Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Coral Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Коралова целувка

ИК „Компас“, Варна, 1994

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорска

ISBN: 954–8181–46–0

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Скелетът плуваше бавно и неумолимо към Ейми. Джед можеше да види сляпата напрегнатост в тези празни очи. Зъбите се хилеха подигравателно, а бледите костеливи пръсти, се движеха със странни гребящи движения, които тласкаха напред през черната вода тази твар. Дългите кости на краката се носеха бавно по течението.

Ейми бе уловена в капана на един водопад от скали. Не можеше да помръдне, докато скелетът на Уаймън се приближаваше. Краката й бяха затиснати. Въздухът й привършваше, а само след миг дългите мъртви пръсти щяха да се сключат около гърлото й, изтръгвайки и последната й глътка въздух. Ейми не гледаше към плаващия скелет, очите й бяха върху Джед в безмълвна молба за помощ.

Но Джед също не можеше да се движи, оплетен в смъртоносен възел, направен от найлоновото въже, регулаторни тръби и ремъци от екипировка. В колана му имаше прекалено много олово. То го дърпаше надолу, беше му почти невъзможно да достигне ножа си, за да се освободи и отиде до Ейми.

Трябваше да отиде до Ейми, което означаваше, че трябва първо да се освободи. Но знаеше отнякъде, че сам няма да може да се развърже, че Ейми трябва да му помогне. А Ейми щеше всеки момент да се изправи срещу скелета на Уаймън.

 

 

— Джед! Джед, събуди се! Ти сънуваш! Събуди се, моля те!

Джед бавно започна да се освобождава от кошмара, усещайки ръцете на Ейми на раменете си. Можеше да чуе ясния й глас, и частта от него, която още сънуваше, се вкопчи в звука, като търсеше начин да се измъкне от мътната, безкрайно тъмна вода на пещерния проход.

— Хайде, Джед, това е само сън. Отвори си очите и ме погледни.

Джед отвори очи и откри, че се намира в огряната от луната стая на Ейми. Тя бе коленичила до него на леглото, като го разтърсваше нежно и му говореше. Можа да прочете загрижеността в очите й на бледата светлина.

Джед премигна, изпъшка и бавно седна. Застави се да си поеме дълбоко въздух. Усети, че целият е изпотен. Чувстваше се странно смутен.

— Съжалявам за това — промърмори той. Разтри очи, като се мъчеше да пропъди образа на скелета, протягащ ръка към Ейми. — Трябва да е от четенето на ръкописа ти.

— Скрити демони? Кога го чете.

— Прочетох част от него, преди да тръгнем от Калифс Бей, а днес по едно време хвърлих поглед на бележките ти — призна си той. Облегна се назад на възглавниците, като се опитваше да прогони и последната следа от обезпокоителния сън. — Имаш ли нещо против?

— Не, просто съм малко изненадана. Никога не си споменавал, че искаш да го четеш.

— В Калифс Бей прочетох последните няколко страници през нощта, когато сънува лошия сън. Исках да видя дали написаното от тебе е толкова страшно, че да причинява кошмари. Но не беше от книгата, нали Ейми?

Тя въздъхна и легна до него.

— Не. Скрити демони по-скоро е начин да отхвърля част от безпокойството си. Съмнявам се, че моята книга е била причина за кошмара ти, Джед. Всичко дойде от случилото се днес следобед, нали?

— Не, не съвсем, макар че сигурно донякъде е заради него. — Той започна бързо да търси начин да избегне този разговор. — Бяхме се разбрали, че понякога е по-добре да не се говори за лошите сънища, спомняш ли си?

Тя се обърна настрани, като подпря главата си с ръка. Леко разбърканата й коса съблазнително се спусна по раменете. Бяха се любили, и след това си беше сложила нощницата. Нейният вкус по отношение на нощниците му се струваше забавен, а също и много привлекателен. Даде си сметка, че я биваше в това отношение. Беше едновременно сладка и секси, невинна и съблазнителна, кротка и енергична. И притежаваше женска вътрешна сила, на която можеше да разчита един мъж. Джед усети познатата реакция на тялото си. Както обикновено, искаше му се хем да я закриля, хем да се нахвърли върху нея.

