Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (4)

Глава четвърта

— Арти, писна ми да чакам. Това нещо не ми дава мира. Господи, човече, осем месеца минаха от онзи опит. Трябва да се размърдаме.

Даниъл Ренър бе стиснал телефона, както правеше, когато се обзалагаше или сключваше сделка. Бе седнал на кушетката, приведен напред, подпрял лакти на коленете си и загледан с невиждащ поглед в сивия килим на пода. Излъчваше напрегната възбуда, както и силно, неспокойно нетърпение, които сякаш му бяха вродени.

Светът не се движеше достатъчно бързо за Ренър. Той винаги гледаше напред към следващата Голяма Сделка.

Тези качества се бяха вписали добре в бизнеса. Даниъл Ренър можеше без усилие да изглежда като самото олицетворение на ентусиазма и уравновесеността, които бяха напълно фалшиви, но внушаваха силно доверие — беше роден посредник. Бе на двадесет и шест години и беше продавал всичко, от наркотици до ценни книжа. Дните на дребните продажби на забранени неща, обаче, отдавна бяха отминали. Ренър бе открил, че в сделките с изкуствено раздути акции и други, еднакво несигурни ценни книжа, се крие повече предизвикателство и престиж. Още в деня, когато бе започнал работа в една малка брокерска фирма в Лос Анжелис, бе разбрал, че е поел в правилна посока.

Съвсем типично за него, животът на търговски посредник почти веднага започна да му омръзва. Наскоро бе взел решение, да отвори своя брокерска фирма след година-две и възнамеряваше да го направи както трябва. Беше се консултирал, както обикновено, със стария си приятел от дните на търговията с наркотици, Артемъс Дж. Фицпатрик.

Под влияние на Ренър, Фицпатрик също реши да изостави сделките с наркотици и да се залови с печелившия и обществено приемлив бизнес — посредничество при продажба на свободни от данъци инвестиции. Те рядко биваха печеливши или изгодни начини за избягване на данъците, но във финансовия свят като че ли никой не забелязваше тези два второстепенни недостатъка. Фицпатрик бе открил — за свое безкрайно учудване и задоволство, — че Ренър бе прав: Имаше неограничен брой хора, които биха вложили парите си, в каквото и да е, само за да не ги дадат на правителството. Артемъс Фицпатрик се възползва от едно, изглежда, универсално човешко желание да се избягват данъците на всяка цена, докато Ренър бе съсредоточил вниманието си върху продажбата на високорискови акции на играчи, които мечтаеха да направят следващия голям удар, подобен на този с Ай Би Ем.

Акционерното дружество Ренър Сикюритис, както бе обяснил Даниъл на Артемъс, нямаше да бъде просто още една редовна фирма за ценни книжа, обърната с лице към улицата. Тя нямаше дори да е разположена на улицата. Последния тип клиент, когото щеше да се стреми да привлече, щеше да е случайният минувач. Кой искаше фоайето му да е пълно с пенсионери, които да наблюдават своите акции от Ай Би Ем и Дженерал Мотърс да преминават бавно на екрана? Неща от подобен род бяха категорично долнопробни.

Вместо това Ренър Сикюритис щеше да бъде дискретно разположена на тридесетия етаж на небостъргач от стъкло и стомана, със солидна златна табелка с адреса на булевард Уилшър. Всичко щеше да е първокласно — от полираната на ръка дъбова мебел, до отбраната клиентела.

Фицпатрик бе впечатлен от плановете, но той, разбира се, познаваше Ренър още от времето, когато по-младият от него мъж бе открил, че професионалните атлети лесно се разделяха със значителни суми, за да купят стимулиращи средства. Дори в онези дни Даниъл Ренър се стремеше към клиентела от висока класа. Никога не беше стоял по ъглите на улиците и не беше се притеснявал дали няма да го намушка някой раздразнителен клиент. Действията му бяха дискретни и работеше само с препоръки.

Животът не бе толкова лесен за Артемъс Фицпатрик. Имаше твърде много случаи, когато му се бе налагало да стои по ъглите и да се тревожи какъв вид оръжие носи следващият скапан клиент. От този опасен свят го бе измъкнал Ренър и Фицпатрик щеше да му бъде вечно благодарен. От друга страна, по време на мизерния си живот по улиците, Фицпатрик бе завързал някои връзки и бе научил неща, които Ренър изобщо не бе имал възможност да научи.

Преди осем месеца Даниъл Ренър бе открил, че има нужда от тези твърде практични и специализирани познания. Обърна се към Фицпатрик за помощ. За първи път ролята на благодетел щеше да играе не Ренър, а Фицпатрик. И той Фицпатрик доста се наслаждаваше на тази нова роля. Добре беше да е този, който е наясно, който има съответните контакти, този, от когото Ренър се нуждаеше, за да осъществи плановете си.

— Слушай, Дан, тази проклета кутия, ако съществува, си седи там двадесет и пет години, така ли е? Няма да отиде никъде, тъй че, успокой се. Нямаш никакъв друг избор, освен да чакаш, и го знаеш. Не си го изкарвай на мен. Преди осем месеца мислехме, че ще извадим късмет с Льопаж. Когато той успя да се сдуши с дъщерята, замисълът изглеждаше идеален. Но не можа да стане. Такова нещо винаги може да се случи, човече, знаеш го. След провала нищо друго не можеше да се направи, освен да се изчака следващият удобен момент. Още няколко дни, и ще дойде и това време. Затова, не се притеснявай, приятел!

