Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (2)

Глава втора

Когато на следващата сутрин Джед се събуди, наоколо се носеше аромат на горещо кафе, а той се чувстваше по-зле, отколкото и след най-лошия си махмурлук. Веднага реши да взема по-малко от белите хапченца. Отвори очи и откри, че гледа към тавана на спалнята на Ейми. За съжаление, от това положението виждаше за първи път. Пое си дълбоко дъх и почувства лекото, едва уловимо ухание на Ейми, което още се усещаше по чаршафите и калъфката на възглавницата. Въпреки състоянието си на замаяност, причинено от лекарството, почувства началото на познато усещане в долната част на тялото си. Би трябвало да свикне с това напрегнато, обезпокоително чувство. Често му се случваше, когато бе близо до Ейми. Но докато обмисляше възможността да примами Ейми в спалнята, натъртените му ребра решително напомниха за себе си. А и кракът му започваше да пулсира.

— По дяволите…

— Това някакъв общ коментар за сегашното ти физическо състояние ли е, или винаги се събуждаш с проклятие? — Ейми се появи на вратата с голяма чаша кафе в ръка. Косата й бе прибрана, както обикновено, в хлабав кок. Беше облечена в смарагдовозелена блуза и панталони в сиво и черно каре, които бяха свободни горе и се стесняваха в тесни маншети долу. Носеше червен колан с месингова тока, прокаран през гайките на панталона. Изглеждаше, реши Джед, много бодра, пълна с живот, олицетворение на домашния уют.

Той с мрачна изненада установи, че никога досега не бе смятал Калифс Бей за свой дом до запознаването с Ейми преди три месеца. За последните няколко години, откакто се бе преместил тук от Лос Анжелис, малкото крайбрежно градче за него бе просто мястото, където се връщаше след приключване на задачите си. Нещо у него изпитваше нужда от отдалечеността и изолираността, които предлагаше то.

Напоследък бе свикнал да вижда Ейми, след като се завърне. Но всеки път, след като я завареше да го чака, сексуалното му напрежение ставаше все по-силно и настойчиво. Понякога това, че тя изобщо не забелязваше този факт, го дразнеше.

— Кракът ме боли. И ребрата ми.

— Не ме гледай така, сякаш аз съм виновна. Искаш ли от ония хапчета?

Той я изгледа сърдито.

— Не, не искам. От тия проклети хапчета се чувствам както след едноседмична запивка.

— Случвала ли ти се е наистина някога такава едноседмична запивка? — запита с любопитство тя.

Имаше един такъв случай, след като бе научил, че Анди е мъртъв, помисли си Джед.

Но вцепенението, до което го бе довело пиенето тогава, за съжаление не продължи много дълго. Съвсем не цяла седмица. Само отмъщението му донесе някакво облекчение и друг вид вцепенение.

— Не, всъщност не ми се е случвало.

— Не се учудвам. — Тя кимна, като че ли казаното от него потвърждаваше нещо, което вече знаеше. — Не мога да си представя, че би могъл така да изгубиш контрол.

— Смяташ да ме дразниш с това кафе или ще направиш редното и ще ми го дадеш?

— Ама ти си бил кисел сутрин. Кажи моля.

— Моля, може ли да ми дадеш тази чаша кафе, преди да съм закрещял?

Протегна ръката си в очакване.

— Имаш късмет, че днес съм благоразположена. — Тя пъхна чашата в голямата му ръка и проследи с очи как дълго и жадно отпива от кафето. Безгрижните думи не скриваха съвсем сянката на загриженост в очите й. Джед реши, че му харесва съчувствието, което излъчваха отправените към него почти зелени очи. Нямаше нищо против, за известно време да се грее на лъчите на това съчувствие.

— Благодаря — промърмори той след първата глътка съживително кафе. — В крайна сметка може и да оживея.

Лежеше, подпрян на лакът, с чаша в ръка. Отпи втора глътка.

— Как се чувстваш? — попита нежно Ейми.

— Както ти казах преди малко, ужасно.

— Сбито и точно. Искаш ли нещо за закуска?

Той я изгледа, леко развеселен.

— Ти май наистина си благоразположена днес. Прекарвам нощта в леглото ти, а сега ще ми даваш и закуска. Това наистина е най-добрият от всички възможни светове.

Ъгълчетата на устата й се повдигнаха.

— Ти си един лесно задоволим мъж.

— Една проста душа с прости вкусове — съгласи се той и направи галантно усилие да седне на ръба на леглото. — Ах. Успех!

