Анита Милс
Опасен мъж (26)

Мат поспря, за да избърше с ризата плувналото си в пот чело и се облегна на дръжката на брадвата, отпускайки уморените си мускули. От много време не беше цепил дърва, но Верена не можеше да готви без тях. А след като приключеше с това, все още му оставаше работа за цял ден по запълването на дупките в обора. Ала трябваше да продължава да се труди. Трябваше да е смъртно уморен, та да не мисли за Верена, когато си легне довечера.

Предната нощ, когато я бе върнал в града, беше тежка и мъчителна. Градът бе толкова малък — някакво странно съчетание от кирпичени постройки, бараки от чимове и колове и няколко разнебитени колиби на северния бряг на Норт Кончо, точно срещу форта през реката, та му се струваше, че тя не е в безопасност. След като най-накрая я убеди да остане у шерифа и съпругата му мексиканка, той прекара нощта навън в очакване на Гилбърт Хана.

В ранните утринни часове Верена се измъкна, за да му прави компания, като каза, че също не може да спи.

Беше му трудно да разсъждава трезво с ярките звезди и луната над главата си и топлия, наситен с мирис на олеандър бриз. Но трябваше — тогава, сега, утре, — докато си извоюва правото да я обича. След онази нощ в „Менджър“ се беше зарекъл, че няма да поема отново риска да я остави с дете, което няма баща. И така бе седял там и бе разговарял, за каквото и да е, за всичко с нея, отхвърляйки онова, което и двамата желаеха.

Вече не можеше да гледа от умора, а слънцето бе едва в зенита си и до вечерта оставаха още осем-девет часа. Но Мат осъзнаваше, че ще трябва да работи още по-упорито само за да изкара нощта. Довечера нямаше кой да играе ролята на дуеня^[1].

Вдигна наръч дърва, отнесе го до купчината, която бе направил под едно дърво, и ги подреди. Взря се в дървата и се замисли за Дрю и Уейн, чудейки се с какво биха се занимавали сега, ако бяха живи. Със земеделие. В студените зимни нощи те се бяха сгушвали заедно между старите пухени дюшеци и лежаха будни, разговаряйки за това как ще живеят, когато пораснат. Дрю мечтаеше да си купи голям парцел земя някъде по река Къмбърланд, място, където почвата бе богата и черна, където всичко растеше лесно, където нямаше да воюва за няколко хилави стръкчета, поникнали от твърда глина. За Уейн това бяха животните. Той ги обичаше. Нищо не се появяваше във фермата, без той да му даде име, дори пилетата. А и имаше подход към всички. Старата Флора, изпосталялата крава, даваше повече мляко на Уейн, отколкото на другите. Но голямата му мечта бяха овцете. Много овце. Винаги казваше, че ще си купи най-голямото стадо овце в щата Тенеси.

Тези мечти бяха умрели с тях. Бяха получили само по един малък парцел тенесийска глина, голям колкото да бъдат погребани.

А той, последният оцелял син; бе продължил напред с копнежа за някое чисто място — място, където няма да има кал под ноктите му, място, където няма да се налага да превива гръб, бутайки проклетото рало. Като гледаше мръсните си ръце сега, чувстваше иронията.

В някои моменти Верена му напомняше за Уейн.

Когато предната нощ се беше върнал в Сан Анджело, бе решил, че не е зле да намери някакво куче, което да ги предупреди, ако Хана се опита да се промъкне. Така че бе взел най-мършавото бездомно животно, което намери, донесе го тази сутрин и го нахрани с два току-що убити заека, за да го накара да се навърта наоколо. Проклетото същество лаеше достатъчно силно, за да събуди дори мъртвец, а ръмженето му разгонваше койотите, но Верена, с неподправен усет за нелепото, го беше кръстила Лади. И след час то вече вървеше по петите й, забравило кой го беше нахранил. Но така според Мат бе добре. Ако си тръгнеше, тя поне щеше да има кучето за закрила.

В дланта на ръката му беше попаднала треска, от тези, които загнояваха. Опита се да я извади със зъби, но не можеше да й хване. До довечера щеше да забере.

С крайчеца на окото си видя Верена да изнася голямо ведро с пране, следвана от кучето. Обърна се и извика:

— Взе ли някакъв мехлем от магазина на век снощи?

