Михаел Енде
Момо (10) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Десета глава
Едно диво преследване и едно бавно бягство

Старият Бепо въртеше педалите на своето скърцащо колело в нощта. Бързаше колкото му сили държаха. В ушите му постоянно звучаха думите на сивия съдия: „… Ние ще вземем това странно дете… Вие можете да бъдете сигурен, обвиняеми, че това дете вече няма да ни пречи… ще се погрижим с всички възможни средства.“

Без съмнение Момо беше в голяма опасност! Трябваше веднага да отиде при нея и да я предпази от сивите господа, трябваше да я закриля, макар че не знаеше как. Но щеше да измисли. И Бепо въртеше педалите. Белият му перчем трептеше на вятъра. Пътят до амфитеатъра бе дълъг.

 

 

Цялата руина беше ярко осветена от прожекторите на много елегантни сиви коли, обградили я от всички страни. Десетки сиви господа тичаха по обраслите с трева стъпала надолу и нагоре и оглеждаха всяко ъгълче. Най-накрая откриха дупката в зида, зад която се намираше стаята на Момо. Няколко от тях се промъкнаха вътре и започнаха да надничат под леглото и дори в зиданата печка. После отново излязоха, отупаха елегантните си сиви костюми и вдигнаха рамене.

— Птичката е излетяла — каза един от тях.

— Възмутително е — добави друг, — че децата скитат по нощите вместо прилично да лежат в леглата си.

— Това изобщо не ми харесва — обясни трети, — изглежда някой навреме я е предупредил.

— Немислимо! — каза първият. — Той би трябвало да е знаел нашето решение по-рано от самите нас!

Сивите господа тревожно се спогледаха.

— В случай, че действително е предупредена — усъмни се третият, — тогава тя със сигурност не е вече тук из околността. Само напразно ще губим време, ако продължим да я търсим.

— Имате ли някакво по-добро предложение?

— Според мен незабавно трябва да уведомим централата, за да може тя веднага да предаде заповед за пълна мобилизация.

— Но централата първо ще ни попита дали основно сме претърсили околността, и то с право.

— Хайде тогава — каза първият сив господин, — нека отначало претърсим околността. Но ако момичето междувременно е получило помощ, ние правим голяма грешка.

— Смешно! — намеси се сърдито другият. — В този случай централата все още ще може да обяви всеобща готовност. Тогава всички намиращи се на разположение агенти ще се включат в преследването. Детето няма и най-малкия шанс да избяга. Хайде, на работа, господа! Знаете какво залагаме.

През тази нощ много хора от околността се учудваха на непрестанния шум на преминаващите коли. Дори и най-малките странични улички и каменливите неравни пътища бяха изпълнени чак до развиделяване от бучене, обичайно иначе само за централните улици. Никой не можа да мигне.

По същото време малката Момо, водена от костенурката, бавно крачеше през големия град, който никога не заспиваше, дори и през най-късните нощни часове.

Хората на големи тълпи неуморно и стремително тичаха и бързаха нанякъде, нетърпеливо се блъскаха едни в други, изтикваха се или се мъкнеха един зад друг в безкрайни колони. По шосетата се трупаха върволици от коли, между тях бумтяха огромни рейсове, винаги препълнени. По фасадите проблясваха светлинни реклами и изливаха върху блъсканицата своята пъстра светлина, след което отново угасваха.

Момо, която още никога не бе виждала всичко това, вървеше като насън, наблюдаваше всичко с широко разтворени очи и неотстъпно следваше костенурката. Пресичаха широки площади и ярко осветени улици, зад тях и пред тях профучаваха коли, обграждаха ги минувачи, но никой не забеляза детето с костенурката.

Не се наложи от никого да се спасяват, никой не ги блъсна и нито една кола не удари спирачки заради тях. Сякаш костенурката се придвижваше напред с абсолютна сигурност — точно в мига, в който нямаше никаква кола и не преминаваше никакъв пешеходец. Тъй че не им се наложи нито да бързат, нито да спират, нито да изчакват. И Момо започва да се удивлява, че е възможно да вървиш толкова бавно и същевременно да се придвижваш толкова бързо.

