Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (20)

6

— Не ми се хареса онова съобщение преди няколко дни — подхвърлил Токен. — Какво ще кажеш следващия месец да почиваме?

— Не — отсякъл Матс. — Ще работим по-усилено от когато и да било. След една седмица свършва ваканцията. Дотогава искам да разпратим още двайсет милиона!

— Но, Матс…

— Ако не ти стиска, не те задържам!

— Трябва да ти разкажа нещо. В Кайро…

— Няма нужда. Достатъчно ми е и това, което видях в Бара Неуда. Никога няма да се откажа! Никога!

Били спрели колата малко преди Мьолбю. Токен крачел неспокойно напред-назад.

— Вече са по следите ни — не се предавал Токен. — Чувствувам го с гърба си. Сърби ме едно такова особено, значи спукана ни е работата. Веднъж пак така ме сърбеше гърбът и на следващия ден си счупих крака, та оттогава си знам…

— Качвай се, продължаваме.

— Но трябва да ти кажа…

— Хайде, татко.

Токен въздъхнал. Двамата се качили в колата и подкарали на север към Стокхолм. Денят бил мрачен и ветровит, дъждовните облаци — ниско схлупени над земята.

Матс се разположил отзад и започнал да вади от джоба си стотачки. Подреждал ги най-грижливо върху седалката — по сто на всяка купчинка.

* * *

Забелязали преследвачите си за пръв път в Сьодертелие. Матс слязъл от колата да пусне поредния плик. Когато се качвал обратно, мярнал през няколко пресечки един сив „Мерцедес“, паркиран до тротоара. Не му обърнал особено внимание, но преди да потеглят, Токен помолил:

— Я виж дали не идва нещо отзад.

Матс се обърнал.

— Чисто е — казал той.

В същия миг обаче „Мерцедесът“ бавно се откъснал от тротоара и подкарал след тях.

— При първа възможност завий наляво — казал Матс.

— Защо?

— Искам да проверя нещо.

На следващата пряка Токен завил. След петдесетина метра Матс се обърнал и отново видял сивата кола.

— Завий надясно и давай към главното шосе.

— Що за глупости?

— Струва ми се, че ни преследват — пояснил Матс.

— О, небеса, о, небеса, знаех си аз!

Излезли на главното шосе и Токен подкарал по-бързо. Сивият „Мерцедес“ също дал газ и бързо ги догонил.

— Като излезем на магистралата, дай пълна газ — казал Матс.

Токен натиснал педала до долу, но в огледалото забелязал, че преследвачите няма да допуснат разстоянието между тях да се увеличи.

— Стана тя една в Кайро — промълвил Токен. — Не си спомням много добре, но аз…

— Но ти какво?

— Имаше там един симпатичен тип. Мисля, че Бъстър се казваше.

— Какво ме интересува той?

— Не си спомням много добре, но мисля… мисля, че… че споменах нещо за твоите… твоите панталони… така само, позагатнах.

— Татко, но нали ми обеща!

Навън вече се смрачавало и дъждът лекичко ръмял.

— Де да беше толкова просто — заоправдавал се Токен. — В край на краищата и аз съм само човек. Отрязана ли ми е квитанцията, шефе?

Матс се разсмял.

— Запазваш службата — казал той. — А ако се откачим от тези, ще има и увеличение на заплатата.

— Май бих предпочел да ми отрежеш квитанцията — измърморил мрачно Токен. — Не виждам много как бихме могли да им се изплъзнем.

— Карай към Стокхолм — казал Матс. — Там по̀ може да ги заблудим!

В Стокхолм започнала сериозната гонитба. „Мерцедесът“ не се отделял от колата на Токен, сякаш тя го теглела с магнит. Токен криволичел ту наляво, ту надясно, тъй че накрая почти му се завил свят. Мракът се бил сгъстил напълно, но фаровете на преследвачите изглеждали като залепени за задното стъкло на Токен.

Изведнъж двете коли се озовали извън Стокхолм и продължили гонитбата по нещо като магистрала.

— Къде сме? — попитал Токен.

Матс извадил джобното фенерче и осветил картата.

— Виждаш ли някаква табела? — попитал той.

