Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (15)

Глава петнадесета

— Боже мой, не мога да повярвам, че онази нощ си слязла в пещерите само с един прожектор. Трябвало е да имаш поне още един за всеки случай. За предпочитане — два. Даваш ли си сметка какво можеше да се случи, ако батериите бяха отказали? — Джед бавно крачеше около купчината принадлежности за гмуркане, които двамата с Ейми бяха струпали на пода на всекидневната. Спретнато подредени за оглед бяха кислородни бутилки, регулатори, прожектори, въже с макара, плавници, ножове и още някои други неща.

Бяха минали два дни от инцидента с Вейдън.

С типична за него грижа и за най-малката подробност, той вече бе прегледал всяко нещо по два пъти. Бе накарал и Ейми да направи същото, и започваше трети оглед. Както се оказа, Джед Глейз твърдо вярваше, че екипът на другарчето по гмуркане трябва да се познава не по-зле от собствения. Особено що се отнася до гмуркане в пещери. Доверяваше се на старата максима, че животът на водолаза би могъл да зависи от екипировката на спътника му.

Докато слушаше назидателните му думи, на Ейми й беше забавно, но в същото време в ума й изплуваха образите от кошмарите.

— Повярвай ми, Джед, много добре знаех какво може да се случи.

— Прожекторите често се развалят, също като сигналните лампи.

— Знам, Джед.

— Плуването в пещера без прожектор прилича на…

Той внезапно спря, Ейми довърши изречението с учудващо спокоен глас:

— На плуването вътре в гробница. Тази мисъл неведнъж ми мина през ума онази нощ, Джед.

— И ти влезе в онази пещера с полупразна бутилка. Без всякаква сигурност. Ако се беше случило нещо, нямаше да имаш резерв дори за една минута.

— Знам, Джед.

Той промърмори нещо, което прозвуча едновременно ядосано и отегчено, докато се навеждаше да извади ножа от ножницата.

— Защо, изобщо ти говоря тия неща? Тогава ти явно си мислела, че нямаш избор. Но, по дяволите, Ейми, поела си страхотен риск онази нощ.

— Пещерите далеч не приличаха на дулото на пистолета на Льопаж. По-късно си дадох сметка, че всъщност пещерите ме бяха ужасили повече. Мисля, че след като реших да скрия кутията, просто изключих нещо в себе си. Това ми позволи да действам, без да мисля за страха. Но след това никога не съм имала кошмари за пистолета, само за пещерите.

Джед върна ножа на мястото му и приседна до нея. Гледаше я внимателно, без да откъсва поглед от очите й.

— Мога да се опитам да вляза сам. Ти ще ме чакаш на изхода. Ще видя дали има някакъв шанс да намеря кутията по твоето описание.

Ейми поклати глава, вече бе решила.

— Не. Категорично не. Няма да влизаш сам. Ако изобщо съществува ситуация, в която човек се нуждае от спътник, това е тази. Освен това, не мога да ти кажа точно кой тунел беше. Знам, че минах покрай два или три, преди да реша къде да оставя кутията. Единственото, което помня ясно, е един завой на главния проход. — Тя внезапно разбра какво, може би, го тревожеше. — Страхуваш се, че ще изпадна в паника?

Той леко се усмихна и поклати глава.

— Майтапиш ли се? След начина, по който си се държала, когато Льопаж ти е извадил пистолет? Не. Ти си смело момиче. Като се вземе всичко предвид, не си от тия, които се паникьосват. Винаги бих ти доверил тила си.

Суровото му одобрение я стопли.

— Онзи първи ден, когато ходихме да се гмуркаме в заливчето, не се държах много добре.

— Тогава за пръв път влезе във водата след преживяването си отпреди осем месеца. Не можеше да не си нервна. Но нямаше проблеми, когато изследвахме онзи самолет.

Тя кимна.

— Вторият път бе по-лесно.

