Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Дворцови интриги

ИК „Хермес“, София, 1996

ISBN: 954–459–322–5

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

Касия седеше в библиотеката и нанасяше последните щрихи върху рисунката, над която бе прекарала последните два часа. Тя изобразяваше Мара и Адриан, които седяха точно както и сега и играеха шах пред камината. Беше почти полунощ. Децата бяха заспали, из цялата къща беше съвсем тихо и само прашенето на огъня в камината създаваше спокойна, уютна атмосфера.

Мара, с разпусната коса, която падаше на червени къдри по раменете й, проучваше разположението на пешките върху шахматната дъска. Брадичката й бе подпряна върху ръката, а очите й бяха присвити от усилието да се съсредоточи. Съпругът й се бе облегнал удобно в креслото срещу нея с чаша вино в ръка и очакваше жена си да направи следващия ход. Но той не следеше играта. Наблюдаваше нея. Тихо. Внимателно. Поглед, който би могъл да изпълни цели томове за неговите чувства към нея. Точно този поглед подтикна Касия да нарисува тази интимна сцена.

Ролф бе излязъл от къщата малко след вечеря с единственото обяснение, че има работа. Не бяха разговаряли повече за онова, което се бе случило в Хайд Парк тази сутрин — за уплахата на коня и за прерязаните ремъци на стремената. Почти всички останали в къщата говореха само за това. Лорд Кулхейвън, след като беше чул за едва предотвратената трагедия, трета поред за Касия през последните две седмици, незабавно бе събрал цялата прислуга, в това число и коняря. Той бе изглеждал много застрашителен, застанал пред тях, докато ги умоляваше — не, заповядваше им да обяснят как би могло да се случи подобно нещо.

Никой не бе посмял да си признае, че е сложил под седлото семе от татул, нито пък, че е прерязал ремъците. Нито пък някой беше видял някого, който би могъл да го направи. Това бе поредната мистерия, която се прибавяше към озадачаващата смърт на баща й.

Мара бе така впечатлена от чутото, че докара голямата си хрътка, наречена Тоърнийч, което бе келтското наименование на „светкавица“, в къщата от обичайното й топло местенце в конюшнята. Това бе кучето на лейди Кулхейвън от детството й, както бе обяснено на Касия, отгледано от малко паленце, и след като едва не го бе загубила през войната, Мара го водеше със себе си навсякъде, където отиваше, за голямо разочарование на съпруга си. Касия веднага откри, че Адриан и кучето хранеха взаимна неприязън един към друг, но се понасяха заради любовта си към господарката. Наистина беше много забавно да се наблюдава начинът, по който двамата се гледаха, когато мислеха, че Мара не ги гледа. Кафявият звяр сега лежеше в краката на Касия и приятно ги топлеше. Адриан бе останал в другия край на стаята.

Касия вдигна поглед, за да свери последните елементи на рисунката си и разположението на фигурите върху шахматната дъска. Забеляза малката вдлъбнатинка в ъгъла на устните на лорд Кулхейвън, която беше точно както при Ролф. Моливът й застина. Мара вдигна поглед от дъската и веднага долови настойчивия поглед на съпруга си. Устните й се разтеглиха в нежна, разбираща усмивка. Без той да бе изрекъл дори дума, тя знаеше, че е време двамата да се оттеглят. Адриан остави чашата си с вино, изправи се и протегна ръка към жена си.

— Касия, струва ми се, че съпругата ми има нужда от почивка. Денят бе изтощителен за нея след посещението на Тауър е децата и случката в Хайд Парк. Тя изглежда уморена. Бихме ли могли да направим за вас още нещо, преди да се качим горе?

Касия поклати глава.

— Самата аз ще остана тук само още няколко минути. Искам да довърша тази рисунка, преди да си легна.

Мара вдигна поглед към нея:

— Сигурна ли сте, че се чувствате добре?

— Да, съвсем сигурна. Имам си Тоърнийч, който да ме пази. Сега никой не би се осмелил да се приближи до мен. Вие си лягайте. След малко и аз ще се прибера в спалнята си.

Те се обърнаха.

— Тогава лека нощ — каза Мара и погледна назад за последен път. — Ако ви трябва нещо…

— Знам — завърши Касия вместо нея. — Трябва просто да позвъня. Благодаря ви, че ме карате да се чувствам толкова добре тук.

