Анита Милс
Опасен мъж (27)

Заедно с Матю Морган, Верена зачака нервно, докато банковият служител изчезна зад вратата от дебело стъкло. Сякаш мина цяла вечност, преди той да се върне и да съобщи:

— Господин Пойнтър ще ви приеме веднага.

В стаята беше по-тъмно, отколкото в банката, може би заради ламперията по стените — бе от тъмен дъб, а въздухът бе просмукан от миризмата на лак за дърво. Иззад голямото бюро се надигна едър мъж и протегна ръка:

— Госпожица Хауърд, нали?

— Да. — Тя се извърна леко към Матю и се усмихна. — А това е моят приятел — господин Морган.

— Морган.

Банкерът посочи към два масивни стола от дъб и каза:

— Моля, седнете.

Зае отново мястото си и прочисти гърлото си.

— Във вашата бележка се казва, че Джон Хауърд е мъртъв — започна той, като мина направо към въпроса.

— Да.

Верена бръкна в чантичката си и извади писмото на господин Хамър.

— Бях уведомена с това — каза тя и го подаде през бюрото. — Той беше адвокат на баща ми.

— Горкият Хамър — промърмори банкерът и поклати глава. — Познавах го доста добре. Лош край за един добър човек.

— Никога не съм се срещала с него — призна Верена. — Предполагам, решил е, че не е нужно да ви уведомява директно.

— Съмнявам се дали изобщо е знаел нещо. Когато баща ви даде това на съхранение в банката, той помоли за — и уверявам ви, получи — пълна поверителност.

Докато говореше, банкерът бръкна в едно по-долно чекмедже и извади голям кафяв плик.

— Както виждате, той е все още запечатан така, както ни беше поверен. Извадих го от трезора, когато получих бележката ви тази сутрин.

— Благодаря.

Ръката й потрепери, докато поемаше плика.

— Предполагам, че не ви е казал какво има вътре, нали?

— Не. Семейни документи, струва ми се, каза — нищо друго.

Банкерът премести няколко плика върху бюрото и извади лист хартия.

— Но ако възнамерявате да ги вземете със себе си, се нуждая от разписка.

— Разбира се.

— Ако желаете да останете сами, с удоволствие ще изляза — предложи той.

— Не. Аз… ъ-ъ… ще ги разгледам, след като се прибера в хотела.

Взе писалката и бързо написа „Верена Мери Хауърд“ на листа.

— Благодаря — изрече тя едва и побутна хартията обратно.

— Удоволствието е мое. Надявам се отново да се видим преди вашето заминаване.

Забелязал, че тя става, той също се надигна.

— Госпожице Хауърд, приемете моето искрено съчувствие. Джак беше добър човек.

След като отново се озоваха под топлото слънце, Мат плъзна ръка от лакътя към пръстите й.

— Ще те разбера, ако не искаш да присъствам, докато го отваряш.

— Не, разбира се, че не.

Тя се усмихна измъчено и вдигна поглед.

— Нали нямаш нищо против да си поплача?

— Не. — Поколеба се за момент и реши: — Ако не възразяваш, ще се отбия в пощата. Искам да разбера дали вече е пристигнал отговор на моята телеграма.

— Не знаех, че си телеграфирал.

— Хигинс го направи, когато докара затворниците вчера. Вероятно е рано, но все пак бих искал да проверя. Ако новините са лоши, можем да поплачем заедно.

Тя изчака навън, докато той беше вътре. Когато излезе, изражението му бе сериозно.

— Още няма нищо — каза Мат и хвана ръката й.

По пътя обратно към „Менджър“ изглеждаше разсеян, почти хладен. После, на входната врата, внезапно спря.

— Рена, не исках да е така, исках да постъпя правилно.

— Какво?

— Не ме интересува какво има в този плик. Ако ти е оставил петдесет хиляди долара в злато, ще започнеш нов живот и няма да се нуждаеш от мен.

— А ако не е?

— Още не знам.

Ръцете му се плъзнаха нагоре към раменете й.

— Искам да се качиш сама. Когато се прибереш в стаята, го отвори и го прочети.

— Къде отиваш?

— Надолу по улицата.

Слисана, тя се опита да разбере.

— Защо?

— Трябва малко да помисля, това е всичко.

— Получил си телеграмата и новините са били лоши, нали? — осмели се да попита тя.

— Не. Просто ми се струва, че ако си богата жена, трябва да помислиш какво искаш.

— Но аз знам какво искам.

— Ти мислиш като Верена Хауърд, старата мома учителка от Пенсилвания. Може би ще разсъждаваш по-различно, ако беше заможната госпожица Хауърд.

— Не.

— Чуй ме, ще се върна след два, най-много три часа.

— Но…

— Нали взе зелената рокля?

— Да.

— Искам да я облечеш довечера.

Мат се наведе, докосна леко устните й и се отдръпна.

— Повярвай ми — рече той.