— Ако и този път почувстваш същото, ще излезем докато се съвземеш, и ще опитаме пак по-късно. Няма да бързаме. Кутията не може да е много навътре. Ти не си имала нито време, нито въздух да отидеш далеко.

Ейми си пое дъх, като си спомни как се страхуваше да не й свърши въздухът тогава. Не каза на Джед, защото знаеше, че това само ще го разстрои, но истината бе, че докато дойде време да се върне, бе останала почти без въздух. Едва бе успяла да излезе от пещерата.

— Щом стана дума за въздуха — продължи Джед, като стана и възобнови проверката си, — ще се придържаме към стандартното правило за безопасност. Няма да използваме повече от една трета от запаса вътре. Ще приемем, че другата третина ще ни бъде нужда да излезем, и ни остава една допълнителна третина за всеки случай. Ако, който и да е от нас двамата свърши своята първа третина, връщаме се. Разбрано?

Ейми кимна послушно и после безуспешно се опита да прикрие леката си усмивка.

— Защо оставам с впечатлението, че ти ще бъдеш капитанът в това начинание?

— Вероятно защото аз съм този, за когото се предполага, че не пренебрегва детайлите — подчерта той. — Сега млъкни и внимавай.

— Да, сър.

Той не обърна внимание на прекалено послушния й тон.

— Ще дублираме всичко — регулатори, прожектори. Ще закрепим ножовете на ръцете, вместо на краката си. Иначе може да се закачат на нещо по пътя. За да имаме по-малко препятствия, ще обърнем плавниците обратно. Не трябва да оставяме нищо стърчащо. Последното нещо, от което се нуждаем, е да заплетем някъде част от екипировката.

— Разбирам. — Ейми погледна подредените водолазни принадлежности. — Знаеш ли, Джед, това, за което се тревожех най-много онази нощ, бе да не разбутам тинята. Имаше добра видимост, това си спомням. Водата беше много бистра, но…

Той кимна мрачно.

— Но видимостта е можела да спадне до нула, ако без да искаш бе бутнала тинята с плавник, или бе докоснала тавана с бутилката. Водата е можела да стане толкова мътна, че си щяла да бъдеш като сляпа — никаква полза е нямало да има от твоя прожектор. — Той прокара пръсти през косата си. — По дяволите, Ейми, само като си помисля за това…

— Не мисли за това. Аз се опитвам да не го правя, повярвай ми. — За момент се почувства така, сякаш този път тя трябваше да се преборва с нечие свръхактивно въображение — този път на Джед. — Ще внимаваме. Ще направим всичко според правилата. Ще го разиграем добре, предпазливо, и ще те сложим да командваш. Какво ще кажеш?

— Може би трябва да направя всичко сам.

— Вече обсъждахме това. Той въздъхна.

— Права си. Добре, да се върнем на въпроса. Доволен съм от въжето. Добро е, светло. Ще се държим непрекъснато за него, дори ако видимостта е сто процента. Ще стане лошо, ако водата се размъти бързо, и не сме до него.

— Не се притеснявай, нямам намерение да го изпускам. — Макарата с найлоновото въже щеше да бъде в Джед, тъй като той щеше да бъде отпред. Щяха да го завържат на изхода и Джед щеше да го размотава навътре. То не само щеше да маркира обратния път, а щеше да е и единственият начин да намерят изхода, ако се случеше нещо сериозно. Едничкото обезопасително средство, което Ейми се бе сетила да използва при първото си гмуркане в пещерите, бе въжето с макарата на Льопаж. Беше се вкопчила в него с всички сили, докато се бъхтеше, обезумяла, да излезе на повърхността.

Джед приклекна.

— Искам да ми начертаеш план на това, което си спомняш от пещерите, и от онази малка карта на Льопаж. Предполагам, че не си я запазила, нали?

Ейми поклати глава.

— Не. Пъхнах я в кутията със смарагдите, писмата и снимките. Тя беше просто още едно доказателство, което исках да скрия. Не беше много подробна, Джед. Показваше първите няколко фута от главния проход и няколко странични коридора, и това бе всичко. Когато Уаймън е скрил кутията първия път, явно е било близо до изхода, още в първия страничен тунел. Поне така изглеждаше на онази малка карта.