Ейми сякаш не забеляза неуловимата промяна в него. Умът й явно бе съсредоточен върху други неща.

— Мисля си за това, което се случи в оная пещера.

— Недей — посъветва я той.

— Не мога да се възпра. Ти, може би си в състояние да изхвърлиш някои неща от главата си, но аз не мога. Кажи ми истината, Джед! Моя ли беше грешката?

— За свличането? — Той обърна главата си на възглавницата и погледна в ясните й, разтревожени очи. — Не, това определено не беше твоя грешка. Всъщност, не беше и моя. Просто бе едно от нещата, които могат да се случат в една подводна пещера. Затова гмуркането в пещери е толкова рисковано. В никакъв случай не започвай да се обвиняваш за това, което се случи днес. — Той замълча за момент, после каза на глас това, което мислеше през по-голямата част от следобеда и вечерта. — Но това, което направи, беше опасно, Ейми.

— Искаш да кажеш, когато излязох през тесния отвор? Точно от това се страхувах. Не мисля, че ударих нещо, или че закачих бутилката в стената на пещерата, но може би съм го направила. Може би това е дало начало на свличането?

Той се претърколи, като я притисна и нежно прекъсна самообвиненията, слагайки дланта си на устата й. Над ръката му очите й се бяха разширили и го гледаха въпросително.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че стоя прекалено дълго време да ме изравяш. Използва целия си запас от въздух. Бе наченала последната третина, която трябваше да запазиш за връщането. Още няколко минути и можеше да не успееш да излезеш.

Тя бутна ръката му встрани.

— Не бих могла да те оставя там — изрече простичко. — Страхувах се, че си затрупан. Нямаше как да разбера дали ще успееш да се освободиш.

Той се втренчи в нея и прочете истината в очите й.

— Ох, Ейми — промълви дрезгаво, — какво направи с мен?

— Направила? Нищо не съм ти направила.

— Така си мислиш. — Той се наведе и леко докосна устните й със своите. Притисна се до нея, така че да усети нарастващото му желание.

Тя трепетно се усмихна и обви врата му с ръце.

— Имам чувството, че искаш да смениш темата.

— Как разбра?

— Женска интуиция.

— Наистина ли? — Той отново се притисна до нея, усещайки с удоволствие мекото й топло бедро. — Впечатлен съм. — Започна бавно да я целува, докато тя накрая с желание разтвори устните си.

Когато чу тихия й стон, той почувства как собствената му възбуда и очакване набират скорост. Не за първи път Джед се удиви на нейния бърз отклик. Беше невероятен. Не беше му се случвало с друга жена. Започваше да привиква с това нейно качество, и го знаеше. Рано или късно щеше да му се наложи да посрещне последиците от това привикване.

Но точно сега искаше просто да се люби с нея, да се остави да го обгърне топлината й, да намери онзи покой, който винаги изпитваше след това.

Джед бавно се откъсна от устата й и започна да прокарва диря от горещи, влажни целувки надолу по гърлото и гърдите й.

— О, Джед — прошепна Ейми, вплитайки пръсти в косата му. Надигна се към него. Въздъхна, когато той близна връхчето на едната й гръд с език, и после нежно издърпа зърното с устни.

Положи ръка на корема й, плъзна пръсти надолу към меките, къдрави косми между краката й.

— Вече си топла и мека — промълви едва чуто.

— Ти никак не си мек. — В гласа й прозвуча нежно удивление. Прокара дланите си по раменете и гърба му. После го докосна по-надолу. — Никак.

