Михаел Енде
Момо (22) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Кратък послеслов на автора

Вероятно не един от моите читатели ще затаи в сърцето си много въпроси. Но си страхувам, че няма да мога да му помогна. Трябва да призная, че написах цялата тази история по памет, така, както ми бе разказана. Лично не съм запознат нито с малката Момо, нито с някой от приятелите й. Не зная какво се е случило после с тях и как се чувстват те днес. А що се отнася до големия град, аз самият също се опирам само на предположения.

Единственото, което бих искал да добавя, е следното:

Тогава аз бях на едно голямо пътешествие (и все още съм) и една нощ трябваше да поделя купето във влака с един странен пътник. Странен дотолкова, доколкото ми бе невъзможно да определя възрастта му. Отначало мислех, че седя срещу старик, но скоро видях, че съм се лъгал, защото внезапно моят спътник ми се стори много млад. Но и това впечатление скоро се оказа заблуда.

Във всеки случай по време на дългото нощно пътуване той ми разказа цялата тази история.

След като свърши, ние и двамата помълчахме малко. После загадъчният спътник добави още едно изречение, което не бива да крия от читателя.

— Аз ви разказах всичко това — каза той, — сякаш се е случило току-що. Можех да ви го разкажа и така, сякаш ще се случи в бъдеще. За мен разликата не е толкова голяма.

Навярно той беше слязъл на първата гара, защото след известно време забелязах, че съм сам в купето. За съжаление оттогава не съм срещал разказвача.

Но ако стане тъй, че случайно го срещна пак, имам да го питам много неща.