Анита Милс
Опасен мъж (4)

За да спести топящите се долари, Верена бе изминала пеша четирите пресечки между пансиона на госпожа Харис и галвестънската гара и с всяка крачка пътната чанта й се струваше все по-тежка. Преди да стигне до гишето за билети, ръката й сякаш се бе удължила с няколко сантиметра. Ето защо с голямо облекчение остави чантата на пода пред гишето и отвори портмонето си.

— Един билет до Сан Анджело, ако обичате — каза тя на чиновника, докато вадеше внимателно сгънатите банкноти.

— Осемнайсет долара до Кълъмбъс — отвърна той, без да вдига поглед.

— Осемнайсет долара само до Кълъмбъс? — ахна Верена. — Та това е безобразие!

— Да, госпожо. — Ако всеки път, когато някой се оплакваше, взимаше по 5 цента, сега щеше да притежава железопътната линия. — Но ако отивате в Кълъмбъс, ще трябва да ги платите!

— Още колко е до Сан Анджело? Може би не чухте добре, но ми трябва билет до Сан Анджело, който, както разбрах, е малко преди Сан Антонио. А Кълъмбъс е още по-близо, нали?

— Да, но влакът отива само дотам. — Подпечата билета й и повтори: — Осемнайсет долара.

Не беше нужно да брои парите си, за да знае, че са й останали само шейсет и седем долара. И въпреки платения билет за връщане от Ню Орлиънс до Филаделфия, тя изпита мрачно предчувствие, че освен ако не се сдобие с някакви пари от фермата на баща си, ще се озове сама и разорена в Тексас. В момента не би могла да измисли друго по-лошо място.

Но след като беше стигнала чак дотук, трябваше да продължи.

— Предполагам, че знаете как мога да стигна до Сан Анджело? — запита тя уморено.

— Трябва да се качите на дилижанса в Кълъмбъс.

— За осемнайсет долара влакът би трябвало да измине цялото разстояние. Колко струва билетът за дилижанса?

Мъжът сви рамене:

— Не мога да ви кажа. Никога не съм се качвал. Всичко, което знам, е, че и дилижансът не отива чак дотам. Спира на около двайсет мили след Сан Антонио.

Беше й нужно време, за да осмисли това; най-накрая тя заяви уверено:

— Сигурно грешите. Дадоха ми да разбера, че има транспорт чак до Ел Пасо, а това значи през целия щат.

— Ами имаше дилижанс до Ел Пасо, но сега не пътува. Индианците — поясни той кратко.

— Тогава как мога да стигна до Сан Анджело? — попита тя. — Сам-сама, възседнала някой кон?

— Струва ми се, че повечето хора се качват на някоя от пощенските коли, които отиват до фортовете — Сан Анджело е точно до Кончо. На ваше място ще стигна до Кончо, ще премина реката и съм там.

— Разбирам.

Но не разбираше. Там, откъдето идваше, влаковете отиваха навсякъде и изглеждаше невъзможно тук да няма дори дилижанс. Индианците не бяха достатъчно обяснение.

— Все пак сигурно ще се наложи да прекарате няколко дни в Сан Антонио — добави чиновникът любезно. — Пощата пътува само два-три пъти в седмицата, и то ако времето е хубаво. Ако не е, тогава не се движи толкова често.

— Но аз се надявах да съм там преди идния вторник. Имам среща — промълви отчаяно тя. — Искам да кажа, че сигурно има друг начин.

— Не, госпожо. Може да успеете, а може и да не успеете — отбеляза чиновникът философски. — Вече ви казах, зависи от времето и от проклетите команчи. Те постоянно създават някакви бъркотии.

— Аз си мислех, че не се приближават толкова много до селищата.

— Ами! А защо, мислите, има укрепления там? Команчите са стигали дори дотук, а това е много на изток. И е истински град — за разлика от Сан Анджело.

— Вие се опитвате да сплашите една американка — отсъди тя.

— Не, госпожо. Команчите го правят вместо нас. За тях е нищо работа да стигнат на конете си чак до Мексико. Казах ви, те са били тук преди войната.

— Все пак това беше преди доста време — отвърна тя, опитвайки се да убеди себе си.

— Госпожо, американското правителство тъкмо построи Кончо и това, разбира се, не е, за да може армията да следи конекрадците — възрази той. — И както ви казах, Сан Анджело е на един хвърлей през реката.

— В такъв случай там е безопасно.

— Но не е. Команчите крадат армейските коне направо от конюшните — току под носа на войниците. Знаете ли, на ваше място не бих тръгнал нататък сам. Това не е място за една дама, изобщо не е място.

— Да, но аз нямам избор. — Внимателно отброи парите и ги плъзна под прозорчето. — И все пак, мисля че това е равносилно на узаконен обир — измърмори тя.

— Аз не определям таксите. Аз само ги събирам — напомни той, наплюнчи пръста си и сръчно преброи парите отново. Доволен, побутна билета към нея. — Влакът ще тръгне съвсем скоро. — Хвърли поглед наоколо и повика с пръст някакъв невероятно мръсен мъж на опашката зад нея. — Къде отиваш този път, Бил?

Мъжът изплю тютюн на мръсния под току до крака на Верена.

— Спениш Бенд.

Когато тя придърпа полата си, той се ухили широко и миризма на уиски изпълни въздуха.

— Ей, ако ти не си най-хубавото парче от тази страна на Нолинс, да ме…

— Седем долара, Били — изрече продавачът, прекъсвайки го. — Имаш ли седем долара?

— Ъхъ, снощи спечелих доста пари в „Дъб“. — Каубоят бръкна в издутия джоб на мръсната си риза и извади дебела пачка банкноти. — Ако Трейнър не ме очакваше, щях да се позабавлявам, нали? Можех да хвана някоя хубавица и…

— Били, ти си пиян — прекъсна го отново чиновникът. — Дай ми седемте долара и иди да седнеш ей там.

— Изпил съм само половин бутилка — смотолеви каубоят в своя защита.

— Бих казал, че това е твърде много.

— Ъхъ. — Бил се пообърна и потърси с поглед Верена. — Ей, накъде е тръгнала тази красавица? Исках да се запознаем — оплака се той на висок глас.

— Ако не пъхнеш седемте долара под прозорчето, никъде няма да заминеш — напомни му чиновникът.

Стиснала билета в облечената си в ръкавица ръка и с пътната чанта в другата, Верена се огледа за някоя жена, но видя само едно похабено, безформено същество с пет недохранени деца и намусен съпруг.

Бързо погледна назад към гишето за билети и припряно се спусна към една от най-отдалечените дървени пейки с надеждата, че пияният каубой няма да я открие. Седна, облегна се назад и затвори очи.

За да задоволи любопитството си към един мъж, когото презираше, тя бе дошла на края на света, а до Сан Анджело все още оставаше доста път. Ако имаше капчица разум, щеше да си остане у дома и да остави всичко на господин Хамър. Вместо това, беше сама, почти разорена и изложена на задевките на възможно най-голямата измет. Точно сега се чувстваше съвсем беззащитна, сякаш оставена на милостта на всички тези грубовати странници.

— Виж ти — и ако това не е госпожа Хауърд — изрече тихо един странно познат глас. — Светът наистина е малък.

Тя отвори очи и се изправи.

— Какво, за бога, правите тук, господин Макрийди? — попита раздразнено тя.

— Това ли е начинът да се поздрави един спътник? — отвърна той, преструвайки се на обиден.

Наистина не беше, но тя съвсем не бе в настроение да се извинява. Вместо това, попита рязко:

— Къде отивате?

