Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (17)

3

— Това под нас е Бара Неуда — казал Хамад. — Сега аз ще изключа двата мотора, защото съм пестелив човек. И „Синята светкавица“, мойта птица, ще се приземи със своите яки криле. Завързал съм ги със стоманена тел, да, да.

— О, небеса, о, небеса — прошепнал Токен и замижал.

Матс погледнал надолу. Бара Неуда се оказало малко село — петнайсетина-двайсетина къщи, изложени на най-големия пек сред голото поле. На стотина метра от селото се виждала мръснокафява река.

Завързаните криле изпукали, но не поддали и „Синята светкавица“ се приземила съвсем безшумно и плавно върху пясъчните дюни край селото. Токен продължавал да мижи. Матс го сръчкал.

— Пристигнахме, татко.

— Точно така — потвърдил и Хамад. — Ой, ой, ой — какви знамена, какви чудесии!

Слезли от самолета и се запътили към селото. То като че ли цялото пърхало от толкова много знамена. Край голяма, ослепително бяла сграда се издигали двадесетина пилона с шведски знамена, развявани нависоко от слабия ветрец.

— Много странно знаме — казал Хамад. — Какво ли ще е?

— Слушайте, многоуважаеми кльощави господине — докачил се Токен, който постепенно идвал на себе си. — Това е знамето на моята родина. Свали шапка, Матс!

— Хайде без глупости.

— Шведското знаме — изпъчил се гордо Токен и свалил плантаторската си шапка. Почувствувал обаче палещите лъчи на слънцето върху голото си теме и се принудил отново да я нахлупи.

— От коя страна? — все още не разбирал Хамад.

— Швеция! Никога ли не си чувал.

— Не.

— Най-богатата страна на света. С най-старата демокрация. С най-стария крал. Шведското високо качество и греховност са световноизвестни. Ние сме по-цивилизовани от всички други народи.

Токен се повдигнал на пръсти и напрегнал паметта си — дано се сети още нещо.

— Виж ти — казал Хамад със задоволство. — Ами че вий страшна работа. Екстра категория — петдесет долара отгоре, така де. Това за вас нищо, нали?

— Слушайте, многоуважаеми… — кипнал Токен.

— Аааа — прекъснал го Хамад, — бива ли тъй, разпри пред това знатно знаме, не, не, не, не бива!

* * *

Бялата сграда насред селото очевидно била училището. Около двора му се издигала почти двуметрова ограда от стоманена мрежа. От външната страна към нея се притискала огромна тълпа в очакване на тържественото откриване.

Токен, Матс и Хамад си пробили път към една вратичка, охранявана от двама негри с полицейски униформи.

— От вестник „Сконес Дагблад“ — пояснил Токен и показал журналистическата си карта. — Това са помощникът и шофьорът ми.

Пуснали ги да влязат. Пред входа на училището се издигала ораторска трибуна с микрофон. Матс се огледал и открил високоговорителите в четирите краища на оградения двор. До трибуната, изправени пред столовете си, стоели трима бели и пуфтели от горещина.

— Да идем да ги поздравим — предложил Токен.

— Никъде няма да ходим — отсякъл Матс. — По-добре да не бием много на очи.

Нищо не нарушавало пълната тишина. Тълпата отвън оградата се притискала към телената мрежа и поглъщала всичко с очи. В най-предните редици Матс различил доста момченца и момиченца. Те не можели да откъснат кръглите си очи от белите хора и от бялата сграда.

„Чувствувам се като маймуна в клетка“ — помислил Матс. Никак не му било приятно.

— Адска горещина, ха-ха — казал Хамад и плюл пред себе си. — Какво чакат тия глупаци?

В същия миг един от двамата полицаи оповестил на завален английски:

— Министърът на търговията Бен ел Бенкал!

Тримата мъже до трибуната заръкопляскали неудържимо, а тълпата отвън оградата се люшнала още по-напред, но все тъй безмълвно. През тясната вратичка влязъл нисък, пълен негър, облечен със сив костюм и с широкопола бяла шапка на главата. Следвали го четирима полицаи с пушки на рамо. Министърът се отправил с бърза крачка към трибуната, кимнал на тримата бели, които му се поклонили, изкачил се при микрофона и като обгърнал с поглед цялото множество отвън оградата, започнал речта си. Бомидибомдомбам. Бомидибомдомбам — заваляли думите му.

— Какво говори? — прошепнал Токен на Хамад.

Хамад шепнешком започнал да превежда: „Скъпи жители на Бара Неуда. Безкрайно съм щастлив, че днес се намирам във вашето красиво село с приятното задължение да открия това училище — най-красивото, най-образцовото, най-скъпото и най-представителното в цялата страна. Вярно, че част от средствата за построяването му дойдоха от чужбина, но и нашето правителство направи всичко, което беше по силите му, за осъществяването на проекта. Земята, на която съм стъпил сега, ви бе предоставена от правителството на съвсем прилична цена. Подпомогнахме ви, срещу най-скромно заплащане, и с нашите специалисти. Затова се надявам, че вие и за в бъдеще ще имате доверие на правителството и ще му служите най-всеотдайно, че ще плащате съвестно и честно данъците си и ще отслужвате военната си повинност — в противен случай на мястото на многообичаното ни правителство може да застане друго, което да ви отнеме училището. Освен това прекрасно училище, през изтеклата година нашето правителство осигури и много други придобивки за народа. Би отнело много време, ако седна да ги изброявам сега, но имайте доверие в нас, гласувайте за нас! Това училище е доказателство, че ние се борим за добруването на народа и преди всичко за добруването на най-бедните. А сега давам думата на председателя на Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина, високоуважаемия господин Стен Андершон“.