— Така правя от осем месеца и ми дойде до гуша. — Ренър забарабани с пръсти по повърхността на масичката за кафе пред себе си. — Вече е юни, Арти. Иска ми се да се пораздвижим.

— Има време. Слейтър по разписание трябва да заминат за Европа другата седмица, така ли е? Всичко е под контрол. Веднъж щом се махнат от острова, ще имаме толкова време, колкото искаме. Спри да си гризеш ноктите. Защо, по дяволите, си толкова нервен?

— Защото последния път нещата не протекоха както трябва и нямам никаква гаранция, че няма и сега да стане така! — избухна Ренър. Надигна се от кушетката и започна да крачи по стоманеносивия килим. — Льопаж беше професионалист, нали? Предполагаше се, че знае какво върши, нали? Ти каза, че бил добър водолаз. Че нямал нищо против и да си поизмърси ръцете, ако е нужно. Че нямал нищо против грубата работа. Знаел да се оправя с оръжие. По дяволите, предполагаше се, че е наемник — професионалист. Уж всичко трябваше да мине добре, но не стана така. Човекът падна на главата си във водата и се удави. Какъв професионализъм е това?

Фицпатрик въздъхна с умореното търпение на човек, който през целия си живот е страдал от незаслужени обвинения, но се е издигнал над това.

— Той не беше мой човек. Наех го за тебе по препоръката на един познат, чиято работа е да урежда такива неща. Всеобщо мнение бе, че Льопаж има отлични препоръки. За съжаление, нещо се обърка. Може би на него не трябваше да се разчита, или пък не беше толкова добър, колкото твърдеше. Чувал съм, че гмуркането в пещери е изключително рисковано.

— Ти каза, че бил експерт!

— Дори експертите имат проблеми, знам от опит. Гмуркането в пещери е опасно, особено ако човек е сам. Затова той поиска такъв голям аванс, ако си спомняш. — Фицпатрик се опитваше да говори спокойно.

— И тези пари ги няма. Изчезнаха. Кой знае какво, по дяволите, е направил с тях, преди да отиде на острова!

— Успокой се и престани да го преживяваш. Всичко е приключило, Дан. Нищо повече не може да се направи.

— Този път искам да няма грешки.

— Щом възнамеряваш ти да ръководиш следващия опит, сигурен съм, че няма да има проблеми — изрече с успокоителен тон Фицпатрик. — Просто потърпи още няколко дни. Ще имаш половината остров на свое разположение, когато заминат Слейтър. Никой няма да ти обръща внимание. Ще имаш достатъчно време да направиш всичко както трябва. Лично се уверих, че този път имаш добри хора. Истински професионалисти.

— Ами ако не може да им се разчита повече, отколкото на Льопаж?

Фицпатрик отново въздъхна.

— Наех най-добрите, които можех да намеря, Дан — Гътри и Вейдън идват с добри препоръки. Опитни са и зачитат договорите. За такива неща няма гаранции. Плащаме им добре и те разбират, че по-голямата част от възнаграждението няма да бъде депозирано в банковите им сметки, докато не намерят кутията. Този път ще упражняваш контрол на място. Това е всичко, което можем да направим, за да гарантираме техния… ъъ… професионализъм.

— Не ние, а аз им плащам добре. — Ренър спря пред високите от пода до тавана прозорци на апартамента си. Навън мъглата бе гъста като меласа.

— Този път трябва да стане, Арти, Трябва.

Фицпатрик направи пауза, после откровено запита:

— Какво ще стане, ако след всичките тези години в кутията няма нищо, Дан? Мислил ли си за това?

— Мислил съм.

— И?

— И няма значение. Трябва да знам.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти, приятел? Никога не можа да разбереш, че понякога е по-добре да не знаеш всички отговори.

— Дай ми един пример — предизвика го Ренър.

Последва нова пауза и тогава Фицпатрик си призна:

— Така, без да си помисля, предварително, не мога.

Ренър кимна.

— Това е, защото няма такива неща. Винаги е по-добре отговорите да се знаят. И, Арти, този отговор може да е голям. Много, много голям.

— Не забравяй, че преди двадесет и пет години хората са имали друга представа какво са големите пари — иронично го уведоми Фицпатрик.

— Майка ми — заяви Даниъл Ренър — винаги е знаела какво представляват големите пари. — Още по-добра беше в изчисляване стойността на скъпоценните камъни.

Фицпатрик спря да диша.

— Ти наистина ли мислиш, че заплащането е било в смарагди?

— Баща ми е бил истински гений, Арти. Проверих. Майкъл Уаймън не е бил глупак. Майка ми пише в дневника си, че е сключил сделката за камъни, не за пари. Вярвам го. — На Ренър му бе странно, че се гордее с непознат мъж, бил негов баща. Неговият старец бе сключил сделка, която да му дава възможност да не се занимава повече със сделки. Голяма работа. Семейството определено бе талантливо. Смарагдите представляваха наследството на Уаймън за сина му, когото никога не бе виждал, и който не носеше името му. На Ренър му се прииска, не за първи път, да носи името на Уаймън, а не на майка си.

— По дяволите! Имаш ли някаква представа колко биха стрували тези камъни днес? Въпросът на Фицпатрик бе реторичен. Гласът му съдържаше елементи на удивление.

— Знам, Арти, знам. И не само това е в кутията. Смарагдите са само част от наградата. Ако трябва да се вярва на дневника на майка ми, когато имам тази кутия в ръцете си, ще имам и един издигащ се млад политик на име Хю Слейтър в малкото си джобче. В тази кутия има снимки, Арти. Компрометиращи снимки на бащата на Хю Слейтър, както се среща с известен руски агент.

