Анита Милс
Опасен мъж (18)

Верена се пробуди бавно с усещането, че главата я боли, а стомахът й се бунтува. Обърна се и погледна в сумрачната, осветена от луната стая. Още не беше сутрин. Провеси крака от леглото и седна. Стаята се завъртя, а подът сякаш се наклони. Наведе се за гърнето и едва успя да задържи в себе си уискито на Макрийди, преди да го достигне, и повърна. Напъваше се, докато в стомаха й не остана нищо, най-накрая всичко свърши.

От гаденето цялата беше плувнала в лепкава пот, а нощницата й приличаше на мокър чаршаф, увит около тялото й. Когато пристъпът отмина, Верена свали нощницата и бавно отиде до легена, като придържаше главата си с ръце, за да спре ужасното пулсиране вътре.

Уискито е по-добро от виното, беше казал Макрийди. Но не беше. Чувстваше се много по-зле и след него бе, както се изразяваше баща й, разсипана. Помнеше думата добре, защото го беше чувала да се кара с майка й заради това, докато тя се криеше под завивките, страхувайки се да се покаже. Наля малко вода от каната в легена и натопи вътре една овехтяла хавлия. Прокара мокрия, капещ парцал по лицето си и се опита да се увери, че се чувства по-добре. Въздухът разхлади челото й и тя избърса потната си кожа. После хвърли парцала в легена, оставяйки го за сутринта.

Почувства се добре от топлия нощен въздух, докосващ тялото й. Тя се вгледа в него втренчено. После болезненият спомен нахлу в пулсиращата й от болка глава и Верена бе сигурна, че никога няма да може да погледне Мат в очите. Но ако той тръгнеше с нея за Сан Антонио, щеше да й се наложи, някак трябваше да го направи.

Мили боже, беше се държала като пълна глупачка. Да му позволи да я прегръща по този начин и безсрамно да го целува през цялото време. Похотлива, развратна, безразсъдна — тези думи дори не можеха да опишат поведението й. И въпреки това, като затвори очи и изживя наново онези мигове, не можеше да отрече, че харесваше онова, което той бе правил с нея, и ако не бяха надделели някакви малки останки благоприличие, щеше да му позволи всичко в онези зашеметяващи, греховни мигове.

Не, не трябваше да мисли за това, поне не сега. Може би след няколко дни, но не сега. Може би, след като пристигне в Сан Анджело, а той продължи нанякъде другаде. Сега се чувстваше твърде глупава, твърде грешна, за да разсъждава върху случилото се. Не, когато го види, може би е най-добре да се преструва, че нищо не е станало.

Пътната й чанта беше на пода. Вдигна я, занесе я до леглото и я отвори. Всичко беше разбъркано. Извади с въздишка дрехите си, подреди ги и намери чистата камизола, която все още носеше мириса на силния домашен сапун на Сара Брасфийлд. Същото беше и с гащичките.

Облече се и отиде до прозореца. Беше се объркала, когато се събуди. Вместо среднощ, навън вече се съмваше и бледата зора изместваше тъмното небе.

След няколко часа двамата с Макрийди щяха да купят билети и да се качат на дилижанса за Сан Анджело. И от мисълта, че отново ще бъде затворена и ще се друса по някой неравен път, главата я заболя още повече. Сякаш отново щеше да се вози в онази каруца, след като бе погълнала твърде много от виното на Сет Брасфийлд.

Надяваше се, че цената няма да е висока. За три дни беше похарчила най-малко осем долара и с това темпо щеше да се озове сама и без средства, преди да е пристигнала в Сан Анджело. И ако господин Хамър не успееше бързо да намери купувач… Мисълта я ужаси. Той трябваше да намери. Просто трябваше. Дори ако това означаваше да понесе загуба. Дори ако това означаваше тя да получи пари, колкото да плати пътя си обратно до Филаделфия.

Мислено пресметна разходите си и се разтревожи, че може би е похарчила повече от осем долара, откакто се беше качила на влака в Галвестън. Едва ли бяха много повече, но мисълта не й донесе голяма утеха. Не, по-добре да преброи парите си.

Порочната мисъл, че трябваше да вземе предлаганата по-рано от Матю Макрийди пачка банкноти, пропълзя в ума й. Не, нямаше да е прилично.