Без да се уплаши от леденото посрещане, той отпусна едрото си тяло на пейката до нея и сложи на коляното си новата филцова шапка.

— Виждам, че сте намерили своя венчален пръстен — промърмори той.

Тя погледна обикновената златна халка на лявата си ръка.

— Не съм го губила.

— Но вие не го носехте на „Норфолк Стар“.

— Нищо не ви убягва, нали? — измърмори тя кисело.

— С моя занаят не мога да си го позволя.

Хрумна й да се скрие зад стена от ледено мълчание, но вече бе разбрала, че той не се обезсърчава. Въздъхна.

— А какъв е точно занаятът ви, господин Макрийди?

— Покер.

Тя помисли, че не е чула добре и повтори:

— Покер? Но това е игра, нали? Това ли е всичко, което вършите? Имам предвид, вие със сигурност не си изкарвате прехраната така?

— Ъхъ.

— Не мога да си представя подобно нещо.

— Човек може да прави много малко неща, без да се изцапа, а аз изпитвам истинска непоносимост към мръсотията — не мога да търпя мръсни дрехи или мръсни нокти — призна той с усмивка.

Пряко волята си, тя го огледа. Като се пренебрегнеха лукавите пламъчета в тъмните му очи, той несъмнено бе усвоил външността, ако не и обноските на джентълмен. Всичко — от кройката на черното сако и панталоните, винената брокатена жилетка с подаващия се златен ланец на часовника, безукорно бялата риза с черна копринена вратовръзка, до добре излъсканите ботуши — създаваше впечатлението за преднамерена елегантност. Ръката, положена на коляното, съответстваше на всичко останало у него — дълги, фини пръсти с чисти, добре оформени нокти, но това беше все пак една мъжествена ръка. Също като лицето му.

— Разбирам — успя да каже тя.

— Когато всичко, което притежава един мъж, са бързи ръце и железни нерви, той е или стрелец, или комарджия — добави. — Реших, че комарът е много по-лесен от това да убиваш.

— Да, така е — съгласи се тя с усилие.

— А и аз обикновено доста бързо преценявам мъжете… или жените. — Той я погледна право в очите и усмивката му се разшири. — Между впрочем къде е господин Хауърд?

Начинът, по който бе изречено това, я изправи нащрек.

— Не ви разбрах?

— Съпругът ви — напомни й той. — Не виждам щастливеца.

— Не разбирам какво общо има това с вас, господин Макрийди — отвърна тя сковано.

— Стори ми се, че той е вашата защита срещу настойчивостта.

— Не зная какво имате предвид, но ви уверявам, че…

— Настойчивост? — Усмивката му се превърна в непринуден смях и подсили красотата му. — Това е досада — обезпокоително упорство.

— Знам какво значи думата — сряза го тя. — И вие я обяснихте добре.

— И така, съществува ли господин Хауърд? Или съм прав за тази халка?

— Разбира се, че господин Хауърд съществува — възрази тя.

Той повдигна вежди и тя бе принудена да защити лъжата:

— Вижте, понякога, когато пътувам, ръцете ми се подуват, затова държа венчалната халка в чантата си. И понеже пристигнах късно, той продължи сам, за да разговаря с адвоката на татко в Сан Анджело. Искаше да бъде сигурен, че поне един от нас ще присъства при прочитането на завещанието. И ако продължавате да любопитствате, ще ви кажа, че той бе оставил съобщение за мен в пансиона на госпожа Харис.

Той знаеше, че тя лъже, но не можеше да я обвинява, не и на такова място. Нито пък можеше да устои на изкушението да я подразни малко.

— Знаете ли, на мястото на Хауърд за нищо на света не бих заминал и не бих оставил жена си сама на място като това. Щях да се тревожа за безопасността й.

— Да, но не сте. — Почувства се като пълна глупачка, задето изобщо бе отговорила, пое дълбоко въздух и издиша. — Така че не бива да се тревожите, господин Макрийди.

— Само си мислех, че ще е по-добре за вас, ако седите до някого, когото познавате. — Кимна по посока на оживената група каубои, към която се бе присъединил Бил. Всички те бяха шумни, цинични и очевидно пияни. — Аз поне съм се къпал тази сутрин.

— Значи отивате в Сан Антонио?

— Ъхъ.

— Трябваше да се досетя.

— Струва ми се, и двамата сме чужденци в Тексас, и двамата бихме могли да си правим компания, докато пътуваме.

— Ние двамата не се познаваме — заяви троснато тя. — И ако трябва да съм съвсем откровена, предпочитам да си остане така. Аз не съм от жените, които биха флиртували зад гърба на мъжа си, господин Макрийди. А сега бихте ли ме извинили…

— Знаете ли, много приличате на онези лъскави червени ябълки — много вкусни наглед, но доста кисели отвътре — оплака се той.

— Не съм глупава — отвърна на удара тя. — Очевидно вие видяхте една жена сама и се опитвате да се възползвате от ситуацията.

— Надявах се, че ползата ще е взаимна — каза той и се изправи. — Мислех, че можем взаимно да си бъдем от помощ, но май съм се лъгал.

— Уверявам ви, че не съм слабото, беззащитно създание, за каквото ме вземате. И не се нуждая от този вид помощ, която ми предлагате.

Той се надвеси и за миг се вгледа в нея, а в тъмните му очи се четеше подигравка.

— Пияните каубои не търсят венчални халки. На ваше място щях да запомня това.

— Приятен ден, господин Макрийди.

Той сложи на главата си черната филцова шапка и я побутна леко назад, откривайки кичур смолиста коса.

— Все пак, ако промените решението си, аз ще съм в края на вагона — обичам винаги да виждам какво става пред мен.

Той се отправи към перона и тя почувства едновременно облекчение и раздразнение. И докато мислено си припомняше думите му, веднага се заинтригува. „Мислех, че можем взаимно да си помогнем.“

Сега, след като наистина се беше замислила, те й се струваха доста странни. Не, ставаше смешна с опитите си да открие нещо несъществуващо. Това, което той търсеше, бе съвсем очевидно.

— Влакът пристига! — извика чиновникът. — Пътниците навън!

Тя грабна чантата и се отправи към близкия вагон. Тъкмо когато се качваше, една плюнка тютюнев сок едва не улучи крака й. Вдигна поглед и видя каубоите, които Макрийди беше посочил. Всички имаха вид на прегладнели мъже, съзрели сочен бифтек. Носеше най-малко три ката дрехи, но докато очите им жадно я оглеждаха, тя се почувства напълно разсъблечена.

— Пфууу, Били, я виж това! Ако тази малка кукла не е гледка за моите очи, тогава какво! — заяви един от тях високо. За да подсили думите си, той сръга каубоя, когото бе видяла на гишето за билети. — Ей, малка госпожо, какво правиш тук сама? — попита, като се приближи. Тя не отговори и той мина пред нея, препречвайки пътя й. — К’во става, сладурче, да не би да си отхапа хубавото малко езиче? Искаш ли да опиташ от това? — И размаха полупразна бутилка с уиски под носа й. — Ще ти дам срещу една малка целувчица.

— Не, благодаря. — Сърцето й биеше до пръсване, но тя отговори със спокойствие, каквото не чувстваше. — Моля, бихте ли се отдръпнали, трябва да намеря съпруга си. Той… той е вече във вагона.

Мъжът се засмя силно и се обърна към останалите:

— Чухте ли туй? Тя дори говори хубаво.

