Анита Милс
Опасен мъж (10)

Пълната жена заслони с ръка лицето си от слънцето и продължи да примижава. Различи другите двама с Пабло и очите й се ококориха от удивление.

— Мили боже! Татко! Татко, ела тук! Пабло ни води гости! Съпругът й — висок и плешив слаб мъж — излезе навън, облечен само във вълнени гащи.

— Ех, Сари, не е нужно да будиш мъртвите, нали?

— Виж ей там — рече тя и посочи с ръка. — Казвам ти, онуй са гости! И има жена!

Обърна се към него и забеляза оскъдното му облекло.

— Татенце, ама ти изобщо не си за пред хора — изплака тя. — Сложи си панталона, преди да са дошли.

— Обзалагам се, че едва ли идват тук, Сари.

Хвърли още един поглед към трите фигури, които вървяха през необятното поле, и промърмори:

— Откъде ли идват?

— Не ме интересува, казвам ти, че идват насам. Придърпа мръсната престилка върху облия си корем, приглади разрошената си коса и потисна нетърпението си.

— Как изглеждам?

— Няма значение. Те не отиват никъде — заяви той. — Нямат коне.

— Ако не обуеш панталоните си, няма да ядеш с гостите — заплаши го тя.

— Интересно ми е да разбера най-напред какво правят тук, не съм чак толкова самотен, та да съм загубил разсъдъка си.

Прекрачи обратно прашния праг и измъкна иззад вратата една ловджийска пушка двуцевка. Когато Пабло и непознатите приближиха, той я вдигна и се прицели в тях. Пръстът му се обви около спусъка.

— Държа ви на прицел! — провикна се той.

Уплашена, жена му побутна цевта надолу.

— Не го слушайте! — извика тя. — Не ни се случва често да посрещаме гости и той е забравил доброто възпитание. Насам ли сте тръгнали? Сет Брасфийлд, веднага си сложи панталона! — рече тя на мъжа си през рамо. — Няма да гониш единствените хора, които са дошли тук!

Верена разгледа недоверчиво мястото. В сравнение с тази къща, домът на Гуди изглеждаше като дворец. Тя се поколеба и Матю хвана ръката й.

— Те са само фермери — увери я той.

— Това не е ферма, а коптор.

За неин ужас, жената слизаше от паянтовата дъсчена веранда.

— Матю, не мисля, че…

— Здравейте!

Сара Брасфийлд протегна загрубялата си от работа ръка и се засмя широко, откривайки липсващ преден зъб.

— Аз съм Сара, а Сет се издокарва вътре. Ще останете за вечеря, нали? — добави тя с надежда. Очите й обгърнаха скъсаната рокля на Верена и насиненото лице на Матю и усмивката й изчезна. — Мили боже! Да не би да ви се е случила злополука?

Матю и Верена отговориха в един глас.

— Да — отвърна тя.

— Не — каза той.

За миг жената се слиса, а после въздъхна тежко:

— Сигурно някой от двама ви се е пообъркал, нали? Имаше ли злополука или не?

— Ъ-ъ, да, донякъде — реши Верена, поглеждайки Макрийди. — Ъ-ъ…

— Паднахме от влака — оповести той направо.

— Какво?

— Понеже е от Изток, Рена не е виждала овце — обясни той.

— Тъй и реших, щото говорите много смешно — призна жената и кимна. — Знаех си, че не сте тукашни. — Огледа Верена още веднъж и зацъка съчувствено с език: — Рена, а? Много хубаво име.

Матю я смушка с лакът и Верена едва изрече:

— Благодаря.

— Как тъй паднахте от влака?

— Докато бяхме спрели, за да разгонят овцете от линията, изведох Рена навън да погледа. За нещастие при тръгването на влака тя загуби равновесие и падна. Аз скочих, за да я спася. Когато се изкачихме на хълма, влакът бе вече твърде далеч.

