Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (11)

Глава единадесета

Видяха белия заоблен корпус на круизния кораб веднага щом заобиколиха с джипа последното заливче на път за града. Бе завързан на пристана, използван едно време от военните.

Ейми улови косата, която се развяваше и влизаше в очите й, и зяпна учудена.

— Господи! Роузи беше права. Орлеана става направо цивилизована. Тя каза, че островът бил включен в маршрута на една круизна линия, но е трудно за вярване, след като толкова години е бил пренебрегван. В магазинчетата сигурно пощуряват, с всички тия туристи, които са ги нападнали. При Ханк и Роузи трябва да е тъпкано с хора.

— Като отворихме дума за магазините, къде мога да намеря малко нови батерии за прожектора? — попита Джед, докато караше покрай пристанището.

Когато влезе в града, той трябваше силно да намали скоростта на джипа. Тълпи туристи от кораба пресичаха тесния път, без много да ги е грижа за уличното движение. Пъстроцветното им облекло съперничеше на шарените шорти и лилавата блуза на Ейми, вързана под гърдите.

— Магазинчето на Хари Сандерсън е на края на улицата, продава и водолазни принадлежности. Можеш да вземеш батерии оттам — обясни набързо Ейми, докато наблюдаваше очарована туристите.

— Сигурна ли си, че искаш да се спускаш днес в онзи стар бомбардировач? — попита Джед, докато търсеше къде да паркира джипа. Намери място и ловко намести колата.

— Днес ме пита поне четиридесет пъти. Отговорът все още е да — ухили му се тя, докато слизаше от джипа.

— Не ставай нахална. Питал съм те само тридесет и девет пъти. Просто искам да бъда сигурен. — Джед се подпря с лявата си ръка на рамката на прозореца и се измъкна от колата.

Усмивката на Ейми помръкна.

— Не се безпокой, Джед. Няма да се паникьосам. Казах ти вече, ако започна да изпитвам стрес, ще ти подам сигнал и ще излезем.

Той я изгледа внимателно, смръщил гъстите си вежди.

— Не се безпокоя, че може да се паникьосаш. Просто не искам да избързваш.

— Време е да се върна във водата. Днес се чувствам способна да се справя. Не искам да отлагам повече.

— Добре, ако си сигурна.

— Сигурна съм. Иди да вземеш батериите. Ще те почакам при Ханк и Роузи. — Ейми махна по посока на магазинчето на края на улицата, после бавно се запъти към заведението на Ханк и Роузи. Не се обърна, но можеше да почувства погледа на Джед в гърба си, докато влизаше през отворената врата на барчето.

Там беше пълно с хора от кораба. Ейми забеляза няколко коктейла със сок от гуава, както и по-традиционни островни напитки върху старите маси от ратан, докато си проправяше път към задната част на бара. Очевидно беше, че туристите се наслаждават на безметежната островна атмосфера. Барът приличаше на сцена от филм със сюжет от островите.

Съгледа Роузи, която работеше бясно сред облаци пара от димящите тенджери.

Махна й от кухненската врата.

— Здравей, Роузи! Пълна къща, а? Този народ май наистина е взел да се прехласва по Южните морета. Откога се е научил Ханк да прави дайкири^[1] с банани?

— Откакто круизният кораб започна да идва веднъж седмично. Бързо се учи човекът. Вече може да прави и жестоко май-тай^[2] — ухили се Роузи, докато попиваше потта от челото си. — Няма да повярваш какви неща искат да пият тия туристи. Едва ли има някой истински пияч на скоч. Нищо друго, освен дайкири, май-тай и разни завързани розови истории. Май наистина ще трябва да се запасим с бяло вино.

— О, не съм сигурна. Ти май поголовно атакуваш народа с твоите коктейли.

Сърдечният смях на Роузи изпълни кухнята.

— Като стана дума за това, как се оправи оная нощ? Трябваше ли твоят човек да те носи на ръце?