— Ей, Ханк, чакай реда си. Аз пръв я видях — каза Били и го избута. — Аз имам право пръв. Не е ли така, малка госпожо? — Протегна мръсната си лапа и докосна яката на жилетката й. — К’во мислиш? К’во ще кажеш ти и аз да си вземем една стая, а? Искаш ли да видиш парите ми? Имам пари — истински пари.

— На Трейнър няма да му хареса, ако закъснееш, Били — напомни му друг каубой.

— По дяволите, ще почака! Хвърлил съм око на…

Верена се отдръпна, едрият мъж го хвана, бутна го настрана и Били се провеси върху него. Верена се възползва от последвалата схватка, хвана чантата с две ръце и като се наведе, бързо мина под тях. Зад нея другите ревяха като магарета. Вече успокоена, тя връчи чантата на носача, хвана се за парапета и изкачи стълбите без обичайната помощ. Бързо пъхна 10 цента в ръката на негъра, отвори вратата на пътническото отделение и замръзна в изумление.

Вагонът бе не само претъпкан, но повечето мъже, скупчени на пътеката, изглеждаха също тъй груби като онези навън.

Зловонието на топли, потни тела я удари в носа и в същия миг двамата пияни, които току-що я бяха заговорили, се качиха след нея. Едрият я хвана за ръката и иззад рамото й долетя миризма на уиски.

— Няма нужда да съжаляваш за Големия Ал Томпсън, кукличке — каза той с удебелен език. — Може би ако ти кажа, че имам 50 долара в джоба си, ще бъдеш мила с мен, а?

— Господине, вие сте пиян — отвърна хладно тя.

Мина покрай него, в този миг влакът потегли и тя се препъна, готова да падне. Уплашена, си проби път през тълпата потни тела, като понасяше пощипванията и похотливите погледи в отчаян опит да се добере до края на вагона.

Едрият каубой вече я настигаше, като проклинаше всеки по пътя си.

Тя съзря Макрийди на последната седалка и като избута някакъв дебеланко настрани, се спусна към комарджията.

Той вдигна поглед, тя се препъна в изпружените му крака и политна към мястото между него и прозореца.

— Промених решението си — изрече задъхана тя.

— Така и предполагах — промърмори той и отмести обутия си в ботуш крак, за да й направи място. — Пазех една седалка за всеки случай.

— Благодаря — смотолеви тя с наведена глава.

С крайчеца на окото си той видя каубоя и въздъхна.

— Знаеш ли, и за двама ни щеше да е много по-лесно, ако още в началото беше дошла с мен.

— Не му позволявайте да ме открие.

— Косматият Лотарио?

— Не е смешно. Не го виждате, нали?

— Не. — Той леко се извърна и хвърли поглед към пътеката. — Всичко е наред — просто се скрий и не казвай нищо.

Тя нямаше нужда от повторно нареждане. Сграбчи лявата му ръка и се опита да се смъкне надолу. Беше закъсняла.

Пияният каубой се олюля и се пресегна през комарджията да я хване. Едрата мускулеста ръка я сграбчи за косата и той се опита да я вдигне на крака, но тя се вкопчи в Макрийди.

— Достатъчно — изръмжа той.

— Едно сладурче няма да… — Думите замръзнаха на устата му и в миг той сякаш изтрезня.

Ръкостискането се охлаби, а похотливият поглед се смени с пълно слисване. Най-накрая той се окопити.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Съпругът й.

Когато смисълът на казаното стигна до съзнанието му, пиянската червенина се отдръпна от лицето на Томпсън. Той погледна Верена.

— Вярно ли е? Ти си негова?

— Да — едва успя да изрече тя.

Сведе поглед и видя револвера в ръката на комарджията. Беше зареден и насочен в гърдите на Ал Томпсън, а пръстът беше поставен на спусъка, напрегнат и готов.

— Пусни я или си кажи молитвата — изрече комарджията безизразно. За да подчертае думите си, той опря цевта на револвера в корема на каубоя. — Кое избираш?

— Нищо не исках, кълна се, господине. Само си помислих…

— Щях много да внимавам какво ще кажа сега — предупреди го Макрийди. — Тя е жена с характер.

С обляно в пот чело, Томпсън отстъпи назад с вдигнати ръце.

— Ей, аз нямам лоши мисли — запротестира. — Не знаех наистина, кълна се, помислих, че е съвсем сама.

— Това не е достатъчно — отвърна тихо комарджията.

Едрият мъж овлажни с език пресъхналите си устни.

— Не исках нищо, честна дума.

— Все още дължиш извинение на жена ми.

— Съжалявам, госпожо, наистина съжалявам — изрече Томпсън бързо. — Не знаех…

— Продължавай!

— Чуйте, аз… — Нравът на каубоя припламна, но се охлади веднага щом усети револвера, отново опрян в корема му. Преглътна с усилие. — Вижте, нямам какво повече да кажа. Вече рекох, че съжалявам! Какво още искате от мен?

— Разкаяние.

— Исусе! — Като търсеше думи, Томпсън опита пак: — Добре, това със сигурност няма да се повтори, госпожо, заклевам се — обеща той.

— По-силно. Струва ми се, че не можа да те чуе.

Каубоят хвърли към Верена поглед, пълен с отчаяние, прокашля се и повиши глас:

— Казах, че това повече няма да се повтори. Само помислих, че вие…

— Внимавай, не искаш да я разгневиш — напомни му Макрийди. Леко наклони глава към Верена и сухо промърмори: — Малко е бедно откъм красноречие, но мисля, че на повече не трябва да се надяваш. Ако си доволна, ще го пусна. В противен случай ще натисна спусъка и ще слезем на следващата спирка, за да купим чисти дрехи.

Сякаш половината пътници се бяха извърнали и ги наблюдаваха. Вече напълно объркана, тя искаше да се скрие, но не можеше да избяга от глупавите усмивки и многозначителните погледи.

— Моля те, не искам неприятности — промълви тя уморено. — Просто му кажи да се махне и да не се появява повече тук.

— Е, каубой, май този път късметът ти проработи. Чу я, нали? Махай се!

Томпсън нямаше нужда от повтаряне.

Без да обръща внимание на претъпканата пътека зад себе си, той си проби път в навалицата и изчезна. От далечния край на вагона долетяха гласовете на приятелите му, които му се присмиваха, и избухна пиянска свада. Най-накрая друга група хулигани започна да пука глави с цевта на пушките и компанията на Томпсън се усмири.

Макрийди изчака всичко да утихне и внимателно отпусна петлето на колта. Завъртя барабана и когато петлето попадна в празно гнездо, прибра револвера в кобура.

До него Верена Хауърд въздъхна с доловимо облекчение.

— Благодаря — прошепна тя и пусна ръката му. Погледна към пътеката и поклати глава: — Какви ужасни, отвратителни хора — същински варвари.

— Не е така. Те просто не ходят много често в града и когато отидат, наваксват, като създават голяма бъркотия. Западът гъмжи от такива каубои.

Все още опитвайки се да възвърне самообладанието си, тя преглътна.

— Трябва да отбележа, че реагира много спокойно.

— Защото бях подготвен. Това трябваше да се случи.

— Моля?

— На такова място винаги когато пред група пияни изникне жена между петнайсет и петдесет, особено ако е хубава, изгледите са 7 към 1, че ще има неприятности. Тук не е Филаделфия — правилата за оцеляване са съвсем различни.

— Почакай малко, нали не мислиш, че аз съм насърчила онзи дървеняк?

