Михаел Енде
Момо (6) (или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време)

Шеста глава
Сметката е погрешна и въпреки това излиза

Има една голяма и въпреки това съвсем обикновена тайна. Всички хора вземат в нея участие, всеки я знае, но малцина се замислят над нея. Повечето хора просто я приемат и въобще не се учудват. Тази тайна е времето.

Съществуват календари и часовници, които да го измерват, но това едва ли е всичко, тъй като всеки знае, че на някого един-единствен час може да се стори като вечност, понякога обаче часът може да отлети и като миг — в зависимост от това какво се преживява през този час.

Защото времето е живот. А животът живее в сърцето.

И тъкмо това никой не знаеше по-добре от сивите господа. Никой не познаваше като тях стойността на един час, на една минута, на една-едничка секунда живот. Естествено, те го разбираха по свой си специален начин, както пиявиците разбират от кръв, и действуваха именно по този начин.

Бяха свързали своите намерения с времето на хората. Грижливо бяха подготвили планове с далечни срокове. Най-важното за тях бе, че никой не обръщаше внимание на тяхната дейност. Незабележимо се настаниха в живота на големия град и неговите жители. И крачка по крачка, без никой да забележи, всекидневно напираха и завладяваха собствеността на хората.

Познаваха всеки, който не отговаряше на техните цели дълго преди въпросният сам да подозира нещо. Само изчакваха подходящия момент, за да могат да го заловят. И правеха своето, за да настъпи този момент.

Така например стана и с господин Фузи, фризьорът. Той не беше особено прочут фризьор, но бе почитан на своята улица. Не беше нито богат, нито беден. Бръснарницата му, разположена насред града, бе малка и той имаше само един помощник.

Една сутрин господин Фузи стоеше на вратата на своята бръснарница и очакваше посетители. Помощникът имаше почивен ден и господин Фузи бе сам. Той наблюдаваше как плющи дъждът по улицата, денят беше сив и в душата на господин Фузи също бе мрачно.

„Животът ми си отива — мислеше си той — в тракане на ножици, дърдорене и сапунена пяна. Какво в същност спечелих от моето съществуване? И когато някога умра, ще бъде тъй, сякаш никога не ме е имало.“

Не, не че господин Фузи мразеше сладките приказки. Той дори твърде много обичаше нашироко да излага пред своите клиенти възгледите си и в отговор на казаното от него да чуе после техните мисли. Също и срещу тракането на ножици и сапунената пяна нямаше нищо против. Работата му доставяше явно удоволствие и той знаеше, че си я върши добре. Особено при бръсненето под брадата, при контрата, трудно някой можеше да го надмине. Но понякога идват моменти, в които всичко това губи значение. Всекиму се случва.

„Целият ми живот е сбъркан — мислеше си господин Фузи, — та кой съм в същност аз? Един дребен фризьор, ето, това излезе от мене. Ако можех да водя истински живот, щях да стана съвсем друг човек!“

Как във всеки случай трябваше да изглежда този истински живот, на господин Фузи не му беше ясно. Представяше си само нещо значително, нещо луксозно, нещо, което постоянно виждаше по списанията.

„Но — мислеше си той обезсърчен — за подобен живот от работа не ми остава никакво време. А за истинския живот е необходимо време. Трябва да бъдеш свободен. Аз целия си живот обаче ще остана пленник на тракането на ножици, дърдоренето и сапунената пяна.“

В този миг премина една елегантна, пепелносива кола и спря точно пред фризьорския салон на господин Фузи. Един сив господин слезе от нея и прекрачи прага на бръснарницата. Той постави своята оловносива чанта върху масата пред огледалото, закачи бомбето си на закачалката, седна на бръснарския стол, извади бележничето си от чантата и започна да го прелиства, пушейки малката си сива пура.

Господин Фузи затвори вратата на бръснарницата, понеже му се стори, че внезапно в малкото помещение е станало необикновено студено.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той объркан. — Бръснене или подстригване? — И в същия миг се укори за своята безтактност, тъй като господинът имаше лъснало голо теме.

— Нито едно от двете — отвърна сивият господин без да се усмихва, със странно беззвучен, тъй да се каже, пепелносив глас, — идвам от времеспестовната каса. Аз съм агент № XYQ/384/б. Ние знаем, че искате да си откриете при нас спестовна сметка.

— За пръв път чувам — обясни господин Фузи още по-объркано, — съвсем откровено казано, аз дори не знаех досега, че съществува подобен институт.