Сякаш двете нощи, прекарани с него в една стая, бяха благоприлични. Но това, което я измъчваше, беше, че ще му е длъжница. Не би могла да изплати дълга си към него, не и с учителското си възнаграждение, а и нямаше гаранция, че фермата на баща й ще донесе достатъчно, за да покрие собствените си разноски, камо ли да се разплати с Макрийди.

Трябваше да има петдесет и осем или петдесет и девет долара.

Вече неуверена, тя потърси чантичката си. И тогава я връхлетя друг, по-ужасяващ страх. Ами ако докато беше целувала Макрийди като долна уличница, някой й е задигнал чантичката? Доколкото си спомняше, беше оставила вратата отворена, почти подканяйки някой да вземе парите й.

Може би заедно с пътната чанта Макрийди бе донесъл и кесията й. Не, тук бяха револверът му, нейната чанта, съдраната й камизола. Ни следа от кесия. Ако не беше в нейната стая, значи бе изчезнала.

Забравила главоболието, забравила дори смущението си, Верена се облече бързо и надникна предпазливо в коридора. Беше тъмно, защото фенерът бе угаснал, но тя бе сигурна, че е безлюдно. Върна се за револвера му, излезе в коридора, прокрадна се плътно по стената до следващата врата и почука леко.

— Матю? — прошепна тя.

Никакъв отговор. Вероятно той не можеше да я чуе, но тя не искаше да буди пансиона. Потропа по-силно. Нищо. Толкова за твърдението му, че спи леко. Ръката й хвана дръжката и я натисна надолу. Той дори не си беше направил труда да се заключи след станалото. Като внимаваше да не го събуди, Верена отвори вратата внимателно, готова да отскочи назад, и надникна вътре.

Леглото беше празно. Както и стаята. Той не бе там. Вече паникьосана, тя се спусна към леглото, падна на колене и заопипва наоколо с безумната надежда, че чантичката е паднала на пода. Пръстите й се натъкнаха на връвта и тя изпита огромно облекчение, когато измъкна плетената чанта.

Отвори я припряно и я занесе до прозореца с намерението да преброи парите си на бледата светлина. Гребенът й и писмото от господин Хамър бяха там, както и кесията за монети, но пачката сгънати банкноти бе изчезнала. Кръвта във вените й се смрази, когато обърна чантичката с дъното нагоре и я изтръска над леглото. Отвътре изпадна една самотна монета от двайсет и пет цента.

Бяха се върнали и я бяха ограбили. Не, ако беше така, Макрийди би оказал съпротива и тя със сигурност щеше да чуе нещо. Той бе заминал и Верена просто не смееше да погледне болезнено очевидното. Беше я изоставил. Нещо по-лошо — беше взел парите й.

Главата й пулсираше ведно с тупкащото й сърце. Верена се строполи на стола и се опита да се успокои, да проумее този ужасен развой на събитията. Без парите си не можеше да оцелее. Не можеше да плати сметката на господин Холмстед, не можеше да си вземе билет за дилижанса за Сан Антонио, камо ли да се качи на пощенската кола за Сан Анджело, дори не можеше да си позволи да яде. Всичките монети, останали в кесията й, сигурно не правеха един долар. Мислено виждаше красивото лице на Матю Макрийди, очарователната му усмивка и едва не се наруга, задето е била толкова наивна. Беше се доверила на един опасен мъж и това й беше струвало скъпо. О, за каква ли глупачка я беше помислил!

После разумът й намеси отново. Ако искаше да я ограби, Макрийди бе имал много възможности досега. Освен това той имаше достатъчно собствени пари, толкова много, че й беше предложил част от тях. Не, той няма причина да открадне толкова малка сума — щеше й се да повярва. Но къде беше? Къде бяха нейните петдесет и девет долара?

Отново огледа стаята, като този път търсеше нещо, което да я увери. Нямаше никакви следи от борба. Сакото му беше изчезнало. Но пътната му чанта бе в другата стая и какъвто беше придирчив към себе си, едва ли би я оставил. А и той дори не разполагаше с кон. Така че къде, за бога, би могъл да отиде в този ранен час?