— Правило номер едно — продължи той, като я прекъсна: — по-добре стой настрана от мъж, който вони едновременно на уиски и тор — всяко същество във фуста ще му навее мисли, за които майка ти никога не е споменавала. Ще се разгони като бик при първия полъх на парфюма ти.

— Господин Макрийди, това е извън всякакво благоприличие. Мога да ви уверя…

— Още не съм свършил. Правило номер две: ако ще пътуваш сама, имаш нужда от нещо повече от венчален пръстен на ръката си. Мъже като Томпсън гледат само на около двайсет сантиметра надолу от брадичката. Когато влакът спре за обяд на някоя гара, по-добре си купи игла за шапки, дълга около 10 см. Повярвай ми, ще ти бъде от полза много повече от този смразяващ поглед.

— Имам игла за шапки — възрази тя. — Но не можах да я намеря.

— Още по-добре си купи пистолет и се научи да стреляш. Нищо не охлажда един мъж така, както вероятността да го напълниш с олово.

— Мислех, че не обичате да убивате.

— Ти не слушаш внимателно, нали? Казах само, че комарът е доста по-лесен.

— Е, аз пък съм сигурна, че при никакви обстоятелства не бих убила.

— Не ми казвай, че съм попаднал на квакерка! — промърмори той с очи към тавана.

— Не, разбира се.

— Добре. Възгледите на квакерите за команчите не се ценят много по тези места, всъщност никой не ги споделя.

— Но аз наистина мисля, че се държим отвратително с индианците.

— В Тексас е по-добре да запазиш това за себе си. И така, докъде бях стигнал?

— Нямам ни най-малка представа, нито пък ме интересува.

— До правило номер три — реши той. — А то е никога да не попадаш сред пияни. Едната причина е, че мъжът не мисли ясно, когато е пиян и върши куп неща, които не би правил, ако е трезвен. Другата е, че не чува това, което не иска да чуе, и „не“ звучи като покана.

— Свърши ли? — попита ядосано тя. — За последен път… — Внезапно забелязала, че мъжът отпред се е извърнал към нея, тя го изгледа сърдито, докато се обърне, и сниши глас. — Чуйте, господин Макрийди, изобщо не ме интересуват вашите мисли — прошепна разярено, — но пак ще повторя, че с нищо не съм окуражила онзи грубиянин и ако мислите другояче, значи той не е единственият с пилешки мозък във влака. — След като изрази мнението си, тя решително впери поглед в прозореца.

— Само ще отбележа, че това, което ти липсва като разум, се компенсира от духа ти.

— Ако това е вашата представа за комплимент, запазете я за себе си — процеди тя, без да го погледне.

— Виж, просто не искам ти да бъдеш наранена, а аз убит. — Той протегна ръка и обгърна нейната с топли, изненадващо силни пръсти. — Ако ти е все едно, няма смисъл да прекарвам медения ни месец, бранейки честта ти. — Усетил напрегнатостта й, той се наведе още по-близо и прошепна тихо: — Е, как ще се казваме — семейство Хауърд или семейство Макрийди?

Почувства, че я обливат горещи вълни, но за свое разочарование осъзна, че той я бе притиснал в ъгъла. Ако направеше сцена и пропълзеше през него до пътеката, щеше да скочи от тигана в огъня.

Разярена от самодоволната му увереност, тя съвсем забрави за предишната си благодарност. Когато я полазиха тръпки от топлия му дъх, тя развърза шнура на чантата със свободната си ръка. С надеждата, че се усмихва ослепително, заби иглата за шапки в крака му. Внезапната болка го принуди да се отдръпне и той невярващо погледна украсената с перла игла, а след това и нея.

— За какво, по дяволите, беше това?

— Би трябвало да си доволен — промърмори тя. — Това, ако не се лъжа, беше твоето правило номер две, нали? — В лешниковите й очи проблеснаха дяволити пламъчета, когато добави сладко: — Понякога собственият ти съвет може да се обърне срещу теб, нали?

Той продължително се вгледа в нея с укор и изведнъж се усмихна разкаяно.

— Като премислям, я по-добре забрави останалите.

— Имаш предвид препоръката да купя пистолет? — попита тя невинно.

— Да. Струва ми се, че моят „Арми Колт“ е достатъчен за двама ни. — Потърка бедрото си, за да разсее болката. — Явно благодарността ти не трае дълго, нали?

— Уверена съм, че ако си беше спестил лекцията и бе държал ръцете си мирни, щях да запазя милосърдното си настроение значително по-дълго. Но преминеш ли един път границите на благоприличието, така както аз ги разбирам, наистина заприличваш на онзи каубой.

— Това беше доста жестоко.

— Може би, но ти си го заслужаваше.

— Тъкмо преди да ме промушиш, се канех да ти направя едно малко предложение.

— И аз така предположих — и не исках да слушам.

— Виж. — С надеждата да вземе иглата от ръката й, той се доближи. Тя настръхна и той прошепна тихо в ухото й: — Не казвай нищо, докато не ме изслушаш! Поне веднъж ме чуй. Ако след това все още си твърдо решена да продължиш сама, ще сляза на следващата спирка.

За миг в съзнанието й изплуваха образите на Големия Ал Томпсън и приятеля му Били и перспективата да се изправи сама пред тях я ужаси. Неохотно запази мълчание достатъчно дълго, за да чуе първата част от предложението му.

— Ако пътуваме заедно, имаш по-голям шанс да стигнеш до Сан Анджело необезпокоявана. Като моя съпруга… — Преди да довърши мисълта си, тя го прекъсна:

— Господин Макрийди…

— Ако се преструваш, че си моя жена, ще бъдеш под закрилата на съпруга си — отбеляза той.

— А ти какво очакваш да получиш в замяна? Аз не съм чак толкова наивна, колкото ти се струва.

— Шшт. Слушай, единственото, което искам, е да вдъхваме почтеност, нищо повече. А и венчалната халка изглежда много по-убедителна, ако е придружена от съпруг.

— Да, но…

— Виж, има два вида жени на този свят и повярвай ми, мога да ги различа. Колкото и да ми е трудно да го кажа и колкото и да ти е трудно да го повярваш, аз няма да прекрача чертата с теб.

— Тогава защо искаш това? — попита подозрително тя. — Та ние дори не се познаваме. Няма никаква логика.

— Имам си причини, които нямат нищо, общо с теб. Добре си помисли. Сделката е твоя, ако я искаш. — С тези думи той се отпусна в собствената си седалка и й подаде иглата. — По-добре я дръж подръка — каза й.

— Повярвай ми, ще го направя.

Внезапно той се изправи и прекрачи към препълнената пътека.

— Скоро ще се върна.

Обезпокоена, тя не се стърпя и попита:

— Къде отиваш?

В следващия миг се досети за очевидното и цялата почервеня.

— Няма значение, не ме интересува.

— Видях, че е започнала игра. — Той все пак й отговори. — А както вече споменах, покерът е моят занаят.

— О, да, разбира се.

Въпреки това, когато той изчезна от погледа й, тя се почувства неловко. Наложи си да се обърне към прозореца и се вгледа в зеления пейзаж с лошо предчувствие.

Сега осъзнаваше, че не трябваше да идва. Но бе дошла.

А сега единствената й опора през целия път до Сан Анджело беше краткотрайното объркващо запознанство с някакъв красавец комарджия. Тя дълго седя, потънала в догадки защо той я беше последвал. Платоническата загриженост за нейната безопасност просто не изглеждаше правдоподобна. Не, той криеше нещо, тя беше уверена. Затвори очи и в ушите й отново отекнаха майчините думи: „Никога не се доверявай на красив мъж.“ Най-после той се върна и като седна до нея, измърмори:

— Също като да вземат бонбона на малчуган.