Ейми направи гримаса, скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата.

— Честно казано, спомените ми от оная нощ са малко неясни.

— Не се учудвам. Слушай, тогава малко ми се развърза езикът. Предполагам, че като спомена за старото време, нещо ми стана. Надявам се, че не съм те разстроила, като ти разказах някои от онези неща за майка ти, татко ти и миналото. — Роузи имаше разтревожен вид.

— Не — промълви меко Ейми, — не си ме разстроила. — Решена да смени темата, тя бързо добави: — Пристигнаха ли твоите гости? Тия, които каза, че направили истински резервации?

— Ами да. Дойдоха тази сутрин. Станаха всичко трима. Сега приготвям обяда им, има и за тия от кораба. Какво смятате да правите днес с Джед?

— Смятаме следобед да се спуснем в стария бомбардировач. Джед отиде да купи батерии за прожектора. Дай да ти помогна да сервираш тези неща.

— Много мило от твоя страна, душице. Вземи няколко чинии и ме последвай.

Ейми сръчно плъзна два хамбургера и купа с чаудър върху един поднос и последва Роузи в заличката. Имаше няколко пълни маси. Отзад седеше сам един човек, сложил ръцете си около кутия бира. Роузи даде знак, че единият от хамбургерите е за него.

Ейми послушно отнесе хамбургера към чакащия. Той беше слаб, жилест мъж, някъде между тридесет и четиридесетгодишен. Трудно беше да се каже точно. Ейми си спомни, че в началото й беше трудно да отгатне и възрастта на Джед. Мъжът не изглеждаше зле, имаше светла коса и сиви очи, но в него имаше нещо навъсено и апатично. Прииска й се да му сервира колкото може по-бързо и да се махне. Призова най-сияйната си усмивка.

— Ето хамбургера ви, господине. Нещо друго?

Той я изгледа с любопитство, което накара Ейми да се запита какво точно мисли. Отстъпи автоматично една крачка назад.

— Не — измърмори той. — Това е всичко. Засега.

Ейми кимна и тръгна пак бързо с подноса. Роузи й сочеше една маса, където седяха други двама мъже.

— Чаудър за господин Гътри. — Тя посочи ниския, набит мъж. — А този хамбургер е за господин Ренър. — Роузи ослепително се усмихна на втория мъж.

— Наричай ме Дан, Роузи — каза мъжът, насочил погледа си към Ейми. — А моят приятел тук използва фамилното си име и като собствено. Предпочита да го наричат Гътри, нали Гътри?

— Точно така. — Гътри сякаш не забеляза двете жени. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху чаудъра и бирата до лакътя му.

— Гътри и Дан са отседнали в хотела — обясни Роузи. — Онзи човек с другия хамбургер, е третият гост, за когото ти казвах. Той пристигна преди няколко дни.

— Няма ли да ме запознаеш със сервитьорката си, Роузи? — Ренър се усмихна на Ейми.

Тя отвърна на усмивката му. Не можа да се въздържи. Ренър беше от типа мъже, наричани безумно красиви. Той явно го знаеше, но този факт изглежда го забавляваше, както и всичко останало. Усмивката му подкани Ейми да сподели малката шега на природата, която го бе надарила с толкова чар и привлекателност. Тази усмивка загатваше, че самият Ренър не ги приема твърде сериозно, и другите също не би трябвало да го правят. Бе обезоръжаващо изражение. Ренър имаше разкошна смолисточерна коса, която небрежно се къдреше над челото, и яркосини очи, които също се усмихваха.

Беше облечен в елегантен тропически комплект в цвят каки, с безброй модерни джобчета, еполети и копчета. В интерес на истината, и Джед носеше нещо подобно, но неговите дрехи изглеждаха непретенциозно износени и избелели. Тези на Ренър сякаш идваха направо от някой бутик на Родео Драйв. Усмивката му казваше, че намира и облеклото си за забавно.

