Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (13)

Глава тринадесета

Ейми направи нещо повече от вдигането на пара. Тя даде пълна воля на гнева си.

Още в момента, когато сервитьорът се приближи до масата да обяви учтиво, че някой от брега я търси, Ейми разбра, че нещо е станало. Когато чу, че този някой е доктор Стърн, тя се обърна ядосана към Ханк и Роузи:

— Знаех си, че не трябваше да го пускам самичък така?

— Кой? Доктор Стърн? — възкликна Роузи, докато я наблюдаваше как трескаво претърсва портмонето си да намери пари за последните питиета. Беше настояла, че е нейният ред да плаща.

— Не доктор Стърн. — Ейми хвърли банкнотите на масата. — Джед.

Ханк помагаше на Роузи да стане. Двамата се приготвиха да последват Ейми.

— Но известието беше от Стърн.

— Което — подчерта Ейми с мрачна логика — може да означава само това, че Джед е при него, и тъй като не Джед ме вика, мога да заключа, че пак е направил нещо глупаво.

— Пак? — Объркването на Роузи се смеси с искрена загриженост. Ханк бе излязъл пред тях, като използваше значителната си маса да им отвори път през тълпата.

— Няма значение, това е дълга история. О, Роузи, ако е лошо ранен, ще го удуша. Заклевам се!

Ханк заговори сърдито, докато побутваше двете жени към асансьора:

— Това няма ли да е излишно, ако той наистина е ранен? Успокой се, Ейми. Няма нужда да вдигаш такава паника. Не знаем дали Стърн те вика заради Джед. — Ханк явно бе решил да бъде гласът на разума, след като Роузи и Ейми предпочитаха да мислят за най-лошото.

— Нещо не е наред, Ханк. Знам това. Трябва да е нещо с Джед. — Ейми не бе настроена да я успокояват. Интуицията се бе сляла с въображението и тя изобщо не се съмняваше, че Джед е изпаднал в сериозна беда.

Десет минути по-късно, Ханк спря джипа на Слейтър пред клиниката на доктор Стърн. Вътре светеше.

— Изглежда не само ние сме получили покана. — Ханк посочи с глава към друга, паркирана наблизо кола. Беше стар, износен форд.

— Келсо — каза Роузи, като видя колата. — Чудя се какво търси тук.

— С всяка измината минута става по-зле. — Ейми скочи от джипа, като придържаше края на жълтата си рокля над коленете. Ърни Келсо беше нещо като официален представител на закона в Орлеана, откакто военната флота я нямаше на острова. Той бе избран по всички правила, най-вече защото никой друг не искаше да се занимава със затварянето на пияници и уреждането на спорове между рибарите. Келсо нямаше нищо против да върши и двете неща, когато беше трезвен, и докато получаваше редовно месечното си възнаграждение. Никой не бе сигурен откъде точно бе дошъл, но след десет години, прекарани на острова, вече го бяха приели като местен човек.

Ейми се спусна към вратата на клиниката. Сграби ръждясалата метална дръжка, дръпна вратата и се втурна в чакалнята като малък ураган. Ханк и Роузи я следваха с по-умерена крачка.

Вратата към кабинета бе отворена. Вътре имаше трима души. Единият бе доктор Стърн, другият — Келсо, а третият — Джед. Той бе седнал небрежно на края на леглото за прегледи, гол до кръста. На лявата му ръка имаше малък, спретнат шев. От раната все още леко се процеждаше кръв. Стърн тъкмо развиваше един бинт, когато вратата на клиниката се отвори. И тримата мъже се обърнаха към Ейми.

Тя имаше очи само за Джед.

— Знаех си, че изобщо не трябваше да те оставям да напускаш кораба сам! Какво, за Бога, се случи? Трябваше само да излезеш, и веднага се оплете в беля, нали? Човек не може да ти се доверява, когато си сам, знаеш ли? Ти си заплаха за себе си и другите. Какво глупаво, идиотско, смахнато нещо! Просто се вдигаш, оставяш ме без думица обяснение и следващото нещо, което чувам, е, че ме викат в лекарския кабинет. Ако мислиш, че безкрайно ще можеш да се измъкваш с това поведение, Джедидиа Глейз, ще трябва добре да си помислиш. Няма да го понасям повече, чуваш ли!

Джед слушаше тирадата прехласнат.