Когато тя озадачено вдигна глава, той се ухили.

— Изглежда, твоят приятел Били ще плати медения ни месец — добави и хвърли пачка смачкани банкноти в скута й. — Трябва да имат сто долара.

Сто долара! Това сякаш бе отговорът на нейните молитви.

Но не можеше да задържи парите. Насили се и му ги подаде обратно.

— Господин Макрийди, не мога да си присвоя печалбата.

— Но защо? Мисля, че и ти имаш дял в нея. Били и Големия Ал всячески се опитваха да ми се извинят. — Погледът му срещна нейния и изражението му помръкна. — Взела си решение.

— Да.

Не беше нужно да му казва — той прочете отговора в очите й. От гърдите му се изтръгна въздишка:

— Добре, но мога да сляза едва след Спениш Бенд. Иначе нашите приятелчета, каубоите, ще заподозрат нещо.

— Благодаря ти.

Облегна се назад, сложи шапката на главата си и я нахлупи над очите си.

— Може би искаш да поспиш — каза той. — След Ийгъл Лейк ще будуваш с иглата в ръка.

— Ийгъл Лейк?

— Първата спирка след Спениш Бенд.

Верена предпазливо загърна мокрите си крака с фустата и мислено завидя на Макрийди. Очевидно несмущаван от шума и ужасно горещия, задушен въздух в пътническия вагон, той спеше като къпан, докато тя се въртеше и се опитваше да се настани удобно на тясната седалка.

Вратата зад нея се отвори, някакъв мъж премина и наоколо се разнесе силна миризма на пот. Тъмните петна под ръкавите почти се сливаха с влажния гръб на мръсната му риза. Хрумна й, че ако зад мърлявите гари, където влакът спираше за храна, имаше бани, пътуването би било значително по-поносимо. Но допусна, че тези, които най-много имаха нужда от услугата, щяха по всяка вероятност последни да се възползват от нея. Очевидно, след като пресичаха тексаската граница, мъжете преставаха да се мият и да сменят дрехите си.

Единственото изключение до този момент бе Мак Макрийди.

По някаква ирония това също будеше възмущението й от него. Докато тя съхнеше като умиращо цвете, изпод периферията на шапката му не струеше и капчица пот. Въпреки няколкото гънки по сакото и панталона, той изглеждаше почти толкова елегантен, както при качването си, сякаш можеше да слезе от влака и незабавно да се залови с работата си. Просто не беше справедливо.

Всъщност нищо, свързано с него, не беше справедливо. По някакво неоправдано божие благоволение или наследственост, той бе получил всички видими преимущества. Лицето и телосложението на някоя от онези гръцки статуи. Черна, леко вълниста коса и тъмни, тъмни очи. Външност, грация, интелект и дори обезоръжаващ чар у един човек. Без да се броят обноските на джентълмен. Но според собствените му признания той не беше джентълмен, а комарджия. Изкарваше прехраната си, като се възползваше от глупостта на мъжете.

Не се съмняваше, че се възползва и от жените. Държането му бе твърде предразполагащо, твърде непринудено.

Само като го погледнеше, можеше да види баща си. Нямаше значение, че косата на Джак Хауърд бе по-светла, а очите му лешникови като нейните или дори фактът, че бе доста по-нисък от Макрийди. Що се отнасяше до характера, и двамата очевидно бяха замесени от едно и също тесто. Опасни мъже. От тези, на които само глупачка би се доверила. Е, добре, тя не беше глупачка — майка й се бе погрижила за това.

Докато той спеше, тя многократно прехвърляше всичко в ума си, опитвайки се да разбере защо той бе решил да я последва. И независимо от това какво й показваше огледалото, бе напълно уверена, че опитите му за запознанство не са породени само от външността й.

Мъж като него не би нахалствал така, ако не иска нещо, отсъди тя. В неговия случай той можеше да намери дузина красавици, готови, дори нетърпеливи да попаднат под обаянието на тези тъмни, тъмни очи. Не, тук имаше нещо друго.

„Надявах се, че ползата ще е взаимна. Надявах се, че може би ще си помогнем.“

Тук беше загадката. Все още мислеше, че целта му е да я прелъсти, но не беше съвсем сигурна. „Ако ти е все едно, няма да прекарвам медения ни месец, бранейки честта ти… И така, как ще се наричаме — семейство Хауърд или семейство Макрийди?“

Но монетата имаше и обратна страна. „Единственото, което искам, е да внушаваме почтеност, нищо друго… Виж, на този свят има два вида жени и повярвай ми, мога да ги различа… Няма да прекрача чертата с теб…“

Не, в това нямаше никакъв смисъл.

Ако не бе избрал картите за занаят, от него сигурно щеше да излезе съвършен актьор. По всяка вероятност той си играеше с нея, възползваше се от страха й от мъже като Томпсън. Това трябваше да е обяснението. Наистина.

Поне сбиванията и псувните бяха изчезнали. Някои от каубоите бяха слезли на спирката за храна, докато на други или им беше зле, или бяха изпаднали в пиянско вцепенение. Но горещината и смесената миризма от цигарен дим, тютюнев сок, повърнато и пот бяха непоносими.

Тя съзря празно място на пътеката и й се искаше да има смелостта да стане, за да раздвижи схванатите си крайници и да облекчи неприятната тежест в слабините си. Но Макрийди бе проснал дългите си крака и сполучливо бе превърнал малкия й ъгъл в затвор, ограден от него и от прозореца, който не се отваряше. И така с глава, облегната назад, с нахлупена шапка, той си седеше, недостижим за света.

Трябваше да се изправи, да се раздвижи, да махне сърбящата я влажна фуста от краката си. И независимо дали й се искаше или не, трябваше да посети тоалетната. Наведе се и се опита да отмести краката му към пътеката. Те не помръднаха. Сякаш тези негови ботуши се бяха сраснали с пода под седалката.

— Господин Макрийди — опита тя тихо. Той дишаше все тъй дълбоко. — Господин Макрийди.

Нищо. Седнала на ръба на седалката, тя обмисли дали да не употреби отново иглата за шапки, но отхвърли идеята. Реши предпазливо да го побутне по рамото. Протегна ръка, хвана го за ръкава и го дръпна. И направи почти фатална грешка.

Той подскочи, бутна с едната ръка шапката назад, а с другата бръкна в сакото си. След секунда тя виждаше цевта на пистолета му. За миг сърцето й спря. Сега в очите и поведението му нямаше и следа от съня.

— Какво, по дяволите?… А, ти ли си? — промърмори той и свали оръжието.

— Е, радвам се, че ме позна, преди да ме застреляш — едва произнесе тя с треперещ глас.

— Човек става нервен на чуждо място — смотолеви той.

Тя почти усещаше как лицето й възвръща цвета си.

— Как, за бога, направи това?

— Кое? — В този момент той забеляза втренчения й в колта поглед. — О, това ли?

— Стори ми се, че изникна от нищото.

— Не, беше под сакото ми. Трудно се вади оръжие, ако си седнал. — Повдигна хълбок, изпъна крака си и плъзна пистолета в кобура. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш все пак?

— Опитвах се да те събудя, за да сляза.

— Следващия път просто ми кажи.

— Направих го — два пъти. Но може би силното ти хъркане ти попречи да ме чуеш.

— Аз не хъркам, а ако е така, ти си първата жена, която го е забелязала.

— И съм убедена, че има много други — отвърна тя сладко. — А сега ще ме пуснеш ли да мина или да прибягна до иглата за шапки?