— Не съм, не и когато съм до теб — съгласи се той. От силното желание изпитваше болка. Това беше сладка, гореща болка, която можеше да бъде изтърпяна само защото знаеше, че накрая ще бъде задоволена. Сега тя го караше да се чувства като замаян. Продължи горещата диря от целувки по-надолу, покрай нейното очарователно пъпче, и надолу по бедрото й. Внимателно раздели краката й с ръка. Когато намери чувствителния център на нейната възбуда с устните си, Ейми ахна. Заби нокти в кожата му, а краката й се раздвижиха неспокойно.

Опита се да се отдръпне леко от интимния контакт, като че ли не бе сигурна дали желае точно това. Но Джед бе усетил незабавната реакция на тялото й и разбра, че тя го иска. Просто имаше нужда от малко повече убеждаване. Той нямаше нищо против да я убеди, нещо повече — желаеше го. Подложи ръцете си под закръгления й задник и продължи да я възбужда по нови начини. Стройното гъвкаво тяло на Ейми се стегна, а викът на растящото удоволствие беше като песента на сирена в ушите му.

— Джед, това е толкова… толкова хубаво. Не мога да издържа.

— Покажи ми колко е хубаво, любима…

Той продължи играта с езика си и бавно пъхна пръст във влажния отвор. Ейми сякаш подлудя под него. Джед знаеше, че кулминацията скоро щеше да погълне всичките й сетива.

Когато тя настъпи, стягайки тялото й в леки конвулсии около пръстта му, Джед се отказа от опитите си да сдържа собственото си яростно желание. Плъзна се по тялото й, навлезе стремително в меката плът, тъкмо навреме, за да усети как последните й конвулсии го притеглят дълбоко навътре. Неговата собствена реакция бе почти мигновена. Няколко секунди по-късно той силно потрепери, като викаше името й на глас.

Ейми се държеше за него, докато той бавно слизаше на земята. Джед отвори очи и я видя как му се усмихва морно.

— Ти попита какво съм направила с теб — промълви тя. Бих казала, че въпросът по-скоро е — какво направи ти с мен.

Той поклати глава, твърде изтощен, приятно изтощен, за да спори. С неудоволствие се отдръпна от топлото тяло и легна кротко до нея.

— Заспивай отново, сладката ми! И двамата имаме нужда от почивка. В случай, че си забравила, да ти напомня — имахме тежък ден.

— Не съм забравила — отвърна тя. Чувствената нотка бе изчезнала от гласа й.

Джед се изруга наум, че й бе напомнил. Погали я по косата в опит да я успокои.

— Заспивай — промълви нежно отново.

— Джед, мислех си за онзи скелет — изрече бавно тя.

— Това е последното нещо, за което трябва да мислиш тази нощ. — Думите му прозвучаха малко по-грубо, отколкото трябваше и Джед осъзна, че това е така, защото сцените от кошмара все още витаеха в подсъзнанието му. — Забрави за скелета. Той е на двадесет и пет години и нищо не може да ти направи. — Нямаше да позволи това, закле се мълчаливо той.

— Ами ако го намери някой друг?

— Никой няма да губи време в разследване на смъртен случай отпреди двадесет и пет години, Ейми! И никой няма да приеме автоматично, че това е Уаймън. Той отишъл в морето, забрави ли? Никой не изпитва съмнения относно тази история. Ако някой изобщо намери скелета, ще си помисли, че някой беден гмуркач се е промъкнал в пещерите и се е загубил. Успял да намери издатината, но нямало начин да се върне обратно.

Ейми потрепери в прегръдките му.

— Каква ужасна мисъл…

Той се усмихна накриво.

— Току-що ми дойде наум този малък сценарий. Не е зле за инженер с донякъде ограничено въображение, а?

— Може и да си прав. Може би си чел твърде много от Скрити демони.

— Сигурно е така. — Той взе нежно да я гали, докато тя накрая заспа.

