Анита Милс
Опасен мъж (1)

Натчес на Мисисипи

20 май 1874 г.

 

Отвъд потъналата в мрак игрална зала тънка ивица светлина идеше от една полуотворена врата. Зад нея, под висящ над покритата със сукно маса фенер, се бяха изтегнали четирима мъже.

За един безкрайно дълъг миг единственият звук в тишината беше проскърцването на витлата на кораба, които равномерно се врязваха в тъмните води на реката. Най-после белокосият Роланд Флечър въздъхна и се наведе напред. Когато побутна към средата на масата куп чипове и банкноти, в мъждивата светлина проблесна огромен диамант на малкия му пръст.

— Излизам от играта — рече мрачно той, — но мисля, че имам право да видя какво държите.

До него мъж с дебели вежди огледа своите карти и после ги хвърли на масата. Посегна към джобния си часовник, провесен на дебел златен ланец, отвори капачето и лаконично отбеляза:

— Три и петнайсет — май е време за сън.

С тези думи той надигна едрото си тяло от стола и леко наклони глава.

— Лека нощ, господа, Жиру.

Дебелият мъж излезе и неизменно начупените устни на младия французин се разтегнаха в презрителна усмивка.

— Ако не умееш да губиш, не трябва да играеш — отбеляза той надменно.

Насочи поглед към тъмнокосия мъж срещу себе си и в бледите му очи проблесна отражението на жълтата керосинова светлина.

— Чест е да гледат на някого сериозно — n’est се pas, monsieur^[1]?

За миг Матю Морган го изгледа лениво и леко се усмихна. Изправи се, измъкна портфейла изпод безупречно ушитото сако и отброи десет стодоларови банкноти така, сякаш голямата сума не значеше нищо.

— Искам да видя картите ви! — каза внезапно той.

Лицето на Жиру почервеня, издавайки смущението му.

— О, вие правите груба грешка, съмнявате се в моите картоиграчески умения, господа — отбеляза самодоволно той. — Струва ми се, че тази игра, както и тази нощ, е моя.

Хвърли поглед през масата и широко се ухили.

— Надвих ви, а уж това ви е занаятът, нали, Морган?

— Аз също казах, че искам да видя картите ви — напомни му белокосият Флечър. — Мисля, че имам право.

— О, но вие нямате неговата репутация — отвърна Жиру тихо, с очи, все още вперени в елегантния джентълмен отсреща. — Да, вие имате пари, но той е Морган — той е комарджията.

— Ще покажете ли картите или не? — попита раздразнено Флечър.

— Разбира се. Имам…

За да удължи мига на задоволство, младият французин наклони напред картите си, но не ги сложи на масата.

— Ах, господа, струва ми се толкова съвършено, наистина съвършено.

— По дяволите, просто ги покажи! — изръмжа възрастният мъж.

С огромно наслаждение Жиру погледна отново Матю Морган.

— А вие, питам се, дали бързате също толкова много да загубите? — промърмори той. — Не, може би ще ви накарам да се чудите какво сте загубили, преди да…

Думите замряха на устата му, защото пръстите на комарджията внезапно сграбчиха китката му и притиснаха ръката му към масата.

Лицето на Жиру почервеня и цялото му тяло настръхна.

— А сега разтвори пръстите си съвсем бавно — проговори Морган с измамно тих глас. Вместо да се подчини, ръката на французина се вкопчи в картите и ги стисна така здраво, че те се огънаха. Комарджията въздъхна и погледна Флечър. — След като не иска да ни улесни, ще ги вземем насила.

Червенината на французина се смени с мъртвешка бледност.

— Господа, това е насилие! — избухна той, когато се окопити. — Аз, разбира се, ще потърся удовлетворение за обидата. Никой, който е наричал някога Филип Жиру мошеник, не е живял дълго! Вие ще…

— Ако сте почтен, щяхте охотно да разкриете картите си — прекъсна го рязко Морган.

Флечър се поколеба.

— Мат, това няма да се понрави на стария Александър. А и не съм сигурен, че искам старецът да ми бъде враг — поне не по тези места. Жиру се хвана за думите като удавник за сламка.

— Вие ще си платите за това, господа. След като баща ми се разправи с вас, вие никога… о-о-ох! — изскимтя той, понеже Морган блъсна силно ръката му в ръба на масата. Пръстите му неволно се разтвориха и пуснаха измачканите карти.

— Преброй ги, Роланд — заповяда Морган.

— Виж, Мат, аз не…

— С колко си вътре — двайсет хиляди?

— Вероятно повече. — С въздишка Флечър вдигна картите на французина.

Жиру заби очи в пода, а старият мъж вдигна поглед към Морган.

— Чакай малко — тук са само четири. Всичко, което има, е… — мълчаливо сложи всяка карта на масата и заяви: — два чифта — само тройки и дами. Добре, Филип, къде, по, дяволите, е другата?

