Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (12)

Глава дванадесета

Ейми току-що бе излязла изпод душа, с една кърпа, увита около главата като тюрбан, и друга около тялото й, когато разбра, че не е сама в стаята. На вратата небрежно се бе облегнал Джед с хладно и бдително изражение на лицето. Когато срещна погледа му, тя спря, като придържаше с ръка края на хавлията.

— Случило ли се е нещо, Джед? — попита тя несигурно. Никога досега не беше я гледал по този начин.

— На това ти ще трябва да отговориш. Ако все още имаш някакви въпроси, Ейми, най-добре ще е да ми ги зададеш направо.

Острата нотка в ниския му, мрачен глас я преряза. Тя инстинктивно отстъпи назад.

— Не разбирам. Кажи ми какво има.

— Няма нищо — освен дето направих грешката да си помисля, че ми се доверяваш. — Той закрачи със заплашителен вид из стаята. Ейми отстъпи още малко към гардероба. — На нищо ли от онова, което казах снощи, не повярва?

— Разбира се, че ти повярвах. Защо, за Бога, се държиш така? Джед, какво има?

Той спря съвсем близо до нея.

— Намери ли нещо интересно в чантата? Да кажем паспорт на името на някой друг? Или спретната, успокоителна служебна карта, удостоверяваща кой съм аз? Може би пистолет? Или, може би, някой тайнствен телефонен номер? С въображение като твоето, би трябвало да си в състояние да забележиш по-особени неща в един телефонен номер.

Дланите на Ейми овлажняха.

— Искаш да кажеш, че някой се е ровил из вещите ти?

— Точно това казвам. — Той пристъпи напред една крачка, като я принуди още да се отдръпне. — Можеше просто да ме попиташ, Ейми. Щях с удоволствие да ти покажа какво има в пътната ми чанта. Не че това щеше да ти свърши повече работа. Беше празна, нали?

Тя почувства как я обхваща паника и се опита да се пребори с нея.

— Не знам — успя да изрече. — Не съм претърсвала чантата ти. — Гърбът й опря във вратичката на гардероба. Джед се надвеси над нея, поставил ръце от двете й страни, от което тя се почувства като в клетка. Толкова близо, и в такова настроение, той имаше необикновено заплашителен вид. Ейми предизвикателно вдигна брадичка. — Чу ли? Не съм докосвала нещата ти.

Дълго време той не каза нищо, приковал поглед в нея.

— Просто ми кажи истината, Ейми. Може да не ми хареса фактът, че си имала опасения спрямо мен, но по дяволите, мога да те разбера. Само дето си помислих, че снощи уточнихме всичко.

— Мислех, че снощи уточнявахме твоите опасения спрямо мен — отсече рязко Ейми. — След като ти казах какво се бе случило с Льопаж, ти стана толкова мълчалив и отчужден, и после сякаш вече не ме искаше, и аз бях сигурна…

— Спри да бърбориш. Вчера бях мълчалив, защото трябваше да обмисля много неща. Всички възможни проблеми, свързани с оная кутия в пещерите. Но ти трябва да си знаела дяволски добре, че те исках. Не дадох ли съвсем ясно да се разбере?

— Е, да — промълви тя безпомощно. — Но то, стана, след като… след като часове наред се държа така, сякаш не знаеше какво да мислиш за мен, и аз…

— И ти се качи и претърси чантата ми?

— Не, по дяволите, не съм претърсвала чанта, ти! Давам ти честната си дума, Джед Глейз. Думата ми има някакво значение за мен.

Той мълчеше, изучавайки я, като че ли се опиташе да реши дали да продължи с натиска. После пое дълбоко дъх и свали ръцете си от стената. Пъхна ги в задните си джобове и се запъти към отворения прозорец.

— Вярвам ти. Ако първо бях размислил, вместо просто да реагирам, щях веднага да разбера, че не е било възможно да си го направила ти. Не си професионалистка. Би оставила цял куп следи. Който и да е гледал стаята ми, е бил доста опитен.

— Е, благодаря все пак…

Той не й обърна внимание.

— Остава един въпрос.

Ейми ахна, когато мозъкът й възприе думите. Отиде до леглото и се отпусна на него.

— Да, разбирам.

— Ако ти не си претърсвала стаята ми, кой го е направил?

Тя леко се окашля.

— Това е много добър въпрос. Не съм виждала следи от друг човек в къщата. — Тя скочи на крака. — Кабинетът на баща ми!

