Михаел Енде
Момо (16) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Шестнадесета глава
Беди в излишък

Сега накъде? — попита шофьорът, когато Момо пак седна до него в дългата елегантна кола на Гиги.

Момиченцето объркано гледаше пред себе си. Какво да му каже? Къде иска да отиде всъщност? Трябваше да намери Касиопея. Но къде? Къде и кога я бе загубила? По време на цялото й пътуване с Гиги нея я нямаше, в това Момо беше сигурна. Значи пред къщата на Гиги! И изведнъж се сети, че отгоре на черупката й бе видяла „ВСИЧКО ДОБРО!“ и „ОТИВАМ ДА ТЕ ТЪРСЯ“. Естествено, Касиопея предварително бе знаела, че те веднага ще се изгубят. Тъй че следователно беше отишла да търси Момо. Но къде Момо трябваше да търси Касиопея?

— Е, ще отговориш ли скоро? — попита пак шофьорът, почуквайки с пръсти по кормилото. — Имам да върша още неща, освен да те разкарвам с колата.

— Към къщата на Гиги, моля — отговори Момо. Шофьорът я погледна, леко изненадан.

— Струва ми се, че трябваше да те откарам в къщи. Или сега ще останеш да живееш при нас?

— Не — отвърна Момо. — Изгубих нещо на улицата. Трябва да го намеря.

За шофьора това бе удобно, тъй като така и така отиваше в тази посока.

Когато пристигнаха пред вилата на Гиги, Момо слезе и веднага започна да претърсва всичко наоколо.

— Касиопея! — подвикваше тя тихо от време на време.

— Касиопея!

— Какво търсиш всъщност? — попита шофьорът през прозорчето на колата.

— Костенурката на майстор Хора — отговори Момо, — казва се Касиопея и знае бъдещето половин час предварително. Тя също така пише букви по гърба си. Непременно трябва да я намеря. Моля те, ще ми помогнеш ли?

— Нямам никакво време за глупави вицове — изръмжа той и подкара колата през портата. Тя хлопна и се затвори.

Тъй че Момо продължи да търси сама. Претърси цялата улица, но не се виждаше никаква Касиопея.

— Вероятно — помисли си Момо, — се е отправила към къщи в посока на амфитеатъра.

Момо тръгна по същия път, по който беше дошла. Бавно се завръщаше. Претърсваше всяко ъгълче и всяка улична яма. Постоянно викаше името на костенурката, но напразно.

Едва късно през нощта Момо пристигна в стария амфитеатър. Тя и тук грижливо претърси всичко, доколкото това бе възможно в тъмнината. Таеше слаба надежда, че по някакво чудо костенурката е пристигнала преди нея в къщи. Но това, естествено, изобщо не беше възможно — толкова бавна бе тя!

Момо се завря в леглото. И сега тя за първи път действително беше съвсем сама.

Следващите седмици Момо прекара в безцелно скитане из големия град и в търсене на Бепо Уличния метач. Тъй като никой не можа да й каже нищо за неговото местонахождение, на нея й остана само отчаяната надежда, че пътищата им по някакъв начин ще се срещнат. Но, естествено, в този гигантски град възможността двама души да се срещнат случайно бе толкова малка, колкото рибарска лодка да намери на далечен бряг бутилката, хвърлена от корабокрушенец някъде сред вълните на големия океан.

И въпреки това, тъй поне си казваше Момо, те навярно бяха съвсем близо един до друг. Кой знае колко често тъкмо на това място, край което сега тя минава, Бепо е бил само преди един час, преди една минута, а възможно е дори само преди миг. Или обратното: колко много пъти навярно Бепо скоро или след известно време ще дойде на този площад или на този уличен ъгъл. Затова Момо често прекарваше в чакане на някое място дълги часове. Но в края на краищата тя все пак тръгваше и отново се появяваше възможността съвсем за малко да се разминат.

Каква нужда имаше в момента от Касиопея! Ако тя беше при нея, щеше да я посъветва „ЧАКАЙ!“ или „ТРЪГНИ!“, а сега Момо никога не знаеше какво да направи. Страхуваше се да не изпусне Бепо, понеже чакаше и се страхуваше да не го изпусне, понеже не чакаше.

Търсеше и децата, които по-рано бяха я посещавали. Но никога не видя нито едно от тях. Вече изобщо не виждаше деца по улиците и си спомни за думите на Нино, че сега за децата се полагат грижи.

Това, че самата Момо никога не бе хваната от полицай или от някакъв възрастен и заведена в детско депо, се дължеше на тайния постоянен надзор от страна на сивите господа. Никак не отговаряше на техните планове — за Момо те бяха решили нещо съвсем друго. Но Момо нищо не подозираше.