— На пода — отвърна Морган. Той пусна ръката на Жиру, но задържа поглед върху мрачния французин. — Е, ще отместиш ли крака си или искаш аз да го направя?

Челюстта на младия мъж видимо се раздвижи, после той сякаш се примири с неизбежното.

Под погледите на двамата, той повдигна своя излъскан черен пантоф и откри оцветения гръб на една карта. Морган се наведе, взе деветката пика и я сложи в центъра на масата.

— Това не е точно хилядадоларов залог, нали, Филип? — промърмори той. — Не с Роланд, който седи с трите деветки, раздадени от теб.

— Как, по дяволите разбра, че имам деветки? — попита Флечър раздразнено.

— Видях ги в стъклото на фенера, а също и той. Ето защо е разместил картата с две ръце назад. След като не можеше да надвие деветките с два чифта, а една от тях е била като картата в ръкава му, той е решил да я използва. Хайде, покажи му дамата! — подтикна Морган Жиру.

— Но ние през цялото време играехме с четири дами — възрази Флечър. — Аз самият преброих тестето.

Морган сви рамене.

— Понякога четири не стигат, за да измамиш.

— Аз все още не разбирам. Защо да държи още една дама?

— Това е силна карта, но не е асо — асото се набива лесно в очи. Така той можеше да чака, докато се увери, че ти и аз нямаме дама от същата боя като тази, която крие — нали така, Филип?

— Не разбирам какво говорите — възрази младият мъж. — Нямам нищо, господа, нищо! Хайде, вземете си парите — изръмжа на Флечър.

Старият мъж го изгледа мрачно и поклати глава:

— Може би е по-добре първо да навиеш ръкава, за да погледна. Ако Морган е прав, значи си ни мамил. Струва ми се, че ми дължиш много повече от куп пари.

С едната ръка Жиру посегна към китката си, сякаш да откопчае набрания по модата маншет. После внезапно се изправи, преобръщайки масата. Докато парите и жетоните се пръскаха по килима, той измъкна малък „Колт Кловърлийф“. Насочи джобния пищов към Флечър и злобно процеди:

— И така, питам се, кой от двама ви е убил другия?

— Филип, не ставай глупав! — извика Флечър и се опита да отмести масата от себе си.

Преди да се беше изправил, пистолетът избълва огън и старият мъж се хвана за кървящото си рамо.

— Ти, жалко френско копеле — задави се той. — Никога няма да…

Жиру се извърна към Морган и отново натисна спусъка.

Куршумът не улучи целта и Жиру объркано залитна назад. Изпусна малкия пистолет и сграбчи дръжката на ножа, забит в гърдите му. Погледна надолу и видя кръвта, която се стичаше по пръстите му. После припадна. Преди Морган да стигне до него, животът в зениците му бе угаснал.

Комарджията се наведе и изтегли ножа си, после го избърса в скъпото копринено сако на Жиру. Плъзна го обратно в калъфа под ръкава си и видя крайчеца на една карта, подаваща се изпод ръката на Жиру. С върха на ботуша си я обърна с лицето нагоре. Беше дама каро.

— Добре ли си? — попита той Флечър през рамо.

— Кървя като заклано прасе, но ще оживея. Жиру?

— Мъртъв е.

— Пфю, това беше точно попадение, синко — заяви старият мъж. — Една секунда закъснение и ти също щеше да бъдеш прострелян.

— Така е.

— Знаеш ли, доста съм поживял — продължи Флечър, — но никога не съм виждал някой толкова бърз с ножа — освен може би Джим Боуи, когато бях малък. Къде научи този номер?

— Тук. Щях да измъкна пистолета си, но масата пречеше — призна Морган.

Флечър поклати глава и се вгледа в трупа на Филип.

— Радвам се, че кучият син е мъртъв, но се страхувам, че ти здравата я загази. Старият Жиру няма да се интересува дали е било самоотбрана или не. Не се надявай на безпристрастен съд по тези места.

— Да, знам.

— Ако не избягаш, ще те обесят.

Флечър едва бе изрекъл думите, когато някой започна да чука на външната врата и закрещя:

— Какво става вътре? Кой стреля?

— Никой — извика Морган в отговор и погледна Роланд Флечър. — По-добре да тръгнеш с мен.

— Не мога. Не умея да плувам, а и съм загубил твърде много кръв. Виж, аз съм ти длъжник. Когато влязат през вратата, ще прикрия бягството ти — започна старецът бързо. — Щом настане суматоха, ще пролазиш до вратата и ще се измъкнеш. На твое място не бих спрял преди Ню Орлиънс.

— А ти?

— Ще кажа, че съм се строполил на пода след изстрела на Жиру и нищо не съм видял. За бога, всеки знае, че не нося нож. А ти изчезвай!