— Но тази среща, ако се е състояла, трябва да е била преди повече от двадесет и пет години.

— Е, и? Смяташ, че страхът да не бъде изложен баща му като човек, опитващ се да продава тайни на руснаците, няма да бъде достатъчен, за да го държи послушен? Хайде, Арти! Няма значение преди колко време се е случило. Това е нещо голямо. Една политическа кариера няма да може да издържи. С тези снимки вероятно ще ми се слуша думата и в Слейтър Аеро. Само помисли, Арти! С тези смарагди ще мога да държа в ръцете си компания като Слейтър Аеро и човек, който един ден вероятно ще стане сенатор — няма да има нещо, което да не мога да направя.

— Това, от което най-много съм се възхищавал у теб, Дан, са скромните ти амбиции.

Ренър се засмя от самото вълнение. Беше му горещо, чувстваше се могъщ, кипящ от енергия. Да преговаряш, да сключваш сделки — това, във всички случаи, бе нещо по-добро от секса или кокаина.

— Хайде да се срещнем в клуба и да поиграем малко тенис. Имам нужда да се пораздвижа. Питието се купува от победителя.

— Тъй като ти винаги побеждаваш, това изглежда добра сделка. Ще се видим след половин час.

Ренър тръшна слушалката и се запъти към вратата на апартамента си. Този път щеше да стане. Трябваше да стане. През целия си живот бе очаквал големия шанс, този, който щеше да го издигне право до върха, при най-силните от Южна Калифорния. Когато бе намерил дневника на майка си в сейфа след смъртта й, бе разбрал, че държи своето бъдеще в ръцете си. Не се почувства много добре, когато, след курс за водолази предната година, бе разбрал, че не става за този спорт. О, можеше да се оправи в плитка вода, където се виждаше добре, но мисълта да се гмурка в ограниченото пространство на една пещера, бе нещо друго. Просто не можеше да го направи. Щеше да откачи, и го знаеше. Това означаваше, че трябва да наема професионалисти, които не задаваха много въпроси, и които нямаха нищо против някои груби хватки, ако станеше нужда.

Ренър реши, че всъщност няма нищо против идеята за грубите хватки. Вълнуваше го усещането за мощ, като знаеше, че е в състояние да плаща на други, за да ги правят вместо него.

 

 

Островът, както винаги, беше измамно спокоен и приветлив. Ейми наблюдаваше от прозореца на малкия двумоторен самолет, как тъмното петно на хоризонта изсветля и придоби очертанията на разкошен зелен смарагд сред тюркоазното море. Цивилизацията не бе оставила много следи тук, които да нарушат покоя на тихоокеанския рай. Пътнически самолети кацаха само два пъти седмично.

Ейми и Джед бяха си купили билети в бюрото на малка авиолиния, базирана в Хавай, чиито самолети обхождаха островите. Остров Орлеана бе типична тихоокеанска вулканична формация. Стръмните склонове на вековния вулканичен кратер бяха покрити с мантия от зеленина. По периферията на острова небрежно бяха разпръснати ослепителни бели плажове. Когато самолетът се приближи, можеше да се види малкият град на южния край.

— Ето един девствен тропически рай. — Джед се наведе през Ейми да надникне от прозореца. — Ти не се шегуваше. Ако не беше онова селце на края, това място щеше да изглежда необитаемо. Къде е къщата на родителите ти?

— На другия край на острова. Не можеш да я видиш от този ъгъл. — Ейми се притисна назад към седалката, за да може Джед да погледне по-добре. Рамото му докосна нейното и тя улови с цялото си същество топлото му мъжко ухание. В начина, по който се навеждаше през нея, имаше непринудена интимност. Ръката му се допря до гърдите й, а широката му длан леко се подпря на бедрото й. Завладя я внезапен импулс да прокара пръстите си през тъмната му коса, но му се противопостави.

Истината беше, че сега не знаеше как точно стоят отношенията й с Джед.

Нямаше никакво повторение на страстното любене отпреди три нощи на кушетката в нейната всекидневна. На другата сутрин Джед беше безгрижен и невзискателен, както винаги. Беше се пошегувал с нея, че пак му поднася овесена каша, пое задачата да направи самолетни резервации и си отиде у дома. Обясни, че имал да пере някои неща. Като не знаеше как да тълкува неговото нехайно поведение, Ейми му бе дала още една възможност да се откаже от пътуването до Орлеана, но Джед сякаш не я чу.

Докато беше извън страната, бяха продали още една клетка и това, както заяви Ейми, бе повод за празнуване. Беше купила шампанско и отново го покани на вечеря, преди да напуснат Калифс Бей. Той прие, но след вечеря си отиде вкъщи.

Връзката определено беше се върнала към нормалното си състояние. Е, реши мълчаливо Ейми, почти нормалното. Не знаеше дали да се чувства благодарна, или разочарована. Частица от нея настояваше, че така е най-добре. Имаше достатъчно проблеми, без да се опитва да търси начини как да се оправя с любовна връзка с мъж като Джедидиа Глейз. Но една друга частица искаше само едно — напълно да обвърже живота си с неговия.

Проблемът, естествено, бе там, че Джед не беше от хората, които позволяваха на другите да се обвързват с него. Ейми си напомни, че и тя се опитваше да поддържа същия вид дистанция в живота си. Не вървеше да се заплита в сериозна връзка, най-малко с Джед Глейз.

