Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (7)

Глава седма

Залезът тази вечер завари Джед с чаша бяло вино в ръка. Той си пийваше от него с надеждата, че то ще му вдъхне душевни сили. Би предпочел уискито, което неговият домакин му предлагаше, но считаше, че виното е един малък жест, който би му помогнал да умилостиви Ейми. Надяваше се само тя да го е забелязала, преди да отиде в кухнята с майка си. Но откакто се завърнаха от гмуркането, тя почти не му говореше, така че не можеше да бъде сигурен. Поради същата причина не можеше да е сигурен дали на нея изобщо й пукаше какво пие той.

— Надявам се, че обичаш помпано^[1] на грил — запита Слейтър, като започна вечерния си ритуал със зареждането на скарата на двора. — Един местен рибар е имал добър улов тази сутрин. Купих малко риба днес от него, като ходих в града.

— Каквото и да е, само да прекара това вино — ухили се Джед и вдигна чашата си.

Слейтър го погледна. Отвърна на усмивката му.

— Тя май наистина успява да те накара да я слушаш, а?

— Едва сега и аз самият започнах да си давам сметка за това — Джед се облегна с лакът на перилата, като поклащаше разсеяно виното в чашата. — Днес следобед, обаче, нейната избухливост ме изненада. Някак не очаквах това от нея. — Но би трябвало да го очаква, каза си Джед. В нея имаше твърде много страст. Трябваше да се предполага, че във всичко влага темперамента си. Странно бе да си даде сметка, че я познава от три месеца, а едва сега се сблъсква с него. Много внимателна е била през цялото време. Но той също.

Слейтър се засмя и се изправи да вземе уискито си.

— Рано или късно щеше да се сблъскаш с темперамента на Ейми. Доста й трябва да се раздразни, но когато се ядоса, е истински. Няма да питам какво се е случило по време на гмуркането.

Джед се усмихна криво.

— Не беше кой знае какво. Тя направи нещо глупаво под водата, и после аз й крещях. Мисля, че ядосана както на мен, така и на себе си. Слейтър кимна.

— Вероятно си прав. Тя, обаче, не е свикнала да й крещят. Тъй като е най-малката, струва ми се, че всички бяхме склонни да я глезим. Бе по-различна от останалите трима. На нея сякаш й липсваше ясна насоченост. Хю, Дарън и Силвия като че ли знаеха какво искат да правят в живота от дванадесет-тринадесетгодишна възраст. Ейми някак се носеше по течението. Да се побъркаш! Особено когато стана на двадесет години и продължи да се прехвърля от една глупава работа на друга. Кой можеше да предположи, че ще завърши с писане на научна фантастика?

Джед изведнъж си помисли за героинята от Скрити демони, плуваща в черните дълбини на подводната пещера, за да се изправи срещу някакъв неописуем ужас. Спомените за растящата напрегнатост на Ейми днес следобед в малката пещера се смесиха с това, което бе прочел в тези последни страници от ръкописа й.

— Да предполагам ли, че никога не сте очаквали тя да се заеме с писане на книги?

Слейтър поклати глава, като се усмихна с обич.

— Честно казано, винаги съм разбирал другите си деца много по-добре, отколкото Ейми. Имаше дори време, когато двамата с Глория можехме да се закълнем, че е била подменено дете. Но някои неща за нея са кристално ясни.

— Да? — Джед наблюдаваше лицето на Слейтър. Изпитваше силно любопитство.

— Страхотно лоялна е, първо. Би се изправила срещу самия дявол за човека, когото обича. Не ме разбирай криво, и другите ми деца са такива. Но те биха го направили с малко финес. Хю би преговарял. Дарън би изготвил такъв договор, че и самият дявол да не може да мръдне. Силвия би го омотала с чара си.

— А Ейми? — подсказа тихо Джед.

Слейтър срещна погледа му.

— Какво мислиш, че би направила Ейми?

— Мисля, че би се хвърлила право върху гърлото му. — Джед млъкна, докато размисляше. — Би разбрала по някакъв начин, че директният подход е единственият, който върши работа в някои ситуации, и би направила каквото трябва, или би била повалена, докато се опитва да го направи.