Един път дневно ходеше да яде при Нино. Но по-подробно, отколкото при тяхната първа среща, тя не можа вече да говори с него. Нино непрестанно бързаше и никога нямаше време.

Седмиците прераснаха в месеци. А Момо постоянно оставаше сама.

Един-единствен път, седейки във вечерния здрач върху парапета на един мост, тя съзря в далечината върху един друг мост нисък приведен силует. Този силует мяташе припряно една метла, сякаш от това зависеше животът му. Момо си помисли, че е Бепо, завика и замаха, но силуетът дори за миг не прекъсна работата си. Момо се затича към него, но когато пристигна на другия мост, не можа да намери никого.

„Навярно не е бил Бепо“ — си каза Момо, за да се утеши. — „Не, изобщо не е възможно да е бил той. Аз зная как мете Бепо.“

Някои дни тя си оставаше у дома в стария амфитеатър, понеже внезапно я обземаше надеждата, че е възможно Бепо да дойде и да провери дали не се е върнала. И ако тъкмо в този момент нея я нямаше в къщи, то той естествено щеше да си помисли, че тя все още е изчезнала. Измъчваше я мисълта, че това тъкмо вече навярно се е случило преди една седмица или дори вчера! Тъй че тя чакаше, но чакаше, естествено, напразно. Най-накрая нарисува с големи букви върху стената на стаята си: ОТНОВО СЪМ ТУК. Но никой не го прочете, освен самата нея.

През всичкото това време едно нещо обаче не я напусна: живият спомен за преживяното при майстор Хора, за цветята и музиката. Трябваше само да затвори очи и да се заслуша в себе си, за да види пламналия разкош на багрите върху цветята и да чуе музиката на гласовете и както през първия ден, тя пак можеше да повтори думите и да изпее мелодиите, макар те постоянно да се меняха и никога да не бяха същите.

Понякога дни наред седеше сама върху каменните стъпала, говорейки и пеейки сама на себе си. Нямаше никой наоколо, който да я слуша, освен потоците, птиците и старите камъни.

Има много видове самотност, но Момо преживя един вид, познат само на много малко хора, и то единици от тях го бяха преживявали с такава сила. Струваше й се, че е затворена в някаква пещера със скъпоценности, пълна с неизброими богатства, които ставаха все повече и повече и заплашваха да я задушат. А нямаше никакъв изход! Никой не можеше да се добере до нея, а и тя не можеше да даде знак на някого, за да я забележи — толкова дълбоко бе заровена под планината от време.

Навестяваха я дори часове, в които съжаляваше, че беше чула музиката и бе видяла тези багри. И въпреки това, ако я изправеха пред избор, тя за нищо на света нямаше да се лиши от този спомен, дори и да трябваше да умре за това. Тъй като именно това беше нещото, което тя бе разбрала: съществуват богатства, за които човек заплаща с живота си, щом не може да ги сподели с другите…

През няколко дни Момо отиваше до вилата на Гиги и дълго чакаше пред градинската порта. Надяваше се да го види пак. Междувременно се беше съгласила на всичко. Искаше да остане при него, да го слуша и да му говори, независимо дали щеше да бъде такава както преди. Но портата не се отвори никога вече.

В действителност бяха изминали само няколко месеца, но това беше най-дългото време, преживявано от Момо. Защото истинското време не се измерва с часовник или по календар.

За подобен вид самота не може нищо да се разкаже. Навярно стига да се каже още само това: ако Момо можеше да намери пътя към майстор Хора, а тя толкова често наново и наново опитваше това, щеше да отиде при него и да го помоли да не й отделя повече време или пък просто да й позволи завинаги да остане при него в Къщата-никъде.

Но без Касиопея не можеше да намери отново пътя. А тя беше и си остана изчезнала. Може би вече отдавна се бе върнала при майстор Хора. Или пък се бе изгубила някъде по света. Във всеки случай не дойде отново…

Вместо това се случи нещо съвсем друго. Един ден Момо срещна в града три деца, които по-рано постоянно я бяха посещавали. Това бяха Паоло, франко и момиченцето Мария, което някога винаги мъкнеше със себе си сестричката си Деде. Те и тримата изглеждаха съвсем променени. Носеха нещо като сиви униформи, а лицата им бяха странно застинали и безжизнени. Когато Момо възторжено ги поздрави, те дори не се усмихнаха.

— Толкова много ви търсих — запъхтяна каза Момо, — сега ще дойдете ли пак при мен?

Трите деца размениха погледи, след което поклатиха глави.