— Знаех, че ще вдигаш пара — отрони той нежно, когато тя спря да си поеме дъх.

— Пара? Ти наричаш това вдигане на пара? Аз съм вбесена, Джед! — тя се опита да се доближи до леглото, но доктор Стърн бе на пътя й. Тя надникна през рамото му, докато той превързваше Джед.

— Какво, все пак, се е случило? И не ми разправяй разни измишльотини за нещастен случай с кола.

Келсо се изкашля.

— Всъщност, това прилича повече на нещастен случай с нож — уточни той.

Слисан, Джед вдигна очи към небето. Ейми се обърна към дебеличкия, оплешивяващ мъж:

— Нещастен случай с нож? — запита тя с опасно мек глас.

— Да — ентусиазирано кимна Келсо, благодарен, че тя проявява такова разбиране.

— Изглежда твоят, ъъ, приятел Глейз се е сблъскал с лек инцидент горе, в района на старите складове. Знаеш онези навеси и постройки на хълма, където имаше едно време военни складове.

— Разбира се, че ги знам. — Ейми впери гневен поглед в Джед. — Какво правеше там, Джед? Там няма нищо, освен куп изоставени стари навеси.

Джед въздъхна, докато наблюдаваше как Стърн стяга превръзката.

— Точно там отиде Гътри, когато си тръгна от кораба.

Ханк се намръщи и тихо попита:

— Гътри ти извади нож?

— Господи… — промълви Роузи.

— Гътри те нападна? — изкрещя Ейми.

— Не.

Това спря новодошлите, опитващи се да смелят случилото се. Те се отдръпнаха, а Ейми опита отново:

— Тогава как получи тази рана на ръката?

Доктор Стърн приключи с превръзката и отстъпи назад да се полюбува на работата си.

— От нож, разбира се.

— Знаех си! — обърна се отново Ейми към Джед. Той подкупващо се усмихна, но тя не обърна внимание на благото му изражение. — Спри с недомлъвките, Джед! Искам да знам какво се е случило, и то веднага.

Келсо се намеси да отърве Джед.

— Ако съдим по документите в портфейла на този тип, името му е Вейдън.

Роузи погледна Келсо.

— Той е отседнал при нас. От миналата седмица.

— Как взе портфейла му? — Ейми отново взе Джед под прицел. — Борба ли имаше? Портфейлът му падна ли, или какво?

— Аз взех портфейла на Вейдън, когато го задържах — обясни Келсо с тържествен глас.

— Задържал си го? — Ейми объркано погледна Келсо. — Как го намери толкова бързо? Как, по начало, разбра, че трябва точно Вейдън да търсиш? Джед не го познава. Нито пък аз. Кой ти го посочи?

Келсо погледна към Джед, който не обръщаше внимание на разговора.

— Вейдън не е, ъъ, напускал местопрестъплението.

Затормозеният мозък на Ейми накрая загря. Обърна широко разтворените си очи отново към Джед, който опита с още една предразполагаща усмивка.

— О, Господи… — проплака тя, сякаш останала без сили.

Ханк попита спокойно:

— Вейдън жив ли е още?

Ейми потрепери, без да сваля поглед от Джед.

— Жив е — заяви енергично Джед. — Не чухте ли, че Келсо го е задържал? — Кимна на Стърн. — Благодаря. Какво ти дължа?

Стърн започна да изброява, като свиваше пръстите си един по един:

— Преглед, упойка, шевове. Нека бъдат шестдесет долара.

Джед кимна и посегна да извади портфейла си.

— Упойка? — повтори иронично Ейми. — За този здрав юначага, който преследва непознати из тъмните алеи и влиза в бой с ножове за развлечение? И ти трябваше да му слагаш упойка?

— Съвсем малко местна упойка — увери я Стърн, като прие парите от Джед.

— Не обичам да ме боли — обясни Джед, като стана от леглото.

— Значи не си попаднал на подходяща професия — промърмори Ейми. Втурна се и хвана здравата му ръка. Изплашената ярост я напусна, след като си даде сметка, че на него вероятно му няма нищо. — О, господи, Джед, ако ти стане навик да ме тероризираш така, аз ще… — Тя не довърши заплахата. Не можеше да я довърши, защото единственото логично заключение бе, че ако продължи да си играе с оръжия, ще трябва да го напусне. А как би могла да се реши да го изхвърли от живота си!