В коридора се беше събрала тълпа и чукането и виковете ставаха все по-силни и решителни:

— Отворете или ще разбием вратата!

— Ако Александър Жиру не ме открие, ще се нахвърли върху теб — предупреди Морган.

— Ще лъжа колкото е нужно. Сега, щом се втурнат вътре, бягай. Ето! — Все още с ръка върху кървящото рамо, Флечър грабна пачка банкноти и я подаде на Морган. — Вземи това! След като преброят останалите пари, ще запазя твоята половина. — Със свободната си ръка той откачи фенера. — Щом разбият външната врата, ще го запратя в залата. Те ще заподскачат, докато ти лазиш покрай тях, нали?

— Май на повече не мога да се надявам. — Морган натъпка парите в панталона си. — Благодаря.

— Едно, две, хайде, момчета! — извика някой силно. — Разбийте я!

Около бравата се разхвърчаха трески, масивната врата поддаде и в стаята нахлу тълпа разярени мъже, които се запрепъваха в празните маси. Докато проклинаха, Флечър изсъска:

— Сега, момко! Изчезвай!

С тези думи той приближи към полуотворената врата, за да хвърли фенера в залата.

— Ето тук! — извика.

Стъклото се строши, разплисквайки керосин по тежките кадифени завеси и шарения килим. Пламъкът на фитила се стрелна по дирята от течността като светкавица. Завесите пламнаха и отвсякъде се разнесоха възклицания. Суматоха обхвана мъжете, които подскачаха сред пламъците и се опитваха да угасят горящите си панталони.

— Пожар! Пожар! Донесете водните помпи!

— За бога! Какво стана?

— Пожар! Ако не го загасим, корабът ще изгори!

Докато викаха и стъпваха един връз друг като обезумели.

Матю Морган пролази под няколко поставени в редица маси цялото разстояние до коридора отвъд вратата.

Едва се беше изправил, когато видя двама мъже да тичат към него. Той им махна и извика:

— Има пожар! Доведете подкрепление или корабът ще изгори!

Те нямаха нужда от повторно нареждане. Тъй като не можеха да видят много заради стелещия се на талази дим зад гърба му, те хукнаха обратно към машинното отделение, подемайки виковете: Пожар! Пожар!

Под палубата ужасени хора пищяха в тъмнината и се опитваха да изкачат стълбите. Преди да стигнат горе, положението щеше да е овладяно. Но точно сега суматохата, която вдигаха, щеше да прикрие бягството му.

Когато стигна до външната палуба, видя, че е безлюдно, а долу, под облачното беззвездно небе, чернееше реката. Морган хвърли поглед към кърмата и по ритъма на витлата се опита да прецени скоростта на кораба. Дори не различаваше очертанията на брега, а веднъж скочил във водата, дирята на парахода можеше да обърка чувството му за ориентация.

Свали сакото си, покачи се на парапета и за един дълъг миг остана неподвижен с надеждата да отгатне накъде да се движи.

Последното, което желаеше, бе да плува нощем в Мисисипи. Единствено изгледите да увисне на бесилката го плашеха повече.

— Ето го копелето! Той уби сина на Жиру — не му позволявайте да се измъкне!

През дима те се бяха добрали до тялото и времето на Матю бе изтекло. Той бързо хвърли последен поглед към тъмната мътна река, пое дълбоко въздух и скочи. Сблъсъкът с водата беше болезнен. После го обгърна студен, лепкав мрак.

Подгизналите дрехи го теглеха надолу. С обезумели движения изу ботушите си, оттласна се нагоре и се показа задъхан на повърхността. Съвсем наблизо във водата се изсипа град от куршуми и Матю бе принуден отново да се гмурне. Усещането, че дробовете му ще се пръснат, го накара да се подаде над водата и забравил за всичко останало, той заплува към Луизиана, за да спаси живота си. Чак щом се добра до плитчините и изправен, залитайки, стигна до брега, си спомни за алигаторите, появяващи се понякога наоколо. Но докато лежеше в калта и се опитваше да успокои дишането си, бе твърде изтощен, за да се тревожи. Най-после с усилие се обърна настрана и хвърли поглед към реката.

В мрака светлините на корабчето блещукаха, отразявайки се във водата, а горе се смесваше димът от дърва и въглища.

Някъде долу по брега нещо голямо изграчи и после почти безшумно се плъзна във водата.

Това бе достатъчно, за да му даде сили. Все още задъхан, Матю се надигна. Веднага щом срещнеше някого, щеше да се снабди с чисти дрехи и кон, после щеше да тръгне към Тексас. Но сега единственото, което му оставаше, бе да върви навътре към сушата, отдалечавайки се от Мисисипи толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.

За пръв път в иначе благополучния си живот той бе беглец.