Джед се извърна.

— Какво общо има кабинетът на баща ти?

— В него има каса. Ако наистина някой е претърсвал къщата той сигурно се е опитал да отвори и касата.

— Не мисля, че е било нещо от подобен род, Ейми. Струва ми се, че не са ровили наслуки. Този тип е намерил стаята, която е търсел.

— Твоята стая? Но защо, Джед?

— Може би някой е искал да разбере дали не съм тръгнал по стъпките на Льопаж — обясни спокойно той.

— Какво?

— По едно време и ти си задаваше подобен въпрос, нали? — напомни й той. — Ще трябва да извадим оная кутия от пещерите, Ейми.

Ейми крачеше неспокойно из стаята.

— Продължаваш да го казваш. Аз вече се съгласих. Но не вярвам, че някой е тръгнал да търси тази кутия, Джед. Минаха осем месеца, откакто Льопаж… умря. Защо точно сега, по това време?

— Може би защото родителите ти най-сетне са заминали? — предположи той. — Теоретично погледнато, след като майка ти и баща ти няма да бъдат на острова няколко седмици, това би било идеално време да се претърсят пещерите.

— Но ние сме тук! Не е като да няма никой. — Ейми се опитваше да се съсредоточи. — Откъде знаеш, че са претърсвали стаята ти? Липсва ли нещо? Има ли разхвърляни неща наоколо?

— Не е нещо явно, мила — обясни търпеливо Джед. — Просто половин дузина незакопчани зъбчета от ципа на чантата ми. Аз обикновено оставям осем.

Ейми бе поразена.

— Някакви си шест зъбчета вместо осем? Господи, Джед, това едва ли е доказателство, че са те претърсвали. Защо изобщо ти е било нужно да ги броиш?

— Навик.

— О, хайде сега, няма никаква причина да вземаш предпазни мерки тук! Как може да си сигурен, че точно така си затворил тази чанта?

Той прокара ръка през косата си и отново каза, този път с малко отегчен глас:

— Казах ти вече. Навик.

Ейми вдигна ръце. После грабна кимоното си и го навлече.

— Дай да погледнем тази прословута чанта. — Тя тръгна към вратата, без да изчака да види дали някой идва след нея. Усещаше го след себе си, като клатеше глава, сякаш нищо не можеше да разбере.

Ейми нахлу в стаята и видя широко разтворената чанта. Тя беше празна, както бе казал Джед. Обърна се с лице към него. Изгледа го подозрително.

— И това е то? Цялото ти доказателство, че са те претърсвали?

Въпреки явната си загриженост, на Джед започна да му става забавно от разпита, на който бе подложен.

— Да, мадам. Това е то. Една празна чанта, която трябваше да има осем незатворени зъбчета.

— Която сега е отворена цялата, така че дори не можем да преброим зъбчетата.

— Точно така — съгласи се той.

— Ти абсолютно сигурен ли си за броя им, Джед?

— Ако не бях, сигурно досега щях да се огъна под натиска, който прилагаш върху мен. Приличаш на полицейски инспектор, който се опитва да докаже несъстоятелността на моята история.

Тя се обиди.

— Просто не мога да повярвам, че някой е бил вкъщи днес. На Орлеана няма престъпност. О, може би някое и друго сбиване, но това е почти всичко. Кой би могъл да направи нещо такова? От това, което ми каза, заключавам, че нахълталият тук е бил доста печен.

— На пристанището има цял кораб с непознати хора, Ейми.

Очите й се разшириха.

— Господи, прав си!

— Радвам се, че накрая успях да те впечатля. Най-добре иди да се облечеш.

— Да се облека? Ти все още искаш да излезем? След като днес някой е ровил в нещата ти? — Тя бе поразена от неговото безгрижие.

— Защо не? Който и да е влизал тук, отдавна го няма, и не е за вярване, че ще тръгне да се препъва из джунглата, за да търси входа на пещерата тази вечер. Ще бъде достатъчно безопасно да прекараме няколко часа на борда на кораба.

— Много си сигурен, че на дъното на всичко това стои кутията, нали?

— Нека да кажем, че просто ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че тази кутия е извадена и изпразнена от всичките си тайни. Хайде, бягай, Ейми!

— Сигурен си, че искаш да излезеш тази вечер?

— Сигурен съм.

Тя го погледна колебливо още веднъж и направи каквото той искаше.