— Ето, сега вече знаете — отговори сухо агентът. Разгърна своето бележниче и продължи. — Нали вие сте господин Фузи фризьорът?

— Точно така, аз съм — отвърна господин Фузи.

— Следователно съм дошъл правилно — каза сивият господин и затвори бележничето, — вие сте на ред при нас.

— Как така? — запита господин Фузи все още учуден.

— Виждате ли, скъпи господин Фузи — каза агентът, — вие пропилявате живота си в тракане на ножици, дърдорене и сапунена пяна. Когато умрете, ще бъде тъй, сякаш никога не ви е имало. Ако имахте време да водите истински живот, вие щяхте да бъдете съвсем друг човек. Това, от което следователно се нуждаете, е време. Не съм ли прав?

— Тъкмо за това размишлявах — промърмори господин Фузи и потрепера, защото въпреки затворената врата вътре ставаше все по-студено.

— Ето, виждате ли! — отвърна сивият господин и доволно дръпна от малката си пура. — Но откъде да се вземе време? То именно трябва да се спести! Вие, господин Фузи, пропилявате своето време по съвсем безотговорен начин. Ще ви докажа това чрез една малка сметка. Една минута има шестдесет секунди, а един час има шестдесет минути. Можете ли да следвате мисълта ми?

— Мога — каза господин Фузи.

Агентът № XYQ/384/б започна да пише числата върху огледалото със сив молив.

— Шейсет по шейсет е три хиляди и шестстотин. Следователно един час има три хиляди и шестстотин секунди.

Един ден има двадесет и четири часа, следователно три хиляди и шестстотин по двадесет и четири е равно на осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди на ден.

Една година има обаче, както е известно, триста шейсет и пет дни. Това означава следователно тридесет и един милион, петстотин тридесет и шест хиляди секунди на година.

Или триста и петнадесет милиона, триста и шейсет хиляди секунди за десет години.

— Как мислите, господин Фузи, колко ли ще живеете?

— Ами — заеквайки отговори господин Фузи, — надявам се около седемдесет-осемдесет години, ако е рекъл господ.

— Добре — продължи сивият господин, — нека вземем на първо време само седемдесет години. Следователно триста и петнадесет милиона триста и шейсет хиляди по седем. Това е равно на два милиарда двеста и седем милиона петстотин и двадесет хиляди секунди.

И той написа числото с големи цифри на огледалото:

2 207 520 000 СЕКУНДИ

После го подчерта няколко пъти и обясни:

— Значи това, господин Фузи, е състоянието, с което разполагате.

Господин Фузи преглътна и прокара ръка по челото си. Сумата го замая. Никога не бе мислил, че е толкова богат.

— Да — кимна агентът и отново дръпна от малката си сива пура, — числото е внушително, нали? Но нека продължим. На колко сте години, господин Фузи?

— Четиридесет и две — измънка той и изведнъж се почувствува виновен, сякаш бе направил злоупотреба.

— Колко дълго спите средно на нощ? — продължи да проучва сивият господин.

— Около осем часа — призна си господин Фузи.

Агентът пресметна светкавично. Моливът така се стрелкаше по огледалното стъкло, че кожата на господин Фузи настръхна.

— Четиридесет и две години… всеки ден по осем часа… това следователно прави тъкмо четиристотин четиридесет и един милиона петстотин и четири хиляди. Тази сума би трябвало обаче да считаме с право за изгубена. Колко време жертвувате всекидневно за работата си, господин Фузи?

— Също осем часа, приблизително толкова — призна господин Фузи, загубил вече всякаква увереност.

— Следователно трябва още веднъж да прибавим същата сума към дефицитната сметка — продължаваше агентът немилостиво, — но вие губите и известно време заради необходимостта да се храните. Колко време приблизително употребявате общо за всички яденета през деня?

— Не зная точно — каза страхливо господин Фузи, — някъде около два часа, възможно ли е?

— Струва ми се твърде малко — каза агентът, — но на първо време да приемем два часа, следователно за четиридесет и две години се получава сумата от сто и десет милиона триста седемдесет и шест хиляди. Сега да продължим! Вие живеете сам с вашата майка, доколкото ни е известно. Всекидневно посвещавате на старата жена цял един час, което означава, че вие седите при нея и разговаряте, макар тя да е глуха и въобще да не ви чува. Тъй че това е хвърлено на вятъра време: равно е на петдесет и пет милиона сто осемдесет и осем хиляди. Освен това имате в излишък и едно малко вълнисто папагалче, чиято грижа ви струва всекидневно цял един четвърт час, пресметнато, това означава тринадесет милиона седемстотин деветдесет и седем хиляди.

