Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (16)

2

Дните между 15-ти август и 1-ви септември се превърнали в период на голямо изпитание за шведските банки и за шведската полиция. През това време във всички валутни отдели из цялата страна царяла почти непрекъснато пълна неразбория. Огромни суми чуждестранна валута се появявали пред очите на банковите чиновници, за да се обменят в следващите минути — сякаш от само себе си — в шведски крони. Първоначално се смятало, че става дума за неколцина преуморени чиновници, но когато странната болест започнала да се проявява във всички банки, било потърсено съдействието на полицията.

Стигнало се дотам, че към банковите чиновници от валутните отдели били прикрепени полицейски инспектори с вече побелели коси. Те стоели до чиновниците и със собствените си ококорени очи наблюдавали как огромни пачки чуждестранна валута внезапно изчезват, а на тяхно място се появяват спретнатите купчинки шведски банкноти.

Печатът и телевизията вдигнали отначало голям шум около странните произшествия, но не след дълго всички свързани с тях съобщения били засекретени. Полицията подозирала, че е изправена пред нов, рафиниран метод за контрабандиране на валута, и за изясняването на случая били привлечени специалисти от цял свят.

По същото време ставали и странни обири навсякъде, където имало повечко пари. Интерпол, ФБР и Скотланд Ярд обособили нови отдели за разследване на тези кражби, но нито един от тях не успял да издири някакви следи. Стотина полицейски инспектори от цял свят излезли преждевременно в пенсия и посветили остатъка от живота си на главоблъскане над въпроса, кой е „Човекът без отпечатъци“, всеобщото прозвище на мистериозния крадец.

Той бил безуспешно преследван от хиляди детективи, които изгризали ноктите си до кръв, преди да проумеят безполезността на всички издирвания и да се преквалифицират като данъчни агенти или посредници при продажбата на коли.

По същото време фондовете за подпомагане на развиващите се страни получавали милионни постъпления, особено в Швеция, където се стигнало до разрастване на организациите и увеличаване броя на щатните им служители. В крак с притока на средства нараствали и заплатите и изведнъж изненадващо много хора започнали да проявяват интерес към проблемите на развиващите се страни и да се прехвърлят на работа в този сектор.

В парламента се изразявало безпокойство, че курсът на кроната ще падне, след като от страната изтича толкова много шведска валута. Мнозина настоявали, разбира се, тайно, за спиране на помощта за третия свят и също така тайно обвинявали шведския народ в „безразсъден идеализъм“.

Може би се учудвате, че всички тези събития не са предизвикали навремето подобаващата сензация, но в един свят на кървави революции, сватби на принцеси, войни, полети до Луната и световни първенства по футбол те изглеждали съвсем незначителни, пък и нямало някоя умна глава, която да направи логическата връзка между отделните „дребни произшествия“.

* * *

И така, Матс и Токен продължавали да работят с пълна пара. Те кръстосвали страната надлъж и нашир, пускали своите писма и се борели за честта на Нилсонови, Свенсонови, Хансонови, Андершонови, Юхансонови, Петершонови и всички други фамилии. Токен проследявал събитията по света от страниците на „Сконес Дагблад“. Грижливо изрязвал съобщенията и постепенно — за пръв път откак се помнел — портфейлът му започнал да се издува.

В Гьотеборг Токен попаднал на поредното съобщение.

— Ей, слушай — обърнал се той към Матс. — Предстои откриването на училището „Торкел Матсон“ в Бара Неуда. Пишат, че сградата била издигната за рекордно кратък срок. Тя ще приюти седемдесет сирачета. Тържествената церемония ще се състои този петък.

— Седемдесет ли, не е много — измърморил Матс.

— Заминаваме, а?

— За Бара Неуда? Че това са десетки хиляди километри.

— По дяволите, нали това е нашето училище! За всичката работа не ни ли се полага малко удоволствие, а? Ако вземем самолета, ще загубим най-много два дни.

— Добре — колебливо се съгласил Матс. — Щом ти казваш, нали си бил в Африка.

— Това беше отдавна — побързал да се застрахова Токен. — Много неща съм забравил. А сега да се стягаме. Ще трябва набързо да се екипираме с бели плантаторски шапки и предпазни мрежи срещу москити.

* * *

Същата вечер двамата съдружници отлетели за Копенхаген, а оттам за Кайро.

Кайро ги посрещнал с четирийсет градуса на сянка и Токен и Матс веднага нахлупили плантаторските си шапки. Токен освен това забулил лицето си с мрежата срещу москити. Твърдял, че го е страх от ухапването на мухата цеце, която разнася сънната болест.

Големият град кипял от живот, но като че ли никой от жителите му не знаел къде се намира Бара Неуда. Най-малкото нямало въздушна линия до там.

— Мога обаче — предложил чиновникът, с когото разговаряли — да ви запозная с един мой братовчед, който прави полети из цяла Африка. Ако той не може да ви оправи, никой друг не е в състояние да ви помогне.

— Добре — съгласил се Токен. — Води ни тогава при твоя всемогъщ Фараон.

— Кого имате предвид? — попитал мъжът.

— Един от юначагите, които построили пирамидите — отвърнал Токен.

— Тъй значи — казал чиновникът. — Братовчед ми се казва Хамад и не е строил никакви пирамиди, затова пък умее да лети. Ще ме последвате ли, дебели ми господине и млади момко?