Все пак, не можеше да се отрече, че нещата между нея и Джед се бяха променили. Доказателство за това бе фактът, че той седеше до нея, докато самолетът намаляваше скорост на пистата.

— Очаквам с нетърпение да отида да се гмуркам — заяви Джед, след като самолетът спря близо до малката сграда на летището. — От доста време не съм имал тази възможност. На тебе кога ти се е случвало за последен път?

Ейми продължаваше да гледа през прозореца. Стисна здраво ръцете си в скута, но си наложи да ги отпусне.

— Гмурках се малко, когато бях тук последния път. В къщата има достатъчно екипировка. Майка ми научи всички нас, децата, да се гмуркаме.

— А баща ти?

— Не си пада по този спорт.

Доколкото Ейми знаеше, Дъглас Слейтър никога не беше се занимавал с подводни спортове. Като се имаше предвид това, Ейми бе принудена да си даде сметка, че вероятно не той е извършил убийството преди двадесет и пет години. Убиецът е умеел добре да се гмурка, беше обяснил Боб. А майката на Ейми бе отличен водолаз. Имаше и достатъчно мотиви за това, Господ й е свидетел. Самата причина за убийството бе заключена във водонепроницаема кутия, която лежеше дълбоко в една подводна пещера.

— Казах на татко, че ще наемем кола и с нея ще отидем до къщата — каза Ейми, докато ставаше от седалката.

На слизане от самолета я удари познатата вълна от тропическа горещина и потресаващо ярка слънчева светлина.

— Изглежда добра идея. — Джед огледа малката, неугледна сграда на летището и неголямата тълпа, която излизаше от самолета.

Намериха багажа си сред малкия куп от чанти, които вторият пилот бе разтоварил. Джед тръгна към вратата с двете чанти — своята и на Ейми. Беше престанал да използва бастуна предния ден, със задоволство бе забелязала Ейми, но все пак не мислеше, че той трябва така да се изсилва.

— Хайде, дай ми едната чанта. Не трябва да носиш толкова тежко. — Тя посегна да вземе единия куфар.

Джед не обърна внимание на усилията й, само за момент се ухили.

— Харесва ми да се суетиш около мен, Ейми, но всичко си има граници. Прекрасно мога да се справя с чантите, благодаря.

Ейми се загледа след него, както се отправяше към изхода на летището. Да върви по дяволите! Ако предпочиташе да тълкува усилията й като суетене, това си беше негов проблем. Тя просто се опитваше да помогне.

Последва го навън към другата малка сграда, където наеха кола, и скоро бяха на път.

Няколко души махнаха на Ейми, докато Джед караше през града. Тя весело им отвърна.

— Всички на острова ли познаваш? — попита любопитно Джед.

— Почти. Това е малко, затворено общество, а семейството ми има дом тук почти от тридесет годни. Смятат ни за местни.

— Кои са не местни?

Ейми се засмя.

— Които не са от острова. Главно туристите. Или хора, които не са живели дълго тук. Страхувам се, че почти автоматично попадат под подозрение, въпреки че носят пари.

— Къде е мястото ми в тази схема?

— Няма проблеми. Ти си гост на семейството, така че си почетен местен.

След четиридесет минути Джед видя една къща, разположена високо над съвършената полуокръжност на бял плаж. Току-що бе направил завой с малката и шумна кола по тесния път, когато къщата се появи пред очите им.

— Това къщата на родителите ти ли е?

— Да. Татко и съдружникът му в бизнеса, Майкъл Уаймън, я построили преди около тридесет години. Искали да изглежда като изискана плантаторска къща от Южния Пасифик.

— Бих казал, че са свършили добра работа. — Джед изгледа красивата двуетажна сграда с окото на познавач.

Ейми забеляза напрегнатото изражение на лицето му и се опита да види къщата през неговите очи. Тя бе елегантна сграда, разположена сред цъфнали цветя и палми. От едната страна имаше засенчени веранди и красиви резбовани колони. Всички стаи, и на горния, и на долния етаж, се отваряха към прохладните, открити галерии.

Отстрани на прозорците имаше украсени капаци, които можеха да се затварят в случай на буря. Засводената входна врата бе отворена и въвеждаше в хладните дълбини на широк хол.

— Смятах да те запитам — отбеляза Джед, докато намаляваше скоростта на колата — какво каза баща ти, когато му съобщи, че ще водиш гост?

— Едно легло, или две? — каза сухо Ейми.

Джед се усмихна за момент, въпреки че не отделяше очи от пътя.

— На което ти отговори?

— Две.

— Мога да търпя неспокойното ти спане нощем, Ейми. Не го ли доказах вече?

Въпросът му я обърка. След като през последните три нощи не бе идвал при нея, защо сега, чудеше се тя, изобщо повдига този въпрос? Раздразнена, тя задържа погледа си върху входната врата на къщата.

— Не казах две легла, за да ти спестя неспокойния сън. Направих го, за да ти спестя доста… хм… ненужен натиск.

— Натиск?

— Да определиш дата — обясни учтиво тя.

— За какво? — Той изглеждаше искрено озадачен.

— Да се ожениш за мен, идиот такъв! — За момент Ейми наистина се ядоса.

Когато му просветна, Джед отново се ухили.

— Баща ти има ли пушка?

— Не е толкова смешно, Джед! И двете със сестра ми Силвия не сме омъжени и всички са разтревожени. Родителите ми, както вече ти обясних, са склонни да се тревожат, особено за мен. Имат навик, също така, ужасно да се вълнуват, когато някой непредпазлив мъж покаже прекален интерес към мен.