 

 

Когато Бепо Уличния метач най-после пристигна при стария амфитеатър, още преди да слезе от колелото, на бледата светлина на фара той откри многото следи от коли около руината. Остави колелото в тревата и се затича към дупката в зида.

— Момо! — прошепна той в началото и после повтори още един път по-високо: — Момо!

Не получи никакъв отговор.

Бепо преглътна — гърлото му бе пресъхнало. Слезе през дупката в тъмното помещение, препъна се и си навехна крака. С треперещи пръсти запали клечка кибрит и се огледа.

Масичката и двата дъсчени стола бяха обърнати, завивките и дюшека изхвърлени от леглото. Момо я нямаше.

Бепо стисна устни и сподави едно дрезгаво ридание, което за миг сякаш искаше да разкъса гърдите му.

„Боже мой — прошепна той. — О, боже мой, те вече са я взели оттук. Вече са взели моето малко момиче. Пристигнах прекалено късно. Какво мога да направя сега? Какво да направя?“ — Клечката кибрит жарна пръстите му, той я хвърли и продължи да стои в тъмното.

После, доколкото можеше бързо се изкачи навън и закуцука с навехнатия си крак към колелото. Метна се отгоре му и потегли, движейки отчаяно и ръце, и крака.

— Вече е ред на Гиги! — повтаряше си той постоянно. — Сега вече е ред на Гиги! Дано само намеря склада, където спи.

Бепо знаеше, че от известно време насам Гиги припечелваше по някой и друг пфениг, като всяка неделя спеше нощем в склада с инструментите до една малка работилница, в която избираха годните части от стари коли. Внимаваше да не изчезват колите, както това по-рано често се бе случвало.

Когато Бепо най-после достигна склада и потропа с юмрук по вратата, Гиги отначало спотаи дъх да не би това да са крадци на автомобилни части. Но после разпозна гласа на Бепо и отвори.

— Какво се е случило? — промърмори той уплашено. — Не обичам, когато ме дигат от сън толкова брутално.

— Момо! — промълви Бепо, поемайки си дъх. — С Момо се е случило нещо ужасно!

— Какво казваш? — попита Гиги слисан и седна върху скалъпеното от него легло. — Момо? Какво всъщност се е случило?

— Аз също не знам — каза Бепо, — нещо лошо.

И той разказа всичко, което бе преживял: за углавния съд върху купчината смет, за следите от автомобилни гуми около руината и за това, че Момо вече не беше там. Естествено, необходимо бе известно време, докато разкаже всичко, защото въпреки страха и грижата за Момо Бепо не бе в състояние да говори по-бързо.

— Още от самото начало почувствувах — заключи Бепо разказа си, — знаех, че това няма да свърши добре. Сега те си отмъстиха. Отвлякоха Момо! Боже мой, Гиги, трябва да й помогнем! Но как? Но как?

Докато Бепо разказваше, лицето на Гиги постепенно загуби всякакъв цвят. Стори му се, че някой внезапно е изтеглил земята изпод краката му. До този момент за него всичко беше една голяма игра. Беше го взел сериозно дотолкова, доколкото сериозни бяха за него всяка игра и всяка история, защото никога не мислеше за последствията. За първи път в живота му някаква история продължаваше без него, беше независима и цялата фантазия на света вече не можеше да я спре! Почувствува се като осакатен!

— Знаеш ли, Бепо — каза той след малко, — възможно е Момо просто да е излязла мъничко да се поразходи. Понякога го прави. Веднъж дори цели три дни и три нощи обикаля из местността. Смятам, че поне засега ние като че ли нямаме още причина да се тревожим.

— А следите от автомобилни гуми? — попита Бепо възбудено. — А изхвърленият дюшек?

— Ами — отвърна Гиги уклончиво — дори да приемем, че някой наистина е бил там. Но кой ти каза всъщност, че той е намерил Момо? Може би тя е излязла преди това. Иначе нямаше да претърсват и преобръщат всичко.

— Но ако въпреки туй са я открили? — извика Бепо. — Тогава какво? — Той хвана по-младия си приятел за реверите на сакото и го разтърси. — Гиги, не бъди глупак! Сивите господа наистина съществуват! Трябва да направим нещо, и то веднага!