— Аз съм Ейми Слейтър. Родителите ми имат къща тук на острова. Просто се отбих да видя Роузи и реших да й помогна да сервира обяда.

Ренър премигна. Волтажът на усмивката му се повиши с няколко деления.

— Без майтап? Живееш тук?

— Не, просто идвам няколко пъти в годината. Родителите ми живеят постоянно на острова, макар че сега отсъстват за няколко седмици. Колко смяташ да стоиш тук, Дан?

— Само няколко дни, после се отправяме за Хавай. Чухме, че тук е страхотно за гмуркане. Аз съм новак, но ще се опитам да напредна по време на отпуската.

Роузи ги прекъсна, като тупна Ейми по гърба.

— Докато вие двамата тук си бъбрите, аз ще разнеса останалата храна. Не бързай, Ейми. Ще се справя и сама.

Ейми вдигна глава.

— Нямам нищо против да ти помогна, Роузи.

Но Роузи вече бе на половината път към кухнята. Ренър се опита отново да привлече вниманието на Ейми.

— Гмуркаш ли се? — попита.

Ейми се усмихна.

— Какво? О, да. Тук наистина има страхотни места за гмуркане. С един приятел ще ходим днес следобед към северния край на острова да видим останките на един стар бомбардировач. Непременно трябва да го видиш, преди да си тръгнеш.

— Благодаря. Няма да пропуснем, нали, Гътри?

Гътри кимна веднъж и продължи да яде супата.

Ренър обърна гръб на спътника си. Насочи цялото си внимание към Ейми.

— Има ли някакъв шанс да те убедим с твоя, ъъ, приятел, да ни покажете някои от добрите места за гмуркане? Няма да е зле да се възползваме от опита на местен човек.

Ейми се поколеба, като търсеше подходящо извинение. Не искаше да се гмурка с никой друг, освен с Джед докато не станеше напълно уверена, че може отново да се контролира под водата.

— Страхувам се, че за днес следобед всичко ни е планирано. Но Ханк, човекът, който притежава това място, може да ви даде някои съвети.

Ренър изглеждаше леко разочарован.

— Разбирам намека. Може би някой друг път?

— Не съм сигурна — изрече колебливо Ейми. — Приятелят ми и аз ще бъдем доста заети през следващите няколко дни.

— Не казвай нищо повече, картината ми е ясна. Колко жалко, че този приятел не е приятелка. Искам твърде много, нали? Когато Гътри не яде супа, е съвсем приличен. Можехме да си направим една двойна среща в леководолазно облекло.

Ейми се засмя и поклати глава.

Джед дочу сладкия, ясен звук от смеха й, както влизаше с хартиената торба от магазинчето на Сандерсън. Огледа пълната с пъстро облечени туристи зала, като търсеше още по-пъстрата виолетова блуза на Ейми. Забеляза я да говори с някакъв тъмнокос мъж, който изглеждаше на нейните години. Той бе седнал на една маса заедно с още един, малко по-възрастен мъж, но на него, Джед не обърна внимание. Онзи, първият, с модната прическа и скъпата риза с много копчета, флиртуваше с Ейми.

Реакцията на Джед бе незабавна и изненадващо силна. Всеки негов нерв реагира яростно при гледката на Ейми, смееща се с друг мъж. Чувството за притежание, което изпита, го стресна.

Той си даде сметка в какво се състои проблемът. Беше свикнал да има Ейми изцяло за себе си. Откакто я познаваше — дори когато само си играеха на приятели, — не беше му се налагало да се справя с потенциален съперник.

О, имаше един кратък момент, когато й се обади от летището на Лос Анжелис и се запита дали не е с някой друг, но тази дразнеща мисъл бързо беше забравена, когато се бе съгласила да го посрещне. Калифс Бей беше малко градче и Ейми живееше тихо, уединено, едва ли не отшелнически. Никога не беше си правила срещи с някой друг в града.