— Ще имам това предвид.

— Имай го. — Резкият й тон се смекчи. Канеше се да се осведоми за крака му, но в последния момент се отказа. Вероятно щеше да я обвини в суетене. — Как са ребрата ти? — се чу да пита тя вместо това. Щеше й се да си отхапе езика.

— Болят ме малко. Не са толкова зле. Няколко чаши преди вечеря ще свършат добра работа. Предпочитам алкохола пред хапчетата.

Малко по-късно Джед протегна все още наболяващото го тяло на един шезлонг и огледа живописната сцена, която бе достойна за пощенска картичка. От тази страна на къщата, стълбовете на верандата образуваха рамка на тихия плаж и кристалночистото море под къщата. Това бе съвършен островен пейзаж.

Откакто Ейми го представи на родителите си, Джед бе стигнал до няколко заключения. Първото бе, че Ейми е наследила зелените очи на баща си. Второто, че Дъглас Слейтър нямаше вид на човек, вадещ пушка, ако някой не изпитва желание да се ожени за дъщеря му.

Слейтър, обаче, имаше вид на човек, способен да намери други пътища за постигане на целите си. Едва ли бе за учудване, помисли си Джед. Този човек бе успял със Слейтър Аеро в един бизнес, където — както всички знаеха — конкуренцията бе жестока. Всеки, способен на такъв подвиг, знаеше как да постига желанията си.

Джед изпита уважение към бащата на Ейми още в началото. Първото му впечатление от възрастния човек бе, че Слейтър може да мине за пенсиониран университетски професор. Наближаваше шестдесетте и бе придобил една патина на небрежен чар и цивилизованост, която криеше под себе си ядро от сила. Стегнатото му тяло и здравият цвят на кожата под лекия загар лесно можеха да заблудят някого, че е с десет години по-млад. Сребърната му коса оредяваше по един достоен начин, като на джентълмен. Той си изглеждаше у дома в ризата с къси ръкави, добре скроения панталон и сандалите на краката. Този академичен вид вероятно му вършеше добра работа в бизнеса. Би бил добро прикритие на безпощадността, която се криеше отвътре. Джед ценеше, от практична гледна точка, хората, които бяха добри в камуфлажа — това бе едно от собствените му лични умения.

Глория Слейтър беше еднакво интересна. Бе в началото на петдесетте, а модно подстриганата й коса бе почти изцяло сива. През сребристото, обаче, се провиждаше познатото златистокафяво. Ефектът бе аристократичен, реши Джед. Тя имаше фини, привлекателни черти, които вероятно бяха преминали през много дискретна козметична операция.

През годините Глория Слейтър се бе приспособила добре към успеха на съпруга си. Съвършена директорска съпруга, бе казала Ейми, и Джед го вярваше. Глория Слейтър бе интелигентна жена, организирана по един почти смущаващ начин, и бе очевидно, че обичаше съпруга си и дъщеря си, че бе предана на семейството, което бе създала.

На път за верандата, Джед бе видял снимки на Силвия, позираща в кабинета си, с висящи на стената зад нея свидетелства за медицинска квалификация. Снимката на Хю, адвокат и издигащ се политик, показваше красив млад мъж с квадратни челюсти, седнал удобно на едно бюро пред стена, запълнена с книги на правна тематика. Портретът в рамка на Дарън, най-големия син, го показваше застанал гордо в офиса на президента и главен изпълнителен директор на Слейтър Аеро. Това бе офисът, който неговият баща му бе предал преди две години.

Снимката на Ейми показваше млада жена в дънки и ярка риза на един ветровит плаж. Косата й се удряше в лицето, а тя се смееше в камерата… На снимката нямаше някакви явни доказателства за постижения или успехи, това бе просто една щастлива млада жена, с очи, който обещаваха нежност, женска дяволитост и вълнения. Джед хареса най-много тази снимка.

Уединението на Джед бе прекъснато от гласа на неговия домакин, който бе застанал до количката от тиково дърво с напитки.

— Имам скоч, бърбън и водка, Джед. Какво да ти налея?

Джед погледна към Ейми, която също се бе излегнала върху един шезлонг до майка си. Ухили се.

— Имаш ли някакво бяло вино? Ейми се опитва да ме отбие от силния алкохол.

Ейми стреснато вдигна глава.

— Джед! Никога не съм ти казвала какво да пиеш. Как може да говориш така?

Слейтър погледна изненаданото изражение на дъщеря си, после вдигна вежди по посока на Джед.

— Вярно е, да знаете — защити се Джед с печален израз на лицето. — Всеки път, когато съм на вечеря при нея, трябва да пия вино. Най-често бяло. Като че ли никога няма истински алкохол. Ако трябва да бъда откровен, тя има една бутилка бренди, което крие в шкафа, но човек би си помислил, че е от чисто злато, толкова скъпернически го раздава.

Очите на Ейми се разшириха.

— Не мога да повярвам на ушите си! Ако си искал скоч, когато идваше у дома, можеше да си носиш.

Джед сви рамене.

— Не ми пукаше чак толкова. Струваше ми се дори мило.

— Кое беше мило? — поиска отговор Ейми със заплашителен поглед.

— Това, че се безпокоеше за мен. — Джед се усмихна на Глория Слейтър. — От години не е имало жена, която да се притеснява за мен, докато не дойде Ейми. Не бях си давал сметка, че ми липсват разните изисквания и наставления как да стана по-добър.

