Емилиян Станев
През води и гори (25)

Елени

Към полунощ усети, че някой го блъска. Отвори очи и видя Повлекана. Костенурката го гледаше уплашено.

— Какво има? — попита таралежът.

— Чуй, чуй — тихо каза костенурката. — Голяма опасност ни заплашва.

— Нищо не чувам — рече Бързоходко.

— Почакай, то ще се обади.

Изведнъж от горния край на поляната се разнесе глух рев:

— Бе, бе-е-е-е! Бе, бе-е-е-е!

Ревът звучеше глухо, но дълбоко и мощно. Ехото го поде, повтори го и го потрети из съседните долове, докато ревът изчезна и сякаш се стопи в пазвите на планината. След това се чуха стъпките на животното, което ревеше. То биеше земята с крак. Двамата приятели не можеха да го видят, ала чуваха неговото сърдито и дълбоко дишане.

Но ето че се понесе друг такъв рев. Той идваше отдалеч като дълбок и силен стон. Животното, което стоеше на поляната, веднага му отговори. Двата рева следваха все по-често и все по-ясно се чуваше как животното фучи с ноздрите си и как рови земята с крак. Далечният рев приближаваше. Най-сетне той се разнесе съвсем наблизо.

Започваше да се разсъмва. В дрезгавината се показаха неясните очертания на ниската гора. Двата рева станаха още по-яростни. Изведнъж се чу силен трясък. Ревът замлъкна и се замени с тежко пъшкане и тропане.

Бързоходко и Повлекана надникнаха от храстите.

В леката сутрешна мъгла, която сякаш димеше в дрезгавината, те видяха две едри сиво-кафяви животни, които се биеха. И двете имаха на главите си грамадни разклонени рога. С тях се мушкаха тъй силно и тъй свирепо, че рогата трещяха, като че ей сега щяха да се натрошат и разлетят на късове. Животните ту се втурваха едно към друго, ту внезапно отскачаха настрани и като сплитаха рогата си, тъй че не можеше да се различи кой рог принадлежи на едното животно и кой на другото, започваха да се тласкат с всички сили. Те коленичваха с предните си крака, изплезили езици, и от усилия изравяха земята с копитата си.

Бързоходко и Повлекана се досетиха, че това са елените, за които им беше казала Сърната. Те се биеха на поляната, където стояха няколко кошути и уплашено наблюдаваха борбата.

Всеки от елените искаше да забие рогата си в хълбока на своя противник. Но когато замахваше да го мушне, противникът му ловко отбиваше удара. Тогава отново започваха да фучат с ноздри, да блъскат челата си и да се напъват, сякаш всеки от тях искаше да вдигне своя враг на рогата си.

Изведнъж единият от елените мъчително изрева.

Бързоходко и Повлекана видяха, че едното от животните коленичи под напора на своя противник и неговата глава опря в предните му нозе. След това последва нов рев. Единият от елените се изправи на задните си крака и падна промушен от рогата на другия.

Победителят изрева тържествуващо над поваления, който лежеше окървавен в краката му. Бързоходко и Повлекана го видяха да се отдалечава с кошутите.

Настъпи тишина.

Като се успокоиха и се убедиха, че на поляната няма никого освен поваления елен, двамата излязоха из храста и се приближиха към мястото на борбата.

Падналото животно беше още живо. То дишаше тежко. От устата му излизаше кървава пяна. Хълбоците му трепереха. Големите му очи гледаха тъжно.

Колкото и да искаха да помогнат на умиращия елен, Бързоходко и Повлекана бяха много малки и много слаби да облекчат страданията му. Те се бояха, че шумът от борбата можеше да привлече насам някой звяр, и решиха да продължат пътя си.

Минаха през високите голи поляни, покрити с жълтеникава трева, която беше вече попарена от първата слана, и скоро се озоваха всред едри гранитни камъни. Наоколо нямаше растителност освен бурени и дребни храсти. Въздухът стана хладен и рядък, а пътят — по-труден. Повлекана едва влачеше своето корито между камъните, под които се чуваше шумът на подземни води.

Изведнъж Бързоходко се спря и втренчено се загледа напред. По стръмния скалист склон на отсрещния връх се движеше нещо сиво. То приличаше на коза и идваше право към тях. Муцуната му беше белезникава, а на главата му се виждаха малки рога, извити като куки. Изглеждаше едро като сърна, но не бе нито тъй красиво, нито толкова стройно. Две скокливи ярета тичаха край него.

— Трябва да е някоя коза, избягала от стадото — каза Бързоходко на своята другарка.

Животното се приближи и те видяха неговите изпъкнали, бистри и зорки очи да се вглеждат внимателно наоколо.

То ги забеляза и пристъпи към тях. Наведе се и подуши Повлекана.

— Защо се отдели от стадото? Не се ли боиш от овчаря? — каза Бързоходко, който вярваше, че това животно е обикновена коза.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти не си ли коза, избягала от стадото да поскита на свобода?

— Аз съм Дивата коза, а това са моите деца — отговори животното, като кимна с глава към двете ярета, които стояха разкрачени и уплашено гледаха таралежа.

— Нима ти живееш сред тия пущинаци? — учуди се Бързоходко. — Какво пасеш по голите скали?