— Преди малко ми се мярна „Нака“.

Матс продължил да изучава картата.

— Лоша работа тогава — казал той накрая. — Излиза, че се намираме на полуостров и друг път за връщане освен този няма!

— О, небеса, о, небеса — възкликнал Токен и натиснал педала на газта докрай.

Карали двадесет минути, без да разговарят помежду си. Преследвачите поддържали разстоянието от трийсетина метра между двете коли.

— След малко идва отклонение вляво — казал Матс. — Да опитаме, а? Щом завиеш, изгаси светлините. Ако не друго, можем да спечелим поне малко преднина.

Токен не блестял с някакви особени шофьорски умения. Стиснал обаче зъби, взел завоя на две колела и изгасил светлините.

— Нищо не виждам — изпъшкал той. — Имаше ли някаква полза?

— Не — казал Матс. — Можеш отново да запалиш светлините. Следват ни плътно.

Пътят непрекъснато криволичел. Дъждът се усилил.

— Стрелката на резервоара — забелязал Токен. — Сочи на празно.

— Все едно — отвърнал Матс. — Това е задънена улица. Шосето свършва след малко при брега.

* * *

Пътят наистина водел само до върха на носа, а бензинът свършил петдесет метра преди края му. От долната страна на шосето светел прозорец, всичко останало тънело в непрогледен мрак.

Моторът изпуснал последна въздишка и замлъкнал, вътре в колата Матс и Токен различили ясно два шума: бавното кълколене на плискащата се в някакъв кей вода и тихото бръмчене на един сив „Мерцедес“, който изникнал до тях като призрак.

— Кажа ли „давай“, хукваме надолу към къщата — прошепнал Матс.

— Ако се предадем, може да отървем кожата — смънкал Токен.

— Ще я отървем, и то не само нея! Излез от колата и ги заговори пръв, попитай какво искат. Аз ще се измъкна от другата страна. Виждаш ли къщата?

— Аз… аз ли… да по… поговоря с тях?

— Слизай вече! Те не се интересуват от теб!

Токен слязъл от колата с разтреперани колене. В същото време от сивия „Мерцедес“ се изсипали трима мъже.

— Ка… ка… как… во искате? — попитал Токен със странно писклив глас.

— Вие ли сте Торкел Нилсон? — попитал единият от мъжете, като излязъл крачка напред.

— Да… да. Но кой по… по дяволите, сте вие?

— Това няма значение. Къде е момчето?

— Мом… чето?

— Искам да поговоря с него.

— За какво?

— За едни панталони!

Матс, който междувременно успял да заобиколи колата изотзад, насочил в този миг запаленото джобно фенерче право в лицето на мъжа и той вдигнал ръце към очите си като прободен в гърдите.

— Давай! — викнал Матс и хукнал надолу към къщата.

Токен подскочил като ужилен от тази малка думичка. Изведнъж хукнал и се понесъл с всички сили надолу по склона. Топуркал с малките си, къси ходила, та цялата земя се тресяла. След двадесет и пет метра профучал покрай Матс като топовен снаряд и само мигове по-късно натиснал звънеца. С идването на Матс вратата се отворила и отвътре долетял женски глас:

— Улуф, пациент за теб!

Бащата и синът нахълтали едновременно през вратата, Токен влетял в стаята като тапа, но бързо се обърнал и шумно затръшнал вратата.

— Най-добре да заключим — казал той задъхано и превъртял ключа, като не забравил да се поклони на жената.

— Пациенти, Улуф!

Млад, нисък на ръст мъж влязъл от една друга стая.

— Какво има? — попитал той.

— Сърцето — изпъшкал Токен. — Почти спря.

— Значи сега вие сте почти мъртъв — заключил лекарят и с лека усмивка изгледал нисичкия редактор на рубриката „За дома, за семейството“.

— Точно така, докторе — казал Токен, — точно така. Най-добре позвънете веднага за линейка. Остават ми броени минути, това е ясно.

— Вижте какво — казал лекарят, — оттук чувам лудото биене на сърцето ви, така че по-добре ми кажете направо за какво сте дошли!

