Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (6)

6

Наближавало обяд, слънцето припичало точно над главите на Матс и Токен и златните му отблясъци пет пари не давали за зеления мрак на морските дълбини.

— Как си, татко? — попитал Матс.

Токен чувствувал оловна тежест в ръцете и краката си и дишал запъхтяно. Не искал обаче да тревожи момчето.

— Криво-ляво — отвърнал той и в желанието си да се усмихне, изкривил устни като писия. — Почувствувам ли, че става напечено, обръщам шкембето нагоре.

Последния час зърнали четири-пет лодки, но макар да махали и викали, никой не ги забелязал.

— Хайде… хайде да си починем малко — предложил Токен.

Известно време почивали. Матс се взирал напрегнато към сушата.

— Ако… ако не успея… да се спася — подхванал Токен, — запомни, че…

— Разбира се, че ще се спасиш!

— Да… но… все пак… човек никога не знае… Оставям единствено… да… за жалост… някои… дългове. За разлика… от друг път… не ми идва наум… дори някакъв разумен… съвет… Само едно запомни… не е толкова просто… да правиш това… което искаш… затова никога не съди хората… Знаеш, че аз… аз… не винаги… съм бил… пример за подражание… но…

— Стига хленчове — прекъснал го Матс. — Какво е това там? Там, отсреща!

— Къде?

— Право пред нас! Наклони малко глава и ще видиш, че нещо проблясва. Това не е ли къща?

— Насред… Край, Матс, положението е ясно. Щом и миражи започнаха да ни се явяват, свършено е с нас! Та докъде бях стигнал? Да… Не винаги съм бил пример за подражание, но…

— Къща е — извикал Матс. — И то не само една. До нея виждам още три други.

Токен се вторачил. Насред морето, забулени леко от маранята, наистина се очертавали четири наколни дървени къщички!

— Сетих се какво е това — възкликнал Матс. — Колко пъти сме минавали покрай тях с лодката! Това са наколните плажни кабинки от началото на века.

— Могъщ си ти, могъщ си — прошепнал Токен, който вярвал в бога само в случай на крайна нужда и дори толкова близко до спасението не успял да изрече друго освен „могъщ си ти, могъщ си ти.“ — Пълен напред! — изкомандувал той и почувствувал как изведнъж оловото от ръцете и краката му се утаило на морското дъно. — Оттук нататък е лесно!

* * *

Двамата лежали на пода на дървената къщичка и гледали в тавана. Последната отсечка, която им изглеждала тъй кратка, се оказала най-трудна.

Вратата зеела широко отворена, но Токен зървал по нещичко от морето само в отделни мигове, защото лежал така, че почти през цялото време гледката оставала закрита от корема му. Матс обаче съзерцавал водната шир и си мислел: „Виж го ти него, морето, как тихичко и спокойно се плиска сега, а само преди половин час бе готово да ни отнеме живота“.

— Дотук добре — проговорил Токен, след като се посъвзел от умората. — Засега отървахме кожата, ето обаче нова опасност: след някой и друг час ще пукна от глад!

Матс се разсмял, като погледнал баща си.

— А на теб май разсъдъкът ти се върна — заключил Токен, след като на свой ред го изгледал.

— Че аз не съм го губил нито за миг.

— А какви бяха онези глупости, дето ми ги дрънкаше насред морето? Мелодии, златни панталони и… знам ли още какво?

— Най-добре да ти разкажа всичко — решил Матс. — Но първо ми отговори на два въпроса.

— Слушам?

— Добре. Ако видиш нещо, което не ти се вярва, и се запиташ дали не сънуваш наяве, обещаваш ли, че няма да скочиш във водата, нито да направиш друга глупост?

— Повече в морето не влизам — отсякъл без колебание Токен. — Някой ден може да се окъпя във ваната, но и това няма да е скоро!

— А обещаваш ли да мълчиш като гроб за това, което ще ти покажа? Докато си жив!

— Обещавам — измърморил Токен и почувствувал, че очите му се затварят от умора след дългото плуване.

— Обещай като хората! А не с прозявка!

— Имаш мъжката ми дума.

— Гледай тогава — казал Матс, пъхнал ръка в джоба си и извадил една банкнота от десет крони.

Токен хвърлил бегъл поглед на парите.

— Десет крони? Затова ли не искаше да си свалиш панталоните? Заради някакви си десет крони! И за такова нещо да рискуваш живота си! Познавах навремето един фотограф, страшен скъперник — захапваше всяко петаче от страх да не е фалшиво, докато накрая счупи златната коронка на единия си зъб, получи възпаление и после…

— Бръкни ти сега.

Токен се попривдигнал и пъхнал ръка в джоба на Матс. Вътре нямало нищо.

— Слушай, стига вече… не се занасяй със стария си… — и онемял.

Бръкнал сам в джоба си, Матс държал в ръка поредната банкнота. Редакторът на рубриката „За дома, за семейството“ Торкел Нилсон, наричан от приятелите си Токен, зяпнал при вида на парите.

— Ловко, няма що — проговорил той след известно време. — Явно не ти липсват занимания, докато аз се бъхтя в редакцията! Откъде си научил този фокус?

Но отговор не последвал. Наместо това Матс мълчаливо започнал да вади банкноти от джоба си и сръчно и старателно да ги реди на купчинки.

Токен седял със зяпнала уста. Някое от джуджетата на Дядо Мраз спокойно можело да влезе през нея, да я затвори след себе си и да се плъзне надолу към стомаха му като по пързалка, без с това да го учуди ни най-малко.

— Нали ти обясних, докато плувахме — казал Матс накрая, — всичко е много просто: аз съм момчето със златните панталони. Собственият ми живот едва ли струва много, но тези панталони са безценни — те могат да променят живота на хиляди хора!