 

 

По-късно, когато двамата с Ейми се качиха на кораба, Джед разбра, че вече не е сигурен дали му се иска да прекара вечерта на борда. Онзи тип, който беше се опитал да флиртува с Ейми, седеше заедно с приятеля си на отсрещния край на залата.

Той улови погледа на Ейми и й махна, а тя учтиво му кимна. Джед се обърна към Ханк. Едрият съдържател на бара и жена му седяха на една маса заедно с Джед и Ейми.

— Как каза, че е името му?

— Кой? — После Ханк се ухили с разбиране.

— О, имаш предвид Ренър. Името на приятеля му е Гътри. — Ханк се приведе към него. — Не се притеснявай. Ейми не е от шавливите.

Джед погледна към Ейми, която оживено разговаряше с Роузи.

— Знам. Но имам чувството, че Ренър е от тях. — Дори само един поглед към Ейми караше тялото му да тръпне в приятно очакване. Чувството за притежание бе силно, по-силно, отколкото изобщо бе подозирал. Сякаш беше се вкоренило в него.

Тази вечер тя бе много привлекателна. Косата й бе вдигната в привидно небрежен кок, който оставяше свободно висящи кичури, които съблазнително се спускаха по врата й. Прическата подчертаваше леко дръпнатите й очи и това й придаваше, повече отвсякога, вид на чародейка. Носеше лимоненожълта рокля от лъскава памучна материя. Тя имаше дълбоко изрязано деколте, което разкриваше значителна част от нежната й кожа, и падаше, дълга и тясна, до глезените й. Полата бе срязана високо отстрани, за да улеснява вървенето. Моделът предоставяше и примамливата възможност да се види доста от крака. Джед си даде сметка колко далече е стигнал, когато се хвана, че мисли дали да не й каже да не кръстосва краката си, за да не се разкрива добре оформеният й прасец. Нямаше нужда от твърде живо въображение, за да си представи как би се отнесла тя към такова предложение.

Джед въздъхна и поръча още по едно питие за всички на масата. Тази вечер той геройски се придържаше към бяло вино и долавяше мълчаливото одобрение на Ейми. Ханк и Роузи далеч не бяха толкова внимателни. И двамата си пийваха мартини. Напитките бяха сервирани с маниер от сервитьор в бяло сако, точно когато на сцената се появи оркестърът. Той започна да свири нещо живо в ритъма на рок. Намалиха светлините. Разговорите намаляха до минимум, а дансингът започна да се пълни.

Джед улови нетърпеливия поглед на Ейми и със закъснение разбра, че тя очаква той да я покани да танцуват. Заслуша се в завладяващия ритъм на музиката и изпъшка наум. Тя почукваше с пръсти по масата. Джед потърси разумно извинение.

— Хм, дансингът май е доста претъпкан. Какво ще кажеш, ако почакаме до следващото парче?

— Няма да се отървеш толкова лесно! — Ейми се изправи.

— Любима, съжали се над мен. Това не е моят тип музика. Малко съм стар да танцувам така.

— Спри да си търсиш извинения!

Пръстите й се сключиха около китката му, но преди да успее да го убеди, гласът на Ренър я прекъсна. Той беше застанал зад Ейми.

— Ако търсиш партньор, аз съм навит — каза бързо Ренър. — Няма нужда да влачиш приятеля си. Остави по-възрастните спокойно да се наслаждават на питието си, докато ние с теб изпробваме дансинга.

На Джед му минаха през ум разнообразните и многобройни приятни усещания, които би му доставил един удар с юмрук в лицето на Ренър. После видя тревожното изражение в очите на Ейми. Тя би го намразила, ако предизвикаше сцена. Като си даде сметка, че няма голям избор, Джед стана прав.

— По-възрастните — информира той Ренър — все още са в състояние да мърдат. — Той помъкна Ейми към дансинга, преди тя или Ренър да успеят да кажат нещо. Когато достигнаха лъснатият дървен под, я придърпа в ръцете си и видя, че зелените й очи се смеят. Прииска му се да упражни малко авторитет.

— По-възрастните — повтори палаво Ейми. — Какъв интересен начин на изразяване.

— Още една дума на тази тема и ще те измъкна навън на борда да ти направя малка демонстрация колко стар се чувствам точно сега.

— Това заплаха ли е? — запита тя бодро.

— Това ти доставя удоволствие, нали? — обвини я той, като се опитваше да я държи близо до себе си и едновременно да следва ритъма на музиката. Не беше лесно. Повечето други двойки танцуваха свободно из дансинга.