— Но ти не я скри пак там?

— Не. Исках да я сложа колкото може по-далеко. Исках да стои скрита там завинаги. Само това ми беше в ума онази нощ. — Ейми го погледна. — Джед, ако наистина я намерим, трябва да унищожим всичко в нея. Писмата, снимките, всичко.

— Ще се погрижим за опасните неща — обеща той. — Това е целта на тази малка експедиция.

И двамата не споменаха за смарагдите. За Ейми те бездруго бяха свързани с останалото съдържание на кутията и следователно спадаха към опасните неща. Но беше сигурна, че Джед не гледа така на тях.

Джед се изправи още веднъж и отиде до масата, на която бе чертал плана за последната си клетка. Взе лист и го подаде на Ейми, заедно с един молив.

— Искам да начертаеш всичко, което си спомняш, мила. Започни от входа. Каза, че там имало малко въздушно пространство над водата?

Ейми кимна, припомняйки си. Посегна да вземе хартията и молива.

— Не е повече от няколко фута. След това таванът леко се снишава и то изчезва. — Тя го погледна неспокойно, докато чертаеше. — Не съм много добра в това. В рисуването, искам да кажа. Нямам чувство за перспектива. За последен път учих рисуване в трети клас.

— Просто направи каквото можеш. — Той приклекна до нея, като надничаше напрегнато в листа, по който тя започна да скицира входа с езерцето.

Докато чертаеше усърдно тъмното зейнало гърло, крехкото връхче на молива се счупи. Джед търпеливо го взе от нея, наостри го и отново й го подаде. Без да промълви нито дума, Ейми се залови пак за работа. Джед я гледаше известно време, после поклати глава.

— Не го скицирай от този ъгъл. Опитваш се да го направиш, сякаш ти самата си вътре. Дай ми напречен разрез. Нали знаеш, отстрани. — Той взе молива за момент и й показа какво имаше предвид.

— Казах ти, че не съм много добра в чертането — оплака се Ейми, докато вземаше отново молива. Започна отначало, докато накрая изфабрикува един леко спускащ се надолу проход, който рязко извиваше вдясно. Чувстваше се притеснена, че Джед наблюдава през рамото й. Опита се да скицира и това, което си спомняше от двете странични пещери, които бе забелязала онази нощ.

— Колко дълго плува, преди да минеш покрай първата странична пещера? — попита Джед.

— Не си спомням. Не обръщах внимание на подробности от този род. Спомням си просто, че видях тъмния отвор отляво и си помислих, че не е достатъчно далеко. Минах покрай втората пещера малко по-късно.

— Колко по-късно? Няколко секунди? Няколко минути?

— Не си спомням, Джед! Просто продължих да плувам, като си мислех, че трябва да отида по-надълбоко, преди да скрия кутията.

— Добре, добре, не се разстройвай.

— Не се разстройвам — отговори ядосано тя. Той повдигна едната си вежда в подигравателно — скептичен жест, но нищо не каза.

— Продължавай. Спомняш ли си още нещо от пещерите? Сталактити? Сталагмити?

През ума на Ейми бегло премина спомен за някакви назъбени остриета, висящи от свода, и други — устремени нагоре. Тя присви уста.

— Да. Главният проход бе доста широк, но вътрешността беше неравна и назъбена. Пещерите са се оформили от потоци лава и са се запълнили с вода по-късно.

Джед почука с пръст по листа.

— Това значи, че трябва да сме свръхпредпазливи, за да не закачим екипировката, или да не бутнем нещо, без да искаме.

Ейми се върна към чертежа си, като се мръщеше напрегнато в опита си да пропъди образите от кошмарите и да сведе спомените си до една проста скица.

— След като минах втория проход, разбрах, че не мога да плувам по-навътре. В бутилката не беше останал много въздух.

Джед я изгледа невесело.