— Но успокой се, Бепо! — започна да заеква Гиги уплашено. — Естествено, че ще предприемем нещо. Но нека добре да обмислим. Ние изобщо не знаем къде да търсим Момо.

Бепо пусна Гиги.

— Отивам в полицията — каза той.

— Бъди разумен! — извика Гиги ужасен. — Ти не можеш да направиш това! Представи си, че те наистина тръгнат и намерят нашата Момо. Знаеш ли какво ще направят тогава с нея? Знаеш ли, Бепо? Знаеш ли къде отвеждат всички скитащи деца без родители? Слагат ги в дом с решетки на прозорците! И ти искаш това да се случи с Момо?

— Не — промърмори Бепо и безпомощно впери поглед пред себе си, — това аз не искам. Но ако тя наистина е изпаднала в беда?

— А представи си, че не е така — продължи Гиги, — че тя наистина просто си се разхожда, а ти пращаш полицията по петите й. Не бих искал да бъда на твое място тогава, когато ще я видиш за последен път.

Бепо се отпусна на един стол до масата и сложи глава върху ръцете си.

— Просто не знам какво да правя — простена той, — просто не знам.

— Мисля — каза Гиги, — че ние на всяка цена трябва да изчакаме до утре или вдругиден, преди да предприемем нещо. Ако дотогава тя все още не се е върнала, ще отидем в полицията. Но вероятно дотогава всичко отдавна вече ще е наред и ние и тримата ще се смеем на цялата тази глупост.

— Сигурен ли си? — промърмори Бепо, който изведнъж бе нападнат от тежка умора. Случилото се през нощта бе прекалено много за стария човек.

— Сигурен съм — отвърна Гиги и свали обувката от навехнатия крак на Бепо. Помогна му да легне на одъра и уви крака му с една мокра кърпа.

— Всичко ще бъде наред — прибави той меко, — всичко ще бъде наред.

Когато видя, че Бепо вече спи, той въздъхна и легна на пода, като пъхна под главата си сакото за възглавница. Но не можа да заспи. Цялата нощ прекара в мисли за сивите господа. И за пръв път в неговия така безгрижен досега живот го връхлетя страх.

 

 

От централата на времеспестовната каса бе издадена заповед за пълна мобилизация. Всички агенти в големия град получиха нареждане да прекъснат всяка друга дейност и да се заемат изключително с търсене на момиченцето Момо.

Всички улици гъмжаха от сиви силуети; сиви господа седяха по покриви и канализационни шахти, незабележимо контролираха гарите и летището, автобусите и трамваите — накратко, те бяха навсякъде.

Но не намериха момиченцето Момо.

 

 

— Ей, костенурке — попита Момо, — къде всъщност ме водиш?

Двете тъкмо преминаваха през някакъв тъмен заден двор.

„НЕ СЕ СТРАХУВАЙ!“ — светна върху гърба на костенурката.

— Не се страхувам — каза Момо, след като прочете буквите.

Но по-скоро го каза на себе си, за да си вдъхне кураж, понеже все пак мъничко я беше страх. Пътят, по който я водеше костенурката, ставаше все по-причудлив и преплетен. Бяха преминали вече през градини, по мостове, през подлези, портали и стълбища, да, няколко пъти дори и през мазета.

Ако Момо знаеше, че цяла армия от сиви господа я преследва и търси, навярно още повече щеше да се страхува. Но тя нищо не подозираше и търпеливо следваше костенурката стъпка след стъпка по нейния наглед толкова объркан път.

Но това беше добре. Тъй както костенурката и преди туй бе намирала пътя си през уличното движение, тя сякаш и сега точно знаеше кога и къде щяха да се появят преследвачите. Понякога сивите господа пристигаха само миг по-късно на дадено място, току-що напуснато вече от двете. Но те никога не ги срещнаха.

— Какъв късмет, че вече мога да чета толкова добре — каза Момо, не подозирайки нищо, — не намираш ли?

Върху бронята на костенурката като предупредителен сигнал проблесна следният надпис: „ТИХО!“.

Момо не разбра защо, но изпълни нареждането. На съвсем малко разстояние от тях преминаха три тъмни силуета.

