Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Дворцови интриги

ИК „Хермес“, София, 1996

ISBN: 954–459–322–5

История

  1. — Добавяне

Глава двадесета

Ролф моментално се стегна. Иззад раменете му Касия успя да види как измежду дърветата се появи мъж с широкопола шапка и бастун. Той застана на около петдесет метра от тях. Тя си пое въздух и бе готова да се закълне, че бе чула Ролф тихо да ругае.

— Всичко наред ли е? — повтори мъжът. Той засенчи очите си от слънцето, за да вижда по-добре.

— Да, сър — каза в отговор Ролф. — Всичко е наред.

Мъжът ги изгледа още миг и след това отстъпи назад с широко отворени очи.

— Добре — каза той, като очевидно едва сега осъзна на какво беше попречил, и тръгна обратно между дърветата. Но вече беше късно. Магията бе развалена, чудото бе избледняло, оставяйки ги в плен на интимния момент сред надвисналата тишина.

— Касия, аз…

Касия стисна устни.

— Аз не зная какво да кажа. Никога не съм правила подобно нещо. Обикновено удрям през лицето мъжа, който се осмели да се опита да ме целуне. Това е нещо, което става инстинктивно. Рефлекс. Думите винаги са излишни. Но този път, с вас, всичко беше съвсем различно…

Едва тогава Касия осъзна, че стоеше там и разговаряше с него, докато батистената й блуза на костюма за езда бе разкопчана и широко разтворена.

— Моля ви, не бихте ли се обърнали настрана за момент? — помоли се тя, като се опитваше да придаде спокойствие на гласа си.

Зад гърба на Ролф тя изпита облекчение, че той не би могъл да види гъстата руменина, която бе заляла страните й. Докато треперещите й пръсти се опитваха да се справят с копчетата на блузата, в съзнанието й продължаваха да се въртят все същите мисли:

Какво се бе случило преди малко?

Имаше чувството, че е попаднала сред някакъв водовъртеж — толкова отнесени и неориентирани бяха мислите й в момента. В един миг бе стояла до Ролф и спокойно бе коментирала гледката, която ги заобикаляше, а в следващия той я бе привлякъл в обятията си, бе потърсил устните й със своите и бе събудил у нея чувства и емоции, каквито не бе изпитвала никога досега. Тя се бе изгубила сред това чудесно объркване и за първи път в живота си не бе мислила за това, което ставаше, не се бе притеснявала за последиците, а просто се бе оставила да почувства и да опита това, което Ролф й даваше.

Сякаш бе преминала през врата, зад която бе открила някакъв нов свят, който наблюдаваше с широки, нови очи, и сега, след като бе видяла какво се крие от другата страна, не искаше да се върне обратно.

Когато се обърна към него с прилично прибрани дрехи, Ролф наблюдаваше лицето й, опитвайки се да отгатне мислите й. Дали не бе отишъл твърде далеч в желанието си да я накара да изпита нещо към него? Той не бе имал намерение да стига чак дотук, но когато Касия го бе погледнала със сиво-сините си очи и му бе благодарила за това, че бе спасил живота й, единственото правилно нещо за него бе да я целуне. Но в мига, в който устните им се бяха срещнали и Ролф бе доловил мигновения отклик на Касия — отклик, който ни най-малко не бе случаен или нерешителен, а който искаше да вземе всичко, което бе предложено, за да го върне двойно, — той бе изгубил разсъдъка си. Нуждата му от нея бе заглушила здравия му разум и ако не беше внезапното появяване на дърваря, той сигурно щеше да я обладае направо тук, върху голата земя. Надяваше се само, че това нямаше да се окаже крачка назад.

Ролф се поколеба и зачака Касия да заговори, за да му подскаже насоката на чувствата си.

— Да се върнем ли при конете? — запита тя.

После се усмихна нерешително и Ролф усети как по тялото му се разлива вълна на облекчение. Нищо не беше загубено.

Той пое ръката й и двамата тръгнаха покрай водата.

— Когато бях момче, в дома на баща ми в Шропшир имаше подобно езеро. Аз хвърлях камъни в него и броях колко пъти ще подскочат по повърхността на водата. До него баща ми беше направил малка каменна беседка. Спомням си как майка ми сядаше на пейката и с часове четеше поезия.

— Името на майка ви е било Абигейл — внезапно се обади Касия. — Не зная откъде ми е известно.

— Много е вероятно да си го спомняте от това, което ви разказвах, докато бяхте болна. Просто се опитвах да убивам времето, докато вие спяхте. Нямах представа, че сте ме чували и със сигурност не съм очаквал, че ще си спомняте нещо от това, което съм ви говорил.

Касия се спря и се обърна към него, а очите й бяха изпълнени е радостно вълнение.

