Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (4)

4

След няколко дни за пръв път от пет години Токен и момчето му заминали на почивка. Наели квартира в едно рибарско село недалеч от Ландскруна^[1]. От сутрин до вечер не слизали от малката лодка с извънбордов мотор и ловели риба в пролива.

Така се изнизала цяла седмица, може би най-щастливата в живота на Матс. Токен се държал, сякаш карал второ детство. Всеки път, когато рибата-треска захапела стръвта и се замятала нагоре към повърхността с проблясващ бял корем, Токен едвам не цамбурвал във водата.

— Хвана се, хвана се! — крещял той. — Не риба, а слон! Най-малко осем кила има — да не се откачиш, дяволе, че ще скоча след теб и ще ти дам да се разбереш!

Сбръчканото червеникаво лице на Токен придобило загар от слънцето, той прекарвал нощите в сън и сутрин ставал само някой и друг час след изгрев-слънце.

Понякога Матс се спирал да разглежда платноходките, хвърлили котва край кея на рибарското село. Един следобед, докато Токен спял, момчето се качило на автобуса за Ландскруна.

Към шест вечерта Токен се събудил. Излязъл да търси Матс. Тръгнал надолу към пристанището.

„Може да е излязъл сам за риба“ — помислил Токен. Минал да провери за лодката, но тя си стояла на мястото.

Докато се суетял около нея, в пристанището влязла с голям завой двумачтова платноходка. На палубата й стояло момченце и размахвало фланелката си.

— Я, това не е ли… Да, Матс е! Хубава лодка.

И Токен помахал на момчето си.

Някакъв мъж с моряшка фуражка свивал платната, които се издували и развявали около мачтите. Бялата пяна около носа на лодката се поразнесла и „Лейди Нилсон“ бавно се плъзнала покрай кея — Матс хвърлил едно въже на Токен и се провикнал:

— Завържи я!

Токен се постарал да направи здрав възел. Мъжът с моряшката фуражка и Матс скочили на брега.

— Ето я и нея — казал Матс. — Точно каквато я искаше, нали? Казва се „Лейди Нилсон“ — носи нашето, твоето и моето име. Още един член на семейството, да.

— Какво каза…?

— Купих я, както ми заръча — отвърнал Матс и намигнал с едно око. — Точно както ми заръча. Платих веднага в брой. Чисти сметки, добри приятели!

Личало си, че Матс не е съвсем уверен как ще постъпи Токен.

— Аха, значи…

— Да, да, а ето и човека, от когото я купих.

— Лодката е добра — обадил се мъжът с моряшката фуражка. — Много добра дори. Да, да. Но името, правичката да си кажа, ме смущава.

— „Лейди Нилсон“ — промълвил замислено Токен и погладил брадичката си. — Дяволски хубаво име, правичката да си кажа, добри ми човече. Но бих желал да попитам нещо.

„Сега ще попита за цената“ — стреснал се Матс.

— Моля — отвърнал продавачът.

— Фуражката влиза ли в цената?

— Моята ли?

— Да, тази, която е на главата ви.

— Ами как да ви кажа…

— Тогава ще трябва да развалим сделката. За какво ни е лодка без моряшка фуражка?

Мъжът бързо свалил фуражката, подал я на Токен, казал навъсено „Довиждане!“ и си тръгнал. Чули го как си мърмори под носа: „Ама че са куку и двамата! «Лейди Нилсон», хм! А отгоре на това и фуражката ми!“

— А сега — обърнал се Токен към Матс — искам да си поговорим малко.

— Хайде да седнем на койките — предпазливо предложил Матс. — Тъкмо ще разгледаш лодката и отвътре.

Токен изсумтял и се качил на борда.

Спокойните дни отивали към своя край — наближавало началото на истинското приключение.

* * *

— Е — подхванал Токен, след като се настанил върху едната койка. — Откъде взе пари за тази яхта?

Матс хвърлил поглед към баща си в полумрака.

— Не е ли хубава? — попитал той.

— А, хубава е — отвърнал Токен, — виждам, че има и осветление, нека го запалим. Иска ми се освен това да ме осветлиш как стоят нещата.

Над главите им висял ветроупорен фенер. Токен го запалил и малката каюта грейнала от светлината му.

— Не е много скъпа — подхванал Матс. — Взех я на сметка.

— И парите свършиха?

— О, не. Доста останаха.

— Има нещо гнило в цялата тази работа — отсякъл Токен. — За мен е необяснимо. Хранехме се всеки ден по ресторанти, наехме лодка, накупихме нови дрехи, живеехме без сметка, ден за ден… а парите нямат свършване.

— Нито съм ги задигнал, нито съм направил нещо непочтено. Кълна ти се!

— Но такава яхта… струва поне няколко хилядарки, откъде, по дяволите…

— Слушай, татко — прекъснал го Матс. — Открай време си ми разправял за мечтата си да имаш собствена лодка, прав ли съм? При това имаш опит във ветроходството. Колко пъти си ми разказвал само за някогашните си преживявания с платноходки, много разбираш от ветроходство, нали? От връзване на възли, свиване на платната, управляване срещу вятъра… отклоняване от курса… и от всички други маневри, чиито имена дори не знам?

— Разправял ли съм ти такива работи? — попитал неуверено Токен.

— Не си ли спомняш как си се преборил с един ураган в Ламанша, когато си бил само на шестнайсет години? Сам, с малка яхта, но си успял да я извъртиш срещу вятъра. Румпелът се счупил, но с двата палеца в дупката му ти си удържал руля.

— Тъй ли — промълвил Токен едва чуто.

— Ами да. А друг път в Карибско море излязъл тайфун и ти…

— Да, да — измърморил Токен и се размърдал неспокойно върху леглото.

— Затова реших, че е редно отново да излезеш в морето с платноходка и да покажеш на всички тези сополанковци какво значи истински майстор — заключил Матс и забелязал, че май ще спечели първия рунд в борбата около тайната на златните панталони.

— Разбира се — съгласил се колебливо редакторът на рубриката „За дома, за семейството“. — Да, да. Някога бях цар на тези неща, но… Много вода изтече оттогава. Може да съм позабравил някои от тях с годините.

— Значи не си ми разказвал небивалици?

— Не. Не съвсем. Някой и друг възел все ще… Но стига вече приказки. Трябва да направим оглед на возилото… исках да кажа на яхтата… на „Лейди Нилсон“! Как казвахме едно време? Всички на борда! Точно така!

С въздишка на облекчение Матс последвал баща си по стълбичките към палубата, окъпана в червена светлина от залязващото слънце.