— Бих желал да се възползвам от възможността — заяви мрачно Джед — да изтъкна, че вината не беше моя.

— Ха! Изобщо не трябваше да тръгваш след Гътри в онзи лабиринт от складове.

Келсо се помъкна към прозореца и се загледа в тъмнината навън.

— Защо тръгна след него, Глейз?

Ейми замръзна, като разбра докъде ще доведат тези логични въпроси. Ако Джед започнеше да обяснява за Гътри, как би могъл да избегне да спомене за съмненията си? А тогава трябваше да обясни и за кутията в пещерите. Тайните щяха да излязат наяве.

Джед сякаш не забеляза неестественото мълчание на Ейми. Но забеляза впилите се в ръката му нокти. Всъщност трябваше нежно да се освободи от пръстите й, за да облече ризата си.

— Чиста глупост — обяви спокойно Джед, като закопчаваше ризата си. — Излязох от кораба да взема нещо, което Ейми бе забравила в джипа. Нещо, ъъ, съвсем лично, ако разбирате какво искам да кажа. Видях Гътри, който вървеше пред мен. Той изведнъж свърна към складовете. Просто се зачудих защо отива в тази посока. — Джед сви рамене. — Стана ми любопитно и тръгнах след него. Вейдън скочи върху мен от една странична алея.

Келсо слушаше мълчаливо. Невъзможно бе да се разбере дали му вярва или не. Но тук бяха далече от властите и той не беше някой голям градски детектив. Нещата в Орлеана се вършеха по-различно. Тук имаше три основни неписани правила. Първото бе, че някои хора понякога се озоваваха на такива места на края на света, като Орлеана, защото имаха тайни. Самият Келсо се бе възползвал от това правило. Разбираше се от само себе си, също, че докато не започнат да създават проблеми, те имаха право да пазят своите тайни за себе си.

Третото, и най-строго прилагано правило, бе, че в случай на някаква неприятност, на местните хора се вярваше до доказване на противното. Товарът на вината винаги се стоварваше върху външните. Джед се считаше са местен заради връзката му със Слейтърови.

Ейми изпусна въздишка на облекчение, когато видя Келсо да кима.

— Смятам, че ще е най-добре да поговоря с Гътри. Вейдън сигурно няма да ни каже много. Мислите ли, че тия двамата се познават?

Ханк поклати глава.

— Нее, не мисля. Гътри е приятел на Ренър.

Двамата се мотаят наоколо все заедно. Гмуркат се. Но май и двамата не познават Вейдън. Той е все самичък. Самотник. Чудех се колко още ще стои на острова. Сякаш не се забавляваше много.

— След тази вечер ще се забавлява още по-малко — предсказа Келсо, докато се насочваше към вратата. — За известно време доста ще го боли гърлото. Ще се видим пак, хора.

Външната врата се затръшна след него. В кабинета последва дълга пауза. После Стърн изрече небрежно.

— Е, това ще е то.

— Какво искаш да кажеш? — попита неспокойно Ейми.

Ханк се ухили.

— По дяволите, Ейми, старият Келсо едва ли може да бъде наречен истински полицай. Нали знаеш. Ако беше, нямаше да завърши тук, на Орлеана, нали? Ще зададе няколко въпроса на Гътри, Гътри ще му даде отговор на някои от тях, и това ще е всичко. По дяволите, може би точно така трябва. Вероятно Гътри бездруго не е замесен. Просто един турист, сбъркал пътя към хотела.

— Ами Вейдън? — попита изведнъж Роузи.

— Вейдън е скитник — сви рамене Ханк. — Знаеш ги тия, Роузи. През годините доста са идвали тук. Те просто скачат от един остров на друг, може би търгуват малко с наркотици, поработват от време на време — на рибарски лодки или нещо друго. Сигурно са му трябвали пари и е решил да обере турист от кораба. Може би е забелязал как Джед се отклонява от главния път и съвсем услужливо навлиза в един хубав, изоставен квартал. Прекалено добра възможност, за да бъде изпусната. Последвал го е и се е опитал да му види сметката. — Ханк поклати голямата си глава към Джед. — Това не е точно Лос Анжелис, но дори тук човек трябва да е предпазлив.

— Схванах мисълта ти — изрече сухо Джед. — Абсолютно. Готова ли си да тръгваме, Ейми?

Тя бързо кимна.