— Не ми напомняй.

— Малко след втората пещера свърнах в трета странична пещера. Входът й изглеждаше по-висок, отколкото на другите. Влязох малко навътре, оставих кутията, обърнах се и заплувах обратно.

— Сигурна си, че си минала само покрай два прохода, докато скриеш кутията?

— Така мисля, но, Джед, знаеш как е в пещерите. По-тъмно от нощ. Имах само един прожектор, и той не беше много голям. Възможно е да не съм забелязала някои малки странични отвори. Изобщо не съм имала намерение някога да вадя тази кутия. Не съм и мислела да правя скица за евентуални бъдещи справки.

Джед не обърна внимание на острия й тон.

— Знам. Добре, ще започнем да се оглеждаме за странични проходи, след като минем двата, които си спомняш. — Той се изправи, и й подаде ръка да стане. — Готова ли си?

— По-готова от когато и да било.

Той се вгледа в лицето й за момент, после кимна рязко, без да каже нищо. Обърна се да прибере екипите, разпръснати по пода.

 

 

Ейми упорито избягваше да погледне към входа на пещерата, докато се катереше по скалите и навлизаше във водата. Но въображението й се сля с твърде живите спомени и с крайчеца на окото си тя съзря мястото, където бе лежало тялото на Льопаж. Нападнаха я спомени за вторачения му мъртъв взор, осветен от фенерчето през онази ужасна нощ. Тя се освободи от тях, като си спомни, че трябва да се съсредоточи върху настоящата си задача. Животът на Джед, както и нейния, можеха да зависят от това дали внимава по време на гмуркането.

През деня скалистото дъно на езерцето можеше да се види съвсем ясно. Сега не изглеждаше толкова коварно, както през нощта. Но веднага щом си сложиха плавниците и навлязоха в зейналия тъмен отвор на пещерата, топлата, ясна светлина на слънцето стана безполезна. Вътре ги чакаше най-тъмната от всички нощи.

Тъмнината изглеждаше още по-наситена, тъй като трябваше да се плува през нея. Водата придаваше на абсолютния мрак още едно измерение.

Прожекторите им осигуряваха тясна пътека през водата, един коридор на видимостта, който прорязваше зона на безопасност през черните дълбини. Когато Ейми погледнеше встрани, надолу, или назад, осветената пътека изчезваше и оставаше само един безкраен воден мрак.

Ейми здраво се държеше за найлоновото въже, което Джед развиваше от макарата в ръката си. Бяха го завързали около един камък в езерцето и още веднъж — вече вътре. От време на време Джед поспираше да го завърже и на други места докато плуваха. Когато му се наложеше да се докосне до някоя издатина в пещерата, го правеше внимателно, с предпазливи движения, които отразяваха неговия страх от крехката природа на пещерните повърхности.

Ейми се заслуша в звука на собственото си дишане и остана доволна от сравнително нормалния ритъм. Не можеше да отрече, че е малко нервна, но се контролираше. Опита се да погледне аналитично на нещата, като се застави да се съсредоточи върху това, което я заобикаляше.

Първото нещо, за което си даде сметка, бе, че си спомня много малко подробности. Беше си припомнила, например, острите сталактити и сталагмити, но не мислеше, че са толкова много. Пещерата бе по-широка близо до входа, отколкото й се бе сторило през онази октомврийска нощ. Разбира се, сега разполагаха с повече осветление. Може би разликата идваше оттам.

Видимостта по посока на лъчите бе отлична. От време на време малки бледи същества попадаха в плен на чуждото слънце — прожектора на Ейми. Предположи, че са дребни скариди, или някакви други морски същества, които се бяха приспособили напълно, към живота във вечната нощ. Знаеше, че ако хване някое и го изследва, то несъмнено щеше да се окаже сляпо. Други сетива, различни от зрението, бяха съдбоносно важни за тяхното оцеляване в света на пълния мрак.

