Емилиян Станев
През води и гори (18)

Наказанието на бухала

Вестта за смъртта на чичо Рунтавелко бързо се разнесе между птиците благодарение на бъбривите сойки.

Както беше поръчал, преди да умре, на своите дъщери и синове, още щом съмна, и сойките започнаха да прехвръкват из гората, Гина-Катина им съобщи за станалото през нощта. Тя срещна една стара сойка, която всички наричаха Сийка-Доносчийка, и подробно й разказа за смъртта на чичо Рунтавелко и за отвличането на младата катерица.

Сийка-Доносчийка дори нямаше търпение да изслуша Гина-Катина. Тя се наежи от възмущение, разкряка се и литна из гората да разнесе новината.

Гина-Катина я чуваше как вика из леса: „Позор! Позор!“

След няколко минути цялата гора знаеше за случката през нощта.

Черньо гарванът и Сивоглавецът, предводителят на ятото врани, което нощуваше някъде из гората и което неведнъж беше нападано от бухала, събраха своите орди и вдигнаха тревога. Черните косове пък разнесоха новината между дребния, мирен народец. Те съобщиха за станалото на синигерите, на дърволазките, на кълвачите, че и на кралчетата, най-малките птичета в гората.

Всички търсеха бухала. В една дъбрава враните бяха се събрали със своите братовчеди, гарваните, на съвещание. Сойките скитаха на групи да претърсват всеки кът в гората. Любопитни и възбудени, синигерите и дърволазките пълзяха по стъблата на дърветата и надничаха във всяка хралупа. Преди да започнат да дълбаят гнилите дървета, кълвачите се вслушваха внимателно, а ореховките, близки родственици на сойките, пронизливо пищяха из цялата гора.

Най-сетне на Сийка-Доносчийка се удаде да намери бухала.

Нахранен хубавичко, той беше заспал вън от своята хралупа, в ниските клони на една стара липа, всред най-гъстата и тъмна част на гората.

Щом го видя, Сийка-Доносчийка силно изкрещя и цяла настръхна.

— Убиец! Убиец! Ето го! Ето го! — извика тя и кацна смело над самата му глава.

Бухалът отвори лениво големите си жълто-червени очи, грозно я погледна и презрително се отърси.

— Тук е! Тук е! Дръжте го! — продължаваше да крещи сойката.

Нейният крясък се поде от всички птици. Косовете чипкаха по земята, ореховките се стичаха бързо към мястото, където беше бухалът. Свраките зацъркаха тревожно и една след друга запрехвръкваха над гората. Ето че и Черньо нададе тръбния си боен зов, а след него като черен облак се понесе орлякът от гарвани и врани.

Клоните на старата липа утежаха от накацалите по тях сойки, свраки и гарвани. В листата на околните дървета се гушеха с разтупкани сърца синигерчета, кралчета и чинки. С яките си клюнове кълвачите удряха по сухите клони тъй бързо и тъй често, сякаш биеха барабани.

Черньо нападаше бухала с дрезгаво и сърдито грачене. Враните му помагаха. Всяка птица бързаше да нанесе своя удар върху настръхналия нощен убиец.

Бухалът не виждаше. Дневната светлина, която беше много силна за неговите огнени зеници, го заслепяваше. С полуразтворени криле и настръхнала перушина той се клатеше заплашително на липата и чаткаше със закривения си клюн. В очите му горяха адски пламъци, могъщите му крака, покрити с дребни като козина пера, която ги правеше да изглеждат като че обути в меки чорапи, забиваха ноктите си в клона. На два пъти той се опитва да излети, но птиците не го оставяха. Те го кълвяха непрекъснато и го принуждаваха да се брани. Една стара врана, смела и коварна, искаше да изкълве очите му. Една сврака пък кацваше на гърба му и го кълвеше по главата.

— Подгонете го към края на гората! — командваше Черньо. — Не го пущайте да се вмъкне навътре из леса. Главното е да го изкараме на светло!

Напразно бухалът се опитваше да избяга. Птиците го погваха от дърво на дърво и все по-упорито го принуждаваха да лети към една гола поляна, както настояваше Черньо.

Няколко ястреба и един сокол, привлечени от силната врява, се присъединиха към нападателите. Нощният убиец беше омразен на всички.

Когато се опита да кацне на един бук, ястребите го свалиха от дървото. Голямата му обла глава бе вече разкървавена. Ударите на птиците се сипеха един след друг. Раздърпан, разрошен и жалък, бухалът лежеше на земята, разперил широките си криле, и чакаше последната си минута…