— Въпросът е на живот и смърт — настоявал Токен и се престорил, че ще припадне всеки миг.

— Преследват ни — казал Матс.

— Полицията?

— Не.

— Така кажете. Ей сега ще позвъня на полицията.

— Няма смисъл — казал Матс. — Полицията не може да ни помогне с нищо.

Младият лекар ги изгледал изпитателно. След това надзърнал през прозореца. Горе на пътя блестели четири фара. На светлината им различил смътни фигури, призрачни като сенки.

— Необходима ни е помощ — казал Матс.

— По външния ни вид ще познаете, че сме почтени хора — казал Токен и се изпъчил за по-внушително.

Лекарят се усмихнал.

— И с какво мислехте, че мога да ви бъда полезен?

— Като ни снабдите с лодка — казал Матс.

— Какво — и дума да не става! — възкликнал Токен. — За лодка не ща и да чуя, парен каша духа.

— Лодка — повторил Матс.

Настъпило кратко мълчание.

— Не — възразил решително лекарят. — Избирайте: или си вървете, или ще извикам полицията.

— Ако не ви вдъхва достатъчно доверие почтената ми физиономия, ще завещая един ден бъбреците ми да се вземат за присаждане — започнал отново Токен.

Докторът се запътил към телефона, без да го слуша какво говори.

— Почакайте малко — казал Матс. — Вие като лекар сте задължен да пазите тайна, нали?

— Що се отнася до пациентите ми, да.

— Искам да поговорим малко насаме.

— Знам ли какво ще направи този, другичкият, през това време? — казал лекарят и кимнал към Токен.

— Този, другичкият, е баща ми. Можете да му имате пълно доверие, докторе.

Младият лекар се поколебал още малко. Накрая отворил вратата към една съседна стая и поканил Матс вътре.

Останали в другата стая десетина минути. Когато излезли, челото на лекаря било набраздено от бръчки и той изглеждал доста объркан.

— Да, да — казал съчувствено Токен. — И на мен не ми се вярва, докторе!

 

 

— Можете да вземете лодката ми, тя не е голяма, с извънбордов мотор, но в резервоара й има достатъчно бензин, за да стигнете до Стокхолм. Вероятно са обградили къщата. Недалеч оттук обаче се издига стар хамбар, до който можете да се доберете през мазето и един подземен тунел. От хамбара до кея има само петдесетина метра. Първо гребете с веслата, за да не вдигате шум, а като се отдалечите малко, пуснете мотора. В залива дръжте прав курс, а като излезете от него, завийте надясно и ако не се отклонявате повече, ще стигнете бързо в града. Докато вие се измъквате през мазето, аз ще изляза на стълбите, за да отвлека вниманието им.

— Ви… вие, докторе, имате кураж да излезете навън? — попитал със заекване Токен. — Ами ако носят огнестрелно оръжие? Не, не искам, докторе, кръвта ви… да… да ми тежи на съвестта!

Лекарят го изгледал с усмивка.

— Ех и вие, закъде сте без вашето момче! — възкликнал той. — Ще стискам палци! — А към Токен смигнал: — И на мен не ми се вярва. Но затова пък имам вяра в момчето.

— Благодаря, доктор Йоберг — казал Матс.

* * *

Двамата съдружници стигнали благополучно до кея, отвързали лодката и с гребане се отдалечили от брега. Все тъй валяло. От двете страни на залива се издигали мрачни скали.

— Запали мотора — прошепнал Матс.

— По дяволите, не мога да напипам стартера! А, ето го! Сега ще видим.

И Токен дръпнал стартера. Моторът избоботил веднъж, но веднага млъкнал.

— Опитай пак! По-живо!

Токен отново дръпнал стартера. Кратко избоботване. И после пълна тишина, нарушена малко по-късно от забързани стъпки надолу към брега.

— Сега или никога!

Токен изкарал една дълга ругатня, но моторът не се трогнал. Не му отговорил дори с въздишка. Токен го разтърсил с ритник, по примера на Хамад. Но освен дето натъртил палеца на крака си, друго последствие нямало. Отново изпсувал. Заплюл чудовищния мотор и още веднъж дръпнал с всички сили стартера. Ново избоботване, което бавно замряло.