— Ако Хауърд съществуваше, щях да го съжаля — каза той и се надигна. Отстъпи, за да й направи място, и попита: — Искаш ли да те придружа до тоалетната?

— Не, разбира се.

— Както решиш. — Той изчака тя да тръгне и й напомни: — По-добре вдигни полата и фустата си — по пода има много храчки.

— А аз си мислех, че си джентълмен — промърмори тя.

— След като се върнеш, ще прегледам внимателно ушите ти.

Тя спря и се извърна към него:

— Ушите ми?

— Ъхъ. Мама обичаше да казва, че ако човек лъже, ще му пораснат ушите.

— Наистина ли? — Пряко волята си, тя се усмихна. — В такъв случай това обяснява защо имам малки уши, нали?

Подът във вагона бе толкова мръсен, че дървените стърготини, насипвани върху слюнките тютюн, образуваха дебел пласт.

Тя спря, за да реши дали да използва двете си ръце и да запази дрехите си чисти, или да рискува само с едната, а с другата да запуши носа си. Решението да спаси роклята все пак надделя. Погнусена, тръгна през вагона, като заобикаляше хъркащи пияни, насядали в тесния коридор.

Някакъв мъж се надигна и я хвана за полата, преди да успее да мине покрай него. Той вдигна поглед и глупаво се ухили:

— Ник… никой не ми каза, че във влака има ангелчета.

Мъжът, седнал до него, отвори кървясалите си очи.

— Туй не е ангел — произнесе той мрачно, — а момиче.

Нататък по пътеката Бил се изправи, за да хвърли един поглед и поклати глава:

— По-добре я оставете на мира, има съпруг.

Тя дръпна роклята си и продължи. Зад нея каубоят обясняваше:

— Жената на Макрийди. Щеше да убие Ал заради нея. Лош човек е този Макрийди.

— Никога не съм чувал за него.

— Големия Ал ще ти каже.

Когато най-после стигна до тясната врата, носачът я спря:

— Затворена е, госпожо — наближаваме гара.

— Не може да бъде!

— Такъв е законът, госпожо.

Тя стисна зъби и забърза обратно по пътеката, докато най-накрая се препъна в краката на Макрийди и се озова на мястото си.

— Някакви неприятности? — попита той.

— Никакви — излъга тя.

— Ако не внимаваш, ще умреш със слонски уши.

— Наближаваме гара.

— Е, това обяснява всичко. — Бръкна в джоба на жилетката си, извади часовника и го погледна. — Пет и четирийсет и три. Сигурно тук ще хапнем. — Прибра часовника и добави: — За теб не зная, но аз самият съм доста гладен. С удоволствие бих хапнал някой дебел тексаски бифтек.

— Сигурно би било прекалено да се надявам, че наближаваме Ийгъл Лейк, нали?

— Не преди утре сутринта. Но трябва да сменим влака в Харисбърг, преди да падне нощта. Ето, това е копие от разписанието — каза той и й предложи сгънат лист хартия.

— Тук не е посочена спирка в пет и четиридесет и три — отбеляза тя заядливо. — А и не помня да сме минали покрай Ричмънд.

— Явно закъсняваме.

Влакът спря със скрибуцане. Верена погледна през прозореца и зяпна. Нямаше и следа от град. Единственото, което виждаше, бе добитък. Със стотици. Загубила търпение, тя отново седна.

— Какво има?

— И така, господин Макрийди — отвърна уморено, — очевидно вашият бифтек е все още жив.

— Моля?

— Тук няма никаква гара. Навсякъде има само крави.

— Може би е от другата страна.

— Животни на пътя! — съобщи кондукторът, тръгнал по пътеката. — Веднага щом ги разпръснат, ще спрем за ядене. Двайсет минути.

— Господине — извика тя и махна с ръка, за да привлече вниманието му. — Да не би да искате да кажете, че след двайсет минути още няма да сме стигнали там?

— Госпожо, ние пристигнахме. Но имаме само двайсет минути за храна, ако искаме да стигнем до Харисбърг тази вечер.

Новината очевидно не развълнува Макрийди, но Верена вече бе твърде нещастна, за да седи спокойна.

— Извинявай — прошепна му тя, — но трябва отново да стана. Прекрачи краката му и успя да се изправи. Разкърши рамене за още едно отиване до предната част на вагона, повдигна с две ръце полата си и измина около седем метра, когато носачът я спря. Като отбягваше погледа й, той тихо каза:

— Тоалетната е затворена, госпожо.

— Но тук няма гара — отвърна отчаяно тя.

— Съжалявам, госпожо, но влакът е спрял.

Не й оставаше нищо друго, освен да се върне. Седна отново на мястото си и се опита да не мисли за неразположението си. До нея комарджията промърмори:

— Очевидно, след като времето е толкова кратко, някой ще дойде да вземе поръчките за вечеря.

— Не ме интересува, ще сляза от влака дори ако заради това се налага да яхна някоя крава — отговори тя през зъби.

— Толкова ли ти се ходи?

При други обстоятелства тя щеше да го приеме като обида, но точно сега не й беше до това.

— Да — призна откровено.

— Добре, да вървим тогава.

— Сега ли?

— Да, след като някой може да се качи, значи ние можем да слезем.

Застана на пътеката, разби задната врата и я задържа, за да направи път на Верена. Тя мина покрай табелата с надпис „Без изход“ и се озова на тясната платформа към друг вагон. От едната страна двама каубои на коне викаха, размахваха големите си шапки и разпръскваха животните. От другата нямаше нищо, освен равно пасище и няколко малки постройки. Нищо, което би могло да се назове град.

Макрийди скочи върху голо парче земя и й подаде ръка.

— Хайде, ще те хвана.

Вече слезли, той я улови под ръка и се отправи към приличащата на къща постройка. Вместо да влязат, той я поведе наоколо и посочи някаква разкривена дъсчена барака.

— Искаш ли да те изчакам?

— Не мога да вляза вътре просто така — сигурно е нечия собственост.

Той я изгледа и сви рамене:

— Както решиш, но когато вагонът се опразни, всичко наоколо ще се напълни с хора.

Той имаше право. Верена се огледа, влезе и затръшна вратата след себе си. Беше тъмно, горещо и вонеше така, сякаш от години не бе варосвано. Тъй като не виждаше нищо, открехна вратата, за да влезе малко светлина и веднага съжали, че го е направила. Седалката представляваше груба, изкривена дъска с две дупки, изрязани в нея. Отпред, върху кутия, пълна със сухи царевични кочани, пълзяха насекоми.

Нуждаеше се поне от три ръце — две за дрехите си и една за носа, но за съжаление хората не бяха устроени така. Тя извади от чантичката ленена бродирана кърпичка и започна да изтрива праха от седалката.

Когато излезе, комарджията не се виждаше наоколо. Но сега, след като отново можеше да диша, тя подуши острата миризма на гореща гранясала мазнина, която се разнасяше откъм къщата. В двора, празен допреди пет минути, кръжаха пътниците в очакване да влязат вътре. Ако не беше стържещият й стомах, тя би предпочела да се качи във влака и да се откаже от вечерята.

Преди да се бе наредила на опашката, Макрийди излезе с нещо, увито в парцал. Бе намръщен.

— Нямаш роднини наоколо, нали?

— Разбира се, че нямам. Защо?

— Ще ти кажа, след като се качим във влака — отговори той и я хвана под ръка. — Хайде, нося вечеря.

— В този парцал?

— Да.

