Емилиян Станев
През води и гори (13)

Как Повлекана се изгуби

Беше се стъмнило, когато се озоваха в ниска, но много гъста гора. Земята под дърветата беше покрита с опадала ланшна шума и съчки. Трудно бе да се върви из нея.

Бързоходко се стремеше да се движи тихичко, понеже се боеше, че могат да срещнат някой вълк или лисица. Но за Повлекана такова ходене беше невъзможно. Тя бе тежка и непохватна и по никой начин не можеше да върви безшумно.

Двамата решиха да се подслонят до някой храст и там да пренощуват, макар че бяха много гладни. Бързоходко посъветва другарката си да лежи мирно и да потърпи за храна, но лакомата Повлекана не искаше и да чува, че трябва да легне гладна. Щом таралежът заспа в храста, тя тръгна из тъмната и влажна гора.

Бързоходко я чу, но си каза: „Нейните врагове са малко. Коритото й ще я запази от беди. Нека си потърси храна“ — и успокоен, отново заспа.

Повлекана вървя дълго време из гората, докато излезе на една поляна, която бе стръмна и гола. Някъде надолу, в мрак, се чуваше плясък на вода и бучене на водопад.

Костенурката намери две охлювчета и ги изяде, после връхлетя на една гъба, току-що подала своята бяла шапчица над земята. Гъбата й хареса и тя се приготви да я изяде, но в тая минута край нея светнаха две зеленикави очи и се чуха ситни и тихи стъпки. Повлекана се скри в коритото, отдето видя дебелата опашка на лисицата.

Лисицата се приближи мълчаливо и я подуши. Види се, миризмата на Повлекана не й хареса, защото лисицата кихна. После тя клекна наблизо, погледна лукаво костенурката и намисли да се пошегува.

Все тъй мълчаливо тя се обърна с гръб към Повлекана и отведнъж я ритна. Костенурката се търколи по стръмнината като камък и глухо изчезна надолу, където бучеше водопадът…

Тя се търкаляше все по-силно и по-силно, колкото повече отиваше надолу, докато най-сетне започна да подскача и да се премята по поляната. За да не разбие коритото си, Повлекана се опита да се залови за нещо, или пък да се спре с помощта на краката си, които беше извадила навън. Но от голямата бързина й се зави свят. Тя разбра, че е безпомощна, и се изостави на съдбата си…

Изведнъж усети, че падна в някаква пропаст. Страшен шум я оглуши за миг.

Когато се свести, тя се видя в дълбок планински вир. В него падаха с шеметен рев пенливите води на един водопад. Стръмни скалисти брегове и едри речни камъни покриваха дъното на вира и стърчаха над кипящата вода. Ако беше паднала върху някои от тях, тя щеше да загине.

Повлекана доплува с мъка до брега на вира, довлече се на един камък и легна. Дълго време стоя върху него изплашена и измръзнала. Едва сега нейният бавен ум схвана колко мъчно ще може да се измъкне оттук. Стана й мъчно за Бързоходко, струваше й се, че няма да го види вече. Тя си спомни благоразумните му съвети, как беше я молил да потърпи за храна до сутринта, как беше настоявал да не тръгва из гората сама, преди да се е раз-зорило…

Като се обля със сълзи, тя се скри в коритото си и реши да чака утрото. Нощта й се стори безкрайно дълга. Най-после започна да се разсъмва и тогава тя наистина видя, че оттук едва ли може да излезе — бреговете на потока бяха стръмни и голи, а да се върви по течението на водата беше още по-мъчно. Трябваше да се плува надолу, между големите камъни и буйните води, докато излезе от това тясно и страшно корито.