Емилиян Станев
През води и гори (5)

Пътешествие по въздуха

Зад планината, която се синееше далече в кръгозора, живееше голям скален орел. Неговото грамадно гнездо се намираше на една висока и стръмна скала.

Всяка сутрин орелът се издигаше високо към небето, където описваше плавни и широки кръгове. По тоя начин оглеждаше околността.

Една сутрин той забеляза заека, който се прибираше от полето, видя го как се мушка под тръна, но не го нападна, защото не беше много гладен. Колкото за яребиците, орелът не обичаше да ги лови — за него те бяха твърде дребна плячка.

Той се готвеше да се върне към планината, когато забеляза в слога нещо, прилично на камък, почернял тук-там от слънцето и от дъжда.

Това беше Повлекана.

Костенурката спеше до Бързоходко.

Орелът си спомни за своето орле, на което никога не беше занасял костенурка, и реши да я вдигне. Преди да я даде на орлето, щеше да я пусне върху някоя скала, за да разбие черупката й.

Като се спря точно над Повлекана и премери с безпогрешното си око височината, орелът сви грамадните си крила и с фучене се спусна към слога.

Бързоходко се събуди, но докато разбере откъде иде това фучене, широките черно-кафяви крила на орела се размахаха над него. Грабливата птица спусна силните си крака със страшни нокти и грабна спящата Повлекана.

Бързоходко се хвана за костенурката и се помъчи да я издърпа от орловите нокти, ала в миг се видя увиснал високо над слога. Могъщите крила на орела го издигнаха като перце.

— Помощ! Помощ! — извика той.

Дойде му на ум да пусне своята другарка и да скочи долу. Но беше късно. Орелът летеше високо над полето и слогът се виждаше като тясна жълтеникава ивица.

Изтръпнал от страх, Бързоходко затвори очи и още по-здраво се хвана за костенурката.

От равномерното и плавно летене на орела двамата разбраха, че са се издигнали достатъчно високо и че сега птицата се насочва към гнездото си.

Таралежът се престраши, отвори очи и погледна надолу. Полето бе останало назад. Едва се виждаше селото, загубено между върбите, а реката блестеше на слънцето като лъскава жичка. Орелът беше вече над планината, под него като в пропаст се зеленееха къдравите върхове на гората и синкавите корита на доловете.

След няколко минути прелетяха най-високия хребет на планинската верига. Напред се показаха още по-високи върхове на друга планинска верига. Там се намираше гнездото на орела. Между двете планини се простираше дълга и тясна равнина, прорязана от голяма река. Някъде в средата на тая равнина мътно лъщяха зеленикавите води на голямо блато.

Когато орелът стигна над блатото, срещу него, в синкавото небе, изпълнено със слънчева позлата се появи друга голяма птица. Бързоходко и Повлекана различиха широките крила на друг орел. Той се отличаваше от техния похитител с белезникавосивия си цвят и със снопчето пера, прилични на козина, които висяха като брада под клюна му. Освен това неговите крила бяха по-дълги и по-заострени.

Похитителят им ускори бързината на своя полет. Тъмнокафявите пера на шията му настръхнаха като копия. Беше ясно, че брадатият орел има намерение да го нападне. Скалният орел се опита да вземе по-голяма височина, но плячката му пречеше да се издигне. Брадатият орел го догони и налетя като метеор върху врага си.

Борбата започна. Двамата противници нададоха пронизителни викове, които накараха пленниците да примрат от страх.

Най-силното оръжие на скалния орел — ноктите му — беше заето. За да се брани успешно, той пусна плячката си.

Бързоходко и Повлекана полетяха към земята с бързина на падащ камък. Въздухът засвири в ушите им. Над тях се чуваха крясъците на орлите, които се биеха.

Двамата другари се държаха един о друг, вцепенени от страх, изгубили ума и дума.

— О, о, о! — пищеше костенурката и размахваше кривите си крака, сякаш търсеше да се хване в нещо.

— А, а, а! — стенеше таралежът, прегърнал здраво нейното корито. Със страшна бързина те се носеха надолу, където лъщеше нещо голямо и гладко… Изведнъж край тях се разнесе оглушителен плясък. Отвред ги обгърна мрак и студ…

Бяха паднали във водите на блатото…