Когато се отдалечи, Верена не устоя и се зачуди дали той няма намерение да изчезне, дали е решил, че е по-добре да я остави сама. Обърна се, погледна плика и се уплаши от това, което можеше да открие вътре. Връхлетя я някакво мрачно предчувствие. Не желаеше тези пари, ако те щяха да й струват Мат Макрийди. Не, Мат Морган, поправи се тя. Морган. Беше й трудно да мисли за него с истинското му име, след като го беше наричала Макрийди от деня на запознанството им.

Бавно изкачи покритите с килим стълби и влезе в стаята, която щяха да споделят. Ако той се върнеше. Трябваше да се върне. Беше си обещала тази нощ с него. Очите й обгърнаха стаята, която, както ги беше уверил служителят на рецепцията, била най-хубавата в хотела. В голяма ваза върху дъбовата маса бе подреден букет розови рози.

Пристъпи към малкото бюро и седна, вперила поглед в плика. Бе написано само: „Верена Хауърд“, но тя позна почерка. Беше виждала тези думи и преди — на гърба на корицата на Библията, която баща й й беше подарил за седмия рожден ден. Тогава, когато той поне твърдеше, че е вярващ.

Пое дълбоко въздух, прокара нокът под печата и разкъса плика. Първият лист представляваше писмо.

Тя го хвана с треперещи ръце и започна да чете.

Моя скъпа Рена,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писал. Как ли си ме намразила досега! Но каквото и да мислиш, едва ли твоето мнение за мен е по-ниско от моето собствено. Дори няма да се опитвам да те карам да разбереш как един почтен човек може да бъде покварен от собствената си алчност.

Тя понечи да го скъса, като реши, че това е може би най-сълзливото и егоистично писмо, което някога беше чела. Но то бе в ръцете й и тя продължи.

Не, Рена, не моля за прошка. Няколко думи не могат да променят годините на пренебрежение и аз не очаквам това. Но ти си единственото, което ми е останало на този свят, и тъй като старите грехове сега ме преследват и ми показват, че краят настъпва, аз ти поверявам всичко, което оставям след себе си.

Фермата можеш да задържиш или да продадеш. Всичко останало се съхранява при Пойнтър в банката, където си получила този плик. Моля се да не ме съдиш твърде строго за това, което ще ти разкажа, но изпитвам нужда да обясня как алчността ме тласна по този път.

В края на 1864-а, по време на обиколка, нападнахме и пленихме един фургон на Конфедерацията, натоварен с пратка злато. Решихме да го задържим и аз трябваше да се погрижа за него, след като изчезнем. Но парите покваряват, скъпа Рена, и понеже нямаше кой да го оспори, аз реших да запазя цялото злато за себе си, като го отнеса в Мексико и го превърна в пари. След войната дойдох в Тексас, където се натъкнах на един от моите войници на име Маккормик и за да му затворя устата, му дадох половината. Оттогава не съм го виждал.

Планът ми беше да купя фермата, да скрия парите и да поживея тихо няколко години, преди да ги похарча. Но миналото ме преследва и осъзнавам, че дните ми на тази земя се измерват вече със седмици, не с години. Дадох указания на Пойнтър, моя банкер, да вложи останалите двайсет хиляди долара в акции в железниците. Можеш да запазиш ценните книжа и да ги оставиш да се увеличават или да ги продадеш. Просто реших, че най-лесно може да се скрият документите.

Така че, скъпа Рена, моля се това наследство да ти донесе повече щастие, отколкото на мен.

Винаги твой татко, дори в позора.

Имаше двайсет хиляди долара в ценни книжа. Както и документи, за да го докаже. Прочете отново последния ред от писмото. Беше имал двайсет хиляди долара, а бе живял скромно в една малка ферма. Беше притежавал всичките тези пари и не бе посмял да ги използва. Е, добре, тя щеше да ги използва. Ако Макрийди… ако Морган й позволи, щеше да ги даде, за да го защити.

Сложи книжата обратно в плика и забърза към банката, където обсъди как може да продаде акциите.

По настояване на господин Пойнтър, реши да помисли до края на месеца. Той я увери, че ще направи каквото тя пожелае, че всичко зависи от нейния избор. Когато излезе от банката, Верена продължи да си повтаря, че е богата, но от това не се чувстваше по-различно.

Сега трябваше да намери Мат, да му каже, че това е донякъде вярно. Нямаше петдесет хиляди долара, но все пак и тези пари бяха много.

Тръгна по улицата и обхваналата я еуфория се изпари, когато осъзна истината. Тези пари бяха крадени и тя нямаше права върху тях, никакви права.

— Госпожо!

Чиновникът й махаше с ръка.

— Съобщение за господин Макрийди, госпожо.

— Да, благодаря.

Съобщението беше сгънато, но бе върху жълтата телеграфна хартия. Каквото и да съдържаше, то явно беше отговорът за Мат, а той не бе тук, за да го вземе. Верена се поколеба за миг и го пъхна в чантичката си.

— Къде е най-близката игрална зала? — попита бързо тя. — До която може да се стигне пеш, имам предвид.