— Но… — намеси се умоляващо господин Фузи.

— Не ме прекъсвайте! — заповяда му агентът, който смяташе все по-бързо и по-бързо. — Тъй като вашата майка е саката, вие, господин Фузи, трябва да извършвате част от домакинската работа сам. Трябва да пазарувате, да лъскате обуща и други подобни обременителни неща. Колко време ви струва това на ден?

— Може би около час, но…

— Прави още петдесет и пет милиона сто осемдесет и осем хиляди, които вие губите, господин Фузи. Освен туй ние знаем, че веднъж в седмицата ходите на кино, веднъж в седмицата пеете в един хор, отбивате се в един ресторант два пъти през седмицата, а през останалите дни вечер се срещате с приятели и понякога дори четете книги. Накратко, вие убивате вашето време с ненужни неща, приблизително около три часа на ден, което прави сто шестдесет и пет милиона петстотин шестдесет и четири хиляди… Не се ли чувствувате добре, господин Фузи?

— Не — отговори господин Фузи, — извинете ме моля…

— Скоро ще свършим — каза сивият господин, — но трябва да поговорим и за една особена глава от вашия живот. Вие в същност си имате и малка тайна, вече знаете какво имам пред вид.

Зъбите на господин Фузи затракаха, толкова студено му бе станало.

— И това ли знаете? — прошептя той без сили. — Мислех, че освен мен и госпожица Дария…

— В нашия модерен свят — прекъсна го агентът № XYQ/384/б — тайните не са от полза. Още веднъж разгледайте нещата делово и реалистично, господин Фузи. Отговорете ми на един въпрос. Искате ли да се ожените за госпожица Дария?

— Не — каза господин Фузи, — това не може…

— Съвсем правилно — продължи сивият господин, — госпожица Дария през целия си живот ще остане прикована към инвалидния стол, понеже краката й са сакати, въпреки туй вие всекидневно я посещавате за по половин час, за да й занесете цветя. Защо?

— Но тя винаги се радва — отговори господин Фузи, готов да се разплаче.

— Но трезво погледнато — допълни агентът, — за вас това, господин Фузи, е изгубено време. И то общо тъкмо двадесет и седем милиона петстотин деветдесет и четири секунди. А ако прибавим и това, че имате навика всяка вечер преди лягане да седите по четвърт час на прозореца и да размишлявате за изминалия ден, ще получим още една сума за приспадане от тринадесет милиона седемстотин деветдесет и седем хиляди. Тъй че нека видим какво в същност ни остава, господин Фузи.

На огледалото стоеше сега следната сметка:

сън 441504 000 секунди

работа 441 504 000

хранене 110 376 000

майка 55 188 000

папагалче 13 797 000

покупки и т.н. 55 188 000

приятели, пеене и т.н. 165 564 000

тайна 27 594 000

прозорец 13 797 000

всичко: 1 324 512 000

— Тази сума — каза сивият господин и удари с молива няколко пъти по стъклото толкова силно, че ударите прокънтяха като револверни изстрели, — тази сума значи е времето, което вие до днес общо сте загубили. Какво ще кажете, господин Фузи?

Господин Фузи не каза абсолютно нищо. Той седна на един стол в ъгъла и изтри с носна кърпа челото си, защото въпреки ледения мраз го изби пот.

Сивият господин кимна сериозно.

— Да, съвсем правилно виждате — каза той, — вече е тъкмо повече от половината от вашия първоначален общ капитал, господин Фузи. Но нека видим какво ви е останало в същност от вашите четиридесет и две години. Една година, както вие знаете, се равнява на тридесет и един милиона петстотин тридесет и шест секунди. А това по четиридесет и две прави един милиард триста и четиридесет и два милиона петстотин и дванадесет хиляди.

Той написа числото под сумата на изгубеното време:

1 324 512 000 секунди

—

1 324 512 000 секунди

————————————

0 000 000 000 секунди

После прибра молива и направи една по-дълга пауза, за да не прекъсне въздействието на многото нули върху господин Фузи.

И те наистина оказаха въздействие.

