и не успя съвсем. Усилието бе твърде голямо.

— Същият човек, за когото работеше Льопаж, предполагам. Знам, че не може да се има доверие на правителството, но в този случай бих се доверила по-скоро на правителствен агент, отколкото на някакъв проклет наемник. Знаеш ли, Джед, мисля, че тази нощ ще спя добре. Едва държа очите си отворени. Хубаво е човек да си почине добре нощем.

Ейми заспа, без да види замисленото изражение на Джед.

— Ейми — каза тихо Джед през стиснати зъби, — с какво, по дяволите, си живяла през тия осем месеца? Когато изтрезнееш, любима, ще си поговорим малко. Проклет да бъда, ако само аз трябва да отговарям на разни въпроси…