Не обърна внимание на тъпата болка в бедрото си. Погледът му падна върху една въздушна конструкция от тънка месингова жица в другия край на стаята. Технически погледнато, това бе клетка за птици с форма на италианска барокова вила. Но вместо папагали, в деликатната, екзотична къщичка за птици, Ейми бе сложила едно растение с доста жизнен вид. Зелени листа се провираха през колонадите, пробиваха си път през купола и надничаха иззад елегантно засводените врати и прозорци.

Ейми проследи погледа му.

— Какво ще кажеш? Реших, че ще изглежда страхотно с листата.

Джед почувства внезапен гняв.

— Ти си я купила.

— Разбира се, че я купих. Обожавам я.

— Казах ти да не я купуваш, че ще ти я дам, ако поискаш.

— А аз обясних, че не мога да те оставя да ми дадеш нещо толкова скъпо — търпеливо му напомни Ейми. — Това е произведение на изкуството.

— Това е хоби — обяви категорично той.

— Трябва да си прекарал часове над нея.

— Хобитата са за това. По дяволите, Ейми, не мога да повярвам, че си платила триста долара за това нещо.

— Собственичката на галерията ми направи малка отстъпка, тъй като знае, че съм твоя приятелка.

— О, така ли? И каква малка отстъпка ти направи Кони? — не спря да се препира Джед.

— Десет процента. Ако питаш мен, даваш тия клетки твърде евтино. Така й казах на Кони. Мисля, че би трябвало да вземаш петстотин за малките клетки като тази, и седемстотин и петдесет или осемстотин за големите. Дори повече.

Джед стана прав.

— Когато реша да си взема агент, ще се консултирам с теб. Междувременно, повече никакво промъкване зад гърба ми и никакво купуване на клетките ми за птици без мое разрешение, ясно?

Очите й невинно се разшириха.

— Кафето явно не влияе добре на настроението ти. Нямах представа за тази свадлива черта в твоя характер.

— Има доста неща в характера ми, за които не знаеш, нали? — попита заплашително Джед, докато с болезнено усилие се отправяше към банята.

— Навярно толкова много, колкото и ти не знаеш за моя — Ейми изчезна от вратата, като остави хапливата забележка да увисне във въздуха зад нея.

Джед изстена. Искаше му се да си бе държал устата затворена. През първата си сутрин в дома на Ейми не се държеше с финеса, такта и дипломатичността, които една жена имаше право да очаква. В края на краищата, не беше неин любим, напомни си унило той, като постави ръце на старата пропукана мивка и се наведе напред да разгледа тъмната набола брада по лицето си. Беше един учтиво търпян приятел, когото тя спокойно би могла всеки момент да изхвърли.

Той не искаше да бъде изхвърлен. Все още не. Искаше още малко да запази илюзията, че си е вкъщи.

Посегна и пусна душа. Съзнаваше, че тайно е доволен от факта, че Ейми достатъчно много е харесала бароковата клетка, за да я купи. Това, което не му харесваше, бе, че в един момент той предлагаше да й я даде, а тя учтиво отказа. Бе видял това, което се криеше зад отказа й — преднамерено усилие да поддържа отношенията им освободени от обвързване, задължения и усложнения. Като подарък клетката бе твърде скъпа в очите й. Предпочиташе, от време на време, някой пъстър букет цветя. Когато отказа клетката, той си каза, че оценява жеста й. Той го бе уверил, че е взел правилно решение като се е заловил с Амелия Слейтър. Тя търсеше точно това, което и той търсеше в една връзка: приятелско общуване и добър секс. Но никога не можа да забрави странното усещане, че е изхвърлен, което бе изпитал в деня, когато тя отклони подаръка му.

А изобщо не получи и добрия секс. Връзката им някак не даде ускорение. Като че ли бе застинала в стадия на приятелството.

Когато я видя за пръв път, тя внимателно изучаваше клетката в галерията на Калифс Бей. Джед бе поспрял да побъбри със собственичката Кони Ериксън и да предаде още една клетка. Кони се отнасяше към него както към всички ексцентрични хора на изкуството и занаятите, които представяше — с някакъв вид добродушна търпимост. Джед я насърчаваше да го прави. Имиджът на ексцентричен човек на изкуството работеше добре за него в Калифс Бей — град, който гъмжеше от подобни хора. Това му позволяваше да се впише в обкръжението. Но намирането на защитни маски беше, разбира се, още един от странния му набор от таланти.

Забеляза Ейми, приведена над бароковото произведение, изследваща с явно удоволствие всеки мъничък архитектурен детайл. Беше ясно, че е очарована и това го заинтригува. Тъй като той бе човекът, проектирал и направил клетката, Джед сметна, че има съвършен повод да започне разговор.

Тя бе откликнала на думите му. Той бе доволен да открие, че не е случайна туристка, а живее в града. Бързо последва ден на посещение на художествените галерии в Кармел. След това имаше няколко вечери заедно и една-две следобедни разходки по плажа. Тя бе проявила интерес към неговите клетки за птици, а той бе намерил за очарователен факта, че тя пише научна фантастика. Нямаше вид на такава, беше й казал той.