— Не, но в къщата има малко — намерих една кутия под леглото — извика в отговор тя.

Остави ведрото и тръгна към къщата, преди той да успее да й каже, че сам ще я вземе. След миг тя вече се връщаше с кутия в ръка.

— Пришка ли е?

— Треска.

— На коя ръка?

— Лявата.

Тя я хвана и погледна отблизо.

— Лоша работа — ще трябва игла, преди да сложа мехлем. Вдигна поглед и слънцето улови златните точици в очите й, спирайки дъха му. И нескритото желание, изписано на лицето му, не можеше да се сбърка.

— Ъ-ъ… ще взема иглата.

— Не. — Той обгърна ръцете й. — Рена…

Зад гърба му кучето залая, после започна да обикаля около тях със скимтене. Когато Мат придърпа Верена в ръцете си, животното сякаш полудя и вдигна оглушителна врява.

— Зверчето ревнува — промърмори той в устните й. — За бога, Рена — прошепна, — не издържам.

— Аз също — промълви тихо тя и обви ръце около врата му. Тялото й се притисна към неговото и в същия миг Мат чу изстрела. Куршумът се удари в един клон и събори листата на няколко сантиметра от главата му. Той отстъпи назад и побутна Верена с вик:

— Залегни зад дървата!

Тя пропълзя, скри се и в този миг друг куршум се заби в пръстта, като едва не улучи кучето. Хенри лежеше на земята до брадвата в другия край на двора. Мат извади колта, приведе се и се опита да открие стрелеца.

Видя само малкото възвишение на шейсет-седемдесет метра от къщата. Твърде далеч, за да улучи с револвера.

На слънцето проблесна желязо, когато третият куршум изсвистя покрай ухото на Мат. Той се затича към пушката, а кучето се втурна към възвишението. Зад тях Верена побягна към къщата.

Мат се хвърли на земята, претърколи се сред дървените трески, сграбчи „Хенри“, изправи се и започна да стреля.

Мъжът на хълма се надигна и се прицели в кучето тъкмо когато Верена излезе от къщата с ловджийската пушка в ръце.

— Не! — изпищя тя. — Ще убие Лади!

Кучето беше на мерника на Мат, устремено към противника, когато изскимтя, строполи се и се затъркаля. Мат натисна спусъка, но стрелецът се беше скрил. Верена зареди пушката.

— Недей, твърде далеч е! — извика Мат. — Ще изхабиш куршума!

Но тя беше хукнала, викайки през рамо:

— Той няма да ме убие — мисли, че знам къде е златото!

— Не ставай глупава!

— Той уби кучето ми!

Но Лади стигна до върха на хълма със сетни сили и отново залая. Подскочи във въздуха и падна сред порой от ругатни и ръмжене.

Мат видя някакъв мъж да удря животното, като използваше пушката си за тояга. Кучето изскимтя и падна. Почти изкачила хълма, Верена се прицели и натисна спусъка. Откатът я събори и тя падна на земята, като избегна куршума от пушката на стрелеца. Мат се спусна след нея и даде няколко изстрела, за да отвлече вниманието на мъжа.

В този миг стрелецът зад хълма направи фатална грешка. Надигна се, за да се прицели и един куршум от „Хенри“ го зашемети. Той политна напред и се опита да пропълзи до прикритието си. Този път раненото куче го хвана.

Мат се изправи с пушка, насочена към нападателя, измина остатъка от разстоянието до върха на хълма.

— Лади! — извика той.

Кучето, което продължаваше да лае и ръмжи, се отдръпна и остави русия мъж. Мат отпъди с ръка Верена и се приближи, за да огледа по-отблизо. Гледката не беше за страхливи. Няколко сачми се бяха забили в лицето на Гиб Хана, но куршумът в лявото му рамо се беше оказал фатален.

Когато Мат се надвеси, Хана се опита да проговори през кървавата пяна, излизаща от устата му.

— Измами ни — прошепна задъхано той. — Взе… моя дял… от… златото. Затова… го убих.

— А другите?

— Убих… ги. Всички… освен…

— Пиърс и Джаксън?

— Глупаци… избягаха… и Мак…

Хана обърса с ръка устата си, опитвайки се да изчисти пяната, после закашля конвулсивно и превъртя очи. Падна по гръб с безжизнен поглед, вперен в слънцето.

Когато Верена приближи, Мат се отдръпна.