През последните три месеца тя буквално принадлежеше на Джед. Винаги бе вкъщи, когато той се обадеше, беше на разположение за вечеря, или с желание го канеше у дома, и накрая, след три дълги месеца, с желание сподели леглото му.

Помисли си, че тя доста го е разглезила. Откъде му бе дошла наум идеята, че притежава изключителни права върху Амелия Слейтър?

В следващия момент си даде сметка, че няма значение откъде му бе дошла наум идеята, тя просто се бе запечатала в съзнанието му. Ейми му принадлежеше.

Не трябваше да я оставя да излиза от къщи с тази блуза, завързана така под гърдите, реши той, докато я наблюдаваше. Тя оставяше стегнатото й коремче изцяло открито.

Чу я отново да се смее, и тръгна напред. Озова се зад нея точно когато синеокият мъж небрежно каза:

— Както разбрах, от кораба канят вечер хората от острова, да похарчат малко пари на барчето и да се позабавляват. Има ли някаква възможност да зарежеш приятеля, с когото се гмуркаш, и да дойдеш довечера с мен? Роузи казва, че оркестърът е добър. Явно двамата с Ханк често се качват на борда, когато корабът е в пристанището.

— Не се учудвам — започна учтиво Ейми. — Тук, на Орлеана, няма кой знае какъв нощен живот, но що се отнася до довечера…

— Що се отнася до довечера — прекъсна я Джед с равен глас. — Ейми е заета. Приятелят, с когото се гмурка, няма намерение да бъде зарязан. — Сложи ръката си около голия кръст на Ейми.

Тя вдигна поглед изненадана.

— О, ето те, Джед. Чудех се защо се бавиш. Взе ли батерии?

Гласът й прозвуча прекалено оживено и Джед знаеше защо. Беше предусетила възможния скандал и бе решила на всяка цена да го предотврати. Той разбра инстинктивно, че на Ейми няма да й хареса да се озове в центъра на нецивилизована сцена между двама ръмжащи мъжкари. Джед безцеремонно се възползва от естественото й желание да избегне една размяна на груби мъжки оскърбления. Усмихна й се малко неприветливо.

— Взех. Готова ли си за тръгване?

Тя кимна бързо.

— Готова съм.

После възпитанието й взе връх. Представи Джед на двамата мъже, седнали на масата.

— Глейз. — Усмивката на Ренър понамаля с няколко вата, но си остана на лицето му. Изгледа Джед с интерес.

— Ренър. — Джед хладно кимна с глава. Не си струваше да си губи времето за Гътри. Той бе загрижен само как по-бързо да изгребе последното съдържание на купата с чаудър. Направи го със силно сърбане, което накара Дан Ренър да трепне.

На Джед не му хареса киселата извинителна усмивка на Ренър, отправена към Ейми по повод на спътника му, в нея имаше нещо твърде интимно. Този човек бе много неприятен.

Джед стегна ръката си около Ейми.

— Хайде, мила. Да вървим.

Тя не взе да спори с него, но настоя да спрат в кухнята, преди да тръгнат. Роузи беше приготвила за сервиране и последния хамбургер и тъкмо се канеше да го носи в залата. Усмихна се, като видя Джед.

— Чувам, че вие двамата ще се гмуркате следобед. Грижи се добре за това момиче, чуваш ли?

— Чувам.

— И я доведи довечера на кораба. Ще се забавлявате и двамата. Ще накарам Ханк да си сложи нова риза и да си лъсне обувките. Когато реши, този човек може да танцува, да знаете.

Ханк се появи в рамката на вратата зад Джед и Ейми. Издиша на пресекулки.

— Тази жена ме скапва на дансинга. Не е танцувала повече от тридесет години, а сега този кораб започна да идва всяка седмица и да ни кани нас, селяндурите, на борда. Следващото нещо, което ще поиска, е да си припомня как се танцува фокстрот.