— Както ви гледам, трябва да сте паднали на главата си, господине. Окото ви е доста зле, сигурно сте се ударили в нещо, докато сте се търкаляли надолу по хълма. Сет ще ви даде малко от мехлема, дето го прави за овцете, да се намажете. Наистина лекува, само да не влезе в окото ви.

— Благодаря.

— А госпожата нищо чудно, че е паднала, ама повече се чудя как върви с тез модерни обуща на краката си — заяви Сара. — Бог не е създал жените с високи обувки. Ако искаше, щеше да направи тъй, че да ходим само на пръсти. — Погледна домашните си пантофи. — Казвам ви, няма да сложа нещо, дето ме стяга. Пък и никога няма да прахосам цял час да връзвам разни връзки.

— В моя край тези обувки са доста обикновени — каза й Верена. — Всъщност това бяха най-практичните обувки, които успях да намеря.

— Пък аз изобщо не си купувам обуща — отвърна жената. — Не ми трябват. Когато ходя в обора, слагам старите ботуши на Сет. — Огледа отново гостите и въздъхна. — Ще си взема иглата, че да зашием тази рокля, преди да се е скъсала още. Ама не знам дали мога да оправя модерните парцали на господина.

— О, всичко е наред, наистина няма нужда. Струва ми се, че няма да можем да останем толкова дълго. По-нататък, като ми остане време, сама ще я зашия.

Лицето на жената помръкна.

— Ама трябва! Пък и къде ще отидете довечера? С мили наоколо няма жива душа.

— В Брасфийлд. Аз… ъ-ъ… струва ми се, че момчето не е разбрало добре.

— Тук сте.

— Моля?

— Това е мястото. — Жената отново се усмихна и добави: — Май от вълнение забравих за добрите обноски. Аз съм Сари — Сара Брасфийлд.

Обърна се към къщата и забеляза с облекчение, че мъжът й е успял да сложи риза и панталони.

— А туй е Сет Брасфийлд, викайте му Сет.

— О!

— Ъхъ. А онуй момче, дето ви доведе, е Пабло. Майка му ги гледаше, обаче умря и ги остави на оня хаймана баща им. Той дойде тук един ден миналата зима и рече, че ако ги искаме, щял да ни ги даде, щото не искал повече да се грижи за тях. Казах на татенцето… Сет — защо не, двамата са колкото един мъж, нали разбирате, и така можем да вземем още овце.

— Сега имаме двеста и петдесет глави добитък — намеси се гордо мъжът й. — Пък следващата година ще ги удвоим.

— Имаме повече от двеста и петдесет, татенце. Забрави ли онези, дето Еди ги откри вчера? Дето ги помислихме за умрели?

Тя махна с ръка на момчето:

— Ела тук, стрелецо.

Момчето пристъпи и тя с обич разроши косата му.

— Ти си добро момче, нали? Да, тъй е.

— Значи бащата просто ви остави децата? — попита Верена невярващо.

— Да. Ама аз нямам нищо против. Аз и татенцето винаги сме искали дечица. Никое от нашите не оживя. Дифтерит — обясни тя кратко. — Бяха три и трите умряха. Ама — добави, съвземайки се — тия момчета са добри, много добри. Татенцето почна да ги учи да говорят като бели хора, ама още не могат. Вие сигурно сте разбрали.

Обърна се отново към Матю и попита с надежда:

— Нали ще останете за вечеря?

— Ъ-ъ, не сме много далеч от Кълъмбъс, нали? — проговори Верена.

— Около осем мили по въздушна линия.

— Можем да стигнем до довечера, Матю.

— Ама вие не можете да летите — отбеляза Сара. — Ако останете тази вечер, утре или Сет, или някое от децата ще ви закара в Кълъмбъс, нали, Сет?

— Пътят е лош — измърмори Сет. — А пък и каруцата не я бива много.

Той погледна жена си и прочете в очите й копнежа по гости.