— Недей, гледката не е приятна.

Обърна се и я притисна в прегръдките си, вкусвайки самото й присъствие.

— Той е мъртъв, така че всичко свърши. Няма други. — Погали гърба й и каза: — Постъпи глупаво, Рена, помислих, че ще си мъртва, преди да изстрелям куршума.

— Едва ли щеше да ме убие, не и преди да е взел златото. Реших, че само мен не би застрелял. И когато го видях да удря Лади…

Кучето се приближи до Верена и положи кървава глава върху обувката й. Страхувайки се да погледне надолу, тя се облегна на Мат.

— Ще умре, нали? Не можах да го спася.

Той охлаби прегръдката си, отстъпи и коленичи до животното.

— Целият е в сачми — промърмори, докато го опипваше. — И част от ухото му е откъсната, но не виждам дълбоки рани.

Потърка костеливата муцуна на кучето, зала го успокои.

— Хайде, момко — каза той тихо, — да се връщаме у дома. — Погледна Верена и добави: — Ако вземеш двете пушки, аз ще го нося. — Вдигна Лади и промърмори: — Ако знаех как ще се развият събитията, казвам ти, щях да намеря по-малко псе. Изпосталяло, то тежи около 35 кг.

На половината път надолу по хълма Лади явно реши, че това му стига. Отскубна се, скочи от уморените ръце на Мат и измина, припкайки, останалото разстояние със собствени сили.

— Бих казала, че ще оживее — промърмори Верена.

— Поне така изглежда.

— Е, предполагам, че вече не е нужно да се тревожим за златото — рече тя с въздишка. — Свършено е.

— Ще бъдеш ли много разочарована, ако никога не го откриеш?

Верена вдигна очи и погледна разрошената му черна коса, тъмните очи, силните мъжествени рамене. И разбра, че всичко е свършено, че е само въпрос на време той да си тръгне.

— Не — продума с усилие. — И без това вече е донесло твърде много злини. А и никога не съм считала, че щастието ми се крие в златото или парите. Ако го бях намерила, щях да наема най-добрия адвокат, в случай че решиш да отидеш на съд. Но все още се надявам на някакво чудо, че няма да го направиш.

— Рена, искам името ми да е неопетнено. Не желая да живея в сянката на Матю Макрийди през остатъка от живота си.

— Не разбирам.

— Искам, когато дам името си, то да е истинско. Да бъде Морган.

— Морган — повтори тя.

— Да. Матю Джеймс Морган. И ако щеш, вярвай, това е най-голямата лъжа, която съм ти казвал. Всичко останало е общо взето истина.

— Че си от Тенеси?

— Да. И тъй — рече Мат с усмивка, — какво ще кажеш за още една нощ в „Менджър“?

Преди тя да успее да отговори, той добави:

— Мислех да почистя кучето и сам да взема една хубава баня. След това да тръгна обратно за Сан Антонио.

Тя се вкамени.

— Разбирам.

— Имам работа там, а също и ти.

Забелязал вцепенението й, той нежно й напомни:

— Нали затова дойде тук? Каза, че искаш да разбереш защо ви е изоставил, нали?

— Да, но… но ти?

— Аз също се нуждая от няколко отговора. И докато съм там, възнамерявам да изиграя няколко игри с големи залози. Чувствам, че много ще ми върви. Е, какво ще кажеш?

— Не знам какво да кажа.

— Ще ти купя най-големия бифтек в Сан Антонио — обеща той. — И със сигурност ще взема още една бутилка от онова вино. Ще наемем най-хубавата стая в хотела. И ако съм късметлия, ще се отдадем на едно дълго празнуване.

Тя се взря в дълбините на тъмните му очи и когато той се усмихна насреща й с момчешко нетърпение, внезапно всичко друго изгуби значение. И макар че майка й я беше предупреждавала за опасни мъже, в същото време винаги беше казвала, че е по-добре да имаш половин хляб, отколкото никакъв. Мат можеше да я напусне на следващия ден или следващата седмица, но дотогава тя щеше да го обича с цялото си сърце, душа и тяло.

Устните й бавно се извиха в усмивка, която стопли очите й.

— Нямам много багаж, Мат. Ще почистя, ще приготвя храна на кучето за няколко дни и ще оставя отвън кофа с вода. След час ще бъда готова.