— А какъв вид имат другите писателки на фантастика? — парира го тя.

— Не знам — беше признал той.

— Е, ако това може да бъде някакво утешение, и ти нямаш вид на човек, който прави красиви клетки за птици.

— Аз съм инженер — беше пояснил той. — За известно време, когато бях по-млад, исках да бъда архитект. Клетките са едно хоби. Не си изкарвам хляба с тях.

— А как го изкарваш?

— Като инженер-консултант. Моята фирма има няколко обекта в чужбина. Доста пътувам. — Лъжите идваха с лекота. Изричаше ги вече години наред.

— Харесва ли ти?

Той бе свил рамене, донякъде изненадан от въпроса.

— Не знам. Просто с това се занимавам.

Ейми бе кимнала, като че ли напълно го разбираше. Май бе разбрала също, че това е всичко, което той възнамеряваше да каже за работата си. Толерантното й приемане на рамките, които бе установил, го заинтригува, въпреки че имаше още лъжи под ръка, ако тя някога зададеше още въпроси. Тя изобщо не го направи и Джед бе доволен. Отблъскваше го мисълта да лъже Ейми повече, отколкото бе абсолютно необходимо.

Лениво, не чувствайки нужда да форсира връзката, и решен да не нарушава удобната необвързаност, Джед се зае да съблазни Ейми. Но бързо откри, че няма да е толкова лесно да премине обичайните граници на неангажиращото приятелство. Скоро научи, че в Ейми има нещо неспокойно, почти изплашено. Ролята си на приятел тя използваше едва ли не като щит, с който да се отбранява.

Той работеше по проблема, когато получи първата си задача, откакто се бе запознал с нея. Както обикновено, имаше много малко време за сбогуване. Джед не беше сигурен какво да очаква от нея, когато толкова внезапно й каза, че напуска страната, но се успокои, като видя, че тя явно не бе обезпокоена. Дори му предложи да го закара до летището, но той отказа по същите причини, заради които тя отказа да вземе клетката.

Когато се завърна след две седмици, не се чувстваше толкова безгрижно. В самолета си мислеше за Ейми и докато дойде време да се приземи в Монтърей, вече силно копнееше по нея. Не беше нещо необикновено да изпитва желание след задача, но за него бе нещо ново да желае толкова много една определена жена. Като усещаше колко силно го владее сексуалната нужда, беше решил да се застави да почака няколко дни, преди да се обади на Ейми. Решителността му издържа около дванадесет часа. Вечерта след пристигането си, се бе озовал на прага на къщата й.

Получи своя урок през онази нощ. Когато се прибра вкъщи втория път, си наложи напълно да се овладее, преди сякаш небрежно да се отбие при нея и й каже здравей. Нейната предпазливост изглеждаше объркваща и необяснима, но той не би могъл да понесе мисълта да я изплаши или да й причини болка.

За известно време се питаше дали тя не е от този тип жени, които прекомерно се тревожат за репутацията си. Калифс Бей беше малко градче, наистина, но не би могло да се каже, че е тесногръдо. То бе убежище на стремящи се да пробият художници, писатели и всякакви хора на изкуството — това не бе точно общност, в която хората се притесняват много за това какво мислят другите, а Ейми имаше твърде независим дух, за да позволи животът й да бъде ръководен от някой друг, а не от самата нея. След кратък размисъл, Джед тегли черта на теорията, че тя е твърде консервативна, за да се ангажира с любовна история. Беше преминал към теория номер две, според която тя вероятно бе лесбийка. Но отхвърли тази идея, като си спомни за чисто женския инстинкт, с който бе доловила глождещото го желание първия път. Всичко му говореше, че тя е жена, която би реагирала по подходящ начин, ако срещне този, когото трябва. Това го доведе до теория номер три: Може би той не беше подходящият за нея мъж. Тази мисъл не беше допринесла много за повишаване на самочувствието му.

Не беше лесно да се настрои психически за нещо, наподобяващо безгрижно приятелство, когато се върна от втората си задача. Яростното желание бе започнало да го яде веднага щом се качи на самолета за Щатите. Беше му дошло наум да спре пътем в Лос Анжелис и да потърси една стара позната, която може би нямаше да откаже да го освободи от напрежението му. Но бе усетил, че това няма да свърши работа, отговорът не се криеше в намирането на друга жена.

Мислеше, че доста добре е прикрил желанието, което чувстваше втория път, но знаеше, че тя го забеляза. Ейми отново угаси пламъците с храна, вино и лек непринуден разговор. Той напусна къщата под звуците на Сафари и сърфинг на Бийч Бойс. Защитната стена на приятелството бе по-ефективна отвсякога. Но Джед знаеше, че вътрешната му съпротива на идеята да пробие тази стена бързо отслабва.