— Ревнуваш ли, Джед? — попита тя тихо, с блестящи в полумрака очи.

— Чувствам се провокиран.

— О! — Тя стисна разочаровано устни. — Това ли е всичко?

Той изстена и я придърпа по-близо до себе си.

— Искаш да ревнувам ли?

— Е, знам как бих се чувствала аз, ако онази блондинка там започне да ти прави мили очи.

— Каква блондинка? — Той бе искрено озадачен, докато не се огледа и не видя една висока и тънка жена със златисторуса коса, която го гледаше с хищен поглед.

— О, онази блондинка ли?

— Да — съгласи се прекалено мило Ейми, — онази блондинка.

Джед се ухили.

— Тя изглежда няколко години по-възрастна от теб. Сигурно обича бавните танци.

Ейми намери върха на обувката му с токчето на елегантните си жълти сандали.

— Ох! Добре, кажи ми как би се почувствала, ако тази блондинка се завърти около мен — подкани я Джед.

— Ще й прегриза гърлото. После и твоето.

— Хмм. — Той я притисна до себе си, когато оркестърът намали темпа в бавен, чувствен танц. Допря буза до косата й, като вдишваше мекото, чисто ухание.

— Сега знаеш какво чувствам, когато виждам Ренър да се ослушва край теб.

— Вече сме наравно, нали? — усмихна се тя, положила глава на рамото му.

— Не съвсем. Блондинката още не ми е дала аванси. Няма ли поне това да получа, преди да кажем, че сме се изравнили? Ох? Ейми…

Доволна, Ейми вдигна токчето си и се отпусна на гърдите му. Джед забрави за ритъма и се отдаде на удоволствието да усеща как малките й гърди се притискат в него. Пръстите му бавно и с наслада се плъзнаха надолу по съблазнителната извивка на гърба, докато стигнаха заобления й задник. Такова приятно усещане, помисли си той. Можеше да почувства как тя се движи заедно с него, следвайки движенията на тялото му през тълпата от танцуващи. Беше толкова мека, топла и гъвкава. Почувства растящата напрегнатост в долната част на тялото си.

— Мисля, че ти наистина си магьосница, също като героините в книгите си — промърмори той.

Тя обви ръце около врата му и го загледа с унесено изражение.

— Не — промълви нежно тя, — магията не е в мен, а в теб.

Той забеляза чувственото изражение в очите й и дълбоко си пое дъх.

— Мисля, че ще е най-добре да седнем.

— Защо?

— Защото не можем да легнем.

— О, разбирам… — Усмивката й стана много интимна.

— Най-голямата ми грижа в момента е да не разберат и останалите. Хайде стига сме танцували. — Той я поведе към масата, без да изчака отговора й. Ханк и Роузи ги гледаха как се връщат.

— Вие двамата не стояхте много дълго там — отбеляза Роузи.

— Страхувам се, че на Джед нощният живот му идва твърде много — осведоми мило Ейми.

Ханк се изхили.

— Наистина ли Джед? Приготви се да защитаваш територията си тогава. Ренър вече гледа насам и се облизва.

Роузи се обади, преди Джед да успее да отговори:

— Знаете ли — каза тя, и на лицето й се появи задоволство от това, че се е досетила, — току-що разбрах на кого ми заприлича Дан Ренър. Не толкова външният му вид, макар че и там има нещо. По-скоро начинът, по който флиртува с Ейми пред Джед.

Джед взе чашата си с вино.

— Ако продължава да флиртува с нея, скоро ще ти заприлича на смачкан бръмбар.

— Джед, за Бога! — изрече укорно Ейми.

Джед само я погледна. После вдигна очи към залата и забеляза, че Ренър седи сам на масата, където преди това беше и Гътри. Гътри бе отишъл на бара.

— Добре, Роузи, кажи за кого ти напомня Ренър.

— Нещо в него — започна бавно Роузи — ме кара да мисля за Майкъл Уаймън.

Ейми едва не се задави с бялото си вино. Започна да кашля и не спря, докато Джед не се пресегна през масата и не я потупа небрежно по гърба. Тя се втренчи в Роузи с разширени очи. Не бе единствената със стреснат вид. Ханк също гледаше жена си така, сякаш бе поставила бомба на масата.

Но първи поиска разяснения Джед.

— Майкъл Уаймън? Старият съдружник на Слейтър?

Роузи се изкиска, доволна от малката сензация, която бе предизвикала.