Отговорът не бе от най-радостните. В Тексас има само три неща, достъпни по всяко време, беше дочула един каубой да казва във влака: проститутки, уиски и покер. Въпреки че не го познаваше толкова добре, можеше да се обзаложи, че е избрал последното и докато тя се топеше от безпокойство, той се забавляваше в някой салон. Но това все още не обясняваше празната й чантичка.

Верена се изправи, отиде до прозореца и погледна към улицата. Беше тихо и пусто, с изключение на няколко коня, завързани на един разкривен стълб на половин пряка по-надолу. В бледата розова светлина тя различи надписа над вратата. С големи букви пишеше „Пивница“, а отдолу се четеше: „Всякакви игри по ваш вкус“. За по-малко от пет минути Верена премина от уплаха към гняв, от облекчение към раздразнение и отново към гнева.

За да задоволи прищевките си, Макрийди беше отишъл да играе, оставяйки нея и парите й в опасност. Или беше така, или той бе взел нейните банкноти.

Обърна се, видя револвера, който бе сложила на масата, и взе решение. Върна се в другата стая, обу обувките си, после взе колана за револвера и го привърза около кръста си. Той се плъзна надолу и се спря под ъгъл на хълбока й. Сигурно изглеждаше ужасно, но не я беше грижа. Не можеше да излезе навън беззащитна, не и след като едва не я бяха отвлекли. Докато Гиб и приятелите му бяха наоколо, трябваше да бъде предпазлива. Спусна се по стълбите, като внимаваше да не разбуди останалите гости, излезе навън и тръгна решително към пивницата. Ранният утринен въздух сякаш охлади пламналото й лице, но не успя да смекчи гнева й.

Дъските пред кръчмата изскърцаха под краката й. Верена поспря, надигна се на пръсти и погледна през двукрилата врата. Когато очите й обгърнаха мястото и забелязаха грубоватите мъже, тя едва не изгуби самообладание. И тогава го видя.

Той бе седнал в дъното на стаята, точно под един тенекиен Фенер, гологлав, без сако, с ръкави, навити почти до лактите. Докато го наблюдаваше, той отпи глътка от някакво питие, което приличаше на уиски, и огледа лениво картите си. Наведе се напред и побутна шепа намачкани банкноти към средата на масата. Видяла повече от достатъчно, забравила пияните мъже, Верена измъкна тежкия колт, зареди го и влезе наперено вътре с изписан по лицето гняв.

— Ти се оказа прекрасна охрана — процеди тя, когато стигна до Макрийди. — Можеха да ме отвлекат, без дори да разбереш. А и сигурно нямаше да те е грижа.

Преди Мат да отговори, тя посочи с револвера към купчината пари на масата.

— Мое ли е нещо от това? — попита.

— Какво, по дяволите?…

Един от другите играчи погледна Макрийди.

— Коя, по дяволите, е тая? — запита той.

Мат благоволи да й хвърли поглед и това, което видя, бе една наистина разярена жена. Застанала права като пушка, тя го гледаше през масата подобно на отмъстителна богиня, готова да връхлети и да го убие.

— Сестра ми — отвърна той.

— Значи й разрешаваш да носи револвер просто ей така? — поиска да узнае друг.

Без да им обръща внимание, Верена продължи да гледа Макрийди.

— Парите ми липсват, Матю, къде са?

Той не вдигна поглед.

— Господа, струва ми се, че направих залога си. Или вдигайте, или да свалям картите.

Погледът й падна върху купчината пари на масата.

— Колко от тях са мои? — попита тя ужасено.

Отново не последва отговор.

— Чакай малко — запротестира първият мъж. — Нали не играеш с крадени пари?

— Вече не — промърмори Матю. — Струва ми се, че от два часа насам участвам със собствени.

Верена не можеше да повярва на ушите си. Той си признаваше! Хванала револвера с две ръце, тя го насочи към него.

— Дай ми ги, искам си моите петдесет и девет долара веднага.

Той не помръдна и тя размаха оръжието, карайки мъжете да залегнат.

— Да не би да си оглушал? Искам си своя дял незабавно.

— Хей, малка госпожичке… — рече един от мъжете, като подаде глава над масата на нивото на очите. — Те не са негови, освен ако не ги спечели. Тук са и нашите залози.

— Не ме е грижа за глупавата ви игра! Искам си парите!