— Мисля, че ще мога да пооправя колелото, щом слънцето се снижи — отстъпи той, — ще пусна и Еди утре, ако е сигурен, че ще се върне, преди да се стъмни. — Обърна се към Матю и обясни: — Не искам момчето да замръква навън само сред гърмящите змии и пумите.

Забелязала объркването на Верена, Сара Брасфийлд поясни:

— Змиите и кугуарите^[1].

— Кугуари?

— Нямате ли кугуари в Пенсилвания? — прошепна Мат.

— О, кугуари.

— Понякога освирепяват — каза Сет. — А гърмящите змии се скриват само през зимата. Щом стане 10 градуса, те слизат под земята, докато се затопли. Ама сега, като става горещо, не можеш да извървиш и 15 метра, без да видиш някоя. През деня се свиват в дупки, а вечер, когато земята е топла и слънцето не пече, излизат навън.

— Хайде, татенце, ще изплашиш дамата. Денем не е толкова страшно, защото и те не обичат жегата. Нощем трябва да се оглеждаш, ама дори и тогава можеш да ги чуеш. Те съскат силно, преди да те ухапят.

— Ама нали точно това казвах и аз, Сари? — оплака се Сет. — Ако искаш да си сигурен, трябва първо добре да се огледаш и тогава да бъркаш с ръка някъде. Змиите се крият под разни неща на сянка.

— Ще се оглеждам — обеща Верена. — Навсякъде.

— Миналата седмица имаше една змия в пристройката. Тъкмо затварям вратата й я чувам. Оттогава винаги си нося ловджийската пушка — заяви мъжът. — Човек никога не може да е сигурен.

— О, не е толкова страшно — настояваше Сара Брасфийлд. — Най-важното е да прибираме на сигурно овцете и кучетата, като се мръкне. — Опомняйки се, тя поклати глава: — Мили боже, къде ми е възпитанието? Аз си приказвам, пък дори не ви оставих да се представите и да се скриете вътре от жегата.

— Вътре е горещо като в пъкъла — промърмори Сет. — Но, разбира се, сте добре дошли — вие и госпожата.

Матю подаде ръка:

— Името ми е Макрийди, Мат Макрийди, а това е съпругата ми Елизабет.

За миг жената впери поглед във Верена.

— Мислех, че се казвате Рена.

— Елизабет Корина.

— Не изглежда да е мексиканка — възрази Сет.

— Опасявам се, че майка й е била безнадеждна романтичка. Чела е доста поезия.

— Ъ-ъ?

— Херик^[2] — поясни Мат.

— Той иска да каже, че е била Херик — заяви Сара, слагайки край на въпроса. — Името й е било Лизи Херик, преди да се омъжи, нали така, скъпа? — попита тя Верена.

Вместо да се опитва да поправя жената, Верена се съгласи:

— Да.

— Хубаво. Сега, след като се изяснихме, можете да влезете и да се поразхладите, докато Пабло донесе вода от помпата.

Обърна се към момчето и заговори на испански. Когато то се скри зад къщата, тя се усмихна:

— Казах му, че ако е послушен, ще ви закара утре сутринта в Кълъмбъс.

Матю и Верена минаха покрай сияещата стопанка и се озоваха в просторна затъмнена стая. Сет отмести с крак някакво заспало куче и посочи на Верена един неустойчив люлеещ се стол с възглавница върху седалката.

Непривикнала към промяната в светлината, тя понечи да седне, когато възглавницата оживя, задраска с нокти, разфуча се и засъска.

— Проклетите котки са навсякъде — промърмори Сет, когато Верена отскочи назад. — Сари нарече тази сайдер^[3], защото винаги е много кисела. Другите са Пънкин, Ласиз и Так. Не мога да разбера защо им дава имена, след като те никога не идват, когато някой ги вика. — Обърна се към Мат и предупреди: — Внимавайте, ако видите Моли — хапе.

— Обикновено се разбирам с кучетата — промърмори Мат.