Слейтър кимна.

— Такава е Ейми.

Джед би заложил и последния си долар, че тя е наследила тази черта от баща си. Докато изучаваше възрастния човек, Джед усети с интуицията, която го бе запазила жив през последните осем години, че е прав. Дъг Слейтър определено бе предал някои от собствените си черти на дъщеря си, независимо дали го съзнаваше, или не. Джед се канеше да каже нещо на друга тема, когато телефонът в къщата иззвъня. Обърна глава и видя Ейми да излиза бързо от кухнята, за да го вдигне, като бършеше ръце в една кърпа. Не погледна към него, докато вдигаше слушалката.

Ейми каза ало и се усмихна, когато позна гласа на сестра си Силвия от другата страна на линията.

— Ето къде си била, Ейми! А аз цели два дни звъня в Калифс Бей. Бях взела да се чудя дали не си избягала с някое красиво, малко, зелено човече с остри уши.

Ейми се отпусна върху възглавничката на ратановия^[2] стол.

— Не е лесно да се намерят красиви, малки, зелени мъже, Силвия. Най-добрите вече са женени. Какво има?

— Обаждам се, за да съобщя добрата новина на татко и мама. — В гласа на Силвия се усещаше едно чисто женско удовлетворение.

— Каква добра новина?

— Бременна съм.

Ейми стана от стола.

— Бременна? Силвия, това е невъзможно. Не може да си бременна! — Тя се огледа неспокойно и си даде сметка, че е привлякла вниманието на всички. Глория Слейтър бе застанала на кухненската врата. Имаше учуден вид. Баща й бе прекосил верандата, за да погледне въпросително във всекидневната, а Джед наблюдаваше Ейми с леко развеселен вид.

Ейми закри слушалката с ръка и обясни късо:

— Силвия е бременна.

— Чухме, скъпа — каза спокойно Глория. — Хайде да чуем и останалото.

Ейми махна ръката си от слушалката и продължи решително:

— Силвия, просто не е възможно да си бременна! Ти си акушерка, гинеколожка, за Бога! Как можа да ти се случи така неочаквано?

— Кой казва, че е неочаквано? — промърмори Силвия.

— О, Господи! — Ейми отново се отпусна на стола. — Не ни дръж в такова напрежение, Сил. Кажи с две думи.

— Бременна съм, и ще се женя. Достатъчно ясно и стегнато ли го казах, сестричке?

— Не мога да повярвам. За кого се жениш?

— Казва се Крейг Ларсен. Здрав, красив. И главата му сече. Отличен генетичен материал. Нашите ще се влюбят в него.

— И той ли е лекар? — заинтересува се Ейми, усещайки, че всеки момент майка й ще й отнеме слушалката.

— Да. Ортопед. Мама ли чувам до теб?

— Как позна? — Ейми със съжаление се приготви да отстъпи телефона. — Моите поздравления, Сил! Нямам търпение да… — не й се отдаде възможност да довърши. Майка й вече бе взела слушалката, а баща й се запъти към деривата в спалнята.

На Ейми не й оставаше нищо друго, освен да излезе на верандата, където бе Джед, все още с весело пламъче в очите.

Прокашля се.

— Сестра ми — обясни тя.

— Така разбрах и аз.

— Ще се жени.

— И е бременна.

Ейми го погледна и се усмихна леко, без да иска.

— Явно е така. Силвия доста прилича на майка ми по организационните си способности. Обича да действа бързо и делово. Би трябвало да разбера, че бременността й изобщо не е случайност. Доколкото познавам Силвия, вероятно е отказала да се ожени за този беден доктор Ларсен, докато той не е доказал репродуктивните си способности.

Джед се засмя.

— Мисля, че родителите ти са шокирани.