Той тръгна бързо и Верена едва успяваше да го настигне.

— Влакът няма да тръгне в следващите двайсет минути — напомни му тя. — Бих предпочела да вечерям на открито, защото е по-хладно.

— Не и аз.

Вместо да тръгне към предната част на техния вагон, той прескочи парапета, откъдето бяха слезли, и й подаде ръка. Във вагона бяха останали единствено кондукторът и носачът, които ядяха, седнали на отделни места в другия край, както и няколко каубои, твърде пияни, за да слязат.

Макрийди почти я настани на седалката, после седна и разгърна парцала.

— Ето — рече той и й подаде една навита тортила. — Доколкото разбрах, нямаха голям избор.

— Сигурно си бил пръв на опашката — реши тя.

— Не.

— Господин Макрийди, да не би да криете нещо? — попита тя с любопитство.

— Странно, защото аз се канех да ти задам същия въпрос.

— Какво?

— Двама престъпници ей там те търсят.

— Какво? Това е невъзможно, аз не познавам никого в целия щат — заяви убедено тя. — Никой, освен господин Хамър не знае, че пристигам.

— Хамър?

— Адвокатът. Той бе определен от съдията да управлява имота на баща ми, но това едва ли може да се нарече познанство. Никога не съм го виждала.

— Онези не са адвокати, мога да се обзаложа.

— Сигурно има някаква грешка.

— Не знам. Но докато ти беше в тоалетната, те пресрещаха всеки, слязъл от влака, с въпроса дали някой не е виждал Верена Хауърд, по-точно госпожица Верена Хауърд. Като че ли са твои отдавна изчезнали роднини.

— Не е възможно, аз нямам роднини. Или поне не ми е известно — поправи се тя. — Не знам какво е правил баща ми, след като ни изостави.

— Те са по-възрастни от теб.

— Странно.

— Да, вече казах, че тези са тежък случай.

— Опасявам се, че не знам какво означава.

— Опасни хора.

— Това не ми помага особено.

— Истински отрепки, негодяи. Не знам, може да са тексаски рейнджъри. Разбрах само, че очакваха да те открият в този влак. Търсеха неомъжена жена, която пътува сама към Сан Анджело.

Тя го изгледа подозрително.

— Измисляш си всичко това, нали? Това сигурно е част от твоя план. Поради някаква причина искаш да пътуваш с мен, но, бога ми, не разбирам защо.

— Всъщност може и да сляза преди Ийгъл Лейк.

Тя осмисли думите му и, внезапно попита:

— Ти си се забъркал в някаква неприятност, нали?

— Не търсеха мен — възрази той. — Освен ако не очакват да се дегизирам като млада стройна жена в началото на двадесетте, тръгнала сам-сама из Тексас. Не, те търсят теб.

— Не ти вярвам.

— Охо. Като говорим за вълка, ето го и него — изрече той тихо.

— Какво?

— Наведи глава, още по-добре — скрий се зад рамото ми.

— Моля?

— Прави каквото ти казвам.

Преди да откаже, той се протегна и придърпа лявата й ръка към другото си рамо, излагайки на показ халката на пръста й.

— Не вдигай глава — измърмори той почти под носа си. — Идва насам.

— Всичко това е нелепо — прошепна тя. — Чувствам се ужасно глупаво.

— Остави ме аз да говоря.

Скептично настроена, тя се извърна, зарови глава в сакото му и го прегърна през рамо.

— Ако разбера, че това е някаква хитрина…

— Само слушай и не говори — прошепна той в косата й. — Бес, скъпа, всичко е наред — каза той високо с внезапно подчертан южняшки акцент. — Май тези тортили се отразиха твърде зле на капризния ти стомах. Само се дръж, докато стигнем до Остин, и нещата ще се оправят, обещавам ти.

— Какво?…

Усети, че тя се наежва, притисна я силно и продължи:

— От бебето е, а ти си много крехка. Трябваше да те оставя в Литъл Рок с мама. Сега, скъпа, просто стой мирно и ще ти мине.

— Зле ли й е, господине?

— Първо дете — чу тя Макрийди гордо да отвръща. Гласът му долиташе до притиснатите й уши като през фуния. — Много й е лошо наистина. Явно тортилата, която изяде, няма да остане в стомаха й. — Той протегна ръката, с която я беше прегърнал: — Името ми е Макрийди, Матю Макрийди, но хората ми казват Мак. А това е съпругата ми Елизабет Макрийди.

— Мак, госпожо. — Той не се представи. — Не мога да я видя.

— Всеки път, когато се изправи, повръща — обясни Макрийди. — Тъкмо почистих последната бъркотия.

Непознатият присви очи.

— Южняк ли си?

— Да, и много се гордея с това. Адската бригада. Трети арканзаски.

— Аз съм янки.

Настъпи мълчание.

— Ние победихме.

— Да, знам — отвърна Макрийди сухо.

— Случайно да си видял във влака едно момиче? — запита мъжът небрежно. — Пътува сама.

— Не се срещат често жени по тази линия. Имаше една, която се качи отсам Галвестън, но беше с деца.

— Не, тази е млада — на около двайсет или малко повече.

Комарджията сбърчи вежди и поклати глава:

— Не си спомням, но в грижите около Бес може и да не съм я забелязал. Наистина съжалявам.

Непознатият дълбоко въздъхна:

— Да, и аз съжалявам.

— Позната ли ти е?

— Сестра ми. Завръща се сама от Изтока.

— И се е загубила?

— Да, не можахме да я посрещнем в Галвестън и сега излиза, че е изчезнала. Мислех, че ще бъде в този влак.

— Може да е в някой от другите вагони — предположи съчувствено Макрийди.

— Никой не я е виждал. Вече питахме почти всички.

— Знаеш ли какво, дай си името и адреса и ако ние с Бес случайно я видим, когато сменяме влаковете в Харисбърг, ще ти се обадя.

Непознатият не се хвана на въдицата. Вместо това рече:

— Името й е Хауърд, Верена Хауърд. Доста е необичайно, от тези, дето като ги чуеш, ги запомняш — Верена, имам предвид.

— Добре, ще се оглеждаме за нея — обеща Макрийди. — Не би ми се искало сестра ми да се озове тук сама. Не ще и дума, че може да попадне на голяма сган. Навсякъде наоколо е пълно с проклетите янки.

Непознатият стисна зъби и ръката му сграбчи револвера с шест патрона, пристегнат към бедрото му. После се овладя. Насили се да се усмихне и сдържано каза:

— Сигурно ще яздим до Сан Антонио и ще я потърсим там. Може да е тръгнала с дилижанс.

— И аз така бих направил — да я търся в Сан Антонио, имам предвид.

— За къде каза, че сте тръгнали?

— Остин. При Кълъмбъс ще тръгнем за Остин. Имаме близки там. — Макрийди леко отмести Верена и прошепна: — Бес, скъпа, по-добре ли се чувстваш?

— Не мога да дишам — отвърна тя задавено.

— Това е от повръщането — увери я той.

— Е, аз ще тръгвам — рече непознатият. — Тя не се е изпарила, това е сигурно.

— Разбира се — измърмори Макрийди. — Надявам се да я откриете, преди да е станало нещо лошо.

— О, ще я намерим — по един или друг начин, но ще я намерим.

Верена не виждаше, но чуваше заглъхващото подрънкване на шпорите му, докато той се отдалечаваше. Комарджията обаче продължаваше да я притиска тъй силно, че тя долавяше ударите на сърцето му.

— Добре — каза той и я пусна, — сега можеш да се изправиш. Но той тъкмо слезе и по-добре не поглеждай през прозореца още.