Последва фиаското на последната задача. Джед стисна зъби, когато застана под душа и насочи внимание към краката си. Трябваше да смени превръзката като излезе. Най-добре щеше да бъде да не пуска Ейми в стаята, докато се занимава с това. Погледна надолу и направи гримаса. Господи, този куршум бе ударил наистина близо до целта. Малко по-нагоре, и нямаше да му се налага да се притеснява как да прелъсти Ейми.

Навън в кухнята Ейми чу, че душът спря и зачака вратата на банята да се отвори. Не искаше да слага овесената каша на печката, докато Джед не се приготви за закуска. Телефонът иззвъня тъкмо когато отмерваше вода в тенджерката. Този път, когато вдигна слушалката, интуицията не я подведе. Дори ако не бе отгатнала кой се обажда, би могла да се досети по смущенията в линията. В това малко ъгълче от Тихия океан — остров Орлеана, бяха прекарали частни телефони преди петнадесет години, но равнището на обслужване още не бе достигнало качеството, изисквано в Щатите.

— Здравей, татко. Стегнахте ли вече багажа с мама?

— Майка ти, както обикновено, владее напълно положението в тази насока. — Дълбокият, силен глас на Дъглас Слейтър не звучеше ни най-малко приглушено, дори при тази лоша телефонна връзка. Това бе глас, който бе властвал в заседателната зала на Слейтър Аеро години наред. Той изразяваше същността на един все още енергичен мъж, който посрещаше шейсетте със същата решителност, с която бе изградил и водил напред самолетостроителната си компания.

— Не съм изненадана. — Ейми леко се усмихна при мисълта за изключителните организаторски таланти на майка си. Глория Слейтър бе издигнала ролята си на съвършена съпруга на директор на компания до нивото на изкуство. Ако се бе родила малко по-късно, вероятно самата тя щеше да стане директор, а не просто съпруга на такъв.

— Да видим сега, вие двамата заминавате за Лондон на петнадесети, така ли? Това е другата седмица. Трябва да сте потънали до гуша в работа по подготовката. — Това бе отчаян опит да избегне неизбежното. Ейми изобщо не се изненада, когато той пропадна. Дъглас Слейтър бе твърде ловък, за да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Има достатъчно време. Виж какво, миличка, имаме страхотна идея — обяви Слейтър. Тонът му все още бе шеговит, но в него имаше настоятелна нотка. — Майка ти и аз решихме, че имаш нужда от почивка. Ела на острова тази седмица. Може да помогнеш на Глория с багажа, да се погмуркаш, да хапнеш домашно приготвена храна и да си починеш. На петнадесети ще ни изпратиш на самолета. След това можеш да останеш колкото искаш. Да кажем месец.

— Татко, аз наистина съм заета в момента…

— Имаш нужда малко да се откъснеш, Ейми — прекъсна я твърдо баща й. — Не мислиш ли, че мога да забележа признаците? По дяволите, достатъчно често съм ги виждал у хора, който са работили за мен през годините. През последните няколко месеца ти все повече и повече започваш да се тревожиш за своето писане. Прекалено много те обсебва. Явно е, че започваш да усещаш стреса. Не си идвала да ни видиш повече от осем месеца. Знаем колко много обичаш това място. Притеснявам се за теб. Докато ръководех Слейтър Аеро, видях не един свестен човек да изгаря докрай, точно когато започне да усеща вкуса на успеха. Тази научнофантастична поредица миналата година предизвика доста напрежение у теб. Обзалагам се, че през последните няколко месеца не си спряла да се тревожиш дали ще можеш да повториш успеха си и тази година, нали? Искам да ти кажа нещо, мила: Ако не се научиш да се отпускаш, няма да бъдеш в състояние да поддържаш темпото.

— Татко, не става дума за отпускане. — Ейми се облегна на прозорчето между кухнята и всекидневната и разсеяно започна да масажира слепоочията си, докато обмисляше своите аргументи. Но въпреки усилията си, почувства, че решителността й отслабва. Рано или късно щеше да се наложи да се върне на острова. Не можеше да отлага безкрайно.

— Тъкмо съм по средата на една книга и исках да я свърша, преди да си почина.

— Ейми, за нас двамата с майка ти, би означавало много, ако успееш да ни отделиш няколко дни преди да заминем за Лондон.

Ейми изпъшка.

— Хайде сега, татко! Мама може да прибягва до това, но винаги съм си мислела, че ти стоиш над това да използваш стария трик с чувството за вина.

— Отчаян съм.