— Силвия знае как да се оправи с тях. С всички може да се справи. Сърцата им ще се разтуптят от радост още преди да е свършила да говори по телефона. Почакай и ще видиш…

Ейми бе права. Глория и Дъг не само бяха радостно развълнувани, те решиха и отсякоха, че трябва да видят доктор Крейг Ларсен, преди да заминат за Европа. Майката на Ейми вече пренастройваше графика им, за да вмести приятната изненада. Седна срещу Ейми на кухненската маса, подаде й салатата и обяви:

— Мисля да тръгнем утре следобед вместо другата седмица. Така ще можем с Дъг да останем няколко дни със Силвия и да се срещнем с годеника й. Дори ще можем да присъстваме на сватбата, която, както разбирам, ще бъде съвсем скромна.

Сърцето на Ейми лудо заби, след като си даде сметка какво казва майка й. Не беше още готова да си тръгне. Не беше намерила ключа. Трябваше да се изправи срещу нещо на този остров и не бе намислила как и кога да го направи. Ако заминеше сега, може би никога нямаше да е в състояние отново да се захване.

Сякаш прочел нейните мисли, баща й спокойно каза:

— Няма причина вие двамата с Джед да не останете тук, колкото искате.

Да остане сама с Джед? Тя го стрелна с очи. Откри, че той вече бе насочил внимателния си поглед към нея.

— Идеята изглежда отлична. Започвам да свиквам с тукашния начин на живот — каза Джед. — Какво ще кажеш, Ейми?

Тя трябваше да остане. Знаеше го. И изглежда нямаше начин да избегне оставането на Джед с нея. Дори себе си не можеше да убеди, че наистина иска той да си замине. Той я смущаваше и повдигаше въпроси, на които не можеше да отговори, но не изпита облекчение при мисълта да остане без него. Джед по някакъв начин бе въвлечен в кошмарите й и вече не можеше да бъде отделен от тях. Той бе част от ключа.

— Да — отрони тихо Ейми, — идеята наистина изглежда отлична. Бих желала да остана още няколко дни.

— Чудесно — възкликна ентусиазирано Глория, като се мъчеше да улови скришом изражението на дъщеря си. — По-добре е да има някой в къщата, не ми се иска да остане празна по-дълго, отколкото е необходимо.

Ейми погледна към чинията си с риба на скара. Къщата бе стояла празна почти през цялото време, докато баща й не се пенсионира. Когато Ейми бе малка, я използваха само няколко седмици от годината. По онова време Глория Слейтър не се притесняваше, че оставя къщата празна. Сега тя просто искаше да ги ожени.

— Господи, не мога да повярвам, че чакаме още едно внуче, Дъг! — усмихна се с нежност Глория. — Надявам се, че ще бъде момиче. Малко ли са ни момченцата на Хю и Дарън? Колко й е присъщо на Силвия да ни постави пред fait accompli. Бебе на път и сватба след четири дни. Надявам се, че знае какво прави.

— Знае — отбеляза спокойно Слейтър. — Силвия винаги знае точно какво прави. Още от петгодишна. Наследила е твоя талант по отношение на организацията и детайлите, скъпа моя.

Ейми се съсредоточи върху рибата, слушайки сговора само с половин ухо. Трудно й беше да повярва, че е мислела да се справи със своя проблем, като наблюдава майка си. Ейми си даде сметка, че не прилича много на Глория.

Нещо накара Ейми да вдигне очи и да срещне втренчения поглед на Джед. Той я наблюдаваше, докато майка й бъбреше за внуците и плановете за бъдещето. В очите му тя съзря онова вглъбено, преценяващо изражение, което на моменти толкова я смущаваше. Сякаш четеше мислите й. Но с проблеснала в един момент, подвеждаща я интуиция, Ейми си помисли тя чете неговите.

Не изпитваше за пръв път това усещане, но реагира както винаги, оттегляйки се незабавно вътре в себе си, като че ли е смятала преди това да пресече някаква опасна вътрешна преграда. От другата страна, на тази бариера сякаш винаги имаше сенки — сенки, които държаха Джед заключен зад железни врати.

 

 

Часове по-късно Ейми стоеше на прага на стаята си, заслушана в тишината на къщата и меките звуци на островната нощ. Родителите й бяха си легнали преди два часа. Джед беше й пожелал лека и приятна нощ и изчезна в стаята си. Сигурно беше вече заспал.