— Тя не е куче. Бърд и Руфъс са кучетата, Моли е свиня. От горещината става много раздразнителна.

— Нима тук има живо прасе? — едва попита Верена.

— Прасетата са по-чисти от кучетата.

Опасявайки се, че Верена може да добави още нещо по въпроса, Мат призна:

— Когато бях малък, отглеждахме прасета.

— И ги ядяхте, нали?

— Или пък ги продавахме.

— Ний няма да ядем Моли. Все едно да убием член на семейството. Но вие сте изминали доста път — каза Сет, като си припомни добрите обноски. — Настанете се удобно, докато Сари извие шията на някоя кокошка, та да хапнете. Пък аз ще огледам клозета, преди да го ползвате.

— Да, ако обичате — прошепна Верена.

Изчака го да излезе, огледа стаята и видимо потръпна.

— Не можем да останем тук, Матю — прошепна тя. — Просто не можем. Няма да ям или да спя с прасе в краката си.

— Аз не знам къде да отидем, а ти? — отвърна той. — Ако ти хрумне нещо по-добро, можеш да ми кажеш.

— Предпочитам да вървя до Кълъмбъс.

Докато Верена говореше, от сянката изникна една свиня, изгрухтя към нея, пристъпи тромаво към люлеещия се стол и се настани отпред, сякаш приканвайки някого да седне.

— Това същество опасно ли е? — попита Верена нервно.

— Хапе — напомни й той.

— Не мога да повярвам, че някой би отглеждал свиня за домашен любимец.

— Поне не в къщата. Но ако някога си виждала отблизо малки прасенца, щеше да разбереш, че те са много любвеобилни и ако се грижиш за тях, започват да вървят по петите ти като куче.

Тя погледна Моли недоверчиво.

— Любвеобилна едва ли е подходящата дума за Моли. Никога не съм виждала свиня отблизо.

— Дори в Западна Пенсилвания?

— О, видях оборите, но самите животни не ми бяха особено интересни. Винаги съм си мислела, че не бих яла месото им.

Предпазливо заобиколи свинята, приближи се до друг стол, отупа го от праха и седна.

— Не мога да проумея защо някой ще иска да живее в такова място — рече тя уморено.

— Тук или в Тексас въобще?

— И двете.

Той се приближи до малкия прозорец, повдигна избелялото басмено перде и погледна навън. Сара Брасфийлд пристъпваше крадешком сред петнайсет-двайсет тлъсти кокошки, додето откри най-охранената. Ръката й се стрелна и я сграбчи. Докато Мат я наблюдаваше, стопанката уви крякащото животно в престилката си и сви зад ъгъла.

— Не е така само тук, Рена — каза той и пусна пердето. — Често питах баща си защо изобщо човек ще иска да живее във ферма.

— Той отговори ли ти?

— Не. Но като се връщам назад, ми се струва, че някои хора се раждат с желанието да притежават земя, да пуснат някъде корени. Влагат всичките си мечти в това малко парче земя. Едни успяват да изкарат прехраната си, а други се мъчат цял живот, додето се разорят или умрат.

Той повдигна завесата, но когато отново погледна, пред очите му изплува голата земя в Тенеси, едно старо изкривено дърво и порутен обор.

— За мен тя беше като подводен пясък — се чу да казва бавно той. — Не исках да бъда погълнат и задушен от няколко акра земя.

— Това ли се случи с баща ти?

— Той не гледаше на земята като мен. Доколкото ми е известно, все още е жив и все още се мъчи.

— Не получаваш ли вести от него?

— От няколко години не съм получавал вести от никого в Тенеси. Предполагам, че са добре, иначе някой щеше да ми пише. — Извърна се и я погледна. — Сигурно ти изглеждам много коравосърдечен.

— Така е.

— Баща ти никога не ти е писал — напомни й той.

— Майка ми не беше подвижен пясък, господин Макрийди. Не му беше дала никакво основание да си отиде.