— Повярвай ми, разбирам те — измърмори Джед. — И аз не съм кой знае какъв танцьор. И никога не съм бил.

— Изглежда ще бъде забавно — каза Ейми с ентусиазъм, който, Джед разбра, че няма да може да угаси. — Запази ни места довечера.

— Ще стане — потвърди Роузи. — Струва ми че, че Ренър и Гътри също очакват вечерта. Чух ги да казват, че искали да вземат участие в нощния живот на борда.

Джед се обърна да изгледа двамата мъже.

— Ренър, надявам се, си даде сметка, че ще трябва да си търси дама сред пасажерите. Нямам намерение да му заемам Ейми.

— Джед! — Изгледа го с възпиращ поглед Ейми, но Джед не й обърна внимание.

Роузи весело се засмя и потупа Ейми по ръката.

— Не се тревожи, момиче. Най-добрите винаги са малко собственически настроени. Май има нещо общо със запазването на територията. — Тя не обърна внимание на зачервеното лице на Ейми.

— Знаеш ли, този Ренър ми напомня за някого, когото съм познавала едно време.

— Срещала си го преди? — запита Ейми.

Роузи поклати глава.

— О, не. Бих си спомнила. Познаваш ме. Никога не забравям лица. Не, просто нещо у него ми изглежда познато. Какво ще кажеш, Ханк? Напомня ли ти за някого?

Ханк погледна към редицата ратанови маси, смръщил съсредоточено вежди.

— Не бих казал. Вероятно е само въображението ти, Роузи.

— Може би — съгласи се Роузи. — Е, вие двамата бягайте и се забавлявайте. Ще се видим довечера.

Джед кимна, като побутна Ейми към вратата.

— Но, Джед — заяви тя, след като се намери на улицата до него, — ти там се доближи съвсем до границата на грубостта.

— Мога и повече от доближаване до границата. Мога да стана и наистина груб.

Тя бе поразена от думите му.

— Не мислиш ли, че реагираш малко силно? Дан просто се държеше приятелски.

— Да, да.

— Да, да, какво? — настоя тя. — Това не е отговор. Да, да — реагираш прекалено, или да, да — той се държи приятелски?

— Ейми, говориш твърде високо. — Той отвори вратата на джипа и й помогна да се настани.

— Говоря много високо? — изписка тя. — Мога да направя нещо повече, мога да пищя. Джед, това е абсурдно! Защо си толкова разстроен?

Той въздъхна, докато сядаше до нея.

— Току-що си дадох сметка, че съм станал разглезен.

Когато тя се помъчи да изкопчи какво иска да каже с това, той прехвърли разговора върху плановете им за спускането следобед.

 

 

Час и половина по-късно, докато наблюдаваше мързеливите движения на една синя треска пред себе си, Ейми разбра, че този път всичко ще бъде наред. Дишането й беше нормално, чувстваше се добре във водата и гмуркането действително й доставяше удоволствие. Джед беше отляво, малко зад нея, и плуваше с лекота. Ако следеше за някакви начални признаци на паника от нейна страна, справяше се добре, защото не го показваше. Изглеждаше спокоен и се интересуваше само от подводния пейзаж.

Бомбардировачът лежеше на плитко, отвъд рифа, който ограждаше едно малко заливче. И Джед, и Ейми носеха прожектори, за да изследват корпуса, но те не им потрябваха за нищо друго. През кристално бистрата вода се процеждаше слънчева светлина и осветяваше разлюлените водорасли, нежно набразденото пясъчно дъно и бързо стрелкащите се рибни пасажи. Всичко изглеждаше чисто и меко осветено. Нямаше застрашителни, не водещи за никъде тъмни тунели, тесни скалисти стени, заплашващи завинаги да се затворят, тяло, пазещо единствения изход.