Както обикновено, само Ейми бе напълно будна по това време на нощта. Каза си, че би трябвало да свикне с това.

Пристъпи на верандата, без да вдига шум с босите си крака. Мекият топъл въздух подхвана ръба на дългата й памучна нощница и нехайно я развя около глезените й. Тя беше целомъдрено набрана на врата и имаше къси ръкави. Лека и удобна за спане в топлите тропически нощи. Определено нямаше вид на нощница от Фредерикс в Холивуд. Джед нямаше да има повод да мисли, че се опитва да го съблазни.

Ейми тръгна безшумно по верандата, докато стигна до отворената врата на стаята му. Застана тихо за момент. Луната очертаваше тънкия й силует. Надникна в тъмнината на стаята. Ако беше заспал дълбоко, нямаше да го буди, обеща си тя.

— Пак ли не можеш да заспиш, Ейми? — Гласът му бе като тъмна сянка сред сенките на стаята. Не можа да го види, докато не се раздвижи, като отмахна чаршафа и преметна краката си на пода. После той тръгна от тъмнината към нея, превръщайки се от призрак в човек. Спря на няколко фута разстояние, без да я докосва.

— Исках да поговоря с теб — каза тихо тя.

— За това какво ще стане, когато родителите ти заминат, ли?

Тя поклати глава.

— Не. За това, което се случи днес във водата.

— Аха. — Тази единствена сричка прозвуча като мека, доволна въздишка. Той прекрачи прага и отиде да се облегне на перилата на верандата.

— Виж какво, Джед, ако не искаш да слушаш това…

— Шшт, любима. Сниши гласа си, може да събудиш родителите си. — Той помълча, като изгледа доброжелателно несигурната й, скована фигура. — Ела тук, Ейми.

Тя неохотно приближи до него, без да изпуска очите му от погледа си.

— Какво искаше да ми кажеш за днес? — подсказа й тихо той.

Тя пое дълбоко дъх.

— Че съжалявам. Държах се като безотговорен идиот. И след това не трябваше да си изпускам нервите. Ти постъпи правилно. Ето, мисля, че това е всичко.

Той не помръдна, но тя можеше да почувства, че се мръщи.

— Това ли е всичко, което искаше да кажеш?

— А какво друго? Предполагам, че не искаш да си посипвам главата с пепел за такава дреболия. Мислех, че едно извинение ще бъде достатъчно.

— А няма ли да ми кажеш защо реагира така? Предполага се, че си компетентен, опитен водолаз. Какво те разстрои?

— От няколко месеца не съм се гмуркала. — Извинението не бе убедително и тя го знаеше. — Следващия път всичко ще бъде наред.

— Ъхъ.

— По дяволите, следващия път няма да ми има нищо!

— Добре, добре. — Той вдигна длан, сякаш да отбие атака, въпреки че Ейми не беше помръднала.

— Скоро ще разберем това, нали?

— Виж какво, Джед, ако имаш някакви съмнения и не искаш да слизаш долу заедно с мен, просто ми кажи. Никой не те насилва да ми правиш компания на острова или под водата. Ако предпочиташ да се върнеш в Калифорния, много ти здраве — заминавай утре с родителите ми.

— Пак се опитваш да се отървеш от мен, а?

Тя затвори очи за малко при тази несправедливост.

— Не се опитвам да се отърва от теб. — Произнесе думите много внимателно. Почувства голямата ръка на Джед да хваща нейната и когато отвори очи, го видя съвсем близо до себе си.

— Радвам се, че не искаш да ме изгониш — прошепна той, — защото още не съм готов да си тръгна.

— Защо не си?

— Отгатни. — Той леко я притегли към себе си.

Ръцете на Ейми инстинктивно се вдигнаха нагоре. Пръстите й се плъзнаха по ръцете му. Чу го как изохка, когато докосна дългия белег над лакътя му.

— Джед? Какво има?

— Нищо. — Той стисна ръката й още по-здраво, като се канеше да я придърпа по-близо.

Но Ейми бе усетила колко гореща е скоро зараслата му рана. Пипна го отново, съвсем леко.