— Знаеш ли, че си истинска напаст? — попита Мат. Отново насочи вниманието си към картите и тихо каза: — Е, господа, иска ли някой да открия картите си?

— Много бих искал да разбера какво държиш в ръката си — промърмори един едър мъж, докато оглеждаше притеснено картите си. — По дяволите!

— Ако искаш да разбереш, трябва да ми кажеш да си открия картите — напомни му Мат.

— Добре.

Едрият побутна две купчини сребърни долари.

— Виждам твоите двайсет и вдигам с десет.

— Не — реши мъжът от лявата му страна. — Аз излизам.

— Добре — съгласи се трети играч. — Нямам други пари за хвърляне. Вече съм вътре.

Въпреки че никога не бе бил нерешителен, за миг Мат се облегна лениво назад, после небрежно се изправи в стола и побутна всичките си пари към средата на масата.

— Покривам ви и вдигам с още петдесет.

— Какво? — задави се Верена. — Матю, не можеш, не и с моите пари!

Един от отказалите се погледна през масата.

— Бил, проклет да съм, ако не ти излезе скъпо да му поискаш картите. Сигурен ли си, че имаш силна ръка?

Верена виждаше цялото си бъдеще, заложено на тази маса, а те говореха така, сякаш нямаше значение.

— Чуйте ме всички! Част от парите са мои и не съм ги дала на никого, за да участва в някаква… някаква глупава игра!

Никой не я чу. Всички гледаха към Бил в очакване какво ще направи. Той се изчерви, загубил самообладание.

— По дяволите, Херик! Знаеш, че нямам тези пари! Ако беше джентълмен, щеше поне да ми дадеш шанс.

Мат сви рамене:

— Но не съм — така че или плащай, или се откажи.

— Не е честно! — защити се Бил, обръщайки се към останалите. — Нали разбирате какво прави? Той знае, че нямам тези пари и вдига залога! Нали не е честно да се играе така?

— Той не е длъжен да ти дава шанс — възрази един от тях. — Би било любезно от негова страна да го направи, но не е длъжен.

Бил промърмори нещо под носа си за някакъв „проклет комарджия самохвалко“, хвърли ядосано картите си и стана, залитайки. Докато се отдалечаваше, той продължи да се оплаква, че е бил измамен от „онзи кучи син“.

Най-младият на масата обърна картите на раздразнения играч.

— Исусе, видяхте ли това? Три аса!

— Е, какви карти имаш, господине? — попита един мъж, поглеждайки Мат. — Трябва да са дяволски добри, щом беше готов да рискуваш с толкова много пари!

И протегна ръка към печелившите карти.

— Ъ-ъ! Трябва да платите, за да видите, господа! — промърмори Мат, докато прибираше купчината.

— По-силни са от три аса? — упорстваше мъжът.

— Нали спечелих?

— Да, обаче искам да видя с какво.

— Само ако оставиш на масата осемдесет долара.

— Осемдесет долара?

Мат невъзмутимо кимна.

— Струва ми се, имаше три наддавания — двайсет, десет и петдесет. Това прави осемдесет, нали, господа? — попита той, като приглади и сгъна банкнотите. Натъпка пачката в джоба на сакото си и понечи да се надигне. — Хайде, Рена, ще ти купя закуска.

Забелязал, че го е зяпнала изумено, той сложи черната филцова шапка на главата си и се усмихна.

— С дървеници или не, знам от достоверен източник, че в хотел „Кълъмбъс“ правят най-хубавите яйца в града.

Загубилият, който беше спрял до вратата, се обърна към Мат с изваден револвер.

— Не, няма да позволя да ме измамиш! — изтърси той, докато се приближаваше. — Ти знаеше, че не мога да заложа толкова пари, затова го направи, нали? Не можеше да ме победиш честно и открито! Е, господине, нека ти кажа нещо за Бил Хоскинс! Убивам мошениците!

— Хайде, Бил, успокой се, не си струва да увиснеш на въжето за такова нещо — предупреди го един от останалите.

— Обърни картите му — заяви Бил, с очи върху Мат. — Ако не са по-силни от моите, ще убия това копеле.

За да докаже намеренията си, той размаха револвера заплашително и се приближи.

— Хайде, нека ги видим.