Но мина доста време преди Джед да намери покой в съня. Лежеше буден, втренчил очи в тавана, размишлявайки за жената, която лежеше в прегръдките му, и за въздействието, което тя оказва върху него. Светът му се променяше и той не знаеше как да реагира на това.

През последните осем години бе преминавал от една задача на друга, без да гледа назад, нито пък много напред. Като че ли живееше в отрязан кадър от игрален филм — миналите и бъдещи части на филма вървяха без него. Кътър му бе казал, че работата, която върши, е важна, и Джед донякъде бе приел, че това е така. Бяха му казали, че има нужда от войни като него в един свят, който в много отношения бе управляван от вечните закони на джунглата. Джед бе естествен хищник. В някои отношения. Притежаваше талант за работата, която агенцията го караше да върши. Още от самото начало, сетивата му се бяха приспособили лесно към уменията, необходими за неговото оцеляване. Прекалено лесно, може би…

В началото бе тласкан от горещото желание да възстанови справедливостта. Би направил всичко, за да накаже човека, убил Анди. Но успехът на първата му мисия го бе уловил в някакъв капан. Нямаше близък човек, който да го спре да поеме нова задача. И след това отново. Постепенно работата стана център на неговия живот.

Докато Ейми навлезе в отрязания кадър, който той би трябвало да обитава сам…

Ейми му бе станала приятелка. След това любовница. А след това той бе разбрал, че тя има нужда от него. Колкото по-близък ставаше с Ейми, колкото повече се обвързваше с нея, толкова повече Джед разбираше, че тя ще разшири тесните граници на неговия свят. Не беше сигурен какво щеше да се случи, когато накрая се разкъса обвивката на изолацията му.

Беше уловен в капан. Трябваше да се освободи, за да може да защитава Ейми. Но само Ейми можеше да го освободи. Беше уловен в капан.

Джед заспа, преди да успее да развърже усукания възел от нерешени проблеми.

 

 

Когато отново отвори очи, телефонът звънеше. Той за момент присви очи срещу утринната светлина, която нахлуваше в стаята, и отново чу дразнещия звук на телефона. До него Ейми се размърда и се протегна.

— Телефонът — измърмори тя във възглавницата.

— Ъхъ.

— Най-добре се обади — насърчи го тя, като се сви под чаршафа.

— Да приема ли, че ми се оказва чест? — Джед я погледна нежно, стана, посегна към панталоните, и тръгна бос към вратата.

— Точно така. Оказва ти се чест.

Но тя се прозяваше и той знаеше, че след няколко минути щеше да стане. Ейми бе от ранобудните. Това бе една от многобройните й черти, които бе открил, откакто бяха на Орлеана. За щастие, той също бе ранобудник.

Джед закопча панталоните, докато слизаше надолу по стълбите. Успя да стигне до телефона на шестото или седмото позвъняване.

— Хей, Глейз, вече смятах да се откажа. Как е там в рая?

Джед се прозя.

— Здравей, Факсън. Време беше да се обадиш.

— Господи, освен оплаквания, друго не чувам…

— Някои хора са родени да слушат оплаквания.

— Ъхъ. А някои хора са родени да се оплакват, предполагам. Е, ние, които само седим и зяпаме екраните на компютрите, вършим и услуги. Искаш ли да научиш няколко забавни факта за някой си Майкъл Дж. Уаймън, или ще продължаваш да пилееш държавните пари, за да се оплакваш?

— Изкушавам се да похарча още малко държавни пари, но ще се спра на първото ти предложение — Джед приближи към прозореца, като повлече дългия телефонен кабел след себе си. — Кажи ми какво знаеш за Уаймън.

— Ами, да започнем с това, че се счита за мъртъв.

— Това и аз го знам.

Факсън бе очевидно съкрушен.

— Наистина ли? Защо не ми каза? Не си даде труда да споменеш този малък факт, когато се обади… Имаш ли представа колко е трудно да се издирват досиета, когато дори не се знае дали човекът е мъртъв?