— Би трябвало да си. — Тя долови някакъв звук отляво. Вдигна поглед и видя Джед, който се бе облегнал на рамката на кухненската врата и закопчаваше ризата си, докато слушаше с неприкрит интерес.

— Виж какво, ще помисля. Ще видя какво мога да направя с разписанието си.

— Обади ми се утре, за да ми съобщиш какво си решила — каза направо Слейтър.

— Ще кажа на майка ти, че мислиш по въпроса. Тя ще се зарадва. Ще се погрижа за билетите.

— Татко…

— Слушай, не се опитвай да ми кажеш, че не искаш да дойдеш на острова заради нещастния случай. Льопаж бе глупак и си плати за това. Това бе трагично събитие, да, но няма абсолютно никаква причина да се оставяш да те разстройва. Такива неща се случват.

Ейми замръзна.

— Знам. Няма нищо общо е това, което се случи с Боб. Аз просто…

— Е, добре. Той не беше лош човек, и това бе много злощастна история, но не можеш вечно да мислиш за това. А знам, че не беше влюбена в него, тъй че не е като да си убита от скръб, така ли е? Ела да се видим, мила.

— Татко…

Беше твърде късно. Дъглас Слейтър вече бе затворил. Ейми тръшна слушалката, скръсти ръце и впери ядосан поглед в Джед.

— Хей, аз съм невинен — заяви той, вдигнал ръка в протест. — Просто се навъртам наоколо за закуска.

Ейми се усмихна унило и се обърна към печката.

— Съжалявам. Беше баща ми. Свикнал е всички да правят, каквото той иска. Точно сега иска да отида на гости при него и мама, преди да заминат за Европа.

— А ти не искаш да отидеш?

Ейми изведнъж се зае с овесената каша.

— Всъщност, на острова не искам да отида.

— Острова?

— Баща ми е пенсионер. Години наред поддържаше втори дом на малко като точка островче, на неколкостотин мили^[1] от Хавай. През ваканциите, когато бях малка, винаги ходехме там. Сега, когато вече не ходи всеки ден на работа, двамата с мама прекарват там по-голямата част от годината. Мама рисува, а татко пише книга по мениджмънт.

— Защо не искаш да ги посетиш?

Ейми сви рамене.

— Няма основателна причина, предполагам. Просто съм по средата на Скрити демони и се надявах да я свърша. Не ми харесва да спирам по средата на книгата. Татко казва, че се безпокои за мен. Но това не е нещо ново. Той винаги се безпокои за мен.

— Да? Защо? — Джед се отпусна на една табуретка и закачи бастуна на ръба на кухненското прозорче. Наблюдаваше Ейми с дълбок интерес, докато тя добавяше шепа стафиди в овесената каша.

— Може би защото съм най-малката. И може би защото ме водят като черната овца в семейството. Трябва да знаеш, че по-голямата ми сестра е дипломиран гинеколог, единият от братята ми е поел ръководството на фирмата на баща ми и прави Слейтър Аеро дори още по-печеливша отпреди, а другият ми брат е преуспяващ адвокат, който започва и политическа кариера тук, в Калифорния. Аз, от друга страна, съм на двадесет и седем години, и половината от живота си като възрастна съм прекарала като сервитьорка и в посещаване на вечерни курсове по какво ли не — от сюрреалистична живопис, до задълбочено проучване на неоспоримите доказателства за съществуването на летящи чинии.

— Картината ми е ясна — отбеляза сухо Джед. — Не си на висотата на семейните стандарти. Но сега вече си продала книга. Една трилогия, всъщност, и пишеш друга книга. Това не се ли брои?

— Татко смята, че ще бъда свършена при първия вкус от успеха. Не че има вероятност да се побъркам от микроскопичния аванс, който получих за серията „Сянка“. И авансът за Скрити демони не беше много по-голям, повярвай ми…

— Той смята, че работиш твърде много?

— Предполагам. — Спря да бърка овесената каша и я сипа с черпака в две купи. — Той ще ми говори, след като води толкова битки да издигне Слейтър Аеро на върха преди години!

— От колко време не си била на острова?

— Малко повече от осем месеца. — Тя се съсредоточи, за да извади млякото от хладилника и да го сложи на масата. Усещаше в себе си нервно напрежение, което напоследък я правеше забележително непохватна. Знаеше, че с малко самодисциплина би могла да се овладее. Но когато благополучно успя да сложи млякото на масата пред Джед, той се намуси.

— Сутрин обикновено хапвам само поничка с кафе.

— Е, аз пък закусвам овесена каша и грейпфрут — заяви тя решително. — Още едно малко нещо в запаса ни от знания за навиците и ексцентричностите на другия.

— Не съм ял овесена каша от дете. — Той разгледа с подозрение сивото съдържание на купичката.