Верена затаи дъх, когато младокът се пресегна, за да открие картите на Мат. Една по една, той обърна всички карти.

— Четворка спатия. Шестица каро. Двойка спатия. Десетки пика. Десетка спатия. — Вдигна поглед и обяви сериозно: — По дяволите, той има само чифт десетки!

Макрийди не помръдна, когато Бил зареди револвера си, но щракването на петлето, дръпнато назад, подсказа на Верена, че ако иска да задържи парите си, всичко зависи от нея. Без да има време да се прицели, тя вдигна колта на Макрийди и натисна спусъка. Изстрелът беше оглушителен. Разби се стъкло и от счупения фенер се стрелна пламък, следващ дирята газ към пода. Четиримата мъже залегнаха за прикритие, после под масата се сбиха за револвери на Бил. Той гръмна, изпращайки нагоре куршум, като проби дупка в дървото и обгори зелената филцова покривка.

— Пожар! — извика Верена. — Кръчмата гори!

— Какво, по дяволите, става тук? — попита някакъв дебел мъж от задната врата. Черният, издигащ се на талази дам му даде чудесна представа. — Вода! Вървете по дяволите всички! Ставайте от земята и гасете пожара!

Той грабна най-близката бутилка и се опита да угаси лижещите пламъци. Тъй като алкохолът беше погълнат с едно изсъскване, той пусна бутилката и хукна за кофа.

Изпълзявайки преди другите четирима, Макрийди пръв изникна от дима. Без да поглежда назад, той сграбчи Верена за ръка и се насочи към двукрилата врата. Когато я побутна навън, тя извърна глава и видя, че двама от мъжете измъкваха изпод масата горкия Бил, като го теглеха за краката.

Навън Верена пое дълбоко свеж въздух.

— Револверът ти — изпуснах го — рече задъхано тя.

— Взех го.

Мат я хвана под ръка и ускори крачка.

— Не те бива много за стрелец, но наистина се възхищавам на ума ти — каза й той. — Хрумването ти беше доста добро. Страхувах се, че ако запратя Бетси, може да те нараня.

— Бетси?

— Ножът ми.

— Значи си кръстил ножа си на някоя жена? — попита тя невярващо.

— Никоя конкретно — увери я той, като позабави крачка — Но женският вид е обикновено най-смъртоносен, така че името изглеждаше съвсем подходящо. Както и да е, ти вероятно ми спаси живота.

— Опитвах се да спася парите си — възрази тя. — Матю Макрийди, ти открадна парите ми, взе ги, без дори да ме попиташ.

— Ако бях попитал, щеше ли да ми ги заемеш?

— Не, разбира се! — кресна тя. — Те бяха единственото, което ме делеше от гладна смърт, а ти просто ги взе!

— Имах причина!

— Моля?

— Опака си се родила или нещо ужасно се е случило с теб и те е направило такава?

— О-о-о, не, не разменяй ролите, Матю. Имам всички основания да съм ядосана и ти го знаеш. Не аз откраднах от теб. А обратното.

Той спря внезапно насред улицата. Бръкна в джоба си и извади пачката банкноти, наплюнчи пръст и започна да брои печалбата си.

— Двеста и трийсет… двеста трийсет и един… двеста трийсет и два… двеста трийсет и три. Не е зле за няколко часа работа, нали?

Тя впери поглед в парите.

— Значи тук има двеста трийсет и три долара?

— Ъхъ.

Преброи ги отново и ги раздели на две.

— Ето, дължиш ми петдесет цента.

— Какво?

— Тук има сто и седемнайсет долара. Това е твоят дял. Половината от печалбата не е лоша възвръщаемост на инвестициите ти, нали?

— Трябва да са сто четиридесет и шест. Черните му вежди подскочиха нагоре.

— Как така?

— Нали започна с петдесет и девет долара?

— Горе-долу.

— Добре тогава — след като ми ги върнеш, остават още сто седемдесет и четири, нали?

— Нямам молив и хартия.

— Аз пък нямам нужда. Ще взема половината от печалбата, което прави… — Тя поспря, за да изчисли наум сумата. — Осемдесет и седем долара, Макрийди, дължиш ми осемдесет и седем долара, освен петдесетте и девет. И след като вече ми даде сто и седемнайсет, трябва да получа още двайсет и девет.