— Готова съм. — Обърна се към Стърн. — Има ли той нужда от някакви лекарства? Дали ръката няма да се инфектира?

— Няма. Доведи го след един-два дни да видя дали зараства добре. Сега го заведи у дома и му дай малко бренди.

Ейми кимна и хвана Джед за ръката.

— Лека нощ, Ханк, Роузи. Ще намина след няколко дни. Беше прекрасна вечер — до едно време.

— Карай внимателно — каза добродушно Роузи, докато Ейми помагаше на Джед да се качи.

— Добре — обеща Ейми. Мина пред колата и седна на шофьорското място. Протегна ръка към Джед.

Без да каже дума, той извади ключовете от джоба си и й ги подаде. Ейми запали колата и след едно последно махване към тримата, обърна кормилото на джипа.

— Това вече започва да става лош навик — промърмори тя, докато караше по лъкатушния път, водещ извън града.

— Кое?

— Да те карам у дома, след като си имал неприятности с пистолети и ножове. Джед, ужасно ме изплаши тази вечер. Какво стана?

— Точно каквото казах и на Келсо. Видях Гътри да напуска района на пристанището и да поема през онзи лабиринт, така че го проследих. Загубих го, когато Вейдън скочи върху мен.

— Можел е да те убие!

— Не. Беше много бавен.

— Не смей да говориш толкова лекомислено! Това е сериозно нещо — избухна Ейми. В своето вълнение, тя завъртя кормилото твърде рязко на един завой. Джипът опасно се отклони към джунглата. Джед сграбчи дръжката на вратичката.

— За Бога, Ейми, гледай какво правиш, или ще довършиш това, което започна Вейдън.

Ейми не му обърна внимание.

— Защо, по начало, тръгна след Гътри?

— Отгатни.

Тя сякаш спря да диша.

— Защото Роузи каза, че Ренър й напомня за Майкъл Уаймън?

— Точно така. Ренър й напомня за Уаймън, а Гътри е явно свързан с Ренър. Какво направи Ренър, след като аз излязох да проследя приятеля му?

— Нищо. Танцува още малко с блондинката.

— Заедно ли си тръгнаха?

Ейми поклати глава, като се опитваше да си спомни.

— Не, мисля, че и двамата бяха още там, когато сервитьорът ми предаде известието на Стърн. Всъщност, сигурна съм. Джед, какво става? Няма начин Ренър да е Уаймън. Твърде млад е. А и Уаймън е мъртъв.

— Знам.

— Сигурен ли си, че този път твоето въображение не те подвежда? Нападението на Вейдън може да е било точно както смята Ханк — някакъв скитащ негодник, който се е опитал да докопа малко лесни пари.

— А нощните разходки на Гътри в района на старите складове?

— Кой знае! Може да се е загубил на път за хотела…

— Как не!

— Ти наистина смяташ, че тук става нещо, нали? — запита тихо тя.

— Имам подозрителна природа.

— Може би трябва да си заминем, Джед.

— Не без кутията. — Той попипа превързаната си ръка. — А ще минат няколко дни, преди да мога да се заема с нея. Не искам да слизам в ония пещери, преди да съм възвърнал напълно формата си.

— Не трябва да се гмуркаш преди тази рана да зарасне.

— Няма да чакаме толкова дълго, мила! Нещата се развиват твърде бързо. Имам нужда само от ден-два.

Ейми стисна по-здраво кормилото.

— Ако знаехме само кое точно се развива бързо… Засега нямаме нищо, освен осем зъбчета на един цип.

— Аз съм обиден. Ами малко го ми приключение тази вечер?

— Обзалагам се, че обяснението на Ханк е правилно. Вейдън ще се окаже просто един тъп, опасен скитник.

— Ами факта, че Ренър напомня на Роузи за Уаймън?

— Джед, изминали са двадесет и пет години оттогава. Тя каза, че ако предната вечер не била говорила за него, изобщо е нямало да обърне внимание на тази бегла прилика.

— Тук забравяш единствения, действително щекотлив проблем — измърмори хладно Джед.

— Който е?

— Льопаж. Той е знаел отнякъде за кутията. Това означава, че знаят и други. И това прави всичко останало много интересно.

Ейми замълча. Накрая каза:

— Упорит си, нали? Не оставяш нещо, щом веднъж го докопаш.