Ейми седеше безмълвна, докато баща й наливаше чаша вино на Джед.

— Доста интересно, никога всъщност не съм мислил, че дъщеря ми е от жените, които се… хм… суетят и притесняват. Винаги съм оставал с впечатление, че двамата с майка й сме тези, които се притесняват за нея.

— О, тя е много добра в това — довери Джед. — И аз нямам нищо против. Мога да се справям с бялото вино. Номерът е да си стиснеш носа и бързо да гълташ.

Той прие чашата от Слейтър и се облегна назад. Ухили се на Ейми.

— Но тя има няколко други навика, които може да се наложи да променя. Никога не съм виждал човек с толкова ограничен вкус в музикално отношение.

— Никога не си казвал нещо за музиката, която пускам. Нямах представа, че тя не ти харесва.

Глория потрепери с комично отвращение.

— Отказвам да поема отговорност за сегашните музикални вкусове на Ейми. Тя беше изложена на влиянието на класическата музика като малка и…

— Ха! — прекъсна я Ейми с тържествуващ вид. — Така си мислиш, мамо. Тайничко си слушах рокендрол.

— Тогава само себе си трябва да обвиняваш за отвратителния си музикален вкус, скъпа моя — обяви Слейтър, когато привърши с раздаването на напитките и седна до жена си. — Ние направихме, каквото можахме.

Ейми отправи поглед към небето, явно надяваща се на божествена намеса.

— Тук съм едва от два часа и всички вече се заяждат с мен.

— Може би е конспирация — предположи Джед, като усети, че се забавлява.

Съзнаваше много добре факта, че Слейтър го проверяват дали е подходящ кандидат за дъщеря им и това му бе забавно. Не му убегна иронията на създалото се положение. — Ако бях на твое място, Ейми, бих получил мания за преследване.

Тя се втренчи в него, с очи, от които всичката веселост изчезна сякаш за миг.

— Може би си прав…

Джед отпи от виното, като се питаше какво я бе разстроило. Както се забавляваше да се преструва на раздразнена, изведнъж сякаш видя привидение. В един от следващите дни, колкото можеше по-бързо, щеше да се опита да открие какво безпокои Амелия Слейтър.

— Дъщеря ми казва, че наскоро си претърпял катастрофа, Джед? — Глория го погледна с искрено съчувствие.

— Нищо сериозно. Имах спор с една кола. Загубих.

— Господи, колко ужасно! — Глория поклати глава. — Къде стана това?

Джед завъртя виното в чашата си.

— Близкия изток. Бях изпратен със задача там от компанията ми.

Дъглас Слейтър го погледна въпросително.

— Ейми казва, че си инженер?

— Така е. — После, защото знаеше какъв ще бъде следващият въпрос, Джед добави:

— Инженер-механик.

Дъглас Слейтър, в края на краищата, разбираше достатъчно от тази професия, за да зададе подобен въпрос.

— И работиш за компания, която строи в чужбина?

Джед се отпусна на шезлонга, като масажираше, без да бърза, крака си през памучните панталони.

— Това е една малка консултантска фирма, която напоследък получи няколко големи поръчки. Доста зает бях. Не виждах Ейми толкова често, колкото би ми се искало. — Погледна към Ейми, която изглеждаше учудена.

Като видя искрената изненада по лицето й, му се прииска да я разтърси. Наистина ли не забелязваше какво изпитваше той към нея? Може би не трябваше да я оставя сама нощем през последните няколко дни. Намерението му бе да й даде малко време, за да се приспособи към техните променящи се взаимоотношения. Беше решил да не пришпорва нещата сега, когато първоначалното препятствие бе преодоляно. Но тя, изглежда, се бе оттеглила в хубавата си, сигурна клетка на приятелството.

Последваха още няколко насочени родителски въпроса за работата му, с които Джед се справи доста лесно, докато Ейми безуспешно се опитваше да се намеси. Джед остана с впечатлението, че не й харесва начинът, по който родителите й деликатно проучват професията и финансовото му състояние, сякаш той наистина бе кандидат за ръката й. Стори му се, едва ли не, че тя се опитва да го защити от многобройните въпроси на родителите си.

Той лично намираше играта за забавна. Когато за последен път бе подлаган на подобно нещо, беше с осем години по-млад, и доста по-притеснен. Трябваше да си напомни съвсем честно, обаче, че последния път всичко бе реално. Двамата с Илейн в действителност бяха определили дата и бъдещето изглеждаше добро. Но после нещата се промениха, така че беше се научил да не гледа много напред.

— Това, което Джед наистина върши добре — заяви Ейми, — е да прави клетки за птици. Най-красивите клетки на света. Струва ми се, че би трябвало да обмисли дали да не направи кариера от това.

Джед бе изненадан от нейния тон. Казваше го така, сякаш наистина го вярваше.

— И когато обмисля тази идея, и започна да правя клетки — каза меко той, — ще трябва да обмисля и как да живея с доход, който не би ми осигурил достатъчно средства да купувам бяло вино, да не говорим за свестен скоч.

Глория Слейтър се обади, преди дъщеря й да успее да отговори. С елегантна любезност, отработена през годините, тя се усмихна и смени темата.

— Къде живее семейството ти, Джед? Калифорния?

Би трябвало да се досети, че този въпрос ще последва веднага след препитването за финансовото му положение, каза си Джед. Погледна към Ейми и видя как тя леко присви вежди. Никога не беше го питала за семейството му. Бе една от няколкото теми, които негласно бяха се разбрали да не разискват.