Къщите на квартала, в който сега се намираха, ставаха все по-сиви и мизерни — високи обществени сгради, чиято мазилка се ронеше, а улиците гъмжаха от дупки, пълни с вода. Всичко тук беше тъмно и безлюдно.

 

 

В централата на времеспестовната каса дойде вестта, че са видели момиченцето Момо.

— Хубаво — бе отговорът, — хванахте ли го?

— Не, тя сякаш внезапно потъна в земята. Отново изгубихме следата й.

— Как е възможно такова нещо?

— Ние самите се питаме. Нещо не е съвсем както трябва.

— Къде се намираше, когато я видяхте?

— Тъкмо там е работата. Става дума за местност, която ни е напълно непозната.

— Подобна местност не съществува — установи централата.

— Навярно има обаче. Но изглежда — как да се изразя? — тази местност се намира съвсем на края на времето. И детето се движеше към този край.

— Какво? — изкрещя централата. — Продължете с преследването! Трябва да я хванете! На всяка цена, разбрахте ли?

— Разбрахме — прозвуча пепелносивият отговор.

 

 

Отначало Момо си помисли, че е утринна дрезгавина, но тази странна светлина бе дошла внезапно, по-точно в същия миг, когато завиха по улицата. Тук вече не беше нощ, но не беше още и ден. А дрезгавината не приличаше нито на утринна, нито на вечерна. Това беше светлина, която неестествено остро и ясно очертаваше контурите на всички неща и въпреки това сякаш не идваше отникъде или по-скоро прииждаше от всички страни едновременно, понеже дългите черни сенки, хвърляни от най-малките камъчета по улиците, се плъзгаха в различни посоки и като че ли онова дърво там се осветяваше отляво, тази къща тук отдясно, а отсрещния паметник от светлина, идваща направо.

Между другото самият паметник също изглеждаше доста странно. Върху голям постамент от черен камък във формата на зар се извисяваше гигантско бяло яйце. Това беше всичко.

И къщите обаче бяха различни от тези, които Момо беше виждала досега. Почти ослепително бели. Зад прозорците се стелеха черни сенки и не можеше да се види дали там вътре изобщо живее някой. Но Момо имаше чувството, че тези къщи не бяха строени, за да живее някой в тях, а за да служат на друга, тайнствена цел.

Улиците бяха съвършено пусти — не само без хора, но и без кучета, птици и коли. Всичко изглеждаше застинало и затворено като под някакъв стъклен похлупак. Не повяваше и най-лек ветрец.

Момо се учудваше на бързината, с която се придвижваха тук, макар костенурката да вървеше още по-бавно от преди.

 

 

Извън този странен градски квартал, там, където още беше нощ, три елегантни коли със светещи фарове се носеха надолу по изровените тук-таме улици. Във всяка кола седяха по неколцина сиви господа. Един от тях, който седеше в най-предната кола, бе съзрял Момо в мига, когато тя свърнала в улицата с белите къщи, там, където започваше странната светлина.

Щом обаче колите стигнаха до ъгъла, се случи нещо съвсем неразбираемо. Изведнъж те вече не можеха да се помръднат от местата си. Шофьорите даваха пълна газ, гумите съскаха, но колите се движеха на място, така, сякаш стояха върху подвижна лента и тя се въртеше със същата скорост, но в противоположна посока. И колкото повече увеличаваха скоростта, толкова по-малко се придвижваха напред. Когато сивите господа забелязаха това, те с ругатни наслязоха от колите и се опитаха да настигнат Момо пеша, понеже все още я разпознаваха в далечината. Тичаха с изкривени лица и когато най-после се принудиха да спрат, бяха изминали всичко на всичко десет метра. А момиченцето Момо се бе изгубило някъде в далечината сред снежнобелите къщи.

 

 

— Край! — каза един от господата. — Край, свършено е! Сега вече няма да я настигнем.

— Не разбирам — добави един друг, — защо не можехме вече да се придвижваме.

— Аз също — отговори първият, — въпросът е само дали ще ни се признаят смекчаващи вината обстоятелства.

— Вие значи мислите, че ще ни изпратят пред съда?

— Естествено, сигурно е, че няма да ни похвалят.