— Хвърли вътре малко кафява захар и ще я преглътнеш леко като поничка. Повярвай ми. Освен това, тя е полезна. Имаш нужда да възстановиш силите си. — Ейми му подаде захарницата, тупна на масата двете половинки от грейпфрут, които бе приготвила по-рано, и седна на една табуретка до него.

— А кой е този Боб? — попита небрежно Джед, докато дълбаеше в грейпфрута.

Ейми премигна. Лъжичката, с която ядеше грейпфрута, леко затрепери в ръката й.

— Не е толкова важен. Просто един човек, с когото се срещах от време на време. Последния път, когато ходих на острова, го поканих да дойде с мен.

— Още ли се срещаш с него? — Тонът на Джед не издаваше особен интерес.

— Не. — Каза колебливо тя. — Имаше един нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— При гмуркане. Боб загина, докато се гмуркаше в едни пещери до дома на семейството ми. Не му харесваше това, че баща ми бе забранил влизането в пещерите за всички посетители, а също и за семейството. Една нощ отиде самичък там. Аз бях тази, която намери тялото във водата до входа на пещерата следващия ден.

— Господи…

— Да. Беше истински шок, меко казано. — Тя внимателно изгреба парче грейпфрут с лъжичката си. Земята, където са разположени подводните пещери, е притежание на баща ми. Никога не е разрешавал, на когото и да е да се гмурка там. Дори не ни дава да показваме входа на гостите си. Съмнявам се, дали много хора от единствения град в Орлеана знаят къде е той. Дори и ако знаят, винаги са уважавали желанието на баща ми да държат туристите настрани от пещерите. Татко смята, че е най-добре хората да не знаят къде се намират. Някой тъп турист може да се изкуши и да поиска да се гмурне. Гмуркането в пещери е много рисковано.

— Знам. И аз съм го правил малко.

Тя го погледна изненадана.

— Наистина ли?

— Беше преди време. Не влиза в представите ми за забавно хоби.

— Не. Не мисля, че би могло да е такова.

— Ейми, мога да си представя какво ти е било като си намерила тялото…

Ейми успя да вдигне рамене.

— Минаха осем месеца. Сега всичко изглежда като един сън. — Кошмарен сън.

— Беше ли влюбена в него? Беше ли той нещо повече от обикновен приятел?

— Боб Льопаж не ми бе любовник — обяви студено тя. — Беше просто познат, с когото имах едно общо нещо: гмуркането. Това бе всичко.

— Добре, успокой се. Нямах намерение да навлизам в лични теми. — Посегна за още захар и изстена. Когато Ейми го погледна разтревожено, каза: — Чувствам се така, сякаш са ме ритали вместо футболна топка.

Ейми използва възможността да смени темата.

— Щом стана дума за влошения ти статус…

Джед потрепери.

— Мога да измисля по-добри начини за описване на сегашното ми състояние.

— Аз съм писателка. Ценя точността. Това, което исках да кажа, е, че трябва да отидеш при доктор Мълейни да погледне крака ти.

— Кракът е добре. Лекарят на компанията извади всичкото стъкло и ми каза как да се грижа за него. Тази сутрин след душа смених превръзката. Почти се е оправил. Още няколко дни и мога да махна бинтовете.

— Все пак смятам, че е добре да го види Мълейни — повтори Ейми упорито.

Той обърна глава и я погледна.

— Ти си едно деспотично малко същество, знаеш ли? — усмихна се той меко. — Едва сега започвам да го разбирам.

Ейми се изчерви и заби лъжичката си в грейпфрута.

— Извинявай. Твоят крак си е твоя работа.

— Съгласен съм.

— Аз може да съм деспотична, но в тебе пък има един арогантен инат на мъжкар, знаеш ли?

Джед се ухили, една от тези бързо проблясващи усмивки, които за малко разваляха вида му на калвинистки пастор.

— Толкова дълго време живея сам, че изобщо не съм се научил да се справям с женското мърморене.

— Никога не съм смятала, че е късно за едно старо куче да се научи на нови трикове.

— Твоята вяра в моята приспособимост и интелигентност ме карат да се чувствам смирен. Всъщност не мисля, че точно мърмориш. По-скоро се суетиш и вдигаш пара.

— След закуска ще намина при Мълейни и ще ти определя час.

— Направи го, и след това можеш сама да отидеш на този преглед.

Ейми въздъхна.

— Джед, бъди разумен! Снощи не беше добре. Имаше температура. Кой знае каква инфекция може да те е хванала в Близкия изток.

— Просто вчера прекалих, това е всичко — кротко избъбри Джед. — Лекарят ми каза да не избързвам да се връщам в Щатите, но аз настоях. Малко се поизморих и вдигнах лека температура. Нищо сериозно. Тази сутрин съм добре.