— О, но аз си спомням. Името на баща ви е било Джордж. Джордж Бродригън, и е бил виконт.

— Виконт Бродригън, за да бъдем по-точни.

— И сте имали две сестри близначки, наречени Сара и Мери. Те са били руси. По това са приличали на майка ви, докато вие сте наследили тъмната си коса и кожа от страна на баща ви.

Ролф се усмихна.

— Отново сте права. Наистина се радвам, че не реших да ви кажа нещо, свързано със сигурността на страната. Имате тревожно добра памет.

— Спомням си всичко, което ми разказвахте за семейството си. Имам чувството, че ако ги срещна на улицата, ще ги позная веднага. Бих желала да се срещна с тях някой ден. Къде са те сега? Във фамилното ви имение в Шропшир?

Ролф поклати глава и гласът му натежа, както ставаше винаги когато говореше за миналото.

— Моето семейство вече го няма. Те бяха убити от войниците на Кромуел.

Касия сложи ръка на устата си, шокирана от думите му. Той не й бе казал това, докато тя беше болна, иначе би си го спомняла.

— Всичките ли?

— Да. Имението Блакуд е било обсадено и изгорено от групите на Роудхед в края на войната.

— Мили боже, но защо?

Очите на Ролф потъмняха и той се загледа в далечината, докато говореше:

— Това е въпросът, който продължава да ме измъчва в мрачните часове на нощта. От малкото, което успях да науча, парламентаристите са разбрали, че по убеждения баща ми е закоравял роялист. Изглежда, той е помогнал на един беглец да се прехвърли през границата във Франция. Бил е син на наш съсед по имение. Войниците, които отишли да арестуват баща ми, решили да раздадат правосъдие — или това, което те наричали правосъдие — направо, без да се придържат към закона.

— Но майка ви, сестрите ви…

— Нещастните случайности по време на война — горчиво каза той. Това бяха думите, които бяха използвали в писмото, с което го бяха известили за трагедията. Думи, които никога отново не би искал да чуе във връзка със своето семейство.

Касия съчувствено сложи ръка върху рамото му.

— Толкова съжалявам за вас. А вие как успяхте да избягате?

— Спасих се, защото не бях тук, когато това се е случило. Виждате ли, бях тръгнал към Американските колонии. Бях решил да се установя там, но малко след това семейството ми беше избито. Върнах се, след като получих писмото, с което ме известяваха за смъртта им. — Замисли се. — Баща ми не искаше да напускам Англия. Убеждаваше ме, че трябва да остана, че с мой дълг да продължа рода Блакуд. Неговата най-голяма гордост беше титлата му. Бих желал да открия същата тази гордост у себе си. Може би тогава щях да бъда тук, със семейството си, където трябваше да бъда, вместо на половината път през света, преследвайки някакъв свой каприз.

В тези горчиви думи Касия успя да долови скръбта на Ролф — скръб, която беше още жива и причиняваше болка. Искаше й се да може да направи нещо, за да успокои огъня и празнината в погледа му, но не знаеше какво. Нищо не би могло да промени миналото и да върне семейството му. Нищо не би могло да възстанови ужасната му загуба.

— Англия тогава беше съвсем различно място — каза Ролф, щом продължиха пътя си. — Тя беше раздирана от противоречия, които скоро прераснаха във война. Видях цели семейства, разбити от нея — брат, изправен срещу брат си, баща срещу сина си. Бях уморен от това, напълно изтощен. Исках да намеря място в света, което да не е толкова ужасяващо, без тази постоянна борба за власт между парламентаристите и короната. Баща ми никога не успя да разбере това и все пак, въпреки че обичаше Англия от дъното на душата си, той не пестеше чувствата си към мен. Аз бях единственият му син, неговият наследник. Продължаването на рода бе най-важното нещо за него. Той се страхуваше, че ако отида в Колониите, ще бъда убит от диваците. Бе слушал разкази за други англичани, изгубили живота си от туземците. Увещаваше ме да не тръгвам дори когато знаеше, че ще го направя. И по ирония на съдбата именно заминаването ми за Колониите спаси живота ми. И това е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си.

— Навярно не мислите, че със заминаването си вие сте станали причина за това, което се е случило на семейството ви?

— Не, но може би щях да успея да го предотвратя или най-малкото можех да им помогна да избягат, ако бях там, където принадлежа.

Докато стигнат до конете, Касия наблюдаваше лицето на Ролф и се опитваше да измисли какво да му каже. Целият си живот бе прекарала в семейство, в което не се бяха грижили един за друг — в действителност бяха правили всичко възможно, за да се унищожат взаимно. А сега пред нея стоеше Ролф, единственият оцелял от едно семейство, в което се бяха обичали дълбоко, и се обвиняваше за трагичната им гибел. Това не беше нито честно, нито логично — беше несправедливо.