— Не, преди да е довършено — съгласи се Джед. — Аз съм инженер, забрави ли? Ние обичаме да довеждаме проектите си докрай.

— Дори ако междувременно се натъквате на хора като Вейдън? — каза с горчивина Ейми. — Какво му направи, Джед? Келсо каза, че щяло да го боли гърлото.

— През тези осем години се сдобих с някои умения, които не се котират на пазара, но на моменти са доста полезни. Няма нужда да слушаш за тях.

Ейми долови умората в гласа му, и се въздържа от повече въпроси по време на пътуването.

Джед не наруши тишината, докато тя навлизаше в алеята и паркираше джипа. Последва я в къщата и се отпусна на едно кресло в прохладната всекидневна.

— Ще ти дам бренди, както препоръча доктор Стърн — каза Ейми и се обърна да го вземе. Не й се харесваше мрачното, измъчено изражение на лицето му. Според Стърн Джед не беше зле ранен, но тя бе решила да вкара пациента в леглото колкото може по-скоро. Джед имаше нужда от почивка.

— Хайде, ела горе — взе да го увещава тя, след като се завърна с брендито. — Можеш да го изпиеш, докато се приготвяш да си легнеш.

Джед я гледаше изпод полуспуснатите си клепачи, както се бе проснал в креслото.

— Наистина си сладка, когато се суетиш така около мен. Мисля, че ще се пристрастя към това.

— Не бъди смешен! Не се суетя, просто проявявам малко здрав разум, за разлика от един мъжки екземпляр, чието име няма да споменавам в момента. Хайде, качвай се, герой! Изглеждаш сразен.

— От многото танцуване е. — Той взе брендито от ръката й и гаврътна половината, преди още тя да бе стигнала до първото стъпало. — Няма да мога да заспя, знаеш ли, освен ако не легна в леглото ти.

— Наистина ли?

— Да, наистина. — Той тръгна към стаята й. Ейми не се възпротиви.

Няколко минути по-късно, той бе вече в леглото й, увит и готов за сън. Тя отстъпи назад и го погледна загрижено. Той повдигна клепачи и тя сепната забеляза тлеещата чувственост в очите му.

— Ела в леглото, Ейми.

Тя почувства как отвръща на пламъка в очите му. Без да помисли, пристъпи към леглото. После си спомни. Познаваше това особено изражение. Беше го виждала и преди в лешниковите очи на Джед. Спря.

— Какво има, Ейми?

— Това е от боя, нали? — попита Ейми. В дрезгавия й глас се усещаше болка. — Като се биеш, ти става нещо. Той те възбужда. Гледаше ме така, когато се връщаше от своите… своите пътувания.

Джед направи толкова бързо движение с ръка, че Ейми изобщо не успя да помръдне. Хвана китката й.

— Не е от боя. Ти си причината.

Тя се опита да измъкне пръстите си от здравата му хватка.

— Не съм толкова сигурна. Предполага се, че има някаква психологическа връзка между секса и насилието, ако ти е известно. Особено при мъжа. Мисля, че има нещо общо с хормоните.

— Още една слабост на мъжкия мозък — измърмори Джед, придърпвайки я по-близо.

— Джед, това не е смешно! — Тя го погледна умолително. — Не ми се иска да бъда използвана като… като сексуален отдушник след напрежение, което боят предизвиква у тебе. Това не ме ласкае твърде.

— Ейми, говориш глупости. Упражнявал ли съм някога насилие над тебе?

Тя бързо поклати глава.

— Не, но…

— Желаех те много след като се връщах от задачите си. Няма да го отричам. През последните няколко месеца сякаш живеех в някакво състояние на непрекъснато желание. Но изчаках, нали? Изчаках, докато и ти ме поиска. Докато престана да се чувстваш така неспокойна и напрегната с мен.

— Да, знам, но…

Той се отказа да спори. Придърпа я нежно към леглото. Тя падна върху него и веднага почувства възбудата му. Той беше покрит само с чаршаф и от силното му мускулесто тяло се излъчваше топла, жизнена мощ.

— Джед, ръката ти! — разтревожена, тя се опита да се повдигне на гърдите му.

— Забрави за ръката ми. — Гласът му взе да звучи дрезгаво. Сложи здравата си ръка на главата й и я задържа долу. — Защо, по дяволите, мислиш, че накарах Стърн да ми сложи малко упойка? Нищо не усещам в ръката си. Но много ме боли на друго място. — Той намери устата й и заглуши останалата част от нейния протест.