— Не бях си давала сметка какъв невероятен инат си.

— Никога не можеш да видиш най-лошите недостатъци на един човек докато не поживееш с него или нея — поясни философски Джед. — До тази сутрин, например, нямах никаква представа, че изстискваш пастата си от средата, вместо от края.

Ейми се предаде.

— Добре, добре. Не е моя работа дали ще идеш на лекар. И не се чувствай длъжен да се насилваш да ядеш овесената каша. Като си отиваш у вас, може пътьом да си вземеш един пакет с понички.

Джед изглеждаше изненадан.

— Изритваш ме само защото се противя малко на съветите ти, а… сестра Ейми?

Тя се усмихна кисело.

— Да погледнем фактите. И двамата не сме свикнали да живеем с друг. Още няколко часа и вероятно ще си издерем очите. Най-добре ще е да се разделим, докато още си говорим. — Поколеба се и добави импулсивно. — Довечера, ако искаш, може да дойдеш на вечеря.

— Дадено.

Видя блясъка в очите му и се досети, че този път той не се дължи на температурата. Завладя я познатата напрегната възбуда — бе свикнала да я очаква, когато той я погледнеше по този начин. Този мъж въздействаше на сетивата й по много особен начин.

Проблемът се състоеше в това, че те не бяха прекарали достатъчно време заедно, опита се да си обясни разумно нещата Ейми. Честите, продължителни пътувания на Джед бяха накъсали връзката толкова много, че след всяко негово завръщане тя имаше чувството, че отново се виждат за първи път. Примитивната и толкова присъща на жените чувствителност и несигурност винаги я обсебваха с пълна сила всеки път, когато го видеше след бизнес пътуванията му. Както и настойчивото, неподдаващо се на описание привличане. Казваше си, че това всъщност не е типът мъж, който би могъл да я привлича физически, но не помагаше.

След закуска Ейми закара Джед до малката му, обветрена къщурка. Наблюдаваше го с лека тревога как се мъчи да се оправи с ключовете, чантата и бастуна си. Облегна се на колата, и с намерение да държи устата си затворена, се чу да пита:

— Смяташ ли, че тази нощ можеш да останеш сам?

Той бързо я погледна и се съсредоточи върху входната врата.

— Не възнамерявах да я прекарам сам. Ще вечерям у вас, забрави ли? — Изкачи се бавно по стълбите и пъхна ключа в ключалката.

— Имах предвид след вечеря — подхвърли нехайно Ейми. — Тревожа се, че пак може да вдигнеш температура.

— Не мога две нощи една след друга да те изхвърлям от леглото ти, Ейми. — Той бутна вратата и закуцука към просто обзаведената предна стая. — Хайде влез, ще ти направя чаша кафе. Това е най-малкото, което мога да сторя след проявеното от теб гостоприемство.

Ейми се помъкна след него, оглеждайки познатата обстановка. Къщата на Джед бе същата стара антика като нейната, а мебелите — подобно на нейните, сякаш бяха от Армията на спасението^[2]. Но домът на Джед имаше вид, сякаш никой не живееше в него. Нямаше никакви картини по стените, никакви растения, никаква котка.

Единствените любопитни неща бяха двете празни клетки върху един рафт. Едната бе чудноват викториански модел с пищни мрежести орнаменти и стълбище, направено от жица. Другата бе отново творение в бароков стил, но този път френски барок, според Джед. И двете клетки бяха очарователни, но малко безжизнени, без птици или растения в тях. Изглеждаха голи, като къщата.

Докато пиеше кафето, Ейми усети как нещата между тях двамата се върнаха към познатото, предпазливо равновесие. Знаеше, че що се отнася до нея, по-скоро би си прехапала езика, отколкото отново да започне да му дотяга за доктор Мълейни. Подразни се, че я обвиняват в мърморене, когато винаги бе полагала такива усилия да се държи на разстояние.

На път за вкъщи Ейми се отби в малкия магазин за хранителни стоки, където извади късмет и намери пресни миди и скариди. Като добави пакет с ориз и малко наденички в количката, тя мислено отметна нещата, от които щеше да има нужда за паелята^[3]. Беше й останало пакетче шафран от последния път, когато я бе приготвяла за Джед. Бе разбрала, че той има слабост към нея.

Както се бе запътила към колата, тя съгледа магазина за здравословни храни от другата страна на улицата и се запита дали не би могла да си получи обратно парите за триптофана. Не, по всяка вероятност. Освен това, погледнато реално, не би могла да се закълне, че той не й е подействал. Предната нощ бе спала малко по-добре от обикновено, въпреки че на всеки няколко часа бе поглеждала към стенния часовник. По-добре бе от билковия чай, който бе използвала предната седмица, и който изобщо не й помогна. Реши още веднъж да опита триптофана, преди да реши дали е ефикасен или не.