Пред нея Джед спря. Ейми заплува по-бавно, като сметна, че той отново иска да завърже въжето. Вместо това той й даде знак да дойде по-близо. Насочи лъча от прожектора си към лявата стена на прохода. Видя се отворът на друг коридор. Джед вдигна пръст в безмълвен въпрос дали това е първата от двете странични пещери, за които си бе спомнила Ейми. Тя кимна. Джед се обърна и отново заплува напред.

Докато минаваше край коридора, Ейми насочи лъча на прожектора нататък. Едва се сдържа да не потръпне, и чу как регулаторът регистрира ускореното й дишане. Стегна се и се опита да се успокои. Все още се владееше.

Малко по-нататък Джед отново спря, като този път сочеше към втората странична пещера. Ейми кимна и Джед отново тръгна напред, развивайки найлоновото въже след себе си.

Когато той спря до трети страничен проход, Ейми го загледа смутено. Ако не я лъжеше паметта, трябва да бе оставила кутията тук, но мястото изглеждаше по-различно. Входът бе по-тесен. И къде беше чупката, която й се струваше, че бе видяла тогава? Погледна към Джед и му даде да разбере, че се колебае. Той кимна и свърна към прохода, който бе широк колкото да мине един човек с кислородната си бутилка. Ейми плуваше след него.

Зад тясното отверстие пещерата се разширяваше значително. Имаше достатъчно място човек да се обърне. Ейми завъртя прожектора да огледа наоколо и не забеляза нищо познато. След толкова много кошмари навярно би трябвало да си спомня прохода доста добре. Може и да не беше той в края на краищата. Може, съвсем обяснимо, да бе пропуснала тесния страничен отвор онази нощ и да бе отишла в друга пещера.

Тъкмо се канеше да даде знак на Джед, че това не е мястото, което търсеха, когато прожекторът й улови странно отражение близо до свода на пещерата. Вместо назъбената повърхност на свода, тя видя само някакво плоско, сребристо огледало. В ума й просветна нещо и тя заплува нататък, усещайки върху себе си погледа на Джед.

Ейми внимателно надигна глава и откри, че догадката й е била правилна. Там имаше въздух вместо вода. Джед заплува към нея и светлината от прожектора му затрептя отдолу.

Ейми изплю мундщука на регулатора и бутна маската си нагоре. Бе заинтригувана от откритието.

— Погледни това, Джед. — Тя направи дъга с прожектора, обхващайки надводното пространство. То нямаше повече от десет фута в диаметър. Над водата се показваше връхната част на една скала. Ейми заплува към нея.

— Предполагам, че това не е пещерата, където си скрила кутията? — В гласа на Джед се прокрадваше нетърпение.

— Не, но не е ли страхотно? Кой би предположил, че тук долу има въздушно пространство? Трябва да се е оформило, когато пещерите са били наводнени още в началото. Тази пещера не се е запълнила напълно с вода. Не мирише много лошо. Може би в скалите над нас има някакви цепнатини, които пропускат малко свеж въздух.

— Ейми, не сме дошли да изследваме тия пещери. Хайде да продължаваме. — Джед започна да слага отново маската си.

— Само една секунда — помоли Ейми, — искам да видя колко е широка тази издатина. — Тя доплува до нея и вдигна ръка да се хване за скалата.

— Внимавай за ръцете си. Не можеш да видиш какво има там.

— Тук няма нищо — увери го Ейми, като се повдигна малко, хванала здраво скалата. Така можеше да вижда и от другата страна на издатината.

Тя прокара светлината на прожектора по повърхността и откри, че се взира в празните очни дъна на човешки череп.

Писъкът й отскочи от стените на пещерата, запълвайки тясното пространство с ужасния си ек.

— Ейми! О, Господи… — Джед се спусна напред, опитвайки се да я прихване, докато тя цапаше непохватно във водата. — Ейми, какво има? Какво стана? — Той я подкрепи с едната си ръка, другата използваше да се държи над водата. Насочи светлината към издатината.

— Скелет, Джед. Там горе. Това е Уаймън — избъбри задъхано Ейми. — Той трябва да е.