„Това — мислеше господин Фузи разнебитен, — значи това е сметката на моя досегашен живот.“

Той така беше зашеметен от сметката, която излезе до последната цифричка, че прие всичко без никаква съпротива. А самата сметка наистина излизаше. Това бе един от триковете, с които сивите господа лъжеха хората при хиляди случаи.

— Не намирате ли — поде отново агентът № XYQ/384/б с мек глас, — че занапред вие не може тъй да стопанисвате времето си, господин Фузи? Няма ли да бъде по-добре да започнете да пестите?

Господин Фузи мълчаливо кимна, а устните му бяха посинели от студ.

— Ако бяхте започнали например — прозвуча пепелносивият глас на агента покрай ухото на господин Фузи — още преди двадесет години да пестите на ден по един час, днес вие щяхте да притежавате състояние от двадесет и шест милиона двеста и осемдесет хиляди секунди. При два часа на ден спестено време сумата естествено щеше да бъде двойна, следователно петдесет и два милиона петстотин и шестдесет хиляди. Моля ви, господин Фузи, кажете какво са два жалки малки часа в сравнение с една такава сума?

— Нищо — извика господин Фузи, — смешна дреболия!

— Радвам се, че разбирате това — продължи агентът безстрастно. — И ако ние сметнем какво бихте спестили в продължение на двадесет години при същите условия, ние ще стигнем до внушителната сума от сто и пет милиона сто и двадесет хиляди секунди. Целият този капитал би бил на ваше разположение след като навършите шейсет и две години.

— Великолепно! — промълви господин Фузи и широко разтвори очи.

— Изчакайте — продължи сивият господин, — нещата стоят още по-добре. Ние, това означава времеспестовната каса, не само запазваме за вас спестеното време, но ще ви изплатим и лихви. Това означава, че вие ще имате в действителност много повече.

— Колко повече? — попита господин Фузи, останал без дъх.

— Зависи изцяло от вас — обясни агентът, — в зависимост от това, по колко всъщност спестявате и колко дълго оставяте спестяваното при нас.

— Да го оставям? — осведоми се господин Фузи. — Какво означава това?

— Ето, много просто — каза сивият господин, — ако вие не поискате спестеното от вас време преди да изтекат пет години, ние ще ви изплатим същата сума още веднъж заедно с другата. Тъй че вашето състояние ще се удвоява на всеки пет години, разбирате ли? След десет години ще бъде точно четирикратно по-голямо от първоначалната сума, след петнадесет години — осемкратно и така нататък. Ако бяхте започнали преди двадесет години да пестите на ден само по два часа, то на шейсет и две години или общо след четиридесет години щяхте да имате на разположение двеста петдесет и шест пъти повече време от спестеното от вас първоначално. Това биха били двадесет и шест милиарда деветстотин и десет хиляди милиона седемстотин и двадесет хиляди секунди.

И той още веднъж извади своя сив молив и написа и това число на огледалото:

26 910 720 000 секунди

— Сам виждате, господин Фузи — каза той после и за пръв път се усмихна тъничко, — би било повече от десеторното от вашето първоначално време за целия ви живот. И това само при два часа спестени на ден. Помислете си, не е ли наистина доходно предложение?

— Наистина — отговори господин Фузи изтощен, — няма никакво съмнение, че е така! Аз съм един нещастник, че отдавна не съм започнал да пестя. Едва сега напълно разбирам и трябва да призная, че съм отчаян!

— Не бива — отговори меко сивият господин, — не съществува никаква причина за това. Ако искате, можете още днес да започнете. Ще видите, че си струва.

— Дали искам! — извика господин Фузи. — Какво трябва да направя?

— Но, скъпи мой — отговори агентът и вдигна вежди, — вие трябва да знаете как се пести време! Трябва например просто по-бърже да работите и да изоставите всичко излишно. Вместо половин час трябва да се занимавате с един клиент само четвърт час. Ще избягвате ограбващи времето разговори. Ще намалите часа при вашата стара майка на половин час. Най-добре въобще я дайте в някакъв добър и евтин старчески дом, където ще се грижат за нея и вие ще спечелите на ден цял един час. Отървете се от ненужното малко вълнисто папагалче! Посещавайте госпожица Дария вече само веднъж на четиринадесет дни, ако въобще трябва да го правите. Изоставете петнадесетте минути размисъл на ден и преди всичко вече не пилейте скъпоценното си време толкова често с пеене, четене и дори с вашите така наречени приятели. Между другото ви съветвам да закачите в бръснарницата и един голям точен часовник, за да можете съвсем точно да контролирате работата на своя помощник.

