Анита Милс
Опасен мъж (19)

Хотел „Менджър“ в Сан Антонио бе добре дошло облекчение след суровото пътуване, което бе изтърпяла Верена от пристигането си в Галвестън — сякаш преди цяла вечност. Самият град бе стар, в испански стил, с красиви едновремешни къщи, разположени сред сенчести градини, а хотел „Менджър“ бе съвсем в центъра, през един площад от известния Аламо.

Хотелът беше хубав — от тези, които човек очаква да открие в един цивилизован град, с прекрасна градина, фонтани, рози, магнолии и олеандри, големи колкото дървета. Сладките ухания се смесваха и изпълваха въздуха с някакъв упойващ аромат.

Мястото е толкова тихо, толкова спокойно, помисли Верена лениво. Дори не й се излизаше от ухаещата на рози вана, за да се облече за вечеря. Беше открила кътче красота насред най-ужасното пътуване в живота си.

На вратата се почука леко. После една камериерка извика на английски със силен акцент:

— Госпожице Херик? Мъжът, брат ви, изпраща ви нещо. Госпожице Херик, вътре ли сте?

— Да… ъ-ъ… една секунда! — отговори Верена и надигна умореното си тяло от ваната. Припряно се загърна в голямата бяла хавлия, закуцука към вратата, отключи и открехна леко. — Какво има?

— За вас, казва той, да я занеса на сеньоритата, сестра му.

С усмивка момичето извади една голяма кутия и посочи към тесния процеп:

— Взимате ли или не?

— Ъ-ъ, да… да, разбира се.

Верена отстъпи зад вратата и я отвори по-широко.

— Оставете я на леглото, ако обичате.

Усмихната, камериерката отнесе кутията и я постави върху памучната покривка с ресни.

— Той казва, че се надява да я харесате — рече тя и се плъзна покрай Верена.

— Какво, за бога?…

Верена заключи вратата бързо и насочи внимание към кутията върху леглото. Беше завързана с връв, но тя успя да я измъкне през ъглите и да я махне. Повдигна капака и погледна вътре невярващо. Имаше рокля. Матю Макрийди й беше купил рокля.

Когато я извади от кутията, на пода падна лист хартия. Роклята беше от зелена тафта, изящно избродирана с черна и златна нишка. Като внимаваше да не я напръска с вода, Верена я вдигна и се погледна в огледалото. Роклята имаше широко, дълбоко деколте, къси набрани ръкави, прилепнал корсаж и пола, която бе тясна в предната си част, а назад се — набираше в тежки дипли.

Беше достатъчно изискана като за опера. И със сигурност твърде хубава за една стара мома учителка. И твърде разголваща. Не, не можеше да я облече. Не би посмяла да я облече.

Положи роклята върху леглото, наведе се да вземе хартията, разгъна я и прочете:

Подхожда на очите ти, затова я купих за теб. Сложи я довечера и ще те заведа на най-добрата вечеря, която може да се намери в Сан Антонио. Тъй като си много сдържана, помислих, че може би ще решиш да увиеш наметалото около раменете си, вместо около главата.

На обратната страна бе добавил:

Ако не ти става, познавам една жена, която може да я преправи до заминаването ти утре сутринта.

До заминаването ти утре сутринта. Мисълта беше нерадостна. Щеше да види Матю Макрийди за последен път. В осем часа утре сутринта тя щеше да замине за Сан Анджело, а той — някъде другаде. Въпреки вчерашния й гняв заради парите, той щеше да й липсва. Отново щеше да бъде сама. Не, не беше само това. Той наистина щеше да й липсва. Беше глупаво и тя го съзнаваше, но Макрийди бе първият мъж, когото някога беше харесвала истински, откакто баща й замина на война. Въпреки че я изкарваше от търпение и дори я вбесяваше, Матю Макрийди бе и очарователен. Опасно очарователен.