— Значи отново се върнахме към господин Макрийди, така ли?

— Сега няма никого наоколо.

— Тази преграда ти е нужна, нали? Така не се налага да вярваш на някого.

— Не разбирам за какво говориш.

— Аз съм комарджия, Рена. Изкарвам си прехраната, като се опитвам да отгатна мислите на хората.

Отдалечи се от прозореца и взе фотографията на някаква жена, застанала зад седнал в кресло мъж — и двамата млади и смутени. Въпреки отсъствието на прилика, той бе готов да се обзаложи, че вижда своите домакини.

— Когато започна да играя, аз се превръщам в хищна птица, която кръжи и дебне слабия да сгреши.

— Както когато ме заговори на парахода?

— Когато те видях, търсех малко забавление, а ти бе достатъчно хубава, за да събудиш интереса ми. Не знаех, че имаш свои собствени задължения. Мислех, че ще прехвърчи някоя и друга искра и после ще продължа. Ако знаех, че и двамата ще се превърнем в бегълци, щях да се държа различно.

— Аз не съм „бегълка“, както се изрази. Или поне не точно — поправи се откровено.

— Нима? Някой със сигурност те преследва и ми се струва, че ти не гореше от желание да бъдеш хваната — напомни й той. — Не видях да се възползваш от възможността да огледаш онези двамата в къщата на Гуди.

— Не знаех и все още не зная какво искат.

— Но си сигурна, че не е нещо добро.

— Очевидно. Както вече споменах, някакъв човек на име Гиб възнамерява да ме убие.

— Значи си бегълка, Рена.

— Не исках да скачам от онзи влак, Матю, ти почти ме издърпа.

Погледът й обхвана стаята, преди да се върне към него.

— Това не е точно моята представа за място, където бих отседнала. Сега всички останали пътници са в Кълъмбъс, вече настанени в някой приличен хотел.

— Не, всички те разказват на някой полицай своите версии за стрелбата.

— Поне тази нощ ще спят в нормално легло.

Една внезапна, смущаваща мисъл я връхлетя и явно се изписа по лицето й.

— Ъ-ъ…

— Да, изглежда, сме принудени да прекараме заедно още една нощ, освен ако не искаш да делиш пода с Моли. Но след снощи съм толкова уморен, че дори да беше кралицата на баловете, щеше да е без значение. Искам само да се наспя.

— И мислиш, че ще можеш да се наспиш тук? — запита тя невярващо.

— Виж, щом настъпи утрото, ще продължим. Преди да стигнем Кълъмбъс, всичко ще е утихнало и влакът ще тръгне обратно към Галвестън. Тогава…

— С моите дрехи, Матю. Не мога да се явя пред адвоката на татко в този вид. Погледни ме, само погледни тази рокля! Цялата е в петна и дупки! Нямам дори четка за зъби или гребен!

— Всъщност не изглеждаш наполовина толкова ужасно.

Забелязал поруменяването й, той побърза да я успокои:

— Няма да върнат чантата ти обратно. Тя има билет само до Кълъмбъс.

— Но няма да съм там, за да я взема.

— Нали ти казах, че аз ще я прибера?

— Не ти ли се струва, че все някой ще ни попита защо сме изчезнали толкова внезапно насред пустошта?

По лицето му се прокрадна едва загатната усмивка и пропълзя по устните му.

— Мислех да хвърля вината върху теб.

— Върху мен? — задави се тя.

— Да. Нервите ти вече са били изопнати от безсънието, стрелбата, горещината и закъснението и си била на ръба на припадък. Решил съм, че ако не те изведа навън, отново ще колабираш, а в твоето деликатно състояние…

— Измисли нещо друго — отсече тя, прекъсвайки го. — Не съм смахната, никога не съм припадала и отказвам да разигравам умствено разстройство, за да потвърдя историята ти. И ако още веднъж кажеш на някого, че съм в деликатно положение, ще те застрелям и ще пледирам за самоотбрана.

