Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (7)

7

— Не, не ми го побира умът! — говорел Токен. — Със собствените си очи видях. И въпреки това не вярвам! Чуваш ли? Ти да не ме мислиш за някоя суеверна бабичка!

— Не, татко — отвърнал Матс.

— Да ми играеха пред очите бели мишки и хвъркати слончета или от някоя бутилка бира да ме гледаха педя-човечета с шапки и бастуни, същински копия на съдия-изпълнителя, бих… тогава бих… може би… Но това сега — не! Не! Не искам да повярвам!

— Добре, татко.

Токен и Матс водели този разговор в квартирата си в рибарското село към десет часа вечерта. Между тях стояла газена лампа с леко потрепващ пламък. Двамата току-що били изяли седем-осем сандвича и следователно отървали кожата за втори път през този ден.

Спасението дошло по здрач с една малка моторна лодка. До появата й Токен седял като зашеметен от всичко преживяно. Щом я зърнал обаче, той изведнъж се отърсил от шока и дошъл на себе си.

— Помощ! — разкрещял се той при приближаването на моторницата. — Помощ! Грози ни гладна смърт! Помощ! Не чувате ли, грози ни… Но ако на борда има жени, моля, по-надалеч — аз съм както майка ме е родила и току-виж някоя от тях припадне, а това не бих желал! Помощ! Помощ!

Моторницата се управлявала от някакво младо момче. Отначало то едва не се стреснало от нисичкия шишко, който подскачал като полудял по пода на дървената къщичка, по-късно обаче с мъка потискало смеха си — накрая не издържало и прихнало, но качило двамата корабокрушенци и ги откарало до рибарското село.

— Не искам да повярвам — повтарял Токен за кой ли път.

— Добре, татко.

— Ами ти, Матс? — снижил Токен глас. — Откъде мислиш, че се вземат тези пари?

— Представа нямам.

— Едно е ясно — подхванал Токен след кратко мълчание. — Бихме могли да си купим фантастична кола. Или знаеш ли какво? Дори самолет! Тогава ще вземем ума на всички от редакцията.

— Но ти не вярваш във всичко това.

— Остави ти тая работа. Вярвам — не вярвам — банкнотите си излизат от твоя джоб, няма да ме питат мен, я!

Двамата се умълчали. Матс съзерцавал пламъка на лампата. Отвън не долитали никакви шумове. Селото спяло като снажен старец, полегнал да дремне край брега. А някъде сред морската шир, в мрака, се издигал остров Вен със залива Бакафал, край който била заседнала „Лейди Нилсон“, полегнала на една страна след първото си плаване.

— Освен това ще устроим нечувано пиршество — продължил Токен. — С черен хайвер, шампанско, пушени филета, пача с червено цвекло, сто и петдесет пиленца…

— Ти забрави нещо. Собственик на панталоните съм аз — прекъснал го Матс.

— Знам, знам, но нима това има значение? Няколко хилядарки повече или по-малко са нищо за теб, нали?

— Няма да има кола, нито самолет, нито пък пиршество! — Матс отново се вторачил в пламъка на лампата. — Там, сред морето, аз вече ти казах какво ще правя с парите. За разлика от теб аз вярвам, че с тези панталони мога да променя света!

* * *

— Не зная откъде се вземат парите — разсъждавал Матс. — Не вярвам да идват от децата, които гладуват. Които никога не са виждали морето и никога не са порили водите му с платноходка като нас. Които са принудени да станат крадци и убийци, за да оцелеят. Които нямат нито бащи, нито покрив над главите си, а живеят като плъхове и умират под бомбите на възрастните. Не, парите не идват от такива деца. Но те трябва да стигнат именно до тях!

Токен дълго мълчал. От време на време поглеждал момчето си. И приглаждал оредялата си коса.

— Нещата, в които вярвам, се броят на пръсти — казал той най-сетне. — А от всичко най-малко вярвам на хората. Само ще се разочароваш. Те ще се сджафкат за парите ти като кучета за кокал. Повярвай ми, аз знам по-добре.

— Да, ти знаеш по-добре — отвърнал Матс, — защото си възрастен, а възрастните не са съвсем наред, отдавна разбрах това. Пък после се чудят ние на кого сме се метнали такива!

— Не ти прилича да държиш такъв език — казал Токен с глас, който трябвало да изразява възмущение.

— Ще ми помогнеш ли? — попитал Матс.

— В какво?

— В един опит. Да се погрижим за онези, които нямат никакви изгледи за по-добър живот. Всичко ще трябва да се върши тайно. Парите ще изпращаме контрабандно. Никой не бива да узнае откъде идват. Ще ми помогнеш ли?

— Звучи доста примамливо — казал Токен. — Стига да не прекараме остатъка от живота си зад решетките. — Замълчал и се покашлял. — И — продължил — да получавам нещо като… хм… заплата, нали разбираш, трябва да…

— Ще получаваш сто крони повече отколкото като редактор. Чисти сметки, добри приятели!

Матс не успял да сдържи смеха си, защото се сетил за продавача на велосипеди.

— Има и още нещо — продължил предпазливо Токен. — Нали знаеш, имам доста дългове. Тежат ми, ще ми е по-леко… да се отдам на новото си… хм… поприще на контрабандист, ако…

— Да уредим въпроса веднага — предложил Матс. — Казвай какво дължиш и към всяка купчинка слагай бележка за кого са парите.

— Сумата може би няма да е много малка — казал Токен, а Матс вече вадел банкноти от джоба си. — Така, да видим сега. Четири полици — една от двеста крони, останалите по петстотин, прави хиляда и седемстотин; знам, че ще ги отброиш вярно. После Готард Бергман от редакцията, дължа му шестстотин, а на стария Йепсон от коректорското отделение триста и петдесет, така. Да не забравим госпожа Свенсон, която чисти у дома — не съм й плащал от… чакай да помисля… май станаха вече цели две години… Да, да.

— Не си й плащал цели две години!

— Ами как да ти кажа… Тя самата не повдига въпрос. Пък и аз гледам да ме няма в къщи, когато идва. Но тя е толкова привързана към теб, че…

— Две години! Значи… Но това е направо възмутително, татко!

— Да, тя сигурно отдавна се е простила с мисълта да получи тези пари… Двайсет крони на седмица, значи… петдесет и две по двайсет… това прави…

— Хиляда и четирийсет крони. А за двете години: две хиляди и осемдесет. Но ние ще й дадем три хиляди!

— Ами че тя веднага ще зареже чистенето!

— Нататък.

— Добре, някои други дългове. На Першон Бакалина дължа някъде около деветстотин… така поне мисля. А като прибавим и някои сметки от кръчмите… нали разбираш, човек не винаги има пари в джоба…

— Започвам да разбирам.

— Тогава да пишем… Да, значи…

Малко след полунощ всички дългове на Токен били изчислени и описани. По целия под лежали купчинки банкноти с бележки отгоре.

Токен заспал веднага. Зад гърба си имал най-невероятния ден в своя живот, ден, за който може би някога, като момче, тайно мечтаел, но в който от дълги години вече не вярвал.

Матс дълго лежал буден. Гледал през пердето изгрева на слънцето — тънко и червено като портокалов резен. И прехвърлял през ума си всичко, което възнамерявал да направи.

Накрая се унесъл. Момчето със златните панталони заспало — присънило му се, че плува сред огромно море, гъмжащо от акули. Затова стиснало здраво възглавницата си. А под нея лежали панталоните.