Анита Милс
Опасен мъж (23)

Матю изкачи възвишението и забеляза дилижанса край пътя. Дръпна юздите и огледа бързо какво става. Видя само, че един мъж е опрял пистолет в главата на някакво дете. Вратата на дилижанса бе отворена, но криеше всичко, което ставаше вътре, а отдолу можеха да се различат нечии крака, които показваха, че там стои човек. Всички бяха толкова погълнати от разиграващата се драма, че дори не го бяха чули.

Той слезе от коня и се присегна за своята „Хенри“. Беше минало много време — почти осем години, откакто бе улучвал някого по този начин. Взе пушката и пълзешком се приближи, за да се прицели по-добре. Все още беше доста далеч.

— Пет! — извика мъжът, хванал момчето. — Чувате ли? Казах „пет“!

— Ще убие момчето ми! — изплака госпожа Пикънс. — Мили боже, ще убие момчето ми!

— Няма да те нараним, кълна се! — каза на Верена мъжът до вратата. — Не искаме нищо друго, освен онова, което ни се полага.

— Шест!

— Не бихте убили дете — рече тя отчаяно.

— Дълго време чакахме за това злато.

— Но аз не разбирам за какво говорите! Нямам никакво злато! Всичко, което притежавам на свое име, са малко повече от сто долара.

— Сто долара! — задъха се госпожа Пикънс, за миг разсеяла се. — У теб?

— Можете да вземете всичко, ако пуснете момчето — обеща му Верена. — Всичко е в кесията ми.

— Седем!

Мат вдигна пушката и се прицели. Докато се колебаеше, страхувайки се да не улучи хлапето, момчето се отскубна. И когато мъжът се втурна подир него, Мат натисна спусъка.

Ударът зашемети мъжа. Той залитна, хвана се за рамото и се строполи на земята.

— Лий, простреляха ме! — изписка той.

— Сигурно е Гиб!

Този, който бе насочил пистолета към Верена, пребледня и се обърна, за да погледне. В същия момент кракът на госпожа Пикънс се стрелна и го ритна силно в гърба. Мъжът политна напред и заби лице в прахта.

Яростта на майката взе връх, жената скочи от вратата на дилижанса и се приземи върху злополучния похитител на Верена, като му изкара въздуха.

— Свърши ли? — попита предпазливо Търнър и се облакъти на освободеното място. — Безопасно ли е да излезем?

— Не знам — отвърна Верена искрено. — Имаше само един изстрел и не разбрах откъде дойде.

Кочияшът слезе от капрата и отмести госпожа Пикънс от ранения. Надвеси се над него, отдръпна окървавени пръсти от рамото му и отбеляза:

— Костта може и да е счупена, но ако не се инфектира, той ще оживее.

Вдигна мъжа за косата и строго попита:

— Кой, по дяволите, си ти? И откъде дойде онзи изстрел?

— Не знам — сигурно е Гиб. Казвам се Пиърс. Чарлс Пиърс.

Той затвори очи и стисна зъби.

— Боли ужасно.

Пое дълбоко въздух няколко пъти и вдигна поглед към Верена.

— Аз нямаше… не бих… застрелял момчето. Искам си само своя дял.

— Но аз нямам нищо — поне нищо, което някой би пожелал — упорстваше тя.

— Джак…

— Джак Хауърд?

— Да.

— Той ми беше баща, но…

— Измами ни. Рамото ме боли ужасно и не мога да говоря. Трябва да е Гиб — не му вярвай.

— Но аз не познавам никакъв Гиб — заяви Верена решително.

— Той уби Боб. Не зная още колко други. Дори Хамър.

— Хамър? И господин Хамър ли е замесен? — попита тя недоверчиво. — Не го вярвам. Но защо?

— Не. Гиб го уби. — Той извърна глава. — Къде е Лий? Лий, добре ли си?

— Имам чувството, че гръбнакът ми е счупен, Чарли!

Черното кученце внимателно се примъкна към Пиърс и започна да ближе лицето му.

— Дяволско изчадие — промърмори мъжът. — Едва не ме уби.

Кочияшът вдигна пушката си и отново се приближи.

— Струва ми се, че вие двамата току-що се снабдихте с еднопосочен билет за Хънтсвил.

Верена вдигна очи.

— Хънтсвил?

— Щатският затвор. Опит за обир на дилижанс. Опит за отвличане на жена. Опит за убийство на дете. Съдиите и съдебните заседатели няма никога да ги пуснат на свобода.

Когато госпожа Пикънс се изправи, Лий Джаксън се претърколи настрана.

