Емилиян Станев
През води и гори (23)

Саможивецът

Вътре беше чисто и топло. По ситната и мека пръст, с която бе посипан входът, не се виждаше нито едно косъмче, нито едно листо или паяжина. Дори не беше се запазила следа от животното, което обитаваше дупката. Личеше си, че бе голям чистник и добър домакин.

Вън дъждът заливаше гората. Вятърът отърсваше от клоните на дърветата студените капки, а в дупката бе уютно и топло.

— Тук дали не живее лисицата? — уплашено попита Повлекана.

— Аз познавам миризмата й. Освен това тя е нечиста и небрежна — отговори Бързоходко. — Такова жилище не може да бъде нейно.

Той се опита да долови мириса, който идваше от вътрешността на дупката. Но мирисът беше слаб и непознат за неговия нос.

— Да мълчим — каза той. — Ще останем тук, докато дъждът престане, и веднага ще продължим пътя си. Не забравяй, че загубихме цели два дни поради твоята непослушност и лекомислие.

Но Повлекана не искаше да мълчи. Тя започна да му разказва своите патила. Бързоходко се увлече да я слуша.

Изведнъж двамата чуха бавни и тежки стъпки. В мрака се появи нещо бяло, светнаха две сърдити малки очи и се чу глух, грухтящ глас.

Животното, което се показа от вътрешността на дупката, беше едро и силно. Приличаше едновременно и на куче, и на прасе. То стъпваше тежко на късите си крака. На тях се виждаха дълги черни нокти. Трупът му беше тежък и тлъст, козината — сива, дълга и твърда като четка. Две бели ивици минаваха през двете му бузи и правеха малката му глава шарена. То ходеше на целите ходила на задните си крака като мечка.

Бързоходко извади бодлите си, а Повлекана тутакси се скри в своето корито.

— Вън! — изгрухтя животното. — Вън, негодници такива!

И преди да успеят да възразят нещо или да се помолят, животното грубо ги изблъска навън. Те се търколиха по стръмния насип и паднаха в основата му.

Оскърбени и измокрени, те избягаха насреща, в корените на една стара липа. Скриха се там и смутено замълчаха.

От клоните на дървото се чу тих кикот. Някой им се смееше.

— Ха, ха, ха, ха, ха! — ечеше смехът.

— Ей, кой се смее горе? — извика сърдито Бързоходко.

— Ку, ку, ку, ку! Хубаво ви изхвърли старият саможивец. Ха, ха, ха, ха!

Повлекана и Бързоходко познаха Кукувицата.

Бяха я слушали как се събужда сутрин рано из полето и как се киска на сънищата си. Неведнъж беше се подигравала с тях.

— Слушай — обърна се към нея таралежът. — Кой е този грубиянин? Как се казва?

— И тая хубава! Не познаваш ли язовеца? Ами че той е най-големият чудак, който зная. Стар ерген. Не дружи с никого. Мрачно същество. Цялата му история ми е известна. От десет години насам аз скитам из тия гори и дето се казва, прекарала съм най-хубавите си години на тая липа. Да, аз помня семейството му, пък, ако щете, и целия му род. Тлъсти и груби същества, които никога не се шегуват, никога не говорят напразно — затворени в себе си себелюбци, студени сърца. Дай им да лежат в покой и да се наслаждават на своята самотност. Охо, хубавичко ги зная аз!

— Той защо ни изпъди? — попита Повлекана. — Ние бяхме на самия вход, нямаше да му измърсим жилището.