— Говори тихо.

— Няма! Ако ще скалъпваш нещо, не намесвай мен. Имам предвид нещо, което би издържало обстойно разследване. Не разбирам нищо от покер, но ако бях комарджия, щях да се обзаложа, че криеш нещо ужасно, Матю Макрийди — ако изобщо така се казваш.

— Рена…

— Е?… Наистина ли си Матю Макрийди? — попита тя. — Дали изобщо си от Тенеси? Или всичко това е пълна измислица?

— Защо говориш така? — отвърна той, избягвайки въпросите. — Защо ми е притрябвало да те лъжа?

— Не знам, но е така. Защото ти си този, който бяга от закона. Затова не остана във влака, нямаше никаква връзка с мен. Не можеш ли поне веднъж да кажеш истината?

— Каква ще е разликата? Веднага щом стигнеш в Сан Антонио, аз продължавам. Ние сме само двама непознати, които са заедно за известно време.

— Да, но през това време бих искала да мисля, че мога да ти вярвам.

— Никой на никого не може да вярва, Рена. Ние всички нагласяме истината според собствените си цели. Дори ти.

Преди да го е опровергала, той изтъкна:

— Ако хората казваха през цялото време истината, човечеството нямаше да съществува. През повечето време жената не би искала да знае какви мисли се въртят в главата на мъжа.

— И това е може би първата истина, която си изрекъл, откакто се срещнахме.

Той внимателно постави снимката обратно на полицата и въздъхна, преди да се обърне.

— Какво искаш да знаеш за мен?

— Кой си ти?

Не можеше да рискува цялата истина. Не можеше да се довери така сляпо — най-малкото на жена, която въобще не беше откровена, но трябваше да й разкаже нещо, на което да повярва, нещо, което не би му навлякло неприятности, ако тя отиде в полицията.

— Името ми е Матю Джеймс Макрийди, роден съм в Тенеси през пролетта на 46-а.

— Къде в Тенеси?

Той сви рамене:

— Никъде.

— Всяко място е някъде.

— Да, но може също така да е никъде — каза той отбранително. — Това е само една малка суха котловина, която дядо ми е нарекъл Пиджън Крийк^[4]. Нещо като Ийгъл Лейк — нито гълъби, нито залив.

Погледна я през подутото си око и се насили да се усмихне.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш всичко това?

— Да.

— За какво друго мислиш, че те лъжа? Хайде, слушам.

— Ти каза на онзи мъж, че си бил в адската бригада от Арканзас, което означава, че ако си роден през 1846, си бил едва двайсетгодишен, когато бунтът свърши.

— Е-е, тук грешиш. Това не беше бунт, а война, в която ни въвлякоха проклетите янки.

— Както и да го наричаш, ти не си участвал.

— По дяволите! Бях петнайсетгодишен, когато избягах, за да се включа. Казах, че наближавам осемнайсет, което, признавам, беше доста глупаво, но исках да служа във войската на Тенеси с братята си. Исках да дам своя дял за каузата, преди да са спечелили без мен — спомни си той и в гласа му се прокрадна горчивина. — И тъй, взеха ме. Имах точно око и сигурна ръка и ме направиха стрелец. Улучих около двеста янки, преди да се свърши.

Погледна я безизразно.

— Да, мотивите ми бяха егоистични и излязох от войната дори без един белег, с който да се хваля. А моите братя не успяха.

— Убиха ли ги?

Той кимна.

— И тримата бяхме в армията на Браг — Дрю, Уейн и аз. Дрю падна при Чикамауга, а два месеца по-късно и Уейн — при Чатануга. Нали знаеш какво казват — добрите умират млади. А аз останах, за да разказвам.

— Разбирам. Но поне майка ти не е загубила всичките си синове. Все пак, когато войната е свършила, тя е имала теб.