Той се вгледа за миг в нея, после внимателно отброи десет и още двайсет.

— Добре, сега ме водиш с един долар.

— Благодаря.

— Верена, ти си коравосърдечна жена. Иначе щеше да разбереш, че си ми длъжница, задето блъфирах. В покера е нужно много повече от картите.

— Колко струва животът ти? — възрази тя и сгъна банкнотите още един път. — Повече ли е от двайсет и девет долара? — попита сладко.

Беше му трудно да оспорва този въпрос.

— Да.

— Знаеш, че нямаше право да ги взимаш — добави тя. — Никакво право. Ами ако онзи имаше още петдесет долара?

— Нямаше.

— Добре тогава, прав ли беше? Измами ли го, защото знаеше, че няма пари да наддава?

— Можеше да вземе назаем, ако считаше, че има силни карти, както направих аз.

— Но ако имаше? — упорстваше тя. — Какво щеше да правиш тогава?

— Ти не разбираш играта.

— Добре, щом винаги печелиш, защо ти трябваха моите петдесет и девет долара? Ще ми отговориш ли?

— Бях ограбен.

Той вдигна ръка и й показа дупката от куршум на ръкава си.

— Виждаш ли, той съсипа едно чудесно сако.

— Бил си ограбен — едва повтори Верена.

— Да, като се прибирах снощи. Сигурно ме е видял да печеля и ме е проследил.

— Защо не каза нищо преди, когато… — Усети как омразната червенина пълзи по страните й — … когато бяхме в твоята стая? — едва изрече тя.

— Мислите ми бяха заети с други неща по това време — каза той тихо.

Забеляза срама, изписан по лицето й.

— Като например да спася живота ти — добави, за да я освободи от смущението. — И сега, като се замислям, струва ми се, ще си взема обратно онези трийсет долара.

— Забравяш за влака — напомни му тя. — И като се сещам за това, има още поне десет долара, които ми дължиш — за роклята.

— По дяволите, Верена, условията ти са много тежки.

Но той се усмихваше и топлотата в очите му я накара да потръпне. Трябваше да извърне глава встрани при спомена за целувката му, нахлул в съзнанието й. Не можеше да му позволи да разбере колко ясно си спомня всичко.

— Е, добре, нали знаеш какво казват за парите и приятелството?

— Не се сещам.

— Че заемите го разрушават — приятелството, имам предвид.

— Ами мисълта, че мъжът трябва да даде ризата си на ближния? — изстреля той.

— Аз не съм мъж. Аз съм учителка, която в най-добрите времена едва свързва двата края. А и все още има много път до Сан Анджело и обратно до Филаделфия, дори със сто четиридесет и шест долара в джоба.

Все още с извърнати очи, Верена тръгна надолу по улицата. На ъгъла пресече диагонално. Той бързо я настигна.

— Хотел „Кълъмбъс“ е ей там — посочи Мат.

— Знам, но в случай че има и други, очакващи дилижанса, когато гишето за билети се отвори, аз ще съм там.

— Още няма шест часа!

— И без това не ям бифтек на закуска. Всъщност тази сутрин не бих могла да сложа и един залък. Имам главоболие и веднъж вече повърнах.

Поспря за миг и му хвърли изпепеляващ поглед.

— Знаеш ли, ти излъга за уискито. Беше дори по-лошо от виното.

— О, значи това е истинската ти болежка.

— Не. Заболя ме, когато открих, че си заминал без нито една дума, вземайки последните ми петдесет и девет долара. Дори не си се загрижил, че някой може да ме отвлече в твое отсъствие. Помислих, че си ме изоставил.

Той отново вдигна вежди.

— Щях да бъда пълен глупак да тръгна без револвера или дрехите си.

— Бях изплашена, Матю.

На утринната светлина в лешниковите й очи проблясваха златни точици, които го накараха да се зачуди защо досега не е забелязал невероятната им красота. Самото вглеждане в тях го остави без дъх и му навя греховни мисли. Трябваше да извърне очи, за да спре бясното препускане на сърцето си.

— Казах, че ще те заведа в Сан Антонио, Рена — рече той най-накрая. — Можех да направя това по единствения ми известен начин.