Високоуважаемият господин Стен Андершон се изкачил на трибуната. Той бил дълбоко затрогнат от вълнуващата церемония, от челото му се стичала пот и капчиците й блестели по лицето му като сълзи.

Той подхванал речта си на английски и тъй като тя не се превеждала, нямало никаква опасност някой да разбере думите му.

— Господин президент — започнал той.

— Изпреварвате събитията, изпреварвате събитията — прошепнал ниският пълничък негър, който тъкмо сядал на стола на високоуважаемия господин Стен Андершон.

— Извинете! Господин министър на търговията! Уважаеми дами и господа, скъпи деца! Чувствуваме се безкрайно щастливи, че днес имаме възможност да присъствуваме на откриването на училището „Торкел Матсон“ тук в Бара Неуда. Един самотен старец, онеправдаван от живота в продължение на дълги години, направи парично дарение за построяването на това училище. Многоизстрадалият човек искаше вие, децата от Бара Неуда, да извлечете радост и полза от неговото състояние.

— Вкарайте децата — провикнал се министърът.

— Ходом марш — отекнал нечий глас откъм входа и само след няколко мига седемдесет деца влезли под строй с маршова стъпка, всички облечени с бели ленени панталони и жълти ризи, с кафяви униформени кепета на главите. Встрани от децата марширувал водачът им, облечен също като тях, но най-малко с две глави по-висок.

— Команда, стой!

Децата се заковали пред трибуната.

— На-дяс-но!

Децата се обърнали и забили очи във високоуважаемия господин Стен Андершон.

— Скъпи деца — продължил ораторът и децата зяпнали белия човек от трибуната, който говорел един напълно непонятен за тях език. — Скъпи деца — повторил той и се изсекнал. — Волята на стареца бе към училището да се построи и футболно игрище, за съжаление обаче разходите превишиха очакванията ни. Ръководството на нашия Фонд намери за по-целесъобразно да издигне тази ограда, за да ви предпази от натрапничеството на деца, които нямат място сред вас, клетите сирачета.

Внезапно край оградата настъпила суматоха и се надигнали викове. Объркан, Стен Андершон прекъснал речта си.

— Какво крещят? — обърнал се Матс към Хамад.

— Крещят: „Вън Ад Кесам, той си има майка и трима бащи!“ — пояснил Хамад.

Дотърчал полицай, който се нахвърлил върху едно от строените момчета и го повлякъл със себе си.

— Какво става? — попитал ораторът. — Провинило ли се е в нещо това момче?

— Просто му прилоша — отговорил министърът на търговията. — Продължавайте речта си. Много ми харесва.

Момчето квичало като прасе на заколение, полицаят запушил устата му с ръка и го изтикал вън от двора.

— Номерът му не мина, да, да — казал Хамад и шумно се разсмял.

— Старият човек искаше също така веднъж в годината децата от това училище да прекарват по няколко дни край морето, за да се къпят — продължил Стен Андершон. — За съжаление Фондът не вижда никаква възможност да осъществи подобно нещо. Построяването на самото училище погълна огромни средства! Все пак успяхме да осигурим малка пречиствателна инсталация, така че вие, скъпи деца, ще можете да се къпете понякога в реката. Господин президент, извинявайте, господин министър! Уважаеми дами и господа, скъпи деца! Над главите ви се вее шведското знаме. Надявам се, че по-късно, като съзнателни възрастни граждани, вие никога няма да забравите, че ние в Швеция правим всичко, което е по силите ни, за да ви помогнем. Никога не забравяйте това, дори когато животът ви се струва мрачен, безнадежден; вие не сте сами, целият цивилизован свят работи днес за вашето добруване. А по оказване на помощ за развиващите се страни моята родина заема челно място в света, изчислявано средно на глава от населението. С гордост ви съобщавам това в днешния тържествен миг, когато седемдесет, исках да кажа шестдесет и девет деца, виждат пред тях да се отварят вратите към едно по-светло бъдеще! А сега ми позволете да предоставя думата на заместник-председателя на Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина, който въпреки неотложните си задължения счете за необходимо да почете с присъствието си днешния празник. Господин Ленарт Нилсон!

Заместник-председателят говорил половин час и предоставил думата на секретаря на Фонда за подпомагане на деца-сираци в чужбина, който също заявил, че сметнал за недопустимо да не почете с присъствието си вълнуващото тържество. Той говорил четирийсет и пет минути.

Междувременно Токен седнал, омотал главата си с мрежата срещу москити и заспал.

Децата стоели като истукани под изгарящото слънце и слушали всички тези глупости, от които нищо не разбирали. Министърът заспал на стола си, но се събудил при оттеглянето на секретаря и подхванал нова реч.

Матс събудил Токен.

— Тръгваме — казал той.

— А? Откриха ли училището?

— Стига ми и това, което видях — отвърнал Матс. — Отвратително! Отвратително!