— Аз не се завърнах у дома, Рена. Струва ми се, че ако го бях направил, никога нямаше да се измъкна отново. Реших, че след като Всесилният ме е оставил жив, не е искал да ме държи затворник върху едно малко парче земя, което мразех.

— А твоите родители… майка ти… Не те ли интересуваше, че ти си всичко, което й е останало?

— О, пиша й от време на време, но не мисля, че все още липсвам на някого. Тя ми отговори веднъж, за да ми съобщи, че след войната сестра ми Маги се е омъжила за сина на Лоугън и че той помага във фермата. Сигурно някой ден ще я наследи, което е добре, защото той ще я иска.

— Да, но…

— Мама разбра. Просто не бях роден за фермер и ако се бях върнал у дома, като единствен син нямаше да се измъкна. Не можех да го направя.

Той сведе очи към ръцете си, към грижливо подрязаните нокти и ъгълчетата на устните му увиснаха надолу.

— Не исках да остана беден цял живот.

Докато го слушаше, тя усети, че й дожалява. Погледнат отстрани, Матю сякаш притежаваше всичко — външност, увереност, облеклото на благородник, — но под красивата фасада той нямаше нищо, което да осмисли живота му. Никакво семейство. Никакви корени.

— Но ти би могъл да я утешиш, а и тя теб.

Начинът, по който бяха изречени думите, го накара да се почувства пълен глупак. Дори не знаеше защо бе разкрил толкова много. Всичко, освен името Макрийди сигурно щеше да се обърне срещу него.

— Недей — отвърна той с внезапно дрезгав глас. — Не желаех да съм фермер и, слава богу, не съм. Ако искаш да съжаляваш някого, Верена Хауърд, съжалявай себе си.

В първия миг яростта в гласа му я стъписа, но после разбра.

— Изобщо не съжалявах вас, господин Макрийди — каза тя тихо. — Съчувствах на майка ви, защото знам какво означава да бъдеш изоставен. Знам какво е да те напусне някой, който би трябвало да те обича.

— Да, чувствала си се толкова ужасно, че дойде чак дотук. Той е мъртъв, но все още витае в мислите ти, нали?

— Искам само да разбера, Матю. Баща ми беше офицер в редовната войска на Пенсилвания — офицер, Матю. Той беше майор Джак Хауърд, а дезертира. Не изостави само мен и майка ми — каза с безизразен глас. — Той изостави всичко — своите другари, своя щат, своята страна. Просто изчезна и никой не знаеше какво е станало с него, докато не получих писмото от прокурора в Сан Анджело.

— Изчезна?

— Да. Дълго време той се водеше безследно изчезнал и аз виждах как майка ми чака и се надява, и се моли, че ще го открият жив. Най-накрая, когато се разболя и бе докарана до нищета, тя бе принудена да кандидатства за вдовишка пенсия. След разследване военното министерство реши, че той е дезертирал. И мисля, че това я уби.

— Може да са сбъркали.

— Не и в този случай. В деня, в който е изчезнал, дори не е имало истинска битка. „Лека престрелка с конвоя, охраняващ припаси на Конфедерацията“ — съобщаваше докладът. След това той и няколко от неговите войници просто са се изпарили. Не беше в нито един списък на пленените. Не било открито тялото му. Той просто бе изчезнал.

— Може би не е могъл да издържа повече. Войната променя мъжа, Рена.

— Толкова много, та да обърне гръб на всички, които би трябвало да обича? — възрази тя с горчивина.

— Не знам. Много янки дезертираха, а също и част от нашите. Някои бяха твърде млади, недозрели, за да се справят с видяното.

Тя впери поглед в стадото овце отвъд прозореца, преглътна и продължи тихо:

— Не, той просто ни изостави заради нещо или някого. Струва ми се, че още от началото на брака им от негова страна не е имало никаква вярност. Но независимо от недискретността му, мама се преструваше, че не знае. Предпочиташе да вярва, че той я обича. Но мисля, че не беше така.