— Добре ли си? — загрижено я попита.

Ейми кимна безмълвно, опитвайки се да се успокои. Джед я пусна и заплува към издатината. Като се повдигна с една ръка, той огледа скалистата повърхност.

Ейми наблюдаваше с ужас, като се чудеше на хладнокръвието на Джед пред тази зловеща гледка. Когато той най-после се пусна от издатината и се върна при нея, изглеждаше странно замислен.

Ейми преглътна, като се опита въпросът й да прозвучи рационално:

— Какво мислиш, че се е случило, Джед?

— Засега бих казал, че някой се е страхувал да не би тялото да изплува на повърхността. Който и да го е убил, явно е решил да го остави тук, за да не го завлече течението до входа. Виждаш ли тази линия? Приливът не стига до тялото.

— О, Господи, Джед, това наистина се е случило, нали? Точно както ми каза Льопаж. Майка ми е скрила тялото тук, след като го е убила. Какво ще правим?

— Със скелета ли? Нищо. Лежал е тук двадесет и пет години. Може да си лежи вечно. Хайде, имаме работа. — Джед намести маската си и се гмурна.

Ейми погледна нервно назад и лапна отново мундщука. Сложи си маската и влезе под водата. Прожекторът й веднага улови Джед. Той я изчакваше да мине пред него. Тъй като се оттегляха по въжето, обърнаха реда, по който се движеха. Ейми го хвана и заплува напред, като си казваше, че не трябва да мисли за скелета. Джед я последва, навивайки въжето.

Ейми стигна до тясното гърло на прохода и се позабави, за да се провре внимателно.

Изведнъж водата край нея сякаш се разтресе. Тя почувства вибрациите от падащата пясъчна маса, едновременно с опъването на въжето в ръцете си. Водата започна да се размътва от надигналата се тиня. Само за секунди светлината от прожектора на Ейми се оказа безполезна. Лъчът едва проникваше през ослепяващата мътилка.

Ейми, която се бе хванала леко за въжето, сега го стисна здраво. Ако го пуснеше, никога нямаше да го намери в тази тинеста супа. А ако го загубеше, можеше да се смята за загинала. Бе изгубила чувството си за посока. Нямаше по какво да се ориентира накъде да се обърне в коридора. Без въжето не можеше да различи дори къде е горе и къде — долу. Не можеше да вижда на повече от няколко инча пред лицето си.

Даде си сметка за всички проблеми, които се струпаха изведнъж, както и за възможната им причина. Нещо, може би просто промяната в налягането на водата, причинена от нея, докато е минавала покрай някое по-неустойчиво място, е дало начало на свличане. Падащата маса е вдигнала наоколо невероятен облак от тиня. Но най-голям шок изпита, когато подръпна леко въжето и не получи ответния отговор от страна на Джед.

Въжето не помръдваше в ръцете й. Молеше се това да се дължи на факта, че Джед все още се държи за макарата от другия край на свлачището. Но знаеше, че може и да означава, че макарата е затисната. Джед, може би, също бе затиснат.

Внимателно, напълно даваща си сметка, че може да вдигне още тиня, Ейми се върна обратно по въжето. Продължаваше да държи прожектора светнат, защото макар да не й вършеше работа, беше по-добър от ужасяващата, потискаща тъмнина, която би се спуснала върху нея, ако го изключеше. Насочи го към въжето и откри, че то едва се различава във водата.

Не трябваше да плува дълго, преди да стигне до натрупаната пясъчна маса, която бе блокирала тесния отвор на прохода, през който току-що се бе промъкнала. Тя внимателно се опита пак да подръпне въжето, като разбираше, че може да надигне още тиня. Джед все още не отговаряше.