И с нея беше Джед. Джед, който вече знаеше всичко. Ейми му бе разказала истината за най-страшните си кошмари и той я бе приел, без да трепне.

Ейми не се залъгваше относно факта защо той прие нещата от нейното минало толкова лесно. Това стана, защото в неговото минало се съдържаха, без съмнение, още по-страшни кошмари. Но не беше ли отгатнала тя всичко това подсъзнателно? Той беше потвърдил тези полуразгадани истини предната нощ, въпреки че й беше спестил подробностите.

Докато наблюдаваше как Джед плавно се носи към един малък процеп в рифа, на Ейми й мина, през ума, че тя също бе приела леко миналото му. Въпреки случилото се с нея преди осем месеца, имаше чувството, че би трябвало да е много по-шокирана, когато чу истината за него. В края на краищата, въпреки ужасяващото й премеждие с Льопаж и последвалото го пътуване в тъмнината, това бяха явни отклонения от нейния начин на живот. За Джед такива неща очевидно граничеха с нормалното.

Не беше от мъжете, които тя някога смяташе, че би могла да обича. И в най-необузданото си въображение не беше си представяла, че ще даде сърцето си на мъж като Джедидиа Глейз.

Колкото и да бе странно, не сенките в неговото минало я безпокояха най-много, въпреки че преди година точно те щяха да я накарат да се държи настрана. Не, сега Ейми знаеше, че всъщност я тревожи начинът, по който Джед се изключва от миналото си, и начинът, по който гледа на бъдещето. Като че ли държеше и едното, и другото, скрити и затворени някъде в съзнанието си — по същия начин, както и сенките. Ейми усещаше, че способността да прави това, му бе помогнала да оцелее. А нейната неспособност да се изключва, бе станала заплаха за разсъдъка й.

Тя разбираше защо Джед живее само с настоящето, но се питаше каква надежда може да има за една любов, съществуваща в такива граници. Дори не беше сигурна дали в неговия случай това чувство можеше да се нарече любов. Вероятно то бе по-скоро от рода на краткотрайните сексуални връзки, които можеха да бъдат прекъснати съвсем лесно. За нещастие, нейните чувства бяха много по-сложни. Тя го обичаше и не можеше да нарече чувството си другояче, освен любов.

Ейми се опита да пропъди от съзнанието си въпросите без отговор и да се съсредоточи върху гмуркането. Като се оттласна напред, тя поведе Джед покрай рифа, към една тромава грамада на дъното на океана. Двойните опашки на бомбардировача Б-25 бяха все още невредими, въпреки че гладките им някога очертания, бяха обезобразени от растящите от десетилетия върху тях морски растения и организми. Морето добре беше поработило върху пришълеца от отвъдния свят. Беше го приело и използвало за свои собствени цели. Бомбардировачът сега беше дом на разнообразно множество растения и водни същества.

Отначало Ейми поплува наоколо, като даде възможност на Джед добре да огледа празния нос, където бе стоял свит стрелящият. Стъклото отдавна го нямаше, но не бе трудно да си представи човек как е изглеждал. Ейми си помисли за миг за непознатия млад човек, който е седял там, най-отпред, и е вършил работата си — толкова уязвим и изложен на опасност. Винаги си беше казвала, че екипажът е успял да се спаси, преди бомбардировача да падне. Това приличаше на приказка, но тя я предпочиташе пред по-вероятната истина, че всички, на борда са загинали.

Едно живо, творческо въображение, казваше Джед, си има своите недостатъци. Понякога беше прав. Не можеше да понесе мисълта за екипажа, уловен в капан, носещ се надолу към смъртта си. Едно бе да пресъздаваш нещо от този род на книга, и съвсем друго да си го представиш как става наистина.

Ейми заплува напред към разбития корпус. Сега беше сигурна, че Джед я държи под око. Опитваше се да го прави ненатрапчиво, но тя знаеше, че той се пита дали вътрешността на самолета няма, да й напомни за вътрешността на пещера. Същото нещо се питаше и Ейми. Тя включи прожектора си.

