Емилиян Станев
През води и гори (16)

Нощните разбойници

Преди полунощ в гората започнаха да се обаждат нощните птици. Най-напред измяука една кукумявка. Тя беше спала през деня в хралупата на една стара липа и сигурно бе сънувала някакъв весел сън, защото започна да се киска високо. После се обади чухалът със своя тъжен глас, пълен с вечна скръб.

— Чу-у-х, чу-у-х! — тихичко викаше той, невидим и загадъчен.

Една сова с големи очи и с обла глава мърмореше нещо, а улулицата, която живееше накрай гората, меланхолично викаше:

— Ху, ху! — сякаш се оплакваше от някаква болка.

Най-после се чу дълбокият и мрачен глас на бухала.

В това време върховете на гората се зачервиха от светлината на изгряващия месец и сенките на дърветата станаха черни и тежки.

Свит в корените на дъба, Бързоходко започна да изпитва страх и смут. Никога не беше слушал такива зловещи гласове в полето. От кукумявките и от совите той не се боеше. Знаеше, че те са малки птици и че не ще се осмелят да го нападнат. Той дори ги мразеше, защото му пречеха в лова на мишки, понеже сами се хранеха с тях. Но техните гласове все пак караха сърцето му да трепва, а светлината на очите им го поразяваше неприятно. Ала от бухала Бързоходко се боеше не на шега.

Ето защо, когато видя неговата широка и безшумна сянка да минава над гората, той се изплаши и от страх не успя да предупреди катериците. Бухалът обаче отмина нанякъде.

След малко Бързоходко забеляза в сянката на близкото дърво две синкавозелени пламъчета. Досети се, че това са очите на бялката. Беше я виждал нощем да скита из полето, край селата. Знаеше, че бялката е опасен враг, с остри зъби и с гъвкаво тяло и че бедните катерици са изложени на голяма опасност. Но ако се съдеше от посоката, в която се движеха тия синкави пламъчета, бялката нямаше намерение да дойде насам. Тя се промъкваше през храстите и, види се, дебнеше някакъв друг лов.

По едно време Бързоходко я видя как подскочи на близкото дърво и светкавично бързо се покатери на него. Колкото и да внимаваше, не можа да разбере къде се загуби тя. Дойде му на ум да нададе тревога, но като размисли, че дървото е твърде далеч и че бялката може би ще отмине, реши да почака. Ако нададеше тревога, щеше да привлече вниманието на зверчето към дъба, по който си играеха няколко млади катерици.

Той се опита да гледа към върха на дървото, но нали бе късоврат, никак не успяваше да си вдигне главата.

Тогава започва да се вслушва дано чуе тихите й скокове, но от дървото не идваше ни най-малък шум. Бързоходко си каза, че бялката е отминала, и се зарадва.

Ала тя стоеше на дървото и оттам, скрита в гъстите му клони, наблюдаваше дъба. После, без да слиза на земята, от клон на клон, незабелязано се прехвърли на дъба.

Чу се жалният писък на една катерица. От дървото се вдигна страшна врява. Няколко катерици уплашено скочиха на земята и бързо изчезнаха в тъмната гора. Бързоходко загрухтя с всички сили, дано изплаши зверчето. Той не виждаше какво става на дъба и когато чу вика на чичо Рунтавелко, който се бореше с бялката, разбра своята грешка. Не беше послушал стария катерик и ето, сега бе станал виновник за това нещастие!

Той се приготви да избяга от разкаяние и от срам, където очите му видят, но в това време пред него се появи грамадната и страшна сянка на бухала. Две огнени очи блеснаха наблизо. Птицата изчезна към върха на дъба, от него се чу друг писък. Някакво тяло тупна близо до дънера на дървото.

Бързоходко скочи върху него и видя пред себе си светещите като фосфор очи на бялката. Той отскочи настръхнал и изненадан. Като черна, неуловима сянка бялката избяга в гората.

За миг настъпи тишина, после отведнъж се чу викът на катерица и лекият шум на крила, който отмина навътре из гората.

Бързоходко разбра, че бухалът бе задигнал своята жертва. Обзет от разкаяние, той напусна корените на дъба и хукна напосоки в тъмнината, отчаян от себе си и страшно засрамен от своето малодушие и глупост.

— Докога ще бъде толкова наивен и доверчив? — питаше се той. — И докога всички ще ми се смеят? Как ще погледна сега добрите катерици, как ще срещна чичо Рунтавелко?… По-добре ще бъде да се удавя…

Пред него се изпречи хралупата на един стар дъб. Той се втурна вътре. Чу се хриплив вик. Някой го блъсна по муцуната.

Това бе чичо Рунтавелко. Наранен смъртно от бялката, старият катерик беше избягал тук.