Джед не обърна внимание на лекото прещракване, което се усещаше поради намаляващия ефект от упойката. Болезненото напрежение в слабините беше по-силно от неудобството, причинено от раната. Желанието бе започнало да пулсира в него от момента, в който Ейми се втурна през вратата на клиниката, с нейните тревожни и пълни с укор очи. Бегло си помисли, че нейната загриженост му въздейства много добре. Започваше да свиква с нея, да зависи от нея, да се пристрастява и да изпитва собственическо чувство към нея.

Беше го подразнило това, че тя вижда в желанието му някаква реакция след боя. Не разбираше ли, че с всичко, че с каквото и да е, тя събуждаше желание у него. Същият ефект имаше и усмивката й. Когато тя започнеше да се притеснява за него, в главата му избуяваха какви ли не фантазии. Дори само като я гледаше да върви през стаята, у него се разгаряше непрекъснато тлеещият напоследък огън.

— Вероятно този път е от танците — информира я той, като търсеше с устни нежното местенце зад ухото й. Харесваше му как потреперва, когато я целунеше там.

— Какво танците? — Тя затвори очи и тихо въздъхна, когато той я погали по гърба.

— Възбудих се, докато танцувахме.

— Ние почти не стояхме на дансинга.

— Не ми трябва много — промърмори той. — Не и когато се отнася до тебе.

— О, Джед…

— Ммм. — Той почувства познатото опиянение да се разлива във вените му. От начина, по който тя реагираше, винаги се чувстваше като замаян. Не можеше ли да осъзнае до каква степен го владееше? Вероятно не, реши Джед. У нея се усещаше някаква невинност, която щеше да притежава и на деветдесет и пет години. Тази й характерна черта го очароваше.

Джед повдигна леко бедрата си, искаше тя да почувства колко много я желае. Ейми тихо изстена, впи пръсти в раменете му. Болка стрелна превързаната му ръка и той не можа да сдържи неволното си трепване. С разтревожено изражение на лицето Ейми веднага се опита да се освободи.

— О, Господи, не исках да те заболи! Съжалявам. Не трябва да го правим. Ти трябва да спиш. Имаш нужда от почивка.

Той я задържа, като я стисна здраво за кръста.

— Стига, Ейми! — каза остро той. — Не можеш да ме оставиш в това състояние. Ще полудея.

— Но ръката ти! — протестира обезпокоена тя. Не трябва да се напрягаш.

— Казах ти вече, забрави ръката ми. Люби ме, Ейми. Имам нужда от теб тази нощ. Обещавам да не се пресилвам. Просто ще си лежа тук като добър пациент и ще те оставя да се погрижиш за мен. Какво ще кажеш? — Наблюдаваше развеселен как очите й се изпълват с някакъв нов вид любопитство. Любопитство, смесено с растяща възбуда. Той я насърчи. — Хайде, мила! Люби ме!

Тя стана и бавно започна да се съблича. На бузите й се появи топла руменина. Джед лежеше неподвижно, както бе обещал, и я наблюдаваше омаян как плъзва надолу дългата жълта рокля. Беше очевидно, че усеща неотклонното му внимание върху себе си. Беше очевидно, също, че макар и да се стеснява, тя съзнаваше как го възбужда още повече, като се съблича, и това й въздействаше по вълнуващ начин.

— Приличаш на малка, съблазнителна котка — промълви той, с очи, насочени към малките й, възхитително оформени гърди, когато тя ги откри. — Гъвкава, мека и отзивчива като дявол.

Тя не каза нищо, но очите й горяха, докато прекрачваше свляклата се на пода яркожълта рокля. Дръпна пликчетата и внимателно свали парченцето ефирна златиста тъкан. Загуби за малко самообладание, когато тъмният триъгълник се показа изпод нежно закръгления й корем. Джед успя само бегло да зърне меките, къдрещи се косми, които криеха тайните й места, но всъщност нямаше нищо против. Когато тя се обърна, можа да се наслади на еднакво вълшебната гледка, каквато представляваше привлекателно закръгленото й задниче.

Ейми направи малка продукция от вдигането на роклята и поставянето й върху един стол. После се забави още няколко безкрайни секунди, докато слагаше бельото си в гардероба. Когато най-накрая изгаси светлината и тръгна към него в тъмното, Джед си помисли, че ще се пръсне.

