Михаел Енде
Момо (2) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Втора глава
Едно необикновено качество и една съвсем обикновена кавга

От този ден нататък животът на малката Момо потръгна добре, във всеки случай така, както тя искаше. Сега вече Момо винаги имаше нещо за ядене, понякога повече, понякога по-малко, както се случеше и колкото хората можеха да отделят. Над главата си имаше покрив, спеше на легло и можеше, стане ли студено, да си напали и огън. И което беше най-важно: тя имаше много и добри приятели.

Човек би си помислил, че Момо просто бе имала голям късмет, попадайки на тези толкова мили хора — самата Момо напълно споделяше това мнение. Но съвсем скоро се оказа, че и късметът на хората не е по-малък. Те се нуждаеха от Момо и се учудваха как са могли да живеят по-рано без нея. И колкото повече време минаваше, толкова по-незаменима им се струваше Момо, тъй незаменима, че те дори започнаха да се страхуват един ден Момо отново да не изчезне.

Това бе и причината, поради която при Момо постоянно имаше гости. Почти винаги там седеше някой и най-сърдечно разговаряше с нея. А който се нуждаеше от Момо и нямаше възможност да дойде, изпращаше да я повикат. А който все още не бе забелязал, че се нуждае от нея, на него пък другите му казваха: „Иди при Момо!“.

Това изречение постепенно се превърна в обичаен израз за хората от близката околност. Нещо подобно на „Всичко добро!“ или „Да ви е сладко!“, или „Един господ знае!“, точно това казваха те при всякакви случаи: „Иди при Момо!“.

Но защо? Наистина ли Момо беше толкова невероятно умна, че можеше да даде на всеки човек добър съвет? Винаги ли намираше подходящите думи, щом някой се нуждаеше от утеха? Даваше ли мъдри и справедливи присъди?

Не, всичко това Момо можеше точно толкова, колкото и всяко друго дете.

Може би тогава Момо умееше да подобрява настроението на другите? Или да пее например с особено красив глас? Или да свири на някакъв инструмент? Или — тъй като живееше в нещо подобно на цирк — дори да танцува или да изпълнява акробатични номера?

Не, тя не умееше и това.

А може би правеше магии? Или пък знаеше някакво тайно заклинание, което прогонва всички скърби и грижи? Или гледаше на ръка, или по някакъв друг начин предсказваше бъдещето?

Нищо подобно.

Това, което малката Момо умееше както никой друг, бе: да слуша.

Не е нищо особено, ще каже навярно някой читател, всеки умее да слуша.

Но не се заблуждавайте. Да слушат могат действително само съвсем малко хора. А така, както Момо умееше да слуша, наистина бе голяма рядкост.

Момо слушаше тъй, че на глупавите хора им идваха изневиделица умни мисли. И не че тя казваше или питаше нещо, което да наведе събеседниците й на такива мисли, не, тя просто си седеше и слушаше, с цялото внимание и с цялото съчувствие, на което е способен човек. Същевременно гледаше другия със своите големи и тъмни очи и той усещаше изведнъж как мислите идват в главата му, а той никога не е подозирал, че в него се крият подобни неща.

Тя умееше да слуша така, че безпомощни и нерешителни хора изведнъж съвсем точно знаеха какво искат. Или така, че плашливите изведнъж се чувствуваха свободни и смели. Или така, че нещастните и потиснатите ставаха уверени и радостни. И когато някой кажеше, че животът му е пропилян и безсмислен и че се чувствува никой сред милионите други, от когото никой не се нуждае и може да бъде заменен толкова бързо, както се заменя пробита тенджера — именно такъв човек отиваше и разказваше всичко това на малката Момо и още докато говореше, по някакъв тайнствен начин му ставаше ясно, че се е заблуждавал много, че точно такъв, какъвто е, той е неповторим сред всички останали хора и тъкмо затова по един чисто свой, особен начин е важен за света.

Така умееше да слуша Момо!

Един ден в амфитеатъра при нея дойдоха двама мъже, които се бяха скарали до смърт и не искаха повече да си говорят, макар да бяха съседи. Останалите хора ги посъветвали да отидат при Момо, тъй като не е прието съседи да живеят във вражда. Отначало двамата се поколебали, но накрая се съгласили въпреки волята си.