— Е, добре — каза господин Фузи, — всичко това мога да направя, но времето, което ми остава по този начин, какво да правя с него? Това време ли трябва да дам? Къде? Или трябва да го съхраня? Как ще стане всичко това?

— За това — каза сивият господин и за втори път се усмихна тъничко, — не си правете никакви грижи. Спокойно го предоставете на нас. Можете да бъдете сигурен, че от вашето спестено време ние няма да загубим дори съвсем мъничко. Сам ще забележите, че на вас нищо няма да ви остава.

— Съгласен съм — отвърна господин Фузи слисано, — значи изцяло ви се осланям.

— Бъдете спокоен, скъпи мой — каза агентът и стана. — Значи мога да ви поздравя като нов член на общност на времеспестовниците. Ето, вече и вие сте един наистина модерен и прогресивен човек, господин Фузи! Поздравявам ви!

И той взе шапката и чантата си.

— Само още един момент — извика господин Фузи, — не трябва ли да сключим някакъв договор? Не трябва ли нещо да подпиша? Няма ли да получа някакъв документ?

Агентът № XYQ/384/б се обърна на вратата и измери господин Фузи с леко недоволен поглед.

— Защо? — попита той. — Времеспестяването не може да се сравнява с другите видове спестявания. Нашата работа е резултат на пълно доверие — и от двете страни! Достатъчно ни е съгласието ви. То е необратимо. А ние се грижим за вашите спестявания. Колко във всеки случай ще спестите, това зависи изцяло от вас. Ние за нищо не ви принуждаваме. Довиждане и всичко хубаво, господин Фузи.

След това агентът се качи в елегантната си сива кола и изчезна.

Господин Фузи се загледа след нея и потърка челото си. Постепенно отново му стана по-топло, но не се чувствуваше добре. Синият дим от малката пура на агента още дълго вися като гъста мъгла в помещението, не искайки да изчезне.

Едва когато димът се стопи, на господин Фузи отново му стана по-добре. Но заедно с дима избледняха и цифрите върху огледалото. И когато те най-накрая съвсем се загубиха, споменът за сивия посетител също изчезна от паметта на господин Фузи — споменът за посетителя, не обаче и за решението! Него той прие като свое собствено решение. Намерението от днес нататък да пести време, за да може донякога в бъдещето да започне нов живот, твърдо се бе забило в душата му като връхче на бодил.

Тъкмо тогава пристигна първият клиент за деня. Господин Фузи недоволно го обслужи, пропусна всички излишни неща, мълча през цялото време и наистина вместо за половин час свърши за двадесет минути.

От този ден нататък той започна да постъпва така с всеки клиент. По този начин работата не му доставяше вече никакво удоволствие, но това нямаше значение. Освен своя помощник, той прие на работа още двама чираци и строго следеше те да не губят нито секунда. Всяко движение с ръка бе предварително отчетено в един точен график. В бръснарницата на господин Фузи се появи и табела със следния надпис: СПЕСТЕНОТО ВРЕМЕ Е УДВОЕНО ВРЕМЕ!

На госпожица Дария написа кратко, делово писмо, в което обясняваше, че поради липса на време за съжаление вече няма възможност да я посещава. Своето малко вълнисто папагалче продаде в един магазин за птици. Майка си настани в добър, но евтин старчески дом и ходеше да я вижда там веднъж в месеца. Последва също така и всички останали съвети на сивия господин, като вече ги смяташе за свои собствени решения.

Ставаше все по-нервен и по-неспокоен, тъй като едно нещо беше много странно: от всичкото това време, което пестеше, на него никога не му оставаше нищо в излишък. Просто изчезваше по загадъчен начин и вече го нямаше. Дните му отначало незабелязано, а после съвсем осезаемо започнаха да стават все по-къси и по-къси. И не успяваше да забележи как отново е изминала една седмица, един месец, една година и после още една година, и още една.

Тъй като вече не си спомняше за посещението на сивия господин, той трябваше всъщност съвсем сериозно да се запита къде се дява това негово време. Но този въпрос той си задаваше толкова често, колкото и всички други времеспестители. Бе го нападнала някаква сляпа обвзетост. И когато понякога с ужас осъзнаваше колко бързо и все по-бързо летят дните му, той започваше да пести все по-яростно.

