Анита Милс
Опасен мъж (14)

— Добре, господине, вдигни ръце и се обърни съвсем бавно!

Матю замръзна, когато иззад него от тъмната алея изскочи една фигура. Посегна инстинктивно към колта и усети дулото на револвер, опряно в тила му.

— Ако го пипнеш, ще ти пръсна черепа — рече тихо нечий глас.

Мат предпазливо вдигна ръце, като обмисляше възможността да използва ножа си. Но хладният допир на метал го разколеба. Точно сега всяко внезапно движение щеше да му купи билет за ада.

Нападателят се пресегна, измъкна колта от кобура и го хвърли на безлюдната алея.

— Къде са? — попита той кратко.

— Кои?

— Парите.

Все още с надеждата да измъкне ножа изпод ръкава, Матю започна:

— Какви пари?

— Хайде, Херик, не ме прави на глупак. Знам, че имаш у себе си много пари. Видях те.

— О, тези пари.

— Да, къде са?

— В джоба ми — отвърна Мат и свали ръка, сякаш да ги извади.

— Не мърдай! Аз да не съм вчерашен — изръмжа мъжът. — Вдигни ръце и се обърни.

За по-голям ефект мъжът зареди револвера. При звука на прищракването Матю разбра, че няма избор. Бавно се обърна. Лунната светлина се отразяваше в бледите лъскави очи на непознатия, разкривайки мрачно решително лице.

Мат обмисли шансовете си и прецени, че с петле, поставено в такова положение, дори ако ножът попадне в целта, револверът ще гръмне.

— Кажи ми кой джоб и кротувай, докато ги взема.

— Виж, приятел…

— Нямаме време за игрички, Херик, кой джоб? Поне имаше шанс да запази част от парите.

— Десният — отвърна най-накрая Мат.

Мъжът протегна лявата ръка, потупа джоба на сакото и бръкна. Извади значителна пачка пари и я вдигна на лунната светлина.

— Наистина ще съм благодарен, ако ми оставиш малко пари — промърмори Мат.

— Не съм глупав — рече мъжът рязко. Натика парите в ризата си, после бързо претърси другия джоб и намери грижливо сгънатите банкноти. — Това ли е всичко?

— Да.

За да се увери, крадецът опипа жилетката и джобовете на панталона на Мат и откри три сребърни долара и няколко двайсет и петцентови монети.

После видя ланеца на часовника и го откачи.

— Винаги съм мечтал за хубав златен часовник — заяви той и го натика в панталона заедно с монетите. — Добре, обърни се и тръгни по алеята.

В думите се криеше предупреждение към Мат, че ще бъде застрелян в гръб, че нападателят няма намерение да оставя никакъв свидетел. А и наоколо нямаше жива душа да се притече на помощ.

Полазиха го мравки.

— Тръгвай.

Мъжът все още не знаеше, че Матю има нож и това беше единственият му шанс. Мат пое въздух, направи крачка, свали дясната ръка и хлътна в сенките, докато куршумът се заби в една кирпичена стена над него. Мъжът отново зареди револвера, а Мат запрати ножа. Вторият куршум мина през ръкава само на сантиметър от ръката му. Останал без оръжие, Мат се претърколи зад някакви варели и приклекна, готов да побегне, за да спаси живота си. Алеята тънеше в злокобна тишина. След няколко секунди Матю надникна предпазливо. Хванал един варел, готов отново да залегне, той се поизправи, за да огледа по-добре. Наоколо нямаше жив човек. Видя само отблясъка на лунната светлина върху стоманата.

Ножът и револверът лежаха на прашната улица.

Това беше капан. Не можеше да бъде другояче. Веднага щом се покажеше, щеше да е мъртъв. Сниши се отново зад варелите и зачака.

Тогава чу бягащи стъпки и някой извика:

— Има ли някой там? Кой стреля?

Някакво хлапе, може би шестнайсет-седемнайсетгодишно, гледаше надолу по улицата към него. Мат се надигна и отупа сакото си от прахта, преди да се покаже.

— Добре ли си, господине? — попита хлапето.

— Да.

Мат се наведе, вдигна ножа и го обърна на лунната светлина. Острието бе тъмно и влажно.

— Да, добре съм.

— Какво стана? Завивах откъм ъгъла, когато чух гърмежите.

Ако кажеше, че са го ограбили, щеше да се изправи пред шериф, съдебен изпълнител, а може би дори рейнджър, а той не искаше.

— Нищо, хлапе — отвърна Матю. — И аз не видях нищо. Сигурно е бил някой пиян, който се опитва да сплаши околността.

— Този нож твой ли е?

— Да. Хвърлих го, когато онзи започна да стреля. Преди момчето да може да види по-добре, Матю плъзна кървавия нож в калъфа под ръкава си. Следван от хлапето, вдигна колта.

— Револверът сигурно е изпаднал, когато залегнах.

— Защо не го използва?

— Търсех прикритие.

Очевидно разочаровано от отговора, момчето заяви:

— Ако бях аз, щях да го използвам — щях сам да застрелям един каубой.

Мат го изгледа за миг и му каза:

— А ако онзи не беше сам, щеше да си мъртъв.

Прибра револвера в кобура и се отправи към пансиона. Раздразнен, видя, че момчето тръгна редом с него.

— Виж, хлапе…

— Господине, кобурът ти е пристегнат като на разбойник.

— Да.

— Не си Клай Алисън, нали?

— Не.

— Но си стрелец, нали?

— Не, не съм.