Матс доловил по шумовете откъм брега, че хората на сушата не бездействуват. Чул се глух грохот, който постепенно нараствал, и въпреки завесата на дъжда Матс различил очертанията на голяма моторница, която бавно порела с вълнореза си водите към тях.

Токен направил нов опит. И този път успял. Малката лодка отскочила напред и Токен дал курс към открито море.

— Спри я — извикал Матс.

— Ти май не си с всичкия си!

— Точно обратното! Спри я! Намали газта, но не изключвай мотора!

Токен поклатил глава, но намалил газта.

— Откраднали са моторница — пояснил Матс. — Така всички шансове са на тяхна страна.

— Знаех си аз — измърморил Токен. — Този сърбеж на гърба.

— Слушай сега — казал Матс. — Положението не е съвсем безнадеждно. Те искат да пипнат мен, по-точно панталоните ми. Завържи руля така, че лодката да държи прав курс. Аз ще скоча във водата и ще се държа за релинга откъм кърмата — внимавай само да не засегнеш с витлото краката ми. Когато ни догонят, изправи се и почни да викаш към брега. Все ще измислим нещо. Да речем „Върни се, Матс, безсмислено е!“ — или нещо такова. Ако се хванат на тази въдица и завият към брега, за да ме търсят, пусни мотора на пълни обороти и остави лодката да зацепи напред. А ти скачай във водата и плувай към сушата.

— Па… пак ли ще раз… разговарям с тях!

Матс обаче бил вече във водата. Лодката плувала съвсем бавно. Изведнъж от моторницата включили два ярки прожектора. Опипващите им лъчи се плъзнали по тъмното водно огледало.

Заслепен от ярката светлина, Токен не виждал нищо, но чувал, че моторницата приближава. Изправил се, свил ръце на тръба и се провикнал към брега: „За мен не бери грижа, Матс! Спасявай се както можеш! Не им се давай!“

— Момчето не е в лодката — чул се глас.

— Ами морука?

— Плюя аз на морука! Насочи прожекторите към сушата! Невъзможно е да е доплувало до брега!

Лодката отново потънала в мрак, Токен пуснал мотора на пълни обороти, изчакал го да ревне истински и чак тогава скочил във водата и заплувал към сушата.

От моторницата се чули възбудени гласове:

— Бягат, след тях!

И тя се понесла с пълна скорост след малката лодка, която вече порела водите на залива.

* * *

— Добре се справих — похвалил се Токен.

— Страшен си, татенце — съгласил се Матс и се разсмял.

Вече на сушата, те все още чували далечното боботене на моторницата откъм морето. Прожекторите хвърлили върху водата отблясъци с големината на монети от две крони.

— Ще ми станат само на банда! — заканил се Токен с леденостуден глас, сякаш искал да каже: „Да ми паднете вие, един по един в миша дупка ще ви навра!“ — Да, да — продължил той. Няма да оставим колата им на произвола, нали?

— Точно така, ще се погрижим за нея — съгласил се Матс. — Но първо трябва да уредя една работа. Да се разплатя за лодката.

— Пак да влезеш в къщата?

— Не, ще пусна парите в пощенската кутия.

Токен седнал в „Мерцедеса“, отпуснал се блажено и се почувствувал на седмото небе от щастие, когато открил, че ключовете висят на таблото.

— Хе-хе — подсмихнал се той.

Матс бързо се върнал.

— Колко му остави? — полюбопитствувал Токен, като същевременно запалил мотора.

— Това си е тайна между мен и доктор Йоберг — отвърнал Матс. — Една малка част от парите е обезщетение за лодката, останалата — възнаграждение за това, че ми повярва. А сега да вървим. Може би ще успеем да хванем последния влак.

— Какъв влак?

— За Малмьо — обяснил уморено Матс. — Искам да се приберем у дома. Да имаме някаква крайна цел.

— Но не разбираш ли, че първо там ще ни потърсят?

— Забравяш физкултурния салон — казал Матс. — Там ще подготвим последната си голяма пратка. А след това ще заминем — за Норвегия, или може би за Дания. Искам обаче още веднъж, за последен път, да си бъда у дома.