— Съжалявам, Факсън. Грешката е моя.

— Затова се занимаваш с оперативни задачи, а не с подготовката и контрола им, предполагам — оплака се Факсън.

— Може би си прав. Кажи ми сега. Чакам със затаен дъх. — Лек шум откъм стълбището го накара да се обърне. Ейми слизаше надолу, като пристягаше колана на кимоното си. По лицето й личеше, че слуша внимателно. Изглеждаше толкова добре сутрин, помисли си той.

Гласът на Факсън се чуваше малко слабо.

— Като начало, ти каза, че е бил съдружник на Слейтър в една самолетна компания на Западния бряг, която е имала доста правителствени поръчки. Част от работата е била считана за поверителна, а друга част — за секретна. Персоналът е бил проучен, включително и Уаймън и Слейтър. Знаеш ли колко ми беше трудно да намеря тези стари досиета, Глейз?

— Не, но съм сигурен, че би ми казал, ако ти дам тази възможност. Само че не съм толкова тъп. Просто ми съобщи резултата.

— Това е друг проблем при вас — типовете с многото задачи. Интересувате се само от крайните данни. Пет пари не давате за труда, който полагаме, за да се сдобием с тях.

— Предай на Кътър, че съм казал да те повишат.

— Ще го направя. Между другото, има нещо за теб от Кътър. Напомни ми да ти го кажа, преди да свършим.

Джед изведнъж се раздразни.

— Това трябваше да си остане между теб и мен, Факсън. То е частна работа. Каза ли на Кътър какво съм те помолил да направиш?

— Не. Казах му само, че си се обадил къде си, и как се възстановяваш. Само това, кълна се! Защо? Толкова ли е деликатна тази история?

— Не, но това вече няма нищо общо с правителството и нямам желание да намесвам ФБР. Продължавай с доклада.

— Ами — заговори Факсън делово — Слейтър е минал през проучването без проблеми. Интересно военно досие, между другото. Изглежда е изпълнявал някои малки задачи за разузнаването, докато е бил на служба в Тихия океан. Нищо особено, но е бил обучаван на някои неща, и е бил надежден. Уаймън, обаче, е бил друго нещо.

Джед повдигна вежди, като наблюдаваше Ейми, която идваше към него.

— Слушам те.

— Този човек е бил блестящ. Вероятно гений. Бил е и маниак на тема спорт. Ветроходство, подводни спортове, ски, сърфинг, какво ли не. Според доклада от проучването, имал е късмет и в любовта. Никога не му липсвали приятелки. Обаче е имал проблеми с парите.

— Какви по-точно?

— Хроничен недостиг на такива. Но пък на кого ли стигат? — великодушно запита Факсън. — В неговия случай това е станало причина за известно безпокойство. Служителят, водил разследването, смятал, че това може да се превърне в потенциален източник на проблеми. Яхтите, частните самолети и жените не са били евтини дори тогава, предполагам. Този въпрос бил разискван, но било отбелязано, че за момента не съществува такъв проблем. Ако Уаймън е искал да живее на ръба на възможностите си, това си е било негова работа.

— Добре, минал е проучването, следователно трябва да приемем, че не са били повдигнати въпроси за някакви съмнителни връзки. А алкохол? Наркотици?

— Доколкото знам, не. Както ти казах, минал е проучването.

— Хайде тогава, кажи ми нещо за личния му живот — едва издържаше Джед. — Нещо за жените.

— Докладът по проучването не ми помогна много в това отношение — обяви Факсън, — но аз не се предавам лесно. Знаех, че ще ми поискаш неща, излизащи от рамките на служебните ми задължения.

— И ще ги получа ли?

Факсън изпъшка.

— За съжаление, дължа ти специална услуга. Да, ще ги получиш. Използвах някои данни от проучването като стари адреси и други неща и намерих останалото — свидетелства за раждане, документи за брак, за военна служба.