През останалата част от следобеда тя се зае да разреши един заплетен проблем в десета глава на Скрити демони. Когато приключи с работата за деня, бе доста доволна от разрешението, което бе намерила за дилемата на героинята. Кошмарът, който бе пресъздала в книгата, имаше доста голяма плътност, но щеше да намери начин да уравновеси нещата.

Един добър терапевт несъмнено веднага би проумял, че тя използва романа, за да разреши проблемите, които изглежда не можеше да реши по друг начин в главата си. В книга като Скрити демони можеше да се справи с кошмарите, нещата в истинския живот се оказваха по-различни.

Бе приключила с почистването на мидите и скаридите и отваряше бутилка Шардоне, когато чу познатото почукване на вратата. Прониза я лека тръпка на възбуда. Изтри ръцете си в червената кухненска кърпа и отиде да отвори вратата. Не беше съвсем сигурна какво да очаква от Джед.

Отвори вратата, забеляза от пръв поглед начина, по който той се облягаше на бастуна, и разбра, че Джед Глейз тази вечер няма да се нахвърли върху нея. Заля я вълна на облекчение. Реши твърдо да не обръща внимание на еднакво силното обезпокоително чувство на разочарование, което изпита.

— Имаш вид на претоплена овесена каша — заяви Ейми, докато той полека пристъпваше през прага.

— Това е доста точно описание на начина, по който се чувствам. Не ми се иска да си призная, но последвах съвета ти и ходих при Мълейни следобед. Недей да злорадстваш. Точно сега не мога да го понеса.

— Не злорадствам, изпитвам облекчение. Какво каза той? — Тя затвори вратата и хвърли загрижен поглед към Джед, който внимателно приседна на едно от дълбоките кресла с износени пружини.

— Той каза — обяви Джед, — че всичко зараства нормално, но аз много съм се пресилвал. Имам нужда — изгледа мрачно изпитателното лице на Ейми — от нежни, любещи грижи. Почивка. Добра храна. От някой, който да ме държи под око за няколко дни. Някой, който да се суети около мене. Да не би случайно да си се обаждала да подскажеш всичко това на Мълейни?

— А, не. В единадесет часа тази сутрин се заклех да не досаждам повече. Реших, че ми липсват опит и умение в това изкуство. Но признавам, че съм доволна, задето си отишъл при Мълейни за крака. Тук имам нещо обезболяващо — нещо много хубаво и скъпо. — Ейми се върна в кухнята да вземе виното. — Искаш ли?

— Отлична идея. Ще го използвам вместо хапчета тази вечер. — Облегна се на стола, докато Ейми наливаше виното. Прие чашата с явна благодарност. После продължи с равен глас: — Предполагам, че тази вечер мога да легна на кушетката.

Ейми вдигна вежди.

— Сериозно ли говориш? Искаш да прекараш още една нощ тук?

Джед взе да съзерцава виното в чашата си.

— Мисля, че Мълейни бе малко обезпокоен от температурата ми. Иска да има някой близо до мен, за да ме чуе, когато се провикна.

Ейми се усмихна.

— И какво се очаква от мен да направя, ако се провикнеш?

— Да ми пъхнеш в устата от тия хапчета, които ми даде. — Джед докосна джоба на панталона си. — Точно от каквото имам нужда. Още хапчета. Извинявай, че се натрапвам, Ейми. Ако предпочиташ да не оставам и тази нощ, просто ми кажи. И сам ще се оправя.

— Вече ти казах — добре дошъл си да останеш и тази нощ — каза тихо тя. — И можеш да спиш в леглото.

— Кушетката.

— Няма да се събереш на кушетката. Не спори с мен, Джед. Не си забравил, че това е моята къща, нали?

— И че си деспотична натура.

— Мислиш ли, че ще можеш да изтърпиш мърморенето ми още една нощ?

Той се ухили.

— Донесох си запушалки за ушите.

Няколко часа по-късно на Джед му се искаше да не беше се шегувал за запушалките. Писъкът, който го събуди, бе от тия, които карат човек да разбере какво означава да те побият студени тръпки.

Той се надигна инстинктивно от леглото. Прониза го силна болка в ребрата. После бързо се озова във всекидневната, готов да посрещне всичко — от нападател, до някое реално проявление на сътворен от Ейми ужас, от рода на тия, които изобилстваха в книгите й.

Това, което завари, бе Ейми, свила се на кушетката, обгърнала в беззащитен жест тялото си с ръце, втренчила невиждащ поглед в червеното сияние на догарящия огън.

Заглъхващият писък все още зловещо отекваше в стаята.