Сега той почувства жалост.

— Виж — каза й нежно, — това, което откриеш, може да не ти хареса.

— Знам.

— Предложението ми все още важи. Можеш да вземеш парите и да се върнеш у дома.

— Не мога.

— Рена, няколкостотин долара не са нищо за мен. При мен парите идват и си отиват лесно.

— Ако взема парите ти, ще трябва по някакъв начин да ги заслужа, а не бих могла. Никога няма да мога да ти ги върна — каза тя простичко.

— Аз не искам нищо от теб, дори очевидното.

— Знам.

Забелязал стойката на раменете й, той осъзна, че е безсмислено да настоява. И въпреки че все още не можеше напълно да й повярва, поне успяваше да различи принципността, когато я срещнеше. А в преситения свят, който, познаваше, това вече открояваше Верена.

— Знам, че не ми вярваш, когато ти казвам, че не познавам никого — каза тя тихо. — Знам, че не можеш да разбереш защо съм дошла чак дотук заради нещо без стойност. Сигурно все още мислиш, че крия нещо.

— Ами ако аз ти задам същите въпроси?

— Струва ми се, че тази смяна на ролите е справедлива. Добре — реши тя. — Казвам се Верена Мери Хауърд и съм родена във Филаделфия на четвърти юли хиляда осемстотин петдесет и първа.

— В Деня на независимостта?

— Преди да направиш връзка между моя характер и фойерверките, искам да те предупредя, че няма да прозвучи оригинално. Не можеш да кажеш по въпроса нищо, което вече да не съм чувала.

— Ами има известно непостоянство, но това настрана, продължавай. Значи си само едно двайсет и три годишно неопитно създание — подсказа той.

— Няма да бъдат оценени и подмятания за старите моми — заяви решително тя. — Ако исках да имам съпруг, щях да си взема. Така, докъде бях стигнала?

— Една почти двайсет и три годишна стара мома, струва ми се. От Пенсилвания.

— Да. И още сега ще се закълна върху Библията, че ако Бог ми позволи да се завърна невредима у дома, никога няма да пътувам отново.

— Някаква рода?

— Какво?

— Някакви роднини?

— Никой, към когото да се обърна. И майка, и татко са мъртви, а аз съм единствено дете. Баба и дядо също са починали. Не, остана само братът на мама — Елиът, а аз не изпитвам много топли чувства към него. В началото на всеки месец той ни даваше десет долара, придружени винаги от поучения. А когато завърших Банкрофт, ми даде неохотно препоръка за учителско място, заявявайки, че не знаел в характера ми да има някакъв голям недостатък, което, предполагам, беше нещо — допусна тя. — Но никога няма да му простя, че остави мама да работи като шивачка, докато той живееше в огромна къща, пълна със слуги, които получаваха повече от сестра му.

— Ама не трябваше да сядате на оня стол — заяви Сет Брасфийлд, когато влезе в стаята. — Моли! — рече той остро.

Свинята мрачно го погледна и се премести в един ъгъл. Мъжът се обърна към Матю и оповести:

— Не е събота, обаче Сари ви приготви вода, ако искате да се умиете. Рече госпожата да иде първа, че да получи чиста вода.

След миг Верена разбра. Изправи се, погледна Матю и се поколеба.

— Отивай! — каза й той. — Няма да ми е за пръв път да се къпя втори във ведрото. Или дори трети — в този случай.

— Какво?

— Ще се къпя в същата вода след теб.

— След мен? Но положително…

Сет кимна:

— Ако водата не е много мръсна, най-накрая Сари ще изпере роклята ви.

— О, но…

— Успокойте се — каза той. — Тя ще ви даде един чувал, който да облечете, докато зашие и изсуши роклята.

Когато Верена сложи ръка на бравата, Матю я предупреди:

— Внимавай, във ведрото може да са останали пера.

— Не-е — успокои я Сет. — Сари оскуба пилето в тенджерата.