— Глупава си, мила — прекъсна я Кукувицата. — Или не разбираш какво ти казвам. Това е характер. Той не може да търпи никого освен себе си. Животът му е редовен, чист. В определено време се прибира в дупката си, в определено време излиза. Цял ден си е у дома. Ако е много горещо, излиза навън, ей там, в ония храсталаци до насипа. Там се намира една голяма плоча. Ляга под нея на хлад. И лежи така, докато се мръкне. Тогава става, ослушва се, облизва козината си и се гласи — сякаш тая четина заслужава някаква грижа! — надува се, става строг, важен и тръгва по пътечката. Върви бавно, с достойнство, като че се бои да не си строши краката. Призори си идва нахранен, грухти тихичко от доволство и веднага ляга да спи. Не дай Боже някой да пристъпи входа на жилището му…

Преди години тук живееше неговото семейство. Но ги измори някаква болест. Остана само той. Зарови починалите си близки някъде из лабиринтите на дупката и запуши много от входовете на язовината. Тя е толкова голяма и тъй многобройни са нейните разклонения дълбоко под земята, че ако някой влезе в нея, сигурно ще се изгуби. Входове, изходи, отвори към повърхността, през които идва въздух, леговища за през зимата и какво ли не… Лисицата ми е казвала това. Тя умее да го разиграва и да го кара да беснее от ярост. През лятото и през есента, като се угои като прасе, той започва да излиза все по-рядко. Дойде ли зимата, аз отивам в Египет. Ех, там какво е топло и хубаво — същински курорт! — а той лягал и заспивал като мъртъв…

— И ние заспивахме — обади се Бързоходко, но Кукувицата не му обърна ни най-малко внимание. Тя искаше да побъбри и не слушаше никого освен себе си.

— Заспивал толкова продължително и така дълбоко, че се събуждал чак през пролетта. И ето ти Кума Лиса, която през лятото спи, дето завърне, влиза в дупката на язовеца и си хазяйства, като че това е нейно жилище. „Аз, казва, като си домъкна някоя кокошчица или заек, или някоя друга плячка, изяждам си я вътре. Лежа си спокойно, ходя от лабиринт в лабиринт и го гледам как спи. Заровил се, казва, в пръстта като свиня. Ще помислиш, че е умрял и се е вдървил. Чак когато слънцето започне да топи снеговете, той се събужда и тогава пази се по-далече от него. Става зъл, гладен, измършавял — да не му излизаш насреща. А като си види жилището, обзема го същински бяс.“ Лиса, която аз уважавам, защото е весела душа и е скитница като мене, пет пари не дава за такива мрачни същества като язовеца… Тя, нали е навличала през зимата разни мръсотии вътре, гледа отнякъде и се смее на яростта му. А той изхвърля сметта, реди, чисти, грухти, ха, ха, ха, ха!…

Кукувицата се разсмя и отърси перата си от капчиците вода. После продължи:

— „Понякога — казва Лиса — той се събужда и през зимата, ако времето е топло. Тогава аз трябва да внимавам, защото, ако ме пипне вътре, сестричке, отидох си аз за едно чудо. Зъбите му са като шила, ноктите на краката му — като на мечка. Освен това де да го ухапеш, че да го заболи? Кожата му е твърда, здрава, само куршумът я пробива. Проклет звяр! Ала навън е съвсем безпомощен, защото не може да тича от тлъстини, а и краката му са къси…“ Като твоите, Бързоходко — не се стърпя Кукувицата. — Вие двамата май си приличате — добави тя и се изкиска. — Твоята козина е по-грозна и от неговата четина и краката ви са къси, и характерът еднакъв…

И Кукувицата, вярна на своя весел и безгрижен нрав, започна да се подиграва с нашите пътешественици, както правеше в полето.

Бързоходко и Повлекана мълчаха. Знаеха, че с Кукувицата не се излиза наглава. Тя скиташе цяло лято от дърво на дърво, снасяше яйцата си из чуждите гнезда, да ги люпят малките пойни птички, живееше разгулно и безгрижно. А през есента отиваше към топлите страни. Тя знаеше всичко, от нищо не се засрамваше и никой не можеше да я принуди да млъкне.

Когато дъждът престана, Бързоходко и Повлекана излязоха от корените на дървото и тръгнаха нагоре из планината, по чиито върхове димяха мъгли.