— Не беше така — искахме само да поговорим с нея. Искахме да разберем какво е направил Джак със златото. Искахме само своя дял. Опитвахме се да стигнем до нея преди Гиб. Ако я хване, ще я убие.

— Но кой е той? — попита отново Верена.

— Лош човек. Опасен.

Пиърс седна с усилие.

— В началото всички бяхме заедно — майорът, Лий, Боб, Франк и другите, дори Гиб. А сега останах само аз, Чарли и Гиб.

— Но кой е той?

— Лейтенантът. Гилбърт Хана.

Пое отново въздух и го задържа, опитвайки се да намали изгарящата болка.

— Всички му казваха Гиб. Той се обърна срещу нас. Насочи поглед към кочияша.

— Кой ме простреля?

— Дойде от ония възвишения.

— Трябва да внимаваш — той е убиец, казвам ти.

— Не знам кой е, но очевидно идва насам — съобщи кочияшът и посочи с ръка.

— Гиб е — рече мрачно Лий Джаксън. — Знаех си, че не можем да го измамим.

Верена се изправи, заслоних ръка очите си, за да различи ездача и дъхът й спря от болка. Имаше някаква грешка. Това бе Матю Макрийди — а дали наистина беше? Не, той не можеше да е Гиб, не и след… не и след онова, което бе станало между тях. Онзи Макрийди, когото познаваше, не би извършил подобно нещо.

„Ти отгатна в началото… Рена, аз съм беглец…“ Думите му отекнаха в съзнанието й.

— Гиб щеше да те открие, да те поухажва и след като изкопни от теб къде е златото, да те убие — каза зад гърба й Лий Джаксън. — Точно както уби всички останали.

Сега можеше ясно да го различи.

— Това… това ли е господин Хана? — едва изрече тя.

Джаксън проследи погледа й и поклати глава.

— Гиб? Не — това е съпругът ти, нали?

Заля я облекчение, извиращо от цялото й същество, а очите й се напълниха с парещи сълзи.

— Не точно — едва промълви тя.

— Или е, или не е — заяви госпожа Пикънс, повдигайки вежди. — Струва ми се, че това е нещо, което човек знае със сигурност.

Свъси чело и веждите й се събраха.

— Освен ако си католичка и не си венчана от поп. Тогава…

Но Верена не я слушаше.

— Да! — извика тя и като повдигна полата и фустата си над високите обувки, се втурна по начин, неприсъщ за една дама. — Да! Мат! Мат! Ей тук!

Дебеланата се вгледа след нея и поклати глава.

— Аз съм баптистка, сигурно не мога да ги разбера. — В следващия момент друга мисъл я накара да онемее. — Дано наоколо няма гърмящи змии, щото тя тича тъй, сякаш дяволът е по петите й.

Мат не си спомняше по-прекрасна гледка от Верена Хауърд в момента. Той пришпори изтощения си кон, скъсявайки разстоянието между двамата. Когато стигна до него, Верена бе останала без дъх и не можеше да пророни и дума. Сграбчи краката му и се облегна, вдигнала премрежени от сълзи очи нагоре, опитвайки се да се усмихне въпреки треперещата си брадичка.

Мат се освободи от ръцете й и скочи от коня, за да я прегърне.

— За бога, Рена, страхувах се, че съм закъснял — прошепна той в меката й коса.

— Тръгнал си след мен — рече тя наивно.

— Да. Реших, че мога да отида в Остин…

По дяволите, нямаше смисъл да я лъже повече.

— Реших, че бих могъл да пресека границата — призна той. — Помислих, че ще е по-добре да се уверя, че ще стигнеш до Сан Анджело, преди да замина.

Тя положи глава на силните му гърди, обви ръце около кръста му и се облегна. Той беше тук и в момента само това имаше значение. Искаше й се само да потърка брадичка в ризата му и да си каже, че все някак може да го накара да остане.

Не знаеше колко време бе стояла така, притисната силно в прегръдките му. Едва когато чу, че кочияшът я вика, се освободи от ръцете му и отстъпи. Избърса с ръкав влажните си очи и вдигна поглед.

— Вече зная какво търсят, Мат — злато.

— Да, разбрах.

Лешниковите й очи се разшириха.

— Разбра? Как?

— Срещнах Гиб.

— Къде?

— В Сан Антонио тази сутрин. Твърдеше, че е тексаски рейнджър, докато ми разказваше. Ще се качиш ли на коня или ще се върнеш пеш до дилижанса?

— Ще вървя.

— И аз. Това бе най-лудешкото препускане в живота ми и всичко ме боли. Страхувах се, че Гиб ще пристигне пръв. Хайде! По пътя ще ми разкажеш какво се случи.