— Точно така. Уаймън имаше същия цвят на косата, доколкото си спомням, и има нещо във вида му, което ми изглежда смътно познато. Тези очи… Е, то се знае, минаха почти трийсет години. Но има още нещо. Уаймън се държеше по същия начин с жените като Ренър. Разбираш ли? Уаймън все правеше бели. Опасни бели — добави Роузи и хвърли поглед към Ейми. — Ако може, ще предизвика някоя неприятност, просто така, а после ще седи и ще гледа как всички наоколо пощуряват.

С крайчеца на окото си Джед забеляза, че Ренър покани високата надменна блондинка да танцуват. Наблюдаваше ги как излизат на дансинга и тогава видя, че Гътри не се е върнал на мястото си. Нито пък танцуваше. Беше се отдалечил от бара и крачеше към вратата, водеща към палубата.

Осемте години, научили го да се доверява на инстинктите и първоначалните си реакции, накараха Джед внимателно да проследи с поглед Гътри. Чувството на сексуална напрегнатост, обхванало го на дансинга, отстъпи място на друг, познат вид физическо напрежение.

— Джед? — Вниманието на Ейми се прехвърли от сензационните думи на Роузи към него. — Какво има?

Той се обърна отново към нея, като усещаше, че думите му звучат по-различно, отколкото преди минута. Видя как тревогата в очите й се превръща в бдителност. Той се изправи с решително движение.

— Мисля, че ще мога да се справя с това парче, по-бавно е. Хайде да потанцуваме пак, миличка.

Видя объркването по лицето й, но тя не взе да спори с него. Последва го на дансинга, без да каже нито дума. Джед я хвана, с очи отправени към Гътри, който се промъкваше през тълпата.

— Искам да останеш тук с Ханк и Роузи, разбираш ли? И не искам да танцуваш с Ренър, докато ме няма.

— Къде отиваш? — настоя да узнае тя.

— Смятам да проследя Гътри.

— Но защо?

— Не съм сигурен. От любопитство, предполагам.

— От любопитство? Какъв отговор е това, за Бога!

— Единственият, който мога да ти дам в момента. Последвай ме, когато тръгна към масата.

— Но, Джед… — Протестът й не продължи дълго. Той вече бе тръгнал към масата.

— Ейми току-що си спомни, че е забравила нещо в джипа. Смятам да отида да го взема. Ще се върна след няколко минути. Нали ще я наглеждате? — обърна се той към Ханк.

— Ще я наглеждаме, ами как! Няма да ни е за първи път да се грижим за Ейми. — Ханк му кимна невъзмутимо.

— Веднага ще се върна. Ейми, не забравяй какво ти казах за Ренър.

— Ти никога не ме оставяш да се позабавлявам.

Зад нехайните й думи Джед долови безпокойство. Тя седеше сковано, силно стиснала с пръсти столчето на чашата си. Нищо не можеше да направи — нито за напрежението, нито за безпокойството й, поне в момента. Леко докосна извивката на голото й рамо и тръгна.

Салонът бе тъмен и пълен с хора, решени да се развличат. Като се провираше между тълпата, Джед успя да стигне до вратата, тъкмо когато оркестърът премина към класическа рок мелодия. Искрящият в костюма си певец зае поза, напомняща за ранния Елвис Пресли, и запердаши една известна песен. Ейми без съмнение знаеше коя е тя, реши Джед, преди да излезе на палубата.

Отначало не забеляза и следа от Гътри. Джед застана тихо в сянката, като почака очите му да свикнат с тъмнината. На другия край на палубата имаше басейн, а малко по-нататък — няколко маси и столове на закрито. Както гледаше, Джед забеляза един човек, който би могъл да бъде и Гътри, да отваря вратата към другия салон и да изчезва вътре.

Джед си спомни, че и на този край на кораба имаше асансьори. На Гътри нямаше да му е трудно да слезе надолу през палубите и да се озове накрая на брега. Ако имаше намерение да напуска кораба.

Джед бързо го последва. Гътри, разбира се, не беше се запътил към тоалетните. Джед си помисли за Ренър, танцуващ в салона с блондинката, която бе харесала на Ейми. Думите на Роузи сякаш ту светваха, ту угасваха в съзнанието му, като развалена неонова лампа. Ренър й напомняше за Майкъл Уаймън.