Вълна на облекчение премина през нея и за пръв път Ейми си даде сметка, че е била по-напрегната, отколкото си е мислела. Това не беше пещера. Изобщо не приличаше на пещера. Въображението й явно доста бе поработило в тази насока. На няколко места разтрошеният, изкривен корпус бе пронизан от слънчева светлина. Ейми се огледа наоколо, като местеше светлината по обраслите вътрешни стени на самолета.

Джед се появи от срещуположната страна, като осветяваше с прожектора нещо, което едно време е представлявало люк. Двата лъча уловиха един пасаж от пъстроцветни зеленушки. Те се изтласкваха в пещерообразната вътрешност на самолета с типичните гребящи движения на гръдните си перки. Изглеждаха необезпокоени от присъствието им.

Ейми предпазливо се промъкна през една дупка в корпуса и заплува към пилотската кабина. Джед я последва. Светлината от прожекторите им, заигра върху останките от таблото и седалката на пилота. Ейми тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза под седалката една разхвърляна купчинка празни черупки.

Тя доплува по-близо, наведе се и насочи светлината под бордовото табло. Видя това, което бе почти уверена, че ще види. Вътре едва видимо помръдна крайчето на едно пипало. Натрупаните под пилотската седалка черупки бяха остатъци от няколко обяда. Беше намерила леговището на един октопод.

Тя размаха експериментално китката си напред-назад във водата, канейки обитателя на дупката да огледа блестящия метал на водолазния й часовник. Беше като хвърляне на ези-тура една-две минути, но в крайна сметка любопитството на съществото преодоля естествената му плахост. Беше много малко и на Ейми й се искаше да се засмее. Обърна се назад и видя Джед, който я наблюдаваме. Очите му зад маската проблеснаха весело.

Тя внимателно протегна ръка да погали пипалцето. Но веднага щом го докосна, октоподът се паникьоса и изчезна. Играта свърши.

Ейми бавно се обърна, следвайки Джед извън пилотската кабина. Когато минаваха покрай изхода, една хищна змиорка провря глава изпод куп дървени каси. Ейми се отдръпна, като й предостави пространство за движение. Хищните змиорки не бяха агресивни, но не се колебаеха да захапят ръка или крак, ако им попаднеха пред очите.

Ейми се канеше да изплува през люка, когато улови въпросителния поглед на Джед. Показа му със знак, че е добре и бързо излезе от самолета.

Наистина се чувстваше добре. Обхвана я леко опиянение. Изви се назад в очакване на Джед. Той се появи след секунда и изглежда схвана настроението й. Рамо до рамо, те се отправиха към брега.

Докато газеха през вълните, Джед бутна маската си назад и попита:

— Всичко наред ли е?

— Прекрасно — каза весело Ейми. — Направо страхотно! Превъзходно! Възхитително!

— Добре. Утре или вдругиден ще отидем да потърсим оная кутия в пещерите.

Еуфоричното настроение на Ейми помръкна.

— Не, Джед. Казах ти вече, че няма нужда да измъкваме онова нещо навън.

— Имай ми малко доверие, мила. Знам какво правя.

— Ах, ти, самоуверен, нахакан кучи…

Той се наведе и прекъсна думите й с бърза, солена целувка.

— Гмуркането ми достави удоволствие. Добър партньор си под водата. Като си помисля, бива те и извън водата. В леглото, например, си страхотна.

Ейми видя безочливия блясък в очите му и не знаеше дали да му закрещи, или да му обърне възмутено гръб. Явно беше, че той нямаше намерение да спори за кутията. Бе решил да я търси, и ако тя не го придружеше, той щеше да отиде сам. Тя мълчаливо се обърна и започна да сваля водолазния си екип.

