Анита Милс
Опасен мъж (24)

Прах полепваше по обувките й, по фустата, по полата — навсякъде. Но поне вече бе тук. Най-накрая беше пристигнала. Сега можеше да свърши работата си и да се прибере у дома и наистина това бе желанието й, каза си тя решително.

Но не беше. След като години наред бе затваряла сърцето си, след като години наред искрено бе вярвала, че желае вътрешната сигурност на безбрачието, бе разбрала, че щастието й лежи в ръцете на един безцелно скитащ комарджия на име Макрийди. И за да бъде всичко още по-необяснимо, бе отдала сърцето си на мъж, търсен за убийство.

От доста време той беше в малката кирпичена постройка, която минаваше едновременно за кабинет на шерифа и за затвор, и Верена започваше вече да се безпокои. Той би трябвало да разговаря с Чарли Пиърс и Лий Джаксън, но те сигурно вече му бяха съобщили всичко, което знаят. Както се оказа, двамата явно не знаеха повече от онова, което й бяха разказали след злополучния опит да я свалят от дилижанса. О, имаха имената на останалите съзаклятници на баща й, но каква полза от това? Доколкото бе разбрала, всички бяха мъртви.

Освен Гиб Хана. Той все още беше наоколо, притаен в очакване — като гърмяща змия, свита на кълбо, преди да ухапе. Но за разлика от Пиърс и Джаксън, той искаше нещо повече от своя дял. Ако можеше да им се вярва, той искаше цялото злато, което тя би трябвало да притежава. Но сега можеше да го разпознае, а и бе разбрала какво търси.

Мат поне не я беше изоставил. Още не. Беше обещал да остане, докато мине легализирането на завещанието. И ако Гиб Хана не се появеше дотогава, Мат щеше да остане, докато мястото се продаде, да я заведе обратно в Кълъмбъс и да я качи на влака. Но след това отново щеше да е сама.

Какво би могло да го задържа толкова време? Докато той беше вътре, тя вече се бе срещнала с окръжния прокурор за описание на фермата и бе получила мъгляви указания как да стигне дотам. Ако Мат не излезеше скоро, щеше да го потърси вътре. Щеше да го направи, но изпитваше съжаление към Пиърс и Джаксън. Те може би са били пионки на Хана, но поне не искаха да я убиват. Искаха да поделят златото.

Осъзна, че й се иска наистина някъде да има злато, че двамата с Макрийди ще го открият и тогава той може би ще пожелае да остане. Не, това бяха фантазии, а и тя не искаше мъж, който да я обича заради парите й.

— Готова ли си?

— От доста време. Какво правеше вътре? Да не би да се опитваше да си присвоиш незаконно правата върху мястото?

— Имах работа.

Мат я хвана под ръка и я поведе през улицата към една разхлопана кола.

— Шерифът праща своите комплименти — промърмори той и й подаде ръка, за да се качи. — Симпатичен човек, но каза, че мулетата са малко опаки.

Седна до нея и хвана юздите.

— Казах му, че ще се върнем преди залез-слънце.

— Можеш ли да караш това?

— Да. Почакай малко — забравих нещо.

Скочи на земята и тръгна обратно към постройката. Когато отново излезе, носеше две дълги пушки. Натика ги под седалката, преди да се качи.

— Какво става? — попита той, когато Верена се намръщи.

— Очакваш неприятности, нали?

— Просто се подготвям.

— Очевидно.

— Взимам само „Хенри“, а шерифът ми даде своята „Уитни“. Понякога човек се нуждае от винтовка, друг път от двуцевка. Сега имаме и двете. Подготвени сме за всичко.

— Тук е и револверът.

— И револверът — съгласи се той. — След като вчера ти го дадох, се почувствах съвсем беззащитен. Излязох и си купих „Хенри“, така че да имам нещо подръка. — Потупа кобура си и добави: — Честно казано, много се радвам, че отново е у мен — имам го от доста време. Може би скоро ще си взема нов модел.

Променяйки темата, Мат попита:

— Как мина срещата с прокурора? Ще получиш ли нотариален акт за мястото?

— Мина чудесно. Той каза, че всичко е в ред.

Верена се поколеба и се намръщи.

— Каза, че татко е дошъл тук преди доста време, веднага след войната — само че тогава се представил като Бил Харпър. Едва миналата година променил името в документа на Джон Хауърд, и то без много шум.

— Да, същото каза и шерифът. Всички останали наоколо го знаели като Бил Харпър до смъртта му. Сигурно е бил много затворен.

— Да. Но той… прокурорът… каза, че татко споменал за някакъв пакет, изпратен в една банка в Сан Антонио. Когато го попитал защо не е оставил парите на съхранение във форта, той отвърнал, че не били пари, а книжа. Започваш да се питаш какви са били, нали? Господин Хамър изобщо не спомена за такова нещо.

— Може би не е знаел. Може би е карта за мястото на златото.

— Не знам. Ще ми е много неприятно да измина обратно целия път до Сан Антонио, за да разбера. Както и да е — каза Верена и приглади полата си. — Получих указания как да стигнем до фермата. Ще тръгнем по обратния път.

Той извади къс хартия и й я подаде.

— Шерифът ми нарисува карта.

— Ето кое те е задържало толкова дълго.

— Горе-долу.

— Мат, жал ми е за онези мъже.

— И на мен.

— Може би имат право на това злато — продължи тя.

— Нямат. Това злато е на Конфедерацията, Рена. Откраднали са го, когато е могло да бъде от полза.

— Мат, това нямаше да промени изхода. Югът беше победен от нещо повече от пари.

— Все пак не е било тяхно — нито пък на баща ти. Те са го откраднали.

— Струва ми се, че ги е покварило — дезертирали са, а после са се обърнали един срещу друг.

— Очевидно така е станало.

Мат изправи рамене и шибна с юздите гърба на ленивото муле.

— Изглежда, шерифът ще ги изправи пред съда в Сан Антонио. Казах му, че ако се налага, ще се погрижа да отидеш да свидетелстваш. Ако това стане, можеш да вземеш онези книжа.

— Не е ли опасно? За теб, имам предвид.

— Не знам. Може би.

Извърна се към нея и успя да се усмихне.

— Нали ще ме посетиш в затвора?

— Знаеш, че ще дойда, но…

— Но не искаш да ме видиш обесен — вметна той, довършвайки мисълта й.

— Не. Не бих могла да го понеса. Иска ми се всичко да беше по-различно — каза тя тъжно.

Слънцето позлати лешниковите й очи.

— Рена…

— Какво?

Не, самата мисъл беше глупава.

— Нищо. Забравих какво исках да кажа — излъга той. — Както и да е, изскочи ми от ума, преди да го изрека.

— Как мислиш, дали е останало някакво злато, или татко е похарчил всичко? — попита внезапно тя.

— Струва ми се трудно да се похарчи толкова много, без някой да забележи. По-вероятно е да го е скрил някъде. Но ако Хана и останалите не са успели да го намерят, не бих се надявал някога да го видя. Освен ако баща ти не е оставил някакво указание, можеш да прекараш живота си в търсене.

— Не съм сигурна, че искам това злато — промърмори Верена. — Вече е струвало живота на твърде много хора.

— Така е.

— Но ако го намерим, може би ние…