В уравнението съществуваха две известни неща. Първото бе, че Уаймън е мъртъв. Второто — че дори да е жив, щеше да е много по-възрастен от Дан Ренър. Но всичко това го навеждаше на изумителни мисли.

Като реши да се съсредоточи върху настоящата задача и по-късно да се занимае с подреждането на мислите си, Джед влезе в асансьора и натисна копчето за най-долната палуба. Гътри бе използвал друг асансьор. Джед сметна, че надали е по-назад от него с повече от няколко секунди.

Беше прав. Излезе навреме от асансьора, за да забележи Гътри, който се измъкваше през отворена врата към кея. За момент между Джед и Гътри застанаха група туристи, които се прибираха на кораба. Когато тълпата отмина, Гътри бе стигнал почти до края на пристана. Оттам той бързо можеше да извърви няколкото пресечки до стаята си в При Ханк и Роузи. Джед намери сянката, от която се нуждаеше, и влезе в крак с плячката си. Гътри не се обърна нито веднъж.

Но защо му трябва да се обръща, запита се Джед, запазвайки дискретна дистанция. Може би Гътри просто не обичаше да танцува. Може би се беше отегчил от компанията на Ренър. Може би го беше заболяла глава. Имаше много невинни обяснения за решението на Гътри да напусне кораба.

Имаше и няколко не толкова невинни. Джед взе да размишлява къде може да е бил Гътри следобед, докато двамата с Ейми се гмуркаха. Може би се бе вмъкнал без покана в дома на Слейтър.

Гътри неочаквано сви вдясно, към едни безредно застроени на брега паянтови сгради, с тесни и заплетени алеи между тях. Джед бе видял тази част от малкия град по-рано през деня, и бе разбрал, че това не е жилищен район. Някои от постройките с ламаринен покрив явно бяха останали от военните. Известен брой все още се използваха като складове, но много от тях бяха празни. Никой не си бе направил труда да поддържа тесните, едно време павирани улици. Имаше повече дупки, отколкото паваж, и нищо, което да напомня тротоар.

Нямаше и нищо, което да напомня улично осветление. Орлеана не си падаше по подобни благоустройства.

Все по любопитно и по-любопитно. Интересна загадка бе каква работа има Гътри в тази част на града. Това определено не бе най-прекият път към При Ханк и Роузи.

Гътри сви отново, този път по една тясна пътека между два метални навеса. Слабата лунна светлина го освети за момент, после той се загуби в тъмнината. Джед внимателно се заслуша в стържещия звук от стъпките му върху чакъла. Гътри не полагаше никакви усилия да се скрие.

Джед, от своя страна, правеше всичко възможно да скрие присъствието си, но това при него беше буквално втора природа. Осъзнаваше собствената си бдителност, но нямаше нужда да работи специално за нея, идваше му отвътре. Обувките му с меки подметки не вдигаха никакъв шум по неравната пътека. Той поспря, преди да мине пред една увиснала на ръждясалите си панти врата. Зад нея витаеше дълбок мрак. От брега, в мекия благоуханен въздух долиташе далечен смях.

За части от секундата, още преди да усети раздвижването на въздуха зад себе си, Джед почувства лекия хлад върху всяко косъмче на врата си. Завъртя се светкавично, готов да доведе движението докрай, дори ако трябва да падне на земята.

Мъжът изскочи от тясната алея между две сгради, с нож, насочен ниско към корема му.

Джед едва успя да си даде сметка, че нападателят му не е Гътри, преди да се остави инерцията на движението да го завърти надолу и вдясно.

Докато падаше, ножът поряза лявата му ръка. Джед го усети, но нахлулият в него адреналин заглуши болката преди още да бе започнала. Щеше да й обърне внимание по-късно, когато щеше да има време да се съсредоточи върху нея. Той се хвърли към крака на мъжа, когато онзи отскочи встрани.

Ножът се изви, с намерение да се забие във врата на Джед. Нападателят изруга, почувствал, че губи равновесие. Джед падна и се претърколи на земята, като повлече и мъжа със себе си.

Последва сподавеният яростен вик на нападателя и тогава Джед се озова върху него. Насочи пръст към уязвимите места на врата и горната му устна. Мъжът изпищя от болка и после настана тишина.

Джед бавно приседна, като се опитваше да види лицето на жертвата си в сянката. После почувства как ръката му става мокра и притисна дланта си върху нея. Между пръстите му започна да се процежда кръв. Джед погледна към раната си и въздъхна.

Ейми несъмнено щеше да вдигне пара.