Сега всеки път, когато бяха заедно, си припомняше как той я бе целувал и прегръщал през онази нощ в Кълъмбъс.

Дори не можеше да го погледне, без безсрамно да се запита какво би станало, ако не се беше вразумила. Щеше да прегреши, съзнаваше го добре.

Без съмнение случилото се бе променило нещата между тях. Зад обичайните закачки, зад остроумните хапливости имаше още нещо, някакво чувство, което не можеше да изчезне. И като съдеше по начина, по който понякога улавяше, че я гледа, явно и той изпитваше същото. Тогава по-добре, че няма да тръгне с мен, каза си тя. Иначе беше застрашена да се поддаде на чара му и после да съжалява. А не го искаше.

Не, беше решила да остане стара мома — една от онези жени, които никога не узнават какво означава да обичаш мъж. Беше го направила умишлено, заклевайки се, че няма да позволи на някого да й причини болката, изстрадана от майка й. Който беше казал, че е по-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал, не познаваше майка й.

Не можеше да облече тази рокля. Щеше да изложи на показ твърде много плът за една почтена жена. Но такъв подарък можеше да се очаква от мъж като Макрийди, предположи Верена. Вероятно той изобщо не познаваше почтени жени. Като комарджия сигурно срещаше предимно певици. Благопристойните жени не посещаваха местата, които той често навестяваше.

Не, той не беше казал това. Тя ясно си спомняше думите му, че е бил на онези пищни балове в Ню Орлиънс, че е танцувал с аристократични хубавици. Това е било за него някакъв вид победа. Победа, чрез която е доказвал на себе си, че е повече от едно фермерско момче от Тенеси.

Отново огледа дрехата, като се питаше дали някоя красавица от Ню Орлиънс би имала смелостта да я облече. После черната дантела, изпаднала от кутията, прикова погледа й. Наметалото, за което беше споменал. Можеше да загърне с него раменете си, беше казал той.

Заинтригувана, Верена бързо се избърса и се вмъкна в чисти гащички. Поне беше взела корсета си за отварянето на завещанието, така че нямаше да изглежда съвсем непристойно. Промуши ръце през презрамките й загърна тялото си с бельото, като натъкми банелите под гърдите и дръпна дантелите, за да стегне ластика между тях. Резултатът беше главозамайващ. Но ако изобщо облечеше роклята, трябваше да използва корсета. Иначе, ако сложеше камизолата, — презрамките щяха да се виждат и щеше да изглежда нелепо.

Разтръска роклята и забеляза, че е с кринолин, пришит към талията.

Намъкна внимателно колосаната тафта, която прошумоля, дръпна я надолу и нагласи корсажа. Откри малки, невидими за окото кукички. Докато ги закопчаваше от кръста нагоре, материята се изпъна, обгръщайки гръдта й. Едва след като свърши, се осмели да погледне в огледалото.

Ефектът беше смайващ. Сред бледото сияние на тафтата и блясъка на златото лицето й грееше.

И без съмнение зеленото беше нейният цвят. Но роклята бе дръзка и разкриваше не само белите кадифени рамене, но и долчинката между гърдите й. А корсетът им придаваше по-пищни и закръглени форми от обикновено. Почти греховни. Верена стоеше, разколебана между подтика да я разкъса и да сложи някоя от другите две рокли, които вече беше видял, или загубила всякакъв срам, да я облече, сякаш бе някоя от онези хубавици от Ню Орлиънс.

Поколеба се. Не, от всяка свирка дърво не става. Нямаше никаква огърлица или нещо подобно, което да прикрие щедро изложената на показ плът.

Огледа се и оголи врата си, вдигайки косата си нагоре. Имаше хубава шия. И красиви рамене. Странно, никога досега не го беше забелязвала. Но и никога досега не беше имала такава рокля. Никога. Застанала там, Верена си позволи да помечтае какво ще си помисли той, когато я види.