Щом излязоха от стаята, ръката на Адриан веднага се обви около кръста на жена му, а тя отпусна глава на рамото му.

Когато те напуснаха стаята, Касия се запита какво ли бе да се чувстваш така неразривна част от другия, както беше при тези двамата — толкова свързани, че дори думите между тях бяха излишни. Един поглед, една усмивка и всеки отлично знаеше какво мисли другият. Тази любов, тази необичайна, несъмнена привързаност беше нещо напълно непознато за нея.

Дали тази любов не беше нещо рядко и красиво, което бе отредено да бъде дадено само на късметлии като Мара и Адриан? Със сигурност това трябваше да е нещо необикновено, щом толкова поети и писатели бяха избрали да пишат за него, за неговото чудо и за неговото очевидно чисто и недостижимо блаженство. Как Мара и съпругът й бяха успели да го намерят? Как бяха разбрали в мига, в който погледите им се бяха срещнали, че им е отредено да изживеят живота си заедно?

Може би когато човек се ражда на този свят, за него вече е решено дали ще бъде един от онези, на крито ще бъде даден този безценен дар. И ако наистина беше така, то навярно Касия бе една от онези неудачници, които никога нямаше да го намерят, защото нито един от мъжете, които бе срещала в живота си, не бе успял да я накара да почувства подобна връзка.

С изключение на един.

Касия се отпусна назад в креслото и си припомни начина, по който се бе почувствала, когато Ролф я бе целунал в парка тази сутрин. Припомни си устните му върху своите, ръцете му, галещи тялото й и събуждащи чудесни, вълнуващи усещания. Това не приличаше на нищо, което бе преживяла. Възможно ли бе той да е мъжът? Възможно ли бе Ролф да бе човекът, е, когото й бе отредено да прекара живота си — нейният партньор, комуто бе отсъдено да бъде с нея завинаги?

Не можеше да не си задава въпроса какво ли би станало, ако натрапникът не се бе натъкнал на тях, прекъсвайки тяхната страстна и не съвсем прилична прегръдка. Колко далеч щеше да му позволи да я отведе с това, което бе много повече от целувка, преди разумът й да се бе върнал, за да я спаси? И ако се бе върнал, дали тя щеше да поиска да го послуша?

Никой мъж не й бе харесвал толкова преди, не я бе карал, да забрави целта си, да отстъпи от приличието и от всички правила, на които я бяха учили от раждането й и според които бе подредила живота си. Но най-странното беше, че тя изобщо не се безпокоеше. Касия се усмихна. Уинифред щеше да бъде поразена, ако можеше да узнае какво мисли сега нейната млада възпитаница. И все пак не я беше грижа. Беше вкусила удоволствието, бе го харесала и бе открила, че иска още. Всъщност тя искаше всичко.

Изглеждаше й съвсем правилно да се намира в прегръдките на Ролф. Колко й се искаше да разбере, да бъде сигурна, че той чувства същото към нея! Ролф бе изпратен от краля, за да я пази — дълг, който той щеше да изпълни докрай. Но когато задачата му бъде изпълнена и мистерията бъде разгадана — какво щеше да се случи тогава?

Въпреки че се опитваше упорито да не мисли за това, Касия не можеше да отрече възможността Ролф да я напусне толкова бързо, колкото се бе появил в живота й, и да се върне в имението си в Съсекс, докато очаква следващата си мисия.

 

 

— Лорд Рейвънскрофт, чудя се дали бих могла да ви кажа една дума?

Ролф вдигна глава от купчината нови вестници, които му бяха донесени по куриер от неговия иконом Пенуиди. Той се зарадва на това прекъсване, защото бе прекарал последните няколко часа в опити да се ориентира в досадните писма, изпълнени с обяснения относно поскъпването на всичко — от свещите до цените на керемидите за възстановяването на покрива на източното крило на къщата. Беше доволен да забележи все пак, че възстановяването на Рейвънуд върви към привършване.

— Да, лейди Касия?

След това, което бяха споделили предишния ден в парка, и като знаеше, че сега са мъж и жена, Ролф си помисли, че е странно и дори смешно да се обръщат един към друг толкова официално. Но продължаваше да се придържа към установената практика.