И ето че те сега седяха в амфитеатъра, мълчаливи и враждебни, всеки на различен ред от каменните редици и гледаха мрачно пред себе си.

Единият от тях бе зидарят, майсторът на печката и красивата картина с цветя във „всекидневната“ на Момо. Казваше се Никола — силен мъжага с черни, засукани нагоре мустаци. Другият се наричаше Нино. Беше твърде слаб и все изглеждаше малко уморен. Нино наемаше неголямо заведение в покрайнините на града, в което прекарваха над една-единствена чаша вино разказвайки си спомени. Нино и неговата дебела жена също се числяха към приятелите на Момо и неведнъж вече й бяха носили различни лакомства.

Когато Момо забеляза, че двамата са сърдити един на друг, отначало не можа да реши към кого първо да се обърне. И за да не засегне никого, най-накрая тя седна на еднакво разстояние от двамата, на крайчеца на каменната сцена и поглеждаше ту единия, ту другия. Просто изчакваше какво ще се случи. Някои неща имат нужда от време — а времето бе единственото нещо, което Момо притежаваше.

След дълго седене Никола изведнъж стана и каза:

— Тръгвам. Показах, че имам добро желание, след като въобще съм дошъл. Но ти виждаш, Момо, че той е инат. Има ли смисъл да чакам повече?

И Никола наистина се обърна и понечи да тръгне.

— Така, така, тръгни си — извика Нино след него, — въобще нямаше смисъл да идваш. Няма да се сдобря с един престъпник!

Никола избухна. От яд лицето му почервеня като рак.

— Кой е тук престъпникът? — попита той заплашително и отново се върна. — Повтори го още веднъж!

— Колкото пъти искаш! — изкрещя Нино. — Ти навярно си мислиш, че като си силен и нахален, никой не ще посмее да ти каже истината в лицето? Но аз, аз ще ти я кажа и ще я кажа на всички, които искат да я чуят! Да-да, продължавай, ела и ме убий, както вече веднъж искаше да го направиш!

— Да бях го направил — изрева Никола и сви юмруци, — но ти виждаш, Момо, как лъже и клевети! Аз само го хванах за яката и го хвърлих в ямата със сапунена вода зад неговата съмнителна кръчма. А там не можеш дори и плъх да удавиш.

После пак се обърна към Нино и извика:

— За съжаление все още си жив, както се вижда!

Известно време напред-назад из въздуха се носеха най-груби обиди и Момо въобще не можеше да разбере за какво всъщност става дума и защо двамата са така ядосани един на друг. Но постепенно се разбра, че Никола постъпил по този позорен начин, понеже преди туй Нино му залепил плесница пред очите на няколко посетители. А преди това пък Никола се опитал да изпочупи всички съдове на Нино.

— Ама изобщо не е вярно това! — яростно се защити Никола. — Хвърлих в стената една-единствена кана, но тя така и така си беше пукната.

— Но това беше моя кана, не разбираш ли? — отвърна Нино. — А и ти изобщо нямаш право да вършиш подобни работи!

Никола обаче не отстъпваше и смяташе, че е постъпил съвсем правилно, тъй като Нино засегнал честта му на зидар.

— Знаеш ли какво ми каза? — извика той на Момо. — Каза, че не съм можел да вдигам прави стени, понеже и деня, и нощя съм бил пиян. И че и прадядо ми бил същият и е участвал в построяването на наклонената кула в Пиза.

— Но Никола — отговори Нино, — та това беше само на шега!

— Хубава шега — избоботи Никола, — мене съвсем не ми беше до смях.

Оказа се обаче, че по този начин Нино си отмъстил за една друга шега на Никола. А именно: една сутрин с яркочервени букви на вратата на Нино било написано: „Нямаш ли си божи дар, ставаш само за кръчмар“. А Нино от своя страна също не го намерил за смешно.

Известно време те продължиха да се карат, смъртно обидени, и да спорят коя от двете шеги е била по-добрата, отново обиждайки се един друг. Но внезапно се спряха.

Момо ги наблюдаваше с широко отворени очи и никой от двамата не можеше съвсем точно да отгатне погледа й. Не им ли се присмиваше тайничко в себе си? Или пък беше тъжна? Лицето й не издаваше нищо, но внезапно мъжете се почувствуваха тъй, сякаш видяха себе си в огледало и им стана срамно.

