Макс Лундгрен
Момчето със златните панталони (3)

3

Има деца, които, щом се усъмнят, че сънуват, веднага се ощипват по ръката — понякога толкова силно, че се събуждат от съня си посред нощ и надават кански писък.

Матс обаче не постъпил така.

„Ако сънувам — разсъждавал той, — значи съм един от избягалите хамстери, внезапно решил да се завърне. Тогава, разбира се, ще вляза в клетката, ще затворя вратичката след себе си и с писукане ще си поискам листо от салата.“

Погледнал кафеза, погледнал себе си, но нищо не се случило.

„Ако ли не сънувам — продължил да разсъждава Матс, — ще е ужасно тъпо да се мотая така, след като мога да правя каквото си искам“.

— Каквото си искам!

Замислил се. В главата му царяла бъркотия от десетки, стотици „искам“. Спрял се на едно от тях.

— Преди всичко трябва да изплатя колелото. Ще отделя триста крони в консервната кутия.

И извадил трийсет десетачки от джоба си. Това му отнело не повече от минута. Матс огледал внимателно банкнотите. Някои изглеждали омачкани и омазнени, други — сравнително новички, а трети изобщо не били прегъвани. Обърнал внимание и на серийните номера. В тях нямало никаква последователност.

— Откъде ли се вземат? Едно е ясно: бръкнеш ли си в джоба и напипаш десетачка, никой не може да оспорва, че е твоя. Освен ако не си я откраднал, преди да я мушнеш вътре. А аз не съм. Хайде в кутията, миличките ми! Продавачът има да блещи очи, като ви види!

* * *

Този трети юли времето било много хубаво. Когато Матс се отправил с колелото към морската къпалня, Малмьо му се сторил съвсем различен от обикновено. „Сигурно така изглежда в очите на туристите — помислил той. — Ами да: а ето и туриста Матс Нилсон, който върти педалите и може да прави каквото си иска. Ах, майчице!“

По небето не плувало нито едно облаче, а окъпаният от слънцето град белеел, прорязан тук-таме от туфи зеленина: Бейеровата, Пилдамската, Кралската градина. Накрая пред Матс се ширнали плажът и морето, а на хоризонта, позабулен от маранята, се очертал датският бряг.

— Самостоятелна кабинка — обърнал се той към касиерката на входа.

Момичето се ококорило насреща му.

— Самостоятелна кабинка, какво ме зяпаш? Имам ценни вещи!

Обикновено Матс ходел направо на плажа, където къпането не струвало нищо. Само веднъж Токен го завел в наколната къпалня, която се врязвала в пролива като стоножка на кокили. Тогава бил решил да се големее и наел кабинка за двама им.

— Имаш ли кабинка, можеш да бъдеш спокоен за ценните си вещи — пояснил той.

— А ти носиш ли ценни вещи?

— Разбира се — отвърнал Токен, като имал предвид черната чанта с бирени бутилки, от които си пийвал в кабинката след всяко потапяне в морето.

Този път обаче Матс наистина имал „ценни вещи“.

— Крона и петдесет — казало момичето и го изгледало подозрително.

— Важното е да е скъпо — разсмял се гръмко Матс и подал на касиерката банкнота от десет крони. — Рестото е за теб — добавил той. — Да си купиш приветлива усмивка. Виждам, че имаш нужда.

Момичето се усъмнило, че Матс е получил слънчев удар, но тъй или иначе му дало билета и ключовете от кабинката.

Матс грижливо заключил кабинката, тъй като вътре оставали панталоните му. Къпал се в морето и се припичал на слънце докъм единадесет и половина часа. После влязъл в кафенето, изпил една лимонада, изял четири виенски кифли, а за десерт си поръчал двоен сладолед.

* * *

Към дванайсет часа се отправил към града, като бавно въртял педалите. По целия път усилено размишлявал.

Когато наближил центъра, планът му бил почти готов. Заключил колелото и тръгнал да пазарува. Най-напред влязъл в спортния магазин на Янсон, откъдето купил футболна топка, чифт гуменки, въдица и пет макари, една от които — възможно най-скъпата — се наричала „Страшилището на Балтийско море“. След това се отбил във филателния магазин „Три летящи лебеда“ и купил класьора, за който мечтаел от три години насам. С марки от цял свят, на стойност осемдесет крони. Намислил си бил да обиколи още два-три други магазина, но видял, че не ще може да носи повече багаж с колелото.

„Ще продължа утре — решил той, — или вдругиден“.