— Сигурен ли си, че това няма да се окаже твърде много за теб? — попита тя тихо, докато се плъзваше в леглото до него. Сложи малката си длан на гърдите му.

— Дори да е така, никога няма да си го призная. Етиката на Мъжкаря ми забранява такова нещо. — Той изстена, когато тя леко придвижи дланта си надолу до тази част от тялото му, която напираше нагоре изпод чаршафа. — Господи, Ейми…

Тя му се усмихна и дори в полумрака той успя да забележи доволното й изражение. Това й харесва, помисли си той. Харесваше й да го възбужда, да го чувства как реагира на докосването й. Точно както искаше и той.

Тя нежно сключи пръстите си около него и Джед помръдна в ръката й, затворил очи в почти болезнено удоволствие.

— Джед?

— Не спирай, скъпа! Продължавай да ме докосваш. Не мога да се наситя.

Тя се наведе да целуне шията му и започна още по-възпламеняваща игра с пръстите си. Джед пъхна дясната си ръка в косата й, освободи златистокафявата грива от фибите и тя се отпусна тежко на гърдите му. А Ейми го подлагаше на сладко изтезание и той не знаеше докога ще може да издържи. Тя започна да оставя сякаш огнена диря от леки целувки по гърдите му, и по-надолу. Когато меките горещи устни доближиха най-чувствителното място, Джед усети, че контролът започна да му се изплъзва. Стисна косата й с пръсти.

— Джед? — Гласът й този път бе по-различен, лек и въпросителен. Устните й спряха над пъпа му. Опита се да измине обратния път нагоре към гърдите му.

Джед реши, съвсем внезапно, че не може да я остави да го направи. Не още. Не преди да разбере как ще се чувства с меката и топла уста няколко инча по-надолу. Ръката му в косата й я подкани да продължи.

Ейми се подвоуми един момент, като че ли не бе сигурна какво трябва да прави по-нататък.

— Моля те, Ейми! — Произнесената с дрезгав глас молба прозвуча грубо в собствените му уши, но Ейми се отзова.

Той почувства топлата влага от езика й надолу по тялото си. Затаи дъх, когато Ейми стигна до целта си. Тя го покри с леки целувки, като пърхане на пеперуда. Хладното докосване на зъбите й бе възбуждащ контраст. Ейми сложи ръката си върху потрепващия му член и започна да го гали. На Джед му се стори, че цялото му тяло ще се възпламени.

— Ейми… — Той надигна бедрата си, искаше още от нея. Знаеше, че тя може да вкуси от малките капчици, процеждащи се от него, но тя като че ли нямаше нищо против. Сякаш го боготвореше с езика си. На Джед му се искаше да изкрещи до небето от удоволствие.

После, усетила, че той не може да чака повече, Ейми се плъзна нагоре и го възседна. Все още държейки го в ръка, тя се отпусна върху него. Обгърна го изцяло. Тогава Джед конвулсивно потрепери. Това бе твърде много. Не можеше да чака повече. Надигна се нагоре, като се държеше за бедрата й с двете си ръце. Чу я как се задъхва.

— Съжалявам, Ейми! Не мога да чакам, мила. Не мога. Той изстена, когато тялото му пое напълно контрол, стремейки се към освобождение. Имаше чувството, че целият ще влезе вътре в нея. Обля я с топлото доказателство на своята страст. После чу вика на Ейми, а мускулите й се стегнаха около него. Бе почти непоносимо. Всичко бе сякаш в искри, стори му се, че ще загуби съзнание.

Тя го искаше, даде си сметка Джед. Никой не беше го искал, или имал нужда от него толкова много, колкото Ейми. Тя и не се опитваше да го крие. Когато се любеха, всякаква резервираност от нейна страна изчезваше. Отдаваше се изцяло, с искрена, невинна страст, която го караше да изпитва страхопочитание. Не можеше да се противопостави на такава магия, дори да искаше. Ейми бе намерила път към него, както никоя друга жена. Подръпваше някакви струни в него, по начин, който той не можеше да разбере. Не се интересуваше как действа магията й и не искаше да губи време в анализи. Единственото, което искаше, бе да чезне отново и отново в това чудо, което представляваше тя.

Нищо друго, освен Ейми, нямаше значение.