— Май ми изкриви врата — промърмори тя.

Облегна се на мястото си и плахо погледна към прозореца с надеждата да зърне мъжа. Но той бе с гръб към нея и тя видя само една голяма филцова шапка, карирана вълнена риза и два определено криви крака в износени ботуши. Той вървеше, накуцвайки.

— Позна ли го?

Заловена, тя се обърна виновно към комарджията:

— Не, разбира се. Не знам кой е, но мога да те уверя, че не ми е брат.

— Може би е незаконороден.

— Баща ми напусна дома през шейсет и първа, когато започна войната.

— Е, не открих голяма прилика, но човек никога не е сигурен.

— Аз съм сигурна. Баща ми беше по-висок и изключително красив.

Като теб, прошепна един глас вътре в нея. Но тя не го повтори, а по устните й заигра лека усмивка.

— Но едно нещо ще ти призная, Макрийди.

— Какво?

— Ти си завършен лъжец. Ако майка ти е права, ушите ти би трябвало да са дълги до земята.

— Отървах те от него, нали?

— Надявам се да е така. Но откъде, за бога, измисли тази Бес? Никога не съм харесвала това име. Звучи така, сякаш принадлежи на някоя стара дебелана.

— Майка ми се казва така.

— О! В такъв случай, предполагам, имаш право да си привързан към него — отстъпи тя.

— Така е.

— Съжалявам — рече тя с въздишка. — Не трябваше да бъда толкова откровена.

— Всъщност тя винаги е харесвала искреността. Но разговорът за Бес Макрийди не обяснява какво искаше този каубой — каза той и се върна към темата. — Сигурна ли си, че нищо не знаеш?

— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да ти кажа?

— Не.

— Все пак аз наистина нищо не зная.

— Някой е разбрал, че пристигаш.

— Само господин Хамър, но ми се струва, че той едва ли би заръчал на двама грубияни да ме посрещнат веднага щом стъпя в Тексас.

— Какво знаеш за него?

— За господин Хамър? Нищо, но от писмото му подразбрах, че е много почтен адвокат.

— Такъв не съществува.

— Е, поне пише като възрастен мъж и аз дори не зная дали изобщо е познавал баща ми. Според вестниците, изпратени от него, той е бил определен от окръга да управлява малкото, останало от едно имение. И от написаното подразбрах, че баща ми не е оставил много — само една малка ферма с тристайна къща. Можеше да се легализира, без дори да се появя в съда.

— Което ме навежда на друга мисъл: ако случаят е такъв, защо си си направила труда да идваш чак дотук?

— Сега ми се ще да не бях идвала наистина. Оказа се голям разход и истински кошмар. — Тя пое дълбоко въздух и отново погледна през прозореца. Издиша и се обърна към Макрийди: — Предполагам, че ми беше любопитно да разбера какво е правил Джак Хауърд с живота си, след като ни изостави. Предполагам, че просто търся причината за неговото бягство. — Вдигна поглед към комарджията. — Звучи глупаво, нали? Да похарча пари, които вероятно никога няма да покрият разноските ми само по пътуването насам.

— Не е така.

— Едва ли е възможно да има две Верени Хауърд, нали? — попита тя и отново въздъхна.

— Вероятно не. Както посочи приятелчето ти, Верена не е често срещано име.

— Така е. Познавах само още един човек с това име и това бе лелята, на която съм кръстена. Името й беше Верена Съмърс.

— Ти наистина ме смая — призна той. Облегна се назад и разви тортилите. — Ето, хапни малко, преди да тръгнем.

Мазнината се беше вече втвърдила.

— Не мога, наистина не мога. Дори когато ги приготвяха, не миришеха добре.

Той извади часовника си, отвори капачето и взе решение:

— Добре, все още ни остават около осем минути. Чакай ме тук, а аз ще разблъскам тълпата, за да видя какво още предлагат.

— Не разбра ли, докато беше там?

— Не. Когато чух да питат за теб, просто грабнах това от тезгяха, докато готвачът не гледаше.

— Значи дори не си ги платил? — попита тя невярващо. — Откраднал си храна?

— Хвърлих двайсет и пет цента. — Погледна мазния парцал и противните тортили. — Дори безплатни, те не биха били изгодна стока.

Загърна парцала, изправи се и извади изпод ръкава си тесния нож.

— Вземи това, ще свърши по-добра работа от иглата за шапки.

Тя погледна ножа, а после и храната в ръцете му.

— Макрийди, промених решението си — ще хапна от тези.

— Искаш ли пистолета ми? Ще ти го оставя.

— Не. — За миг тя улови погледа му. — Не искам никъде да ходиш точно сега.

Той я удостои с многострадален поглед и с въздишка седна обратно на мястото си.

— Знаеш ли, много е трудно да ти се угоди. Ако имаше училище, в което да обучават жените в изкуството сами да си противоречат, ти би завършила с отличие — оплака се той. — Същото важи и за лъжите.

— Не съм те лъгала — възропта тя.

— Така ли?

— Поне не в истинския смисъл.

— Съществува ли изобщо господин Хауърд?

— Сигурна съм, че все някъде трябва да има такъв. Имам предвид, че все пак Хауърд е доста срещано име.

— Но нямаш съпруг.

— Не.

— А останалото?

— Останалото какво? Наистина аз не…

— За какво друго лъжеш? — прекъсна я той рязко.

— За нищо. Нямаше да твърдя, че съм омъжена, но се надявах да избегна нежелано внимание — обясни тя отбранително.

— Като мъжа, който току-що си тръгна? — подигра я той.

— Като вас, господин Макрийди, и онези ужасни каубои. — Осмели се да срещне недоверието в тези тъмни очи и безизразно заяви: — Всичко останало е истина.

— Трудно ми е да го повярвам.

— А вие? — отвърна тя на удара. — Нека да си сменим местата, господин Макрийди. Каквото повикало, такова се обадило. Добре тогава, защо превръщате моите грижи в свои? Какво криете от мен?

— Нищо особено — излъга той.

— Има ли госпожа Макрийди?

— Много такива.

— Моля?

— Баща ми имаше четирима братя, които се ожениха и създадоха предимно синове. А тези синове…

— Спести ми изброяването — прекъсна го тя. — Питах за теб.

— Не. — Облегна се назад, лениво я изгледа и попита: — Защо? Да не би да обмисляш да се кандидатираш?

— Не, разбира се — процеди тя.

— Има ли нещо друго, което да те тревожи? Свързано с мен?

— Господин Макрийди, аз не любопитствам.

— О, не съм сигурен — въпросът бе доста личен.

— Ти пръв го зададе, нали така? Каква беше тогава разликата?

— Никаква, струва ми се. Но когато един мъж види жена, тръгнала на път сама, той…

— Той започва да си мисли разни неща — довърши вместо него тя.

— По-скоро проявява любопитство, госпожице Хауърд.

— Аз пък бих нарекла нещата с истинските им имена.

— Добре, така да бъде. Вземи. — Подаде й една изстинала тортила и добави: — По-добре хапни и се наслаждавай на компанията ми, докато съм тук.

— Какво значи това?

— Слизам в Ийгъл Лейк, ако случайно си забравила.

Мисълта беше потискаща, но не й се искаше да се занимава с нея точно сега. Независимо от всичко, няма да го моля да остане с мен, каза си тя.

Нямаше да му предостави никаква власт, която да използва срещу нея. Отхапа малко от пържената тортила. Беше плувнала в мазнина, но за гладен човек вършеше работа.