— Но утре навярно да, нали? — попита Момо. — Или вдругиден?

Тримата отново поклатиха глави.

— Ах, елате пак! — помоли се Момо. — По-рано вие винаги идвахте.

— По-рано — отговори Паоло, — но сега всичко е друго. Ние не бива да пилеем напразно нашето време.

— Но това ние никога не сме правили — каза Момо.

— Да, хубаво беше — потвърди и Мария, — но не става дума за това.

Трите деца забързаха напред. Момо подтичваше край тях.

— Къде отивате сега? — поиска да узнае тя.

— На час по игра — отговори франко. — Там ние се учим да играем.

— На какво всъщност? — попита Момо.

— Днес ще играем на перфориране на карти — обясни Паоло. — Това е много полезно, но трябва адски да се внимава.

— И как става това?

— Всеки от нас показва една перфокарта. Всяка перфокарта съдържа голям брой най-различни данни: височина, възраст, тегло и тъй нататък. Но естествено никога това, което е в действителност, иначе би било много лесно. Понякога сме само дълги номера като МУХ/763/у например. След това ни разбъркват и попадаме в една картотека. И тогава един от нас трябва да намери една определена карта. Трябва да поставя въпроси, и то така, че да отдели всички останали карти и накрая да остане само определената карта. Най-бързият печели играта.

— И това интересно ли е? — попита Момо с известно съмнение.

— Не става дума за това — намеси се боязливо Мария, — не бива да се говори така.

— Но за какво тогава става дума? — поиска да узнае Момо.

— За това — отговори Паоло, — че е полезно за бъдещето.

Междувременно се озоваха пред една голяма сива къща. Над вратата бе написано „Детско депо“.

— Има да ви разказвам толкова много неща — каза Момо.

— Вероятно пак ще се видим някога — отговори тъжно Мария.

Около нея прииждаха все повече и повече деца и влизаха във входа. Всички изглеждаха като тримата приятели на Момо.

— При тебе беше много по-хубаво — каза внезапно Франко. — На нас самите ни хрумваха толкова много неща. Но по този начин не се учи нищо, казват те.

— Не можете ли просто да избягате? — предложи Момо. Тримата поклатиха глави и се огледаха да не би някой да е чул.

— Аз на няколко пъти се опитвах в началото — прошепна Франко, — но напразно. Те винаги отново те намират.

— Не бива да приказваш така — каза Мария, — та нали в края на краищата тук се грижат за нас.

Всички замълчаха и се загледаха пред себе си. Накрая Момо набра смелост и запита:

— Не бихте ли могли да ме вземете с вас? Аз сега винаги съм толкова самотна.

Но се случи нещо странно: преди някое от децата да отговори, те и трите бяха привлечени от къщата като от огромна магнетична сила и всмукани в нея. Вратата зад тях се затвори с трясък.

Момо изплашено наблюдаваше случилото се. Въпреки това след известно време тя се приближи до портата, за да позвъни или да почука. Искаше още веднъж да помоли да й позволят да играе заедно с тях, независимо от това какви игри бяха. Но едва пристъпи една крачка към портата, когато цялата замръзна от ужас. Между нея и вратата изневиделица изскочи един от сивите господа.

— Напразно! — каза той с тънка усмивка и с пура в ъгъла на устата. — Изобщо не опитвай! Не е в наш интерес ти да влезеш вътре.

— Защо? — попита Момо. И отново усети ледения мраз да прониква в нея.

— Тъй като за теб ние имаме нещо друго предвид — обясни Сивчото и издуха кръгче дим, което като примка обви врата на Момо и после много бавно изчезна.

Наоколо преминаваха хора, но всички те много бързаха. Момо посочи с пръст сивия господин и се опита да извика за помощ, но не можа да издаде никакъв звук.

— Откажи се от това! — каза сивият господин и се засмя с безрадостен, пепелносив смях. — Все още ли ни познаваш толкова малко? Все още ли не знаеш колко сме могъщи? Ние ти взехме всички приятели. Никой вече не може да ти помогне. Ние и с теб можем да правим каквото си поискаме. Но те съжаляваме, както виждаш.

— Защо? — промълви с усилие Момо.

— Тъй като искаме да ни направиш една малка услуга — отговори сивият господин. — Ако си разумна, ще можеш много да спечелиш за тебе и твоите приятели. Искаш ли?

— Да — промълви Момо.

Сивият господин тъничко се усмихна.

— Тогава нека се срещнем днес в полунощ да го обсъдим.

Момо мълчаливо кимна. Но сивият господин вече не беше тук. Във въздуха висеше само димът от неговата пура. Къде щеше да го срещне, той не й каза.