— Имаш хубави дрехи.

— Виж…

— Мисля, че си разбойник.

— Не съм.

— Убивал ли си някога?

— Да. През войната. — Мат спря. — Има ли нещо друго, което си любопитен да научиш, преди да се прибера?

— Как ти насиниха окото?

— Леглото ми се сгромоляса.

Мат заизкачва стълбите към широката веранда.

— До скоро, хлапе.

— Наистина ли си добре, господине?

— Да.

Но не беше. Беше твърде уморен и разорен. Напълно разорен. Проклетият крадец не му беше оставил ни един цент. И на сутринта трябваше да моли Верена Хауърд да плати за двете стаи с пари, които тя не можеше да похарчи. С намерение за здрав сън се беше оттеглил рано от играта с някъде между триста и четиристотин долара в джобовете си, а сега дори не можеше да си купи кафе, камо ли закуска.

Бе заклещен в Кълъмбъс, докато не намери пари. Трябваше да спечели двайсет-трийсет долара и да потърси покер. Без пари дори не би могъл да играе.

В къщата Мат измина тесния коридор, за да изкачи стълбите до своята стая. Чувстваше се глупаво. И беше ядосан. Само глупак би тръгнал напряко през задни дворове и алеи с пачка пари в джоба. Но се беше чувствал дяволски уморен.

Дъските на стълбите изскърцаха под краката му, докато размишляваше върху това, което го очаква.

Трябва честно да се потрудя, за да получа пари, помисли той примирено, не беше първият път, когато се е оказвал разорен, и вероятно нямаше да е последният. Лесно спечелено, лесно загубено — така беше казал на Верена. Само дето много отдавна не бе губил така. И начинът, по който загуби, го накара да се чувства пълен глупак.

Влезе в стаята, затвори вратата и разхлаби вратовръзката си. Свали сакото, провеси го върху единствения стол и започна да разкопчава ризата си. Когато стигна до десния ръкав, забеляза кърваво петно на мястото, където ножът се беше допрял до снежнобелия лен. Поне не бе дал даром парите си. Макар и да не беше убил проклетия крадец, добре го беше наръгал.

С това утешение Мат седна на ръба на леглото и посегна към пълната почти догоре бутилка, която бе заръчал на собственика да му донесе. Наля си стабилна доза уиски, гаврътна я и легна, с крака, подпрени на таблата на леглото. И пиенето не можеше да плати. Но поне можеше да удави грижите си. За бога, не искаше да срещне погледа на Верена. Сега нямаше да продължи с нея за Сан Антонио и с изненада разбра, че съжалява. Да, в течение на няколко дни в нейната компания беше започнал да й се възхищава далеч не само заради външността й. Беше започнал да харесва начетения й ум, бързата мисъл и малките словесни престрелки с нея щяха да му липсват. Сама и почти без пари, тя бе устояла на изкушението да тръгне по лекия път, да използва красотата си за печалба и вместо това се беше скрила зад тази нейна хапливост с надеждата да държи натрапниците на разстояние.

Но Пенсилвания не беше Тексас и защитната броня на думите ставаше почти безполезна, когато трябваше да се справя с гладните за жени Големи Аловци в едно диво, жестоко място. И със сигурност нямаше да й е от помощ, ако я пипнат онези отрепки, тръгнали по петите й. Ако сред тях имаше някой с ум в главата, вече щяха да са я хванали. Но такива глупаци щяха най-накрая да поумнеят, може би веднага щом той се махне от пътя им. Една беззащитна жена не би могла да им се противопостави.

По дяволите! Не можеше да я остави да продължи сама. Той се беше залъгвал, когато мислеше, че просто ще слезе в Кълъмбъс и ще изчезне. Беше се самозалъгвал дори когато възнамеряваше да я качи на онзи пощенски фургон на няколко мили от Сан Антонио. Не знаеше кога бе станало, но в един миг бе осъзнал, че трябва да я заведе в Сан Анджело. От този миг нататък всичко бе просто неговата съпротива срещу неизбежното.

До днес. Додето Всемогъщият се беше намесил. Сега нищо не зависеше от него. Сега нямаше начин да я придружи. А трябваше. Единственото, от което се нуждаеше, бяха пари, средството да изправи своя току-що застрашително килнал се свят. Може би щеше да събере пари. Да продаде нещо. Но още щом мисълта му хрумна, някакъв вътрешен глас обузда въображението му. С изключение на сакото, той не притежаваше нищо, с което да може да се раздели, а и беше малко вероятно някой да плати за дреха с пробит от куршум ръкав. Да, разполагаше с ризите, но докато той бе дал доста пари за тях, тук те нямаха особена стойност. Същото се отнасяше и за ботушите. А в никакъв случай нямаше да се раздели с револвера. Не и в град като Кълъмбъс, Тексас. Оставаше само ножът? Но Мат боравеше с него толкова добре, а и елементът на изненада, който предлагаше, бе спасявал живота му доста пъти. Както и тази вечер.

Оставаше само Верена. Но като затвори очи, си представи как тя бърка за двайсет и пет долара в чантичката с връзки. Дочуваше възмутения възглас, когато се беше осмелил да я помоли за двайсет и пет цента. Щеше да бъде много трудно да я убеди да рискува малкото, което има, в една игра на покер. А ако той загубеше, тя щеше да бъде като заклещена, неспособна да стигне до Сан Анджело. Неспособна да се върне във Филаделфия. И освен всичко останало — никога нямаше да му прости. Не, не можеше да й причини това.