— Нещо не е в ред. Ела вътре. Искам да погледна.

— Ейми, просто я остави, чуваш ли?

— Не. — Тя го хвана за китката и го дръпна вътре в стаята. Той въздъхна нетърпеливо, но не започна да спори, когато тя го поведе през сенките към банята. Там светна лампата и веднага видя зачервеното място около белега.

— В града има клиника. След като заведем утре родителите ми на летището, ще отидем да я видят.

— Няма нужда. Ще се оправя.

Тя се намръщи.

— Не бъди глупав! Ще ни отнеме само една минута, а няма смисъл да поемаме рискове. Защо не ми каза, че имаш проблеми с ръката?

— Защото не съм имал проблеми с нея.

— Кога започна да се зачервява така?

— Тази вечер — изръмжа той. — Сигурен съм, че до сутринта ще бъде наред. Сега, ако си свършила да си играеш на медицинска сестра, да се върнем към това, което обсъждахме на верандата.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Май не трябваше да влизаш във водата днес.

— Сигурен съм, че няма нищо общо с гмуркането. Ейми, обикновено ми харесва, когато се суетиш и притесняваш заради мен, но…

— Не се суетя!

Той се усмихна.

— Правиш го, разбира се. Опитваш се да се възпреш, но все пак го правиш. Много е сладко.

— Сладко? Мислиш, че съм сладка? Така ли ме виждаш, Джед? — Тя пусна ръката му и отстъпи назад.

— Ейми, започваме един ненужен спор. Хайде да спрем дотук и да се върнем към началото на, разговора.

— Няма начин. Не съм в настроение за това.

— Глава ли те боли? — подкачи я той.

Тя вирна брадичката си.

— Нищо подобно. Всъщност много ми се доспа изведнъж. Като се има предвид безсънието ми, не мога да си позволя да пренебрегвам каквито и да е признаци на сънливост. Връщам се в леглото.

Тя се врътна към вратата, преди Джед да измисли някакъв начин да я спре. В последния възможен момент му хрумна нещо.

— Ейми?

Тя спря на вратата.

— Какво има?

— За сестра ти.

— Силвия? За какво става дума?

Той пристъпи към нея, после спря.

— Когато тя обяви така бомбастично, че очаква бебе, си дадох сметка, че ние… — Млъкна, търсейки подходящи думи. Накрая се предаде. — Че ние не вземаме предпазни мерки.

— Много рано си се сетил.

Той долови резкия й тон и въздъхна.

— Извинявай, Ейми. Би трябвало да помисля по-рано за това. Почти три месеца си бяхме просто приятели и после изведнъж станахме нещо повече. Нещата между нас се развиха много бързо.

— Не се притеснявай, Джед. Знам, че не искаш да се обвързваш. Миналия месец ходих при доктор Мълейни и той ми предписа нещо.

— Миналия месец? — Той се изненада. — Но между нас тогава нямаше нищо.

— Знам. — Тя се усмихна неуверено на лунната светлина. — Но не съм пълен идиот. Знаех, че вероятно нещо щеше да се случи, рано или късно.

— И не искаше да поемаш никакви рискове?

— И двамата не можем да си позволим рискове, нали Джед? — запита тя навъсено и се обърна да върви.

— Ейми, почакай. — Той я настигна, хвана я за китката. — Смяташ, че щях да бъда лош баща?

Господи, не знаеше какво го накара да зададе такъв тъп въпрос, но не можеше да върне думите си назад.

За негова изненада, не последва унищожителен отговор. Вместо това тя докосна долната му устна с пръст, а в очите й се появи особено изражение.

— Всъщност, Джед, мисля, че от теб би излязъл отличен баща.

Той само отвори уста. Не знаеше какво да каже. Докато успее да измисли някакъв блестящ отговор, Ейми изчезна.

Остана да стои, втренчен в тъмнината. Замисли се за скритите демони. Ейми не бе единствената, която ги имаше.

До следващия следобед Глория Слейтър бе приготвила багажа им за заминаване. Ейми можеше само да се удивлява на способностите на майка си да постига подобни чудеса, но през годините баща й бе свикнал да приема таланта й за някаква даденост. Той бе спокоен и в добро разположение на духа, докато двамата с Джед обсъждаха положението с превозните средства.