В околностите на Кайро, на една малка, пожълтяла от слънцето поляна Матс и Токен се запознали с Хамад. Нисичък, мургав мъж, който не спирал да се смее и говорел доста завалено английски.

— Торкел Нилсон от шведския вестник „Сконес Дагблад“ — представил се Токен. — Бързаме за една много важна церемония в Бара Неуда.

— Бара Неуда ли — възкликнал Хамад и се разсмял. — Проклета дупка. Да, да, всички, които искат летят за там, не ще питане, луди, но аз возя всичко: маймуни, луди, да, да. Струва двеста долара — и на маймунска, и на луда глава.

— Момчето не може ли да се вози с половин билет? — попитал Токен, като посочил Матс.

— Може, може — казал Хамад и се разсмял. — Той много беден. Аз отдалеч вижда. Вехти панталони. Да, да, аз има око за хора!

— Да тръгваме тогава — подканил Токен.

Влезли в един малък хангар. Вътре видели доста поочукания двумоторен самолет.

— Ето, господа — казал Хамад. — Този самолет носи име „Синята светкавица“ и досега падал три пъти. Но продължава да лети. Качвайте се, моля.

— Ох, не знам — измънкал Матс колебливо. — Не ми вдъхва много доверие… А ме чака още много работа.

— Глупости — прекъснал го Токен. — Със самолет е по-сигурно, отколкото с влак. Хайде, качвай се.

Двамата се качили. На Матс му направило впечатление, че Хамад се запътил към витлата. Повъртял се около тях петнайсетина минути, после заредил резервоарите, покатерил се в пилотската кабина, свалил очилата от челото си и отворил стартовата клапа на двигателя. В продължение на десет минути самолетът не помръднал, а само бръмчал вътре в хангара. Хамад се извърнал назад.

— Да, да — казал той. — Да видим дали ще тръгне.

Разсмял се като на особено сполучлива шега, пуснал изведнъж двигателите да работят с пълна мощност и преди Матс и Токен да осъзнаят какво става, „Синята светкавица“ изскочила от хангара и се понесла напред през поляната.

— Ха-ха-ха — разсмял се Хамад. — Излязохме! А сега нагоре! Ха-ха-ха!

И самолетът бавно се издигнал. Прелетял над Кайро и като описал широка дъга, насочил носа си на юг. Пътуването към Бара Неуда започнало.

* * *

Това била първата среща на Матс с Африка. Оказало се, че тя никак не отговаря на представите, които си бил изградил от многобройните разкази на Токен за безкрайни зелени джунгли или кафяви савани със заснежени върхове на хоризонта.

Наместо това под тях се простирал черен пейзаж, рядко разнообразяван от малки зелени оазиси. На изток се мержелеела бледата жълтокафеникава ивица на крайбрежието. Летели на много малка височина, над села и градчета, стопански сгради и хамбари и изведнъж под тях отново се ширвала черната пустош, пропъстрена от много малко зеленина.

— Да, да — обадил се Хамад. — Четири часа. Приблизително. Ако изобщо стигнем, да, да.

И отново се разсмял.

— На този май нещо му хлопа — казал Токен на шведски. — Слушайте, Хамад, не можете ли да летите малко по-нависоко, ами че ние направо бръснем върховете на дърветата.

— Разбирате ли, многоуважаеми шишкави господине, нависоко лошо. Тогава: Бууум — прааас! А ниско само: Бум-бум-бум-бум-бум, е? Ха-ха-ха!

— Очевидно от малко се развеселява. Само пръст да му покажеш, и ще умре от смях — измърморил Токен. — Многоуважаеми шишкави господине, ще му кажа аз на него!

Дълго време никой от тримата не проговорил. Изведнъж единият мотор млъкнал. Самолетът закриволичил и бавно започнал да губи височина.

— Ще поемете ли кормилния лост, многоуважаеми шишкави господине? — попитал Хамад. — Аз веднага ще се погрижа за бум-бум-бум-бум-бум. Ха-ха-ха!

— Ка… какво иска да каже? — уплашил се Токен.

— Дръж лоста — пояснил притеснено Матс.

Токен хванал лоста и го стиснал с всички сили. Хамад отворил люлка и почти изпълзял върху крилото. Така успял да стовари три ритника върху капака на двигателя. На третия път моторът отново забоботил.

— Няма страшно — успокоил ги Хамад, след като отново заел мястото си. — Много по-лошо, когато се откачат витла.

— Да се откачат витлата! — ужасил се Токен.

— Да. Но не се бойте, многоуважаеми шишкави господине, аз завързал витлата с дебело въже. Сигурно издържат, да, да.

— Слушайте сега пък вие, многоуважаеми кльощави господине — не издържал Токен. — И вие имате дебелоочието да искате по двеста долара за един такъв… такъв самоубийствен полет?!

— Ой-ой-ой — разсмял се Хамад. — На вас глава за нещо служи, а? Ако ние: Бууум — прааас! И със, и без двеста долара, все тя, а? Мислите мене мошеник?

— Да, точно така!

— Добре. При следващо спиране мотора всеки ритник струва петдесет долара. Иначе Хамад отказва рита. Разбрано?

— Разбрано — казал Токен едва чуто и си помислил, че това, дето го пишело някъде за по-голямата сигурност на самолетите в сравнение с влаковете, е чиста лъжа.