Касия изглеждаше прекрасно, когато влезе в стаята. По внушение на Мара тя се бе отказала от пълния траур, загърбвайки, пак по неин съвет, всичко в миналото. Резултатът беше поразителен — като разбулване на безценно творение, което е било покрито е тъмно покривало. Роклята, която младата жена носеше сега, бе ушита от бледосиня коприна и полите й се спускаха над перленосива фуста, а през цепнатините на буфан ръкавите се виждаше бяла муселинова шемизетка. Ръкавите бяха прихванати с тъмносини панделки. Дълбокото кръгло деколте разкриваше белите й рамене и леко намекваше за заоблеността на гърдите й.

Докато я гледаше, Ролф си припомняше колко добре гърдата й прилягаше към дланта му, сякаш бе създадена да бъде докосвана от него. Спомни си как тя бе шептяла името му, как се бе извивала към него. Почувства, че се възбужда и я пожела тук, на това място, върху турския килим пред камината. Искаше да вижда как светлината си играе с нежната й кожа. Искаше да опита вкуса на устните й. Искаше…

— Питах се, милорд, колко дълго ще останем в тази къща.

Въпросът й веднага го изтръгна от мислите му. Не го бе очаквал.

— Нещо не е наред ли, лейди Касия? Не ви ли харесва тук?

Касия седна в креслото срещу него и улови ръцете си в скута си.

— Не, не затова ви питам. Открих, че Мара е много гостоприемна, а децата са… — Тя се поколеба, сведе поглед към килима и се усмихна. — Децата са цяла благословия. Но не бих могла да стоя настрана от разследването за убийството на баща ми. Вече се възстанових напълно. Ако съдим по прерязаните ремъци, престоят ми тук вече не е тайна. Очевидно човекът, отговорен за смъртта на баща ми, е все още в Лондон и колкото повече време прекарвам, без да съм го открила, толкова рискът да ме обвинят в това престъпление е по-голям. Трябва да го намеря, преди да е станало твърде късно.

— Не трябва да се безпокоите за това. Имам хора, които са се заели със случая.

— С риск да ви прозвучи грубо, лорд Рейвънскрофт, но не смятате ли, че това е проблем, който би трябвало да реша сама? Искам да кажа, че вие сте изпратен тук само да ме пазите, а не да поправяте несправедливостите в живота ми. Никога не съм искала да ви задължавам…

— Това не е задължение.

— Но това е мой проблем.

— Сега е и мой.

— С какво право, милорд?

— С правото, което имам като ваш съпруг…

— Извинете ме, милорд, но какво казахте току-що?

Ролф притвори очи. Беше се страхувал от този момент много дълго. Беше се опитвал да се подготви за него, мислено бе репетирал това, което трябваше да каже, и бе очаквал подходящия момент, за да направи признанието. А сега беше объркал всичко. Той беше глупак. Загледа се в ръцете си и се опита да се успокои. Най-после пророни:

— Казах, че съм ваш съпруг. Мое право и мой дълг е да открия кой е убил баща ви и се опита да убие и вас неведнъж, а три пъти.

Касия го гледаше объркано.

— Престанете да ме дразните с подобни глупости, милорд. Не зная каква игра играете, но държа да ви кажа, че тя съвсем не ви подхожда. Никога не съм се омъжвала за вас. Не намирам нищо забавно в думите ви.

— Това не е игра, лейди Касия. Ние сме венчани. Докато бяхте болна — всъщност в нощта на бала с маски, — аз извадих специално разрешение. Венчаха ни точно тук, в тази къща, а Мара, Адриан и няколко слуги ни бяха свидетели. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади сгънат документ. — Това е удостоверението за женитбата ни, подписано и подпечатано.

Касия взе листа и го прочете. На мястото, където трябваше да се подпише младоженката, някой бе вписал името й със забележката, че тя е била неспособна да го направи сама поради тежкото си заболяване. Тя загледа младия мъж, без да помръдне, без да мигне, без да продума.

Мина един много дълъг момент и Ролф започна да си мисли, че тя ще приеме тази новина, както бе приела всичко първия път, когато я беше видял — като издигне около себе си проклетата разделителна стена и се скрие зад нея.

Но този път той горчиво се лъжеше.