— Последвай ни в града и върни тази ръждясала кола, която ти е дал Макреди. После до края на престоя си можете да използвате нашия джип. Когато си заминавате, просто оставете джипа при Макреди. Той ще се погрижи за него, докато се върнем.

Джед кимна, докато мяташе куфарите отзад.

— Добре, това изглежда разумно.

Слейтър хвърли поглед към къщата, където Ейми и майка й оглеждаха последните подробности.

— Радвам се, че Ейми реши да поостане. Има нужда от тази почивка.

Джед вдигна още един куфар и попита направо:

— Нямаш нищо против, че оставам с нея?

Слейтър го изгледа проницателно.

— Не — каза тихо той, — нямам нищо против. Имам чувството, че ще се грижиш за дъщеря ми.

Джед натовари и последния куфар и се обърна с лице към Слейтър.

— Прав си. Ще се грижа за нея.

Слейтър кимна.

Около четири часа, малкият обикалящ островите самолет, отлетя. Ейми, кацнала на калника на джипа, с Джед, застанал до нея, махаше, докато самолетът се издигаше над пистата. Той направи широк кръг над морето и се насочи към хоризонта. Ейми скочи от калника и се плъзна на седалката, чак когато го загуби от поглед.

— Добре — изрече бодро тя, — хайде сега да спрем набързо в клиниката. Не е много далеч оттук. — Видя упоритото изражение в очите на Джед, но отказа да бъде отклонена от целта си. — Не можеш да откажеш, Джед, не приемам. Ръката ти трябва да бъде прегледана.

Той седна до нея.

— Ръката ми е наред.

— Не е наред. Белегът все още е зачервен и мисля, че трябва да го види човек, който разбира от работата си. Доктор Стърн е професионалист. От петнадесет години завежда островната клиника.

— Не се съмнявам в неговата компетентност. Съмнявам се само, че е необходимо да гледа ръката ми. — Джед натисна амбреажа с бързо, нетърпеливо движение. Джипът се откъсна напред.

— Джед, не трябва да рискуваш. Това е тропически остров. Тук във водата плават едни особени организми.

— Знаеш ли, само преди месец — дори преди една седмица — нямаше да ми досаждаш така. — Но устата му се беше извила в леко развеселена гримаса.

— Преди един месец бях само твоя приятелка — каза мило тя. — Приятелите не досаждат.

— Но на любовниците им се разрешава тази привилегия?

— Разбира се. На любовниците им се разрешава, също така, да си изпускат нервите, както ти се случи вчера след гмуркането — добави тя великодушно. — Ти сам струпа всичко на главата си, така виждам аз нещата. Ако не обичаш да ти досаждат, изобщо не трябваше да правиш любов с мен.

— Логиката ти е съкрушителна.

— Хайде, карай. И не забравяй да кажеш на Стърн да погледне и крака ти.

Четиридесет минути по-късно Ейми прехвърли и последното от старите списания в чакалнята на клиниката, стана и приближи до замрежения прозорец. Защо се бавеше толкова доктор Стърн? Може би раната бе по-инфектирана, отколкото смяташе. Лани, сестрата, си бе отишла у дома преди двадесет минути. През вратата на малкия кабинет Ейми можеше да чува тихите мъжки гласове, но не бяха си дали труда да я информират какво става.

Тъкмо се канеше да пресече улицата да купи нещо за вечеря от малкия магазин за хранителни продукти, когато вратата на кабинета се отвори. Първи излезе доктор Стърн, мъж на около шестдесет години, с малко коремче, голяма плешивина на главата и с навици на заклет пушач. Той засия срещу Ейми. През рамото му можеше да забележи Джед, който закопчаваше ризата си.

— Ейми, момичето ми, радвам се да те видя отново. Доста време не си идвала. Чувам, че вашите току-що са заминали.

Тя кимна с усмивка.

— Отиват да видят сестра ми, а след това заминават за Европа. Как сте, доктор Стърн?