— Родителите ми са мъртви. Загинаха в самолетна катастрофа доста отдавна.

— Някакви братя или сестри? — настоя нежно Глория.

— Имах по-голям брат. — Джед отпи продължително от виното. — Анди почина преди около осем години.

— О, съжалявам…

Думите на Глория, макар и произнесени с добри намерения, бяха само банална реакция на отдавнашна смърт в едно семейство, реши Джед. Ейми беше тази, която изглеждаше потресена. Седеше си там, с панталони в ярък тюркоазен цвят, жълта риза и бял плетен колан, а на лицето й се бе изписало изражение на истински шок.

Тя не знаеше нищо за Анди и родителите му и сега навярно бе взела да си мисли още колко неща не знае за него, реши Джед. Защо я притесняваше това? Надали беше се тревожила за тия неща преди. Това вероятно бе свързано с довеждането на любимия у дома, за да се срещне със семейството, помисли си той. То неминуемо караше жената да гледа по различен начин на мъжа.

Дотук той се справяше с тази малка традиционна сцена по-добре от Ейми. Но пък и тя не беше го довела, за да го подлага на старомодното изпитание и да получи съответно одобрението на родителите си. Беше го довела тук по свои собствени причини.

Джед се запита колко ли време ще мине, докато тя му съобщи тези причини.

— Е, Ейми — обяви Глория, като се изправи с грациозно движение, — мисля, че е време да изпратим мъжете да пекат месото, а ние с теб можем да се оттеглим в кухнята.

Ейми погледна несигурно към баща си и Джед го досмеша. Знаеше, че тя се чуди какви лични въпроси още смята да го пита Дъглас Слейтър, без тя да може да ги чуе.

— Не се притеснявай — прошепна Джед само за нейните уши, когато тя минаваше покрай шезлонга му, — ще викам за помощ, ако започнат да ме удрят по главата.

— Радвам се, че го виждаш откъм смешната страна. О, Джед, съжалявам! Аз им казах, че си просто приятел.

— Знам. Две различни стаи. Забрави за това, Ейми, няма да те оставя в беда. Нямам намерение да се плаша и да си плюя на петите, само защото баща ти ми задава същите въпроси като Комисията по доходите. От здрав материал съм направен.

Тя започна да мига с дългите си мигли и сниши ясния си глас до най-дрезгавата му гама.

— Какъв страхотен мъж! Някоя жена би могла да си загуби ума.

Поне вече не изглеждаше притеснена.

— Не смяташ ли, че се иска кураж да бъбриш небрежно с човек, който знае, че спиш с дъщеря му?

Ейми спря да пърха с миглите си.

— Татко не знае… че ние веднъж… ъъъ…

— Аха, така си мислиш. — Джед се пресегна и потупа собственически тюркоазното й бедро. — Хайде бягай и режи салатата, или каквото там ще правиш в кухнята. Остави месото на мъжките екземпляри от вида.

Ейми потисна един стон.

— Започвам да се питам дали не направих сериозна грешка, като те поканих тук.

— Ами! Това вероятно бе един от най-умните ти ходове. — Джед се изстреля от шезлонга и погледна към другия край на верандата, където Слейтър подреждаше въглища във вдлъбнатината под грила.

Ейми понечи да тръгне, но поспря, и бързо запита:

— По-добре ли е кракът ти?

— Още една чаша бяло вино и ще бъде като нов. Е, може би още пет-шест.

— И още нещо — започна тя, — не съм правила преднамерени опити да променям навиците ти за пиене! Никога не мърморя. Особено на теб.

Той нежно я побутна по посока на плъзгащата се стъклена врата.

— Довиждане, Ейми.

Ясно бе, че й се искаше да продължи да спори, но се подчини на неизбежното, макар и доста неохотно. Джед бавно се запъти към грила да предложи морална подкрепа.

— Да ти налея ли още скоч с вода, докато се занимаваш с това, Дъг?

Слейтър се подсмихна и кимна.

— Изглежда добра идея. Налей си и ти едно, докато бутилката е в теб. Дъщеря ми не ни вижда, така че можеш да си позволиш това удоволствие.

— Благодаря. Ще гледам да не прекалявам. Ейми каза, че сте направили тази къща още преди тя да се роди.

Слейтър кимна, докато се навеждаше да разръчка въглищата.

— Да, поделихме си наполовина разходите с моя съдружник Майк Уаймън. Бяхме базирани тук през петдесетте. По това време флотът поддържаше склад с военни припаси на острова. Майк и аз се напихме една нощ и решихме, че остров Орлеана ще бъде следващият Хавай. Привиждаха ни се вълни от туристи, когато пътуването с реактивни самолети стане популярно. Земята наоколо бе неимоверно евтина. Все още е, което ти дава някаква представа за способностите ни да предвиждаме, що се отнася до цената на недвижимото имущество. Майк и аз купихме доста от острова. Когато се уволнихме от армията, започнахме заедно бизнес в Калифорния. След няколко години, когато понаправихме пари, построихме тази къща за себе си, докато седяхме и чакахме Хилтън и Шератон^[1] да паднат на колене и да ни се молят. Както виждаш, не стана съвсем така.

— Ще трябва да призная, че онази малка група от сгради и магазинчета на другия край на острова не прилича съвсем на Уайкики.

Слейтър се ухили.