Джед забеляза, че настроението й се промени и потисна една въздишка. Наистина съжаляваше, че бе станал причина за това, но нищо не можеше да направи. Рано или късно трябваше да се заловят с кутията и природата му изискваше това да стане колкото може по-скоро. Определено се чувстваше на тръни, че тайните на Ейми са останали скрити толкова дълго време.

Добре се беше държала във водата днес, помисли си той, докато мълчаливо помагаше да приберат екипите. Беше спокойна и точна. Джед си даде сметка, че изпитва известна гордост от факта, че тя отново е на себе си. Дали това, че сподели тайните си с него, я освободи от част от напрежението? Тук се обаждаше, без съмнение, неговото его, но му харесваше да мисли, че е помогнал на Ейми. Това задоволяваше нещо у него, което гореше от желание да я закриля.

Сякаш всичките й тайни бяха толкова ужасни, помисли си иронично Джед, докато слагаше кислородните бутилки отзад в джипа. Но смъртта и страхът можеха да бъдат нещо относително. За някой като Ейми, събитията онази нощ в пещерите представляваха същински кошмар.

Щом само помислеше, как без малко е щяла да бъде убита от Льопаж, самият Джед започваше да се чувства кошмарно.

— Това, което трябва да разбереш, Ейми — каза Джед, докато се качваше в джипа до нея, — е, че тази проклета кутия може да продължи да те преследва по много начини. Остави я, където е, и може да направи нещо повече от това да те държи нощем будна.

Тя се обърна да го погледне притеснена.

— Какво говориш?

— Заради тази кутия вече са загинали двама души — Уаймън и Льопаж. Не ме гледай така, Ейми! Радвам се, че не ти, а Льопаж се е озовал на дъното. — Той забеляза как тя трепна. — Да, помисли си само. Планът му е бил точно той, случайно да открие тялото ти във водата онази сутрин.

Джед знаеше, че думите му звучат безчувствено, но бе решен на всичко, за да я впечатли. Ейми бе твърде деликатно същество, за да я замесва в това, но светът рядко изпитваше респект към невинността. Тя бе замесена, така или иначе, и единственият начин да я освободи, бе да я накара да се изправи лице в лице с този факт.

Ейми не го гледаше вече. Беше отправила поглед напред, към пътя.

— Добре.

Той погледна неподвижния й профил бързо и сепнато.

— Какво означава това?

— Това означава добре. Ако си абсолютно сигурен, че това е единствената алтернатива, ще отидем за кутията.

Джед издиша шумно.

— Това е единственият начин, Ейми.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Той вдигна едната си ръка от кормилото, пресегна се и взе пръстите й в своите.

— Знам. Имам усет. Едно от малкото неща, в които съм добър, е да се справям с висящи и неясни положения.

— Всъщност — каза със замислено и сериозно изражение Ейми, — ти си добър и в някои други неща.

Той въпросително вдигна вежди.

— Като?

— Като майсторенето на клетки.

— А, това ли…

— Да, това. И не го забравяй.

Джед сви рамене.

— Казвам ти, това е само едно хоби.

— Може би.

Той не знаеше как да тълкува упоритото изражение на лицето й, така че отново сви рамене и върна ръката си на кормилото. Тя му се доверяваше, помисли си той с дълбоко задоволство. Не й харесваше светът му, но му вярваше.

Един час по-късно Джед все още се опиваше от неочакваното удоволствие, което изпита от доверието на Ейми, когато разбра, че може и да се е лъгал.

Някой много внимателно и дискретно бе претърсил съдържанието на стаята му. Който и да го бе направил, бе обърнал особено внимание на пътната му чанта, която той бе разопаковал и пъхнал в гардероба. Както винаги, Джед бе оставил последните осем зъбчета от ципа незатворени. Претърсващият не бе уловил тази малка подробност. Беше оставил незатворени само шест зъбчета.

Някой бе идвал съвсем скоро, за да потърси отговори на въпросите си относно Джедидиа Глейз.