— Бил ли е женен? — запита изведнъж Джед.

— Не, но е имал трайна връзка с жена на име Вивиън Ан Ренър. Починала е преди малко повече от година.

— Някакви деца?

— Имала е син.

Джед затвори очи, обмисляйки чутото.

— Име?

— Първото му име е Даниъл. Той ще е, дай да видим… — Факсън си затананика, докато работеше на компютъра. — На двадесет и шест години. Между другото, на свидетелството за раждане като баща фигурира Уаймън, но Даниъл явно използва името на майка си. Както вече споменах, родителите му не са били женени. Ако съдим по датата на смъртта на Уаймън, момчето май изобщо не е виждало баща си.

— Какво се е случило с Вивиън Ренър?

— Твърде много пиене.

— А синът й?

— Работи в брокерска фирма в Ел Ей. Това май е всичко, което имам за него. Не бях сигурен доколко те интересува информацията в тази насока.

— Нещо друго за Уаймън? — Джед се опря с длан на перваза. Ейми стоеше до него, като се мъчеше да определи изражението на лицето му. Той можеше да почувства колко я дразни това, че чува само едната страна на разговора.

— Не съм сигурен — отвърна бавно Факсън.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че не съм сигурен. Казах ти, че не е имал особени проблеми с проучването, но на едно място се споменава за някакъв Орлеански проект. Нещо ми прищрака, защото това е името на острова, където си сега. Опитах се да науча нещо повече за този проект, но не можах. Като че ли не е материал, достъпен за компютърна обработка.

— Какво значи това? — попита нетърпеливо Джед.

— Означава, че този материал не е бил въведен в компютърната система. — Факсън явно бе отвратен от идеята да се съхранява информация извън компютъра. В неговия свят на мечтите, всички данни — колкото и незначителни да бяха — трябваше да се намират някъде в компютърната памет, и следователно, да могат да бъдат издирени от човек с неговите забележителни способности. — Това означава, че материалът се съхранява някъде, написан на хартия.

— Къде?

— Там е въпросът. Ще трябва да се поразучи. Няма проблеми да задаваш въпроси на компютъра — чиста работа, никой не може да разбере. Но не мога да гарантирам пълна тайна, ако трябва да се занимавам с хора. Мислех, че най-добре ще е да те оставя ти да вземеш решение. Искаш ли да се заинтересувам?

Джед се подвоуми.

— Още не. Ако трябва, ще го направим, но бих предпочел да го избягна. Хайде сега, кажи какво иска Кътър.

— Нашият многоуважаван началник иска да те информирам, че е открил на какво се дължи фалът при последната ти задача.

Джед изсумтя.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Разбрах, че последния път при теб е било доста напечено. — Факсън се прокашля. — Предполагам, че не са ти повредили нещо съществено.

Джед погледна към Ейми.

— Не са. Кажи ми останалото, Факсън.

— Разбира се. С две думи, Кътър се досеща кой те е издал на онези двамата, които са те спипали в алеята. Казва, че иска да отидеш и да се увериш, че сме на правилна следа. След това иска нещата да се изчистят. Колкото може по-бързо, естествено. Този тип представлява голяма заплаха. Кътър иска да знае кога ще довършиш започнатото.

Джед бе обзет от особено напрежение. Изведнъж не можеше да откъсне очи от въпросителния поглед на Ейми. Не беше възможно да е чула казаното от Факсън, но той знаеше, че е усетила промяната в насоката на разговора. Че става дума за работата на Джед.

— Кажи на Кътър… — започна Джед, но Факсън го прекъсна, за да довърши съобщението си.

— Кътър предаде също да ти кажа, че това не засяга само теб. Този, който те е продал, е продължил в същия дух миналата седмица.

— Кого?

— Рамзи и Дикенс.

— По дяволите! — Джед стисна телефона. — И нито един от двамата не е успял да се измъкне?