— От финансова гледна точка купуването на това парче земя май беше най-глупавия ход, който някога съм правил. Но от моя лична гледна точка това бе истинска сполука. Глория и аз не знаем какво бихме правили сега без това място. То е наш дом. Тук имаме приятели. Добри приятели, не съдружници в бизнеса, ако разбираш какво искам да кажа.

— От тия хора, на които можеш да разчиташ — кимна Джед.

— Точно така. И климатът е несравним. Уплътнявам си времето с книгата по мениджмънт в самолетостроителната промишленост, която се предполага, че пиша. Ако ми стане наистина скучно се занимавам допълнително с консултантска дейност.

— Занимавал ли си се с някакъв друг бизнес преди Слейтър Аеро — Джед наля двете питиета и се запъти с тях към грила. Подаде едното на Слейтър и се облегна на перилата.

— Друг бизнес? — попита Слейтър, явно объркан. — О, имаш предвид с Уаймън. Не, Майк и аз основахме заедно Слейтър Аеро преди повече години, отколкото ми се иска да си спомням. Майк бе инженерният гений на фирмата, но по отношение на бизнеса в главата му бе пълна каша.

— А ти от своя страна си притежавал необходимия усет, който да направи произведенията на неговия гений продаваеми, така ли е?

— Беше идеално партньорство. Тогава наричахме фирмата Уаймън и Слейтър. Сменихме го, след като Майк загина. Да работиш с Уаймън беше все едно да работиш с художник. — Слейтър се изправи и отпи от чашата си. — Беше темпераментен като дявол. Но, Господи, що се отнасяше до самолетни проекти, бе умна глава. Слейтър Аеро направи доста пари през годините, като използва някои от ранните му неща. Бих желал да можеше да си поживее, за да похарчи част от тях. Майк обичаше да харчи.

— Какво се случи с него? — Джед наблюдаваше как последните слънчеви лъчи хвърлят светлини и сенки по водата в заливчето долу.

— Нещастен случай с яхта. Той обичаше този спорт, но бе малко безразсъден. Замина през борда по време на едно плаване до Хавай и никой повече не го видя. Беше сам на борда. Изчезнаха и той, и корабът. Майк винаги поемаше рискове. Предполагам, че му дойдоха в повече. Когато пристигна новината за изчезването му, нещата тук малко се пообъркаха.

— Значи всички са стояли и са чакали да видят дали няма да се провалиш без него?

Слейтър изпитателно изгледа Джед.

— Както казах, нещата за известно време се пообъркаха.

— Обзалагам се. — Джед можеше да си представи куража и решителността, нужни да се запази компанията след смъртта на Уаймън. Сигурно трудно са получавали поръчки, докато фирмата не е доказала, че е способна да функционира и без техническия гений.

— От колко време познаваш дъщеря ми, Джед?

— Около три месеца. Но откакто я срещнах, бях доста време извън страната, така че през тези три месеца не сме били много време заедно.

Слейтър кимна.

— Бях започнал да се питам дали изобщо ще я видя на острова тази година. Тя имаше неприятно изживяване тук преди около осем месеца.

— Спомена за някакъв човек на име Льопаж.

— Ейми го доведе тук за няколко дни, рано през октомври миналата година. Срещнали се, както разбрах, в Сан Диего около три седмици преди това. Тя три години живя в Сан Диего, преди да се премести в онзи рай на художниците Калифс Бей. Льопаж не беше лош, ако на човек му харесват такива.

— Което означава, че не ти харесваше?

— Нямаше нещо, което да не е за харесване, предполагам. Добри маниери. Умен. Глория ме увери, че е красив. Просто мисля, че не беше за Ейми. Но може би за един баща няма такъв мъж, който да е подходящ за дъщеря му. Все пак, не можеш вечно да ги пазиш. А Ейми винаги сама е вземала решенията си.

— Какво стана с Льопаж?

— Ейми не ти ли е казала? Той настоя да се опита да влезе в едни подводни пещери с вход около стотина ярда^[2] по-нататък, в джунглата. — Слейтър махна неясно с ръка. Жестът му обхващаше по-голямата част от гъстата, тъмна зеленина от другата страна на къщата. — Когато влязъл в пещерата, някак си ударил главата. От удара загубил съзнание и се удавил. На другата сутрин Ейми го намери. Това я поразтърси. — Слейтър погледна към Джед. — Гмуркаш ли се?

— С леководолазен костюм? Да, занимавал съм се малко.

— Ейми доста се гмурка, когато е тук. Майка й я научи. Имаме достатъчно екипировка — можеш да я използваш, докато си при нас.

— Би ми доставило удоволствие.

— Доволен съм, че Ейми си е пак тук — продължи чистосърдечно Слейтър. — Тревожех се за нея. Помислих си, че последният й успех май й идва твърде много. Тази година издадоха нейна книга, не знам дали знаеш.

Джед долови бащинската гордост в гласа на възрастния човек и се усмихна.

— Знам. Чел съм книгите й.

— Сега работи по нова.

— Видях първата част на ръкописа. Казва се Скрити демони.

Слейтър повдигна вежди.

— Много интересно. Ейми обикновено не дава на никой да гледа работата й, преди да излезе от печат.

Джед си напомни, че що се отнася до Скрити демони, не беше си правил труда да иска разрешението на авторката, преди да прочете ръкописа. Но това бе само една подробност. Не сметна за необходимо да я спомене.

Стоеше, облегнат на верандата, докато Слейтър приготвяше месото, и се питаше какви ли скрити демони се крият зад почти зелените очи на Ейми. Скоро щеше да открие, обеща си Джед.

Отпи замислено още една глътка скоч.