 

 

Случилото се с господин Фузи се повтори и с много други хора в големия град. Всеки ден броят на тези, които подемаха така нареченото „времепестене“, се увеличаваше. И колкото повече ставаха, толкова повече последователи печелеха, защото дори тия, които всъщност не искаха, нямаха никаква друга възможност, освен да се присъединят.

Всекидневно по радиото, по телевизията и в пресата бяха разяснявани и възхвалявани предимствата на новите времеспестяващи устройства, които единствени за в бъдеще щяха да подарят на хората свободата за „истинския“ живот. По стените на сградите и по колоните за афиши бяха разлепени плакати, върху които можеха да се видят всевъзможни картини на щастието. Под тях със светещи букви бе написано:

НА ВРЕМЕСПЕСТИТЕЛИТЕ ИМ Е ВСЕ ПО-ДОБРЕ!

или:

НА ВРЕМЕСПЕСТИТЕЛИТЕ ПРИНАДЛЕЖИ БЪДЕЩЕТО!

или:

НАПРАВИ ПОВЕЧЕ ОТ ЖИВОТА СИ — СПЕСТЯВАЙ ВРЕМЕ!

Но действителността изглеждаше съвсем другояче. Наистина, времеспестителите бяха по-добре облечени от хората, които живееха в околността на стария амфитеатър. Получаваха повече пари и можеха и повече да харчат. Но лицата им бяха умърлушени, изморени или ядосани, а очите им — недружелюбни. Сред тях изразът „Иди при Момо!“ естествено бе непознат. Нямаха си никого, който да умее така да ги слуша, че да станат умни, добри или поне радостни. Но дори и да имаше такъв човек, твърде съмнително беше дали щяха да ходят при него, или по-скоро щяха да уреждат въпроса само за пет минути. Иначе щяха да го смятат за изгубено време. Даже свободните им часове трябваше да бъдат използувани и да им доставят за възможно най-кратко време най-много удоволствия и развлечения.

Тъй че те вече не можеха да празнуват истински празници — нито радостни, нито сериозни. Мечтането за тях бе почти престъпление. Най-малко обаче можеха да понасят тишината. Тогава ги нападаше страх, понеже предусещаха какво всъщност става с живота им. Именно затова, заплашеше ли ги тишина, те винаги вдигаха шум. Но този шум естествено не беше радостен като шума на едно детско игрище, а гневен и сърдит и от ден на ден изпълваше големия град все повече и повече.

Дали някой вършеше работата си с удоволствие, или правеше нещо с любов, не бе важно, напротив, това само му губеше времето. Важно беше само той за възможно най-кратко време да изработи възможно най-много. Затуй над всички работни места в големите фабрики и учреждения висяха табели, върху които стоеше написано:

ВРЕМЕТО Е ЦЕННО — НЕ ГО ГУБИ!

или:

ВРЕМЕТО Е (КАТО) ПАРИ — ЗАТОВА ПЕСТИ!

Подобни табели висяха също над бюрата на шефовете, над креслата на директорите, в приемните на лекарите, в магазините, в ресторантите и търговските центрове и дори в училищата и детските градини. Никой не бе пощаден.

Накрая и големият град все повече и повече започна да изменя своя облик. Старите квартали бяха съборени и построени нови къщи, при чийто строеж се избягваше всичко излишно. Спестяваха си усилията да строят къщите така, че те да бъдат удобни на живеещите в тях. Но нали иначе трябваше да строят постоянно различни къщи! А да се строят еднакви къщи беше много по-евтино и преди всичко времеспестяващо.

В северната част на големия град се разпростираха огромни новопостроени квартали. Там в безкрайни редици се издигаха многоетажни сгради, които си приличаха като яйца. И тъй като всички къщи изглеждаха еднакво, естествено и всички улици изглеждаха еднакво. И тези еднообразни улици растяха и растяха и се разпростираха направо чак до хоризонта — една пустиня на реда! Точно тъй протичаше и животът на хората, които живееха тук: по права линия чак до хоризонта! Всичко тук беше точно пресметнато и запланувано — всеки сантиметър и всеки миг.

Никой сякаш не забелязваше, че докато пести пари, той всъщност пести нещо съвсем друго. Никой не искаше да разбере, че животът му става все по-беден, все по-еднообразен и все по-студен.

Само децата ясно започнаха да усещат промените, тъй като и за тях вече никой нямаше време.

Но времето е живот. А животът живее в сърцето.

И колкото повече хората го пестяха, толкова по-малко имаха.