— Не. И двамата са мъртви. Кътър сметна, че ще се заинтересуваш.

— Прав е. — Погледът на Джед все още бе отправен към Ейми. Беше в капан.

Ейми, какво да правя? Какво направи с мен?

— И тъй, да кажа ли на стария, че ще се върнеш на работа малко по-рано от предвиденото?

— Кажи на Кътър, че ще оправя онзи, но имам нужда от още няколко дни в рая.

— Кътър ще бъде възхитен — увери го сухо Факсън. — Между другото, искаш ли още нещо от мен?

— Не, благодаря, Факсън. Върви да си играеш с твоя компютър.

Джед бавно затвори телефона. Ейми заговори още преди да бе оставил слушалката.

— Твоят приятел ли беше? Онзи, който щеше да прави справка за Уаймън?

Джед кимна.

— Той беше.

— Какъв е този Кътър? И какво иска от теб?

— Няма значение. Важното е, че Уаймън е имал син.

Това отклони вниманието й.

— Син? — отвори тя уста от учудване.

— Точно така. Уаймън явно е спял с жена на име Вивиън Ренър. Малко преди смъртта му тя родила Даниъл. В свидетелството за раждане Майкъл Уаймън фигурира като баща, въпреки че Вивиън е дала на момчето своето фамилно име.

— Русата фльорца!

— Какво?

— Роузи спомена за някаква руса жена, която се опитала да съблазни баща ми. Обзалагам се, че е била Вивиън Ренър — обясни набързо Ейми. — Обзалагам се, че Уаймън е имал някаква причина, за да я накара да го направи. Роузи твърди, че Уаймън завиждал на баща ми. Каза също, че бил от хората, които обичали да създават неприятности. — Тя се обърна и закрачи из стаята. — Значи Ренър е син на Уаймън. И след всичките тия години се появява на Орлеана. Голямо съвпадение, бих казала.

— Ъъ, да, и на мен ми мина същото през ума — свъси кисело вежди Джед.

— Какво ще правим сега?

— Ще извадим онази дяволска кутия от пещерата — каза Джед.

— Ами тинята?

— Ще следим. Веднага щом водата се поизбистри, влизаме. Междувременно ще си купим малко спокойствие. — Той протегна ръка към телефона.

— Какво искаш да кажеш?

— Какъв номер има барът на Ханк и Роузи?

Тя му го каза, после попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Ще помоля Ханк за една услуга. — Джед вече набираше номера. От другата страна вдигнаха слушалката, преди Ейми да успее да зададе още въпроси. — Ханк? Тук е Джед Глейз. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — обеща, без да се замисли Ханк. — Както ти казах веднъж, всеки приятел на Слейтърови е и мой приятел.

— Моля те само да държиш Дан Ренър и приятеля му Гътри под око. Обади ми се, ако излязат извън града, ще го направиш ли?

— Няма да е трудно. Какво става?

— Не съм сигурен, но все още не съм убеден като Келсо, че Вейдън е действал сам онази нощ. Просто си мислех, че ще е разумно да не изпускаме Ренър и Гътри от погледа си.

— Готово. Ще ти викна, ако тръгнат нанякъде.

— Благодаря, Ханк, ще ти бъда задължен. Вейдън все още ли е затворен?

— Доколкото знам. Келсо каза, че може да го държи в затвора няколко дни по обвинение в пиянство и нарушаване на обществения ред.

— Добре, ще говорим пак по-късно. — Джед отново затвори телефона и погледна към Ейми. — Хайде да проверим как е водата в пещерите.

— Преди закуска?

— Бързам — каза й той.

— Забелязах — възропта тя. Но тръгна към стълбите да се облече. На първото стъпало спря и се обърна да попита още веднъж: — Но какво искаше този Кътър от теб?

— Нищо. Ще ти обясня по-късно. Размърдай се, Ейми.

Тя се размърда, но това не им помогна много. Водата в пещерите се избистри чак вечерта.