Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (5)

5

Когато се събудил на следващия ден, Матс видял празното легло на баща си. Облякъл се бързо и излязъл.

Навън го посрещнал горещ летен ден. Долавяли се миризмата на водорасли, уханието на насмолени рибарски мрежи и соленият полъх на напеченото от слънцето море.

Вятърът духал покрай брега, но нещо капризничел: знаменцата на платноходките трептели непрестанно и не знаели накъде да се ориентират.

Матс не пеел на глас. Долавял обаче вътре в себе си някаква странна мелодия. Заслушал се в нея, докато слизал към пристанището. Тя звучала игриво, както подобавало за такъв прекрасен ден. Но в нея се таели и други нотки. От време на време се леела по-мудно, като че ли замислена за нещо, и тогава зазвучавала тъжно.

Матс поклатил глава и помислил: „Трябва да съм луд, щом се поддавам на такива мелодии, аз, дето мога да получа всичко, стига само да бръкна в джоба си“.

Токен се суетял нещо на борда на „Лейди Нилсон“. Около него се въртял възрастен рибар, който ръкомахал и обяснявал. Старият човек ту избухвал в смях, с които огласял цялото село, ту клател мълчаливо глава. Токен се чешел по тила.

— Рано си се надигнал — подхвърлил Матс.

— Освежавам паметта си — отвърнал Токен.

— Хи-хи — прихнал старият рибар.

— Тихо, Юнсон — смъмрил го Токен. — Ето ти пет крони. Вземи да се почерпиш и престани да се кикотиш.

— Хи-хи — не се сдържал Юнсон, но взел петте крони. — Щом възнамерявате да излезете в морето, значи има за какво да ми плащате, хи-хи.

— Как така, за какво да ти плащам?

— Да докарам публика, то се знае! Хи-хи!

— Още едно „хи-хи“ и повече няма да видиш почерпка от мен — разсърдил се Токен с пламнало лице.

Юнсон начаса млъкнал, слязъл на кея, застанал на припек и загладил брада.

— А сега да вдигаме котва — предложил Токен. — Вятърът е добър. Духа отляво на борда. Ветрилата са стъкмени, рейките и възлите подготвени. Вдигай котва, Матс!

— Хи-хи — изкикотил се Юнсон от кея, но тъй тихичко, че само Матс го чул.

* * *

Яхтата бавно запорила водите на пристанището, управлявана с малкото ветрило. Като подминали вълнолома, Токен издигнал и голямото ветрило — вятърът веднага го издул и „Лейди Нилсон“ се понесла като стрела през пролива.

— Трябва да се държи здраво — подвикнал Токен.

Той стискал с две ръце гафелното въже, което започнало да жули ръцете му.

— Дай курс право към Вен — викнал той след малко на Матс и посочил острова, който се намирал на средата на пътя между селото и датския бряг.

Водата около носа на „Лейди Нилсон“ се пенела, тя се носела с лекота по вълните.

— Ако трябва през цялото време да стоя така и да стискам въжето, голям зор ще видя — казал Токен, завързал въжето, поел си дълбоко дъх и запалил цигара.

— Дръж курс право към Вен — дал той наставления на Матс. — Като му дойде времето, ще направя маневра и ще се отклоним, но засега има още много път.

— Държа курса — казал Матс. — Само че румпелът нещо заяжда. Не мога да го помръдна.

— Проста работа — откликнал Токен. — Идвам!

Той направил няколко крачки към кърмата. В следващия миг вятърът връхлетял като граната, улучил платното и го издул на фуния. „Лейди Нилсон“ полегнала на една страна тъй рязко, че релингът й се потопил във водата. Токен веднага загубил равновесие, направил със залитане няколко крачки напред-назад и цамбурнал в морето. Матс политнал най-напред към релинга, сетне успял да се вкопчи в края на някакво въже, но бавно се изпързулил и цопнал и той във водата. Имал чувството, че кожата ще се отлепи от ръцете му и се принудил да пусне въжето.

„Лейди Нилсон“ профучала покрай него с издути платна с курс право към остров Вен.

На няколко метра от Матс изникнала главата на Токен.

— След нея! — провикнал се той. — Дръж я! Давай по-бързо!

Но „Лейди Нилсон“ била вече на стотина метра пред тях. Тя порела водите надълбоко и се носела стремително напред, сякаш очаквала специална награда за това.

Токен не я изпускал от очи, докато трескаво опитвал да се задържи на повърхността.

— Мръсница такава, не я е срам — извикал той. — И тя като всички други жени! Пфу!

И избълвал няколко литра балтийска вода, които се върнали там, откъдето били дошли.

— Ей, татко — обадил се Матс, който въпреки цялото бедствено положение едвам се сдържал да не прихне. — Ей, татко, това ли беше твоето „отклонение от курса“?