— Е, добре — каза Никола, — може би наистина не трябваше да го пиша това на вратата ти, Нино. Нямаше да го сторя, ако ти не ми беше отказал тази една-единствена чаша вино. Това не беше редно, не разбираш ли? Аз винаги съм си плащал и ти нямаше никакво основание да постъпваш така с мене.

— А може и да съм имал — възпротиви се Нино, — не си ли спомняш вече за случая със свети Антоний? А-а, нещо попребледняваш в момента! Та нали тъкмо тогава ти порядъчно се опита да ме изиграеш, а подобно нещо аз не мога да позволя.

— Аз тебе? — викна Никола като ударен по главата. — Искаш да обърнеш нещата! Желанието ти беше да ме подведеш, но не ти се удаде!

Случаят бе следният: върху стената в малкото заведение на Нино висяла картина, изобразяваща свети Антоний. Цветна репродукция, изрязана някога от Нино от някакво списание и после поставена в рамка.

Един ден Никола поискал да купи картината от Нино — уж страшно много му харесвала. А Нино с умело пазарене накрая склонил Никола да му даде в замяна своя радиоапарат. Нино тайничко потривал ръце, тъй като естествено Никола твърде много губел от подобна размяна. Но сделката била направена.

Оказало се обаче, че между картината и картонената й подложка била скрита банкнота, за която Нино не знаел. И той се оказал изиграният. Това го ядосало. Накратко, поискал от Никола да му върне парите, тъй като те не били предвидени при размяната. Така и започнала кавгата.

Когато двамата стигнаха до самото начало на тази история, те замълчаха за известно време.

После Нино попита:

— Най-после ми кажи съвсем честно, Никола, ти знаеше ли за парите преди размяната, или не?

— Естествено, иначе нямаше да се сменя.

— Тогава си признай, че ме излъга!

— Как така, ти наистина ли нищо не знаеше за парите?

— Не, честна дума!

— Ето на, виждаш ли! Значи ти всъщност искаше да ме минеш. Та как можа иначе да вземеш радиото ми само срещу едно парче вестник без никаква стойност?

— А ти откъде знаеше за парите?

— Видях как две вечери преди това един от посетителите ги сложи там в дар за свети Антоний.

Нино прехапа устни.

— Много ли бяха?

— Ни повече, ни по-малко, отколкото струваше моето радио — отвърна Никола.

— Тогава цялата наша кавга — отбеляза дълбокомислено Нино — е всъщност само заради свети Антоний, когото съм изрязал от списанието.

Никола се почеса по главата.

— Всъщност да — промърмори той, — ако искаш, можеш да си го получиш, Нино.

— Но аз не го искам — отговори Нино с достойнство, — размяната си е размяна. Почтените хора държат на думата си.

И изведнъж, в един и същи миг двамата се засмяха. Слязоха по каменните стъпала и се срещнаха в средата на обраслия с трева кръг, прегърнаха се и един друг се потупаха по гърба. После и двамата хванаха Момо за ръце и й казаха:

— Сърдечни благодарности!

Когато след известно време те си тръгнаха, Момо още дълго им маха с ръка. Беше много доволна, че двамата й приятели отново са се сдобрили.

Друг път малко момче й донесе канарчето си, понеже не искало да пее. Това беше много по-трудна задача за Момо. Цяла седмица тя трябваше да го слуша, докато то накрая отново процвърча и радостно пропя.

Момо умееше да слуша всички — кучета и котки, щурци и жаби, даже дъжда и вятъра в дърветата и всички те й говореха на своя език.

Понякога вечер, когато приятелите й се разотидеха по къщите си, тя оставаше да седи още дълго сред големия каменен кръг на стария театър, над който се издигаше искрящият от звезди небесен свод и се вслушваше в голямата тишина.

В такива моменти й се струваше, че седи в сърцевината на голяма раковина, заслушана в звездния свят и й се причуваше тиха и въпреки туй могъща музика, която странно обгръщаше сърцето й.

В такива нощи тя винаги сънуваше особено хубави сънища.

И който все още мисли, че да слушаш не е нищо особено, нека поне един път опита дали и той умее да го прави също така добре.