Всички господа сведоха глави и се облегнаха на колите си.

Вече никой не бързаше.

 

 

Далече, далече напред, някъде из лабиринта на пустите снежнобели улици и площади Момо следваше костенурката и тъкмо защото вървяха толкова бавно, улицата сякаш се стрелкаше под краката им и сградите отстрани като че ли прелитаха покрай тях. Костенурката отново зави зад един ъгъл и Момо я последва, но изненадано спря. Улицата изглеждаше съвсем различно от всички предишни улици.

Всъщност това бе по-скоро една тясна уличка. Къщите, които се трупаха отляво и отдясно, изглеждаха като прекрасни дворци от стъкло, с много кулички, еркери и тераси, стояли незапомнени времена на морското дъно и сега изведнъж изплували, обкичени с кафяви и зеленикави водорасли, обрасли с миди и корали. И цялата тази гледка грееше във всички цветове на бисера.

Уличката свършваше с една-единствена къща, разположена напреко спрямо другите. В средата имаше голяма зелена порта, изкусно украсена с фигури.

Момо се загледа в табелката на улицата, която се намираше точно върху стената над нея. Табелката беше от бял мрамор и със златни букви беше написано:

УЛИЦА-НИКОГА

В гледане и в разчитане Момо бе изгубила само няколко мига, но въпреки това костенурката беше отишла вече твърде много напред, почти до края на уличката, до последната къща.

— Почакай ме, костенурке! — извика Момо, но странно, не чу собствения си глас.

Костенурката обаче изглежда я чу, понеже се спря и се огледа. Момо поиска да я последва, но щом навлезе в Улица-никога, на нея изведнъж й се стори като че ли върви под вода срещу силно течение или се придвижва срещу мощен и въпреки това невидим вятър, който просто я отвяваше назад. Тя застана косо срещу загадъчния натиск, прилепи се до стената и дори от време на време запълзяваше на четири крака.

— Не мога да вървя напред — извика най-накрая тя на костенурката, която седеше мъничка в другия край на улицата, — помогни ми!

Костенурката бавно се върна. Когато най-после застана пред Момо, върху черупката й се появи следният съвет: „ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРВИ НАЗАД!“

Момо опита. Завъртя се и тръгна назад. И внезапно й се удаде да продължи без всякаква трудност. Но всичко, което се случваше с нея, бе твърде странно. Докато всъщност вървеше обратно, тя същевременно и мислеше обратно, дишаше обратно, усещаше обратно, накратко — тя живееше обратно!

Най-накрая се блъсна в нещо твърдо. Извърна се и се озова пред последната къща, която заграждайте улицата. Уплаши се малко, тъй като покритата с фигури врата от зелен метал й се стори сега направо огромна.

„Дали въобще ще мога да я отворя?“ — помисли си колебливо Момо. Но в същия момент и двете огромни крила на портала вече се бяха разтворили.

Момо постоя още миг, понеже откри на вратата друга табелка. Надписът беше с бели букви и можеше да се прочете следното:

КЪЩА-НИКЪДЕ

Понеже Момо не четеше особено бързо, двете крила на вратата тъкмо понечиха бавно да се затворят, когато тя свърши. Бързо се шмугна между тях, след което огромната порта тихо хлопна зад нея.

Озова се в един висок и много дълъг коридор. Отляво и отдясно на еднакви разстояния един от друг се възправяха мъже и жени от камък, които сякаш крепяха тавана. От тайнственото насрещно течение тук нямаше и следа.

Момо последва костенурката, която се клатушкаше пред нея, и премина през дългия коридор. В края на коридора костенурката седна пред една много малка врата, но достатъчна Момо наведена да мине през нея. „ПРИСТИГНАХМЕ“ — се появи върху черупката на костенурката.

Момо клекна и точно пред носа си видя върху малката врата една табелчица със следния надпис:

МАЙСТОР СЕКУНДУС МИНУТУС ХОРА

Момо дълбоко пое дъх и после решително натисна малката дръжка. Когато вратичката се отвори, отвътре се чу някакво многогласно музикално тиктакане, почукване, прозвънване и ехтене. Детето прекрачи след костенурката и малката врата зад тях се затвори.