Токен не му отговорил.

* * *

Двамата наблюдавали известно време „Лейди Нилсон“, която се носела с шеметна скорост към остров Вен.

— Колко далеч ли е сушата? — попитал накрая Токен.

— Далеч ми се вижда. Най-малко няколко километра.

— Трябва само да запазим хладнокръвие — казал Токен.

— Нищо по-просто от това — отвърнал Матс. — Водата е доста хладничка и ще ни помогне.

— Най-напред трябва да си свалим дрехите. После ще плуваме бавно към сушата. Все ще мине някоя лодка. Хайде, събличай се, Матс.

И Токен започнал да сваля дрехите си. Първо обувките, след това панталоните и ризата.

Матс хвърлил обувките и съблякъл ризата.

— Панталоните също — подканил го Токен. — Те най-много пречат.

— Аз съм добър плувец — отвърнал Матс. — Няма да си събувам панталоните.

— Без глупости, моля те. Сваляй ги.

— Няма.

— Ама ти не разбираш ли, че е въпрос на живот и смърт? Да не смяташ да рискуваш живота си заради едни стари панталони!

— Опасно за живота е да се говори толкова много — излишно хабене на сили — отсякъл Матс. — Най-добре да плуваме към брега.

Двамата заплували, без да говорят повече. Намирали се наистина доста навътре в морето. След повече от час брегът изглеждал все тъй далеч.

Над главите им припичало слънцето. От време на време прелитала по някоя чайка, впервала надолу жълтите си очи и ги изглеждала.

— А сега за почивка да се отпуснем малко по гръб — предложил Токен. — Как си?

— Добре. Само дето ми е студено.

— Събуй най-сетне панталоните.

Матс не отговорил нищо.

— Не разбирам какво те прихваща — казал Токен загрижено. — Винаги си ме слушал безропотно като кученце, а сега… Даден ти е само един живот, доколкото все още може да се каже, че го имаш. А панталони на този свят колкото щеш.

— Дори да не се спасим… — подхванал Матс.

— Разбира се, че ще се спасим — възразил нервирано Токен.

— Дори да не се спасим — продължил неумолимо Матс, — стига ми и тази чудесна седмица. Най-щастливата в живота ми. Малко момчета могат да се похвалят със същото.

— Какво общо има това с панталоните ти?

— Върти ми се нещо в ума — продължил Матс, без да отговори на въпроса на баща си. — Върти ми се в ума от много време насам, без да мога да го изкажа.

— Ти какво, на всичко отгоре и като смахнат ли ще ми говориш — стреснал се редакторът на рубриката „За дома, за семейството“ във вестник „Сконес Дагблад“, тъй както се полюшвал сред водите на Йересундския пролив с огряно от слънцето шкембе.

Той изгледал дребничкото си, слабичко момче, което за няколко дни успяло да придобие малко цвят на лицето. И в очите му доловил нещо странно.

— Все тази мелодия — промърморил Матс на себе си.

— Каква мелодия?

„Сигурно е от уплахата, пък може и да е послънчасало момчето — помислил Торкел Нилсон. — Хубаво се насадихме, как ще се оправям сега!“

— Мелодията — обадил се отново Матс. — Можеш да получиш каквото ти душа иска. Всичко. Но това не е достатъчно.

— Най-добре пак да се обърнем по корем и да плуваме — казал Токен още по-притеснен.

Плували известно време, без да разменят нито дума.

— Но това не е достатъчно — промърморил отново Матс на себе си.

Токен го изгледал под око.

— Всички деца би трябвало да имат една такава седмица в живота си — продължил Матс. — Поне веднъж да им се даде възможност. Това е, което ми се е въртяло в ума, без да мога да го изкажа. Всички деца по света.

„Най-добре да си мълча — решил Токен. — Момчето си е загубило ума.“

— Навсякъде по света има деца като мен, които умират от глад — не спирал Матс. — Те нямат никакви изгледи за нещо по-добро. Но ако сега успеем да се справим, обещавам, че няма да стоя със скръстени ръце. Разбираш ли, татко, трудно е да се обясни, но тези панталони… те са… Разбираш ли, аз съм момчето със златните панталони. Аз мога да помогна на всички тях!

Токен мълчал и не се обаждал. „Голяма работа, ако един одъртял, почти алкохолизиран редактор на някаква си рубрика «За дома, за семейството» се удави в Балтийско море. Това няма да е никаква загуба — мислел си той. — Виж, момчето е друго нещо. То заслужава да доживее по-добри времена“.

Токен въздъхнал. Тревожело го, че момчето може да не издържи на такова маратонско плуване. А още повече това, че то сякаш било загубило разсъдъка си.