— О, тук се срещат най-вкусните треви — каза Дивата коза. — Тук водата е бистра и леденостудена, въздухът — чист и всичко е широко, спокойно и тихо. Само облаците слизат понякога много ниско и закриват слънцето. Тук аз съм свободна като вятъра. Ходя по края на пропастите, в които дене и ноще лежи тънка синкава мъгла, изкачвам се по най-високите върхове и оттам гледам как слънцето изгрява и залязва. Моите очи виждат далече, а сърцето ми, което обича свободата, не знае що е страх от бездна. Никога не ми се завива свят, дори и когато вървя по ръба на най-стръмната и висока скала. Но кой си ти? Не съм виждала такова бодливо животно като тебе. Ти приличаш на корен с много жилки, който са изтръгнали от земята.

— Аз съм таралежът Бързоходко. Живея в полето, но сега съм принуден да пътувам по тия места, за да се прибера с моята другарка отново в полето, отдето ни отнесе орелът. — И той разказа на Дивата коза техните приключения.

Дивата коза слушаше внимателно. От време на време утвърдително поклащаше глава. Когато Бързоходко свърши своя разказ, тя каза:

— Орелът е най-големият ми враг. Той напада децата ми. Вдига ги пред моите очи. А твърде често връхлита и на мене. Особено когато ме види да ходя край някоя пропаст. Тогава се мъчи да ме събори в нея, като ме удря със силните си крила.

— Но ти сама ли си? Нямаш ли другари?

— Нима ти още не си ги видял? — учуди се Дивата коза.

— Не — призна таралежът.

— Погледни към ония скали. Но гледай внимателно.

Бързоходко спря погледа си към мястото, което му показа Дивата коза. Като се взря по-добре, той забеляза няколко кози, налягали на една площадка към върха на скалите. Не бяха повече от десетина. Една едра коза, чиито рога бяха по-големи, стоеше права.

— Това е нашият вожд, Козела — рече Дивата коза. — Той бди за сигурността на стадото. Пази ни от орлите, от ловците и от вълците. Те ни гонят най-вече зиме, когато големите студове и дебелите снегове ни принудят да слезем към полите на планината. В такова време вълците ходят на глутници и нападат всичко живо. Ех, как страшно вият те! Дълбокият сняг ни пречи да бягаме бързо. Снежната кора се пробива под копитата ни и ние затъваме. А вълците не затъват, защото нямат копита.

Изведнъж се разнесе остро изсвирване. Козите, които лежаха на площадката, станаха на крака.

Дивата коза трепна и като вдигна тревожно глава, вгледа се в каменистия склон, отдето бавно се свличаше някакво едро животно.

— Мечката идва насам — каза тя спокойно. — Нашият водач я забеляза и изсвири с уста, за да ни предупреди. Тя не ни напада. Види се, подушила е някакъв леш…

Бързоходко и Повлекана се изплашиха.

— Тя е добродушна и тромава — успокои ги Дивата коза. — Не се страхувайте дори ако мине оттук. Аз ще отида при стадото.

Тя се отдалечи бавно със своите ярета, които вървяха от двете й страни и уплашено се притискаха о нея. Бързоходко и Повлекана останаха на същото място. Бяха се изплашили и не смееха да шавнат, да не привлекат вниманието насам.

Мечката мина наблизо. Беше чула рева на елените и сега бързаше към мястото на борбата, където я чакаше богат обяд. Грамадната й глава беше посребрена от старост, тежкото й тяло се поклащаше върху силните й крака, които стъпваха безшумно по камъните. Тя забеляза двамата другари и като измърмори нещо, удари костенурката с лапата си. Повлекана отхвръкна из камъните.

Бързоходко стоеше ни жив, ни умрял и чакаше реда си. Мечката го помириса, побутна го леко с крак и се убоде от бодлите му. Тя изрева, наплю го и отмина, като продължаваше да мърмори.

Щом нейното гъсто руно се скри надолу към поляните, Бързоходко отиде да търси Повлекана. Той я намери зашеметена, паднала в една пукнатина, отдето се измъкна с големи усилия.

Дивите кози веднага дойдоха при тях.

— Няма защо да се бавите тук — предупреди ги Козела. — Скоро пак ще завали дъжд, ще падне мъгла и вие ще се заблудите и ще умрете от глад. Планината е опасна. Ние ще ви покажем пътя да слезете по-бързо в полите й. Вашето поле се вижда оттук. Вървете след нас…

Козела поведе стадото към поляните. Малките ярета припкаха след своите майки, старите кози оглеждаха внимателно всеки храст. Под техните копита рядко се случваше да бъде съборен някой камък. Те стъпваха ловко, тъй че не вдигаха почти никакъв шум. Бързоходко и Повлекана постоянно оставаха назад. Обаче дивите кози се спираха често да пасат хубавата висока трева, която растеше по площадките и терасите между скалите. А когато стигнаха до първата борова гора, чиито върхове бяха изполомени от зимните бури, те налягаха под тях да си починат.

Бързоходко и Повлекана продължиха пътя си сами. Гората вече не ги плашеше тъй много, както голите върхове на планината. Тук беше по-топло и по-безопасно, защото гората ги скриваше от погледите на техните врагове и ги запазваше от разни беди.

Колкото повече слизаха надолу, толкова по-често срещаха стари познати — катерици, зайци и разни птички. Боровете и елите постепенно изчезваха, горите отново станаха гъсти широколистни.

Бързоходко и Повлекана се спускаха леко и бързо по стръмния склон. Понякога между стъблата на дърветата виждаха равното и широко поле, където бяха живели толкова щастливо.

Техните сили се удвояваха и те започваха да тичат надолу по склона. Струваше им се, че ей сега ще слязат от планината. Ала отново се изпречваше някой дол, през който преминаваха с големи усилия, и отново планината започваше да лъже окото, че свършва.

Нощта ги завари в нейните поли, където те бяха принудени да пренощуват.