Той се засмя.

— Както винаги. Знаеш, че нищо не се променя на Орлеана. Една от причините, заради които дойдох да живея тук преди петнадесет години. Останалата част от света се променя много бързо в днешно време. Няма много места като Орлеана, където човек да може да избяга. Хората като мен имат нужда от острови. Благодаря ти, че се грижиш за моя бизнес.

Ейми се засмя.

— Моля. Как е ръката на Джед?

— О, нищо сериозно. Един от шевовете не е бил махнат, и е забрал под кожата. Може би след няколко дни сам щеше да пробие. Шевовете са най-малкия проблем на твоя човек. Ако искаш да остане цял, ще бъде най-добре да го разубедиш да си играе с остри ножове и заредени пистолети. Този куршум в бедрото е бил доста близко попадение. Малко по-високо и е щял да пее сопран в хора на момчетата.

Ейми задържа усмивката замръзнала на лицето си, докато Джед влизаше в чакалнята. Знаеше, че той бе чул думите на лекаря. Погледна я, но тя не можа да прочете нищо в очите му. Грижливо смъкна надолу навитите ръкави на ризата си.

Доктор Стърн се обърна, потупа пациента си по гърба и го погледна дружески и с пълно разбиране.

— Просто пази раната чиста няколко дни. Сигурен съм, че няма да имаш повече проблеми с нея. След ден-два не виждам защо да не можеш да се гмуркаш.

Джед кимна, с очи все още вперени в учтиво усмихващото се лице на Ейми.

— Благодаря, Стърн. Ще се погрижа за това.

— Направи го — лекарят се обърна да кимне още веднъж на Ейми. — Всичко хубаво! Пази се, Ейми. Чувам, че си голяма работа като писателка.

— Не съвсем. По-скоро малка.

Стърн се засмя.

— Не е така според баща ти. Много се гордее с теб. След като толкова години се чудеше дали изобщо ще намериш себе си, той най-сетне с облекчение те вижда как се установяваш. Дори когато е нещо толкова неопределено, като писането на научна фантастика.

— Довиждане, доктор Стърн — учтиво каза Ейми.

— Заведи този човек у дома и му дай да пийне нещо. Няма по-добро средство против инфекцията от алкохола, а, Глейз?

— Благодаря за съвета. — Джед, обаче, не помръдна. Гледаше Ейми и я чакаше да тръгне първа.

Тя кимна още веднъж на доктора и се обърна към замрежената врата.

— Хайде, Джед. Мисля, че доктор Стърн е прав. Да идем да пийнем нещо.

Той бавно я последва на следобедното слънце. Когато разбра, че тя не отива към джипа, се изравни с нея.

— Къде отиваш? — Гласът му бе напрегнат.

— Отивам да пийнем, както препоръча доктор Стърн. Не се притеснявай, Ханк и Роузи не сервират бяло вино. — Движеше се бързо по тротоара, покрай малките магазинчета. Вече ги затваряха за вечеря. Няколко души я поздравиха с кимване.

Джед нищо не каза, докато Ейми крачеше към брега. Тя се отправи към познатата паянтова сграда на барчето с изглед към кея. Непретенциозното заведение вече се пълнеше за вечерта. Някои от местните хора махнаха на Ейми, докато тя се отправяше към една маса близо до перилата.

Джед бавно седна, все още явно смутен от спокойното й, отчуждено изражение. Във въздуха витаеше напрежение. Мълчанието продължи един дълъг момент и тогава той каза тихо:

— Стърн трябваше да си държи устата затворена.

Ейми се загледа в рибарските лодки, навлизащи една след друга в пристанището.

— Би трябвало да разбера, че не си никакъв инженер. Никога не говореше за работата си. Предполагам, че просто не исках да задавам твърде много въпроси. Страхувах се от отговорите.

— А сега?

— Сега се чувствам донякъде като жена, чийто съпруг се прибира у дома с венерическа болест. Вече й е невъзможно да се прави на сляпа, че той има връзка с друга. Всичко е излязло наяве. За кого работиш, Джед? За правителството? За мафията? Или си професионален наемник?