Да кара колело с толкова много пакети, се оказало трудничко, но към един и половина Матс успял да се прибере у дома.

Разопаковал покупките, дълго седял и им се любувал, а после започнал да си говори на глас както винаги, когато се налагало да вземе сам някакво решение.

— Така, сега да помислим. Върне ли се Токен от работа и види ли всички тези чудесии, ще реши, че съм замесен в някой обир. Това е ясно. Значи трябва да измисля нещо. Ако му кажа, че от джоба си мога да извадя колкото си искам десетачки, той ще сметне, че съм мръднал нещо. Докажа ли му, че наистина е така, ще вземе пък той да откачи. За такова чудо никога не би повярвал дори на собствените си очи. Да, трябва да измисля нещо друго. Не върви да кажа, че съм намерил парите на улицата. На такава проста лъжа няма да се хване. Нито пък върви да излъжа, че ми ги е подарил някой добър човек. Бих могъл да кажа, че съм ги спечелил — да, това не е лоша идея. Добре! Само че трябва да се обмисли. Например — продавачът от магазина за велосипеди и аз сме си опитали късмета на тотото и сме спечелили. Тази история може да мине. Особено като добавя, че продавачът се е побъркал от щастие и веднага е заминал, за да профука мангизите. Токен сигурно ще провери. Главата си залагам. И ще разбере, че продавачът е заминал тази сутрин. Добро съвпадение.

Матс прехвърлил още веднъж плана в ума си.

— Ами като попита колко сме спечелили? Къде ли е вестникът? Не този, как щях да сбъркам — трябва да проверя печалбите от миналата седмица, новите още не се изплащат. Изхвръкнало ни е от ума, че сме пуснали фиш, да, така ще кажа, и изведнъж такава изненада. Добре!

Матс разровил старите вестници и намерил броя с резултатите от предишната седмица.

— Майчице! Шест хиляди двеста петдесет и три крони! Значи трябва да приготвя половината — някъде към три хиляди.

Речено — сторено. Матс се заловил да бърка в джоба си и отброил 280 десетачки. Трупал парите на купчина, която достигнала почти половин метър, преди да се катурне и банкнотите да се разпилеят по земята.

„Ама че работа ми отвориха тези панталони — помислил Матс. — Не мога да покажа на Токен толкова десетачки наведнъж, веднага ще се усъмни, че има нещо гнило. Пак ще трябва да ида до центъра и да ги сменя за по-едри банкноти“.

Тази работа му отнела почти два часа, защото не смеел да вади повече от десет банкноти наведнъж.

Прибрал се в къщи запъхтян.

„А сега идва ред на театрото“ — помислил Матс.

Позвънил на баща си по телефона.

— Торкел Нилсон, редакция „За дома, за семейството“ — долетял познатият глас.

— Спечелих! Спечелих! Спечелих!

— Какво има… Какво по…

— Станах милионер! Забогатях! Спечелих!

— По дяволите, говори по-спокойно!

— Ние с продавача от магазина за велосипеди спечелихме от тотото! Спечелихме, спе…

— Добре, добре. Разбрах. Но сега съм много зает. Колко спечелихте?

— Шест хиляди двеста петдесет и три крони!

В другия край на линията настъпило мълчание.

„Само да не падне от стола и да се пребие“, — помислил Матс.

— Не те чух — обадил се Токен. — Колко каза?

— Шест хиляди двеста петдесет и три крони.

Отново мълчание.

— Матс?

— Да?

— Аз съм човек на години. Да не се шегуваш?

— Парите са вече у мен!

— За бога, заключи ли вратата?

— Не, аз…

— Затвори прозорците! И на никого нито дума! Няма да отваряш, който и да звъни! Скрий парите под канапето! Гледай, все едно че са ти потънали гемиите! Само спокойствие! Най-важното е спокойствие! Спокойствие! Взимам едно такси и идвам!

— Успокой се и ти, татенце.

Отново кратко мълчание.

— Взимам едно такси и идвам. Слушай! Ще помоля шофьора да почака. Нямам пари. Ти можеш ли да слезнеш и да платиш?

— Разбира се.

— Но непременно заключи! И скрий парите под канапето!

— Лесна работа. Само да те питам нещо — казал Матс — За отпуската. Сега ще може ли да вземеш една седмица отпуска?

— Само запази самообладание — отвърнал Токен, без да чуе какво му говори момчето. — Ледено самообладание! Скрий парите под канапето!