В нея се надигна страх по-силен от всичко, което бе изпитвала до този момент. Ако Джед бе притиснат от свлечената пясъчна маса, и ако бе изпаднал в безсъзнание, можеше да е вече мъртъв. Ако бе в съзнание, но хванат в капан, трябваше да стигне до него преди въздухът му да свърши. Сигурно вече привършваше първата третина от запаса. Джед бе подчертал, че когато стигнат тази граница, трябва да се връщат. Щяха да имат нужда от почти още толкова, за да се върнат обратно. Оставаше третата част, която да го поддържа жив, докато тя разчистваше прохода.

Веднага се залови за работа. Все по-малко се тревожеше от вероятността да причини ново свличане. Толкова много неприятности вече се бяха случили, че нямаше смисъл да се безпокои за следващото възможно бедствие.

Докато ровеше в тинята, се натъкна на малка планина от чакъл и пясък, блокираща входа към страничната пещера. Сложи прожектора на дъното на пещерата. Като се държеше с една ръка за въжето, използва свободната да зарови пръсти в купчината. Мътната вода се завъртя около нея, но не падна още пясък.

Ейми не се и опита да разгадава манометъра. Нямаше смисъл да пресмята колко въздух й остава. Трябваше да продължава да работи, докато освободи въжето и открие какво се е случило с Джед. Нужна бе цялата й воля, за да овладее представите, които сякаш напираха да бъдат извикани във въображението й.

Той трябваше да е жив.

Тя работеше сляпо, но упорито, като се опитваше да се убеди, че напредва, когато й се стори, че долавя леко подръпване на въжето. Заля я вълна на облекчение. Веднага побърза да го подръпне и тя. Този път отговорът бе определен и осезаем.

Джед беше жив.

Ейми удвои усилията си. Няколко секунди по-късно почувства още една промяна. Не беше сигнал от Джед. По-скоро имаше усещането, че от въжето е повдигната тежест.

Ейми трескаво тръгна по него, докато стигна до точката, където то изчезваше под купчината пясък. Все още не виждаше нищо, но бе окуражена от факта, че ръцете й по-лесно си проправяха път.

Няколко минути по-късно ръката й срещна ръката на Джед. Не можеше да види нито нея, нито лицето му, но когато пръстите му за момент се обвиха около нейните, тя разбра, че всичко ще бъде наред.

След като се увери, че той е жив, се застави да намали темпото и да довърши разчистването по-предпазливо.

Разбра, че Джед върши същото от своята страна. Заедно разшириха отвора и накрая той можа да се провре навън.

Ейми вдигна прожектора и се опита да освети едрата фигура на Джед, докато излизаше при нея. Улови отблясък от лъскавата метална бутилка, но това бе почти всичко.

Той протегна ръка и я докосна. Тя почувства настоятелността в жеста му и схвана, че й нарежда да тръгне обратно към главния вход. Разбра по опънатото въже, че той все още държи макарата. Типично в стила на Джед Глейз — никога да не забравя за важните малки детайли.

Ейми стисна въжето и заплува.

Трябваше да напредва по-бавно поради слабата видимост. Съвсем лесно можеше да се натъкне на някоя издатина и да се нарани, или да предизвика ново свличане. Безкрайният облак от тиня все още продължаваше да се кълби пред прожектора.

Накрая слънчевата светлина, която започна да проблясва през водата, подсказа на Ейми, че е достигнала изхода. Водата продължаваше да е тъмна, но това не бе безкрайният мрак от вътрешността на пещерата. Ейми намери мястото, където бяха завързали въжето първия път и излезе на повърхността. Знаеше, без да гледа манометъра, че не може да им е останал въздух за повече от две-три минути. Няколко секунди по-късно Джед се показа до нея. Ейми си пое дълбоко дъх.

— Джед Глейз, никога не съм била толкова ужасена през живота си. Никога, никога вече не прави това, чуваш ли?

— Чувам те. Тъкмо се канех да ти кажа същото. — Ъгълчето на устата му леко се повдигна, докато сваляше маската. — Да се махаме по-бързо оттук, да се приберем и да си покрещим един друг на воля. Няма смисъл да се връщаме пак за кутията. Вероятно ще минат един-два дни, преди водата да се избистри отново.