— Съжалявам — каза Ролф, като се обърна към нея. — Надявах се тази езда да повдигне духа ви, а не да го понижи съвсем.

Касия тръсна глава:

— И аз съжалявам, че ви накарах да си припомните толкова горчиви неща.

Лордът повдигна Касия и внимателно я качи на гърба на коня й. В мига, в който тя седна на седлото, Клоувър тръсна глава и се изправи на задните си крака, преди да препусне в галоп.

— Касия!

Те се бяха отдалечили, преди Ролф да успее да хване юздата.

Той скочи на гърба на Данте, сръга го с пети и се втурна след тях. Бяха му необходими няколко минути, за да настигне много по-бавната кобила. Забеляза свободно падащите краища на юздата и се приближи опасно до Клоувър. Касия се бе навела, обгърнала е ръце шията на коня, и правеше отчаяни усилия да не падне.

— Дръжте се! — извиси глас Ролф между тропота на конете. — Ще се опитам да хвана юздата.

Ролф пришпори Данте напред, яздейки успоредно с изпадналата в паника кобила. Бе разпенена, е широко отворени очи и тръпнещи ноздри. Той протегна едната си ръка. Ремъкът се мяташе бясно. Всеки път, когато си мислеше, че ще го улови, той се извиваше встрани. Лордът погледна пред тях. Леден ужас сви сърцето му, когато видя широк каменист ров на не повече от неколкостотин крачки.

Удари силно пети в хълбоците на Данте.

— Давай, момчето ми! — извика той, върза собствената си юзда, притисна с колене корема на коня и протегна двете си ръце. Ровът се приближаваше застрашително.

Ролф внимателно се протегна към кобилата. Юздата й беше в обсега му. Отново направи отчаяно усилие и най-после, когато бяха стигнали до самия край на рова, успя да хване юздата. Дръпна я рязко, с което принуди кобилата да спре, и притегли Касия към себе си. Тя цялата трепереше в ръцете му. Краят на рова лежеше на около два метра пред тях.

Когато младата жена се успокои, Ролф се отдръпна от нея, за да може да я погледне, и прокара ръце по лицето й, по раменете, по ръцете й.

— Добре ли сте?

— Да, мисля, че съм добре. Малко уплашена, но иначе добре.

— Много сте смела.

Помогна на Касия да слезе от седлото, след това скочи до нея. Данте дишаше тежко и ноздрите му пръхтяха от препускането. Ролф последва Касия към рова. Никой от двамата не проговори, защото всичко беше ясно — малко по-нататък и последиците щяха да бъдат катастрофални.

— Увериха ме, че кобилата е с кротък нрав — каза Ролф и се приближи до нея. — Не виждам кракът й да е пострадал. Сега изглежда добре…

Той потупа седлото. Клоувър поклати глава и отскочи встрани.

— Какво, по…

Ролф разгледа седлото по-внимателно. Започна да проверява закопчалките, да тегли стремената, за да види дали нещо не дразни коня. Повдигна седлото, за да провери отдолу. И тогава забеляза, че каишките на стремената бяха наскоро отрязани и висяха свободно. Само малка част от ремъците крепяха седлото. Той ги дръпна рязко и те се скъсаха. Седлото се изкриви на една страна.

— Дявол да го вземе — измърмори той. — Тези ремъци са отрязани преднамерено. Само още няколко секунди и щяхте да бъдете изхвърлена.

Касия се приближи и огледа повредените ремъци.

— Но защо Клоувър препусна така?

Ролф смъкна седлото от гърба на кобилата. Малък остър трън бе сложен върху кожата под него. Лордът го взе, за да го разгледа по-отблизо.

— Това е семе от татул — остро, твърдо и чупливо. Те бодат като игли.

— Нищо чудно, че побягна така — каза Касия и потупа с ръка изпотената шия на Клоувър. Кобилата нежно я побутна с нос, сякаш се опитваше да се извини, задето я бе уплашила. — Но как се е озовало тук?

— Очевидно някой го е сложил.

— Ами ако се е закачил някак си върху гърба й, преди конярят да сложи седлото?

Ролф поклати глава:

— Дори да е било така, в което се съмнявам, ремъците не са се отрязали от само себе си. Някой, който е искал да се нараните, ги е прерязал наскоро. — Той погледна към рова. — Можехте да загинете, ако кобилата бе успяла да стигне до тази яма. Късите й крака никога не биха могли да я прескочат и вие щяхте да разбиете главата си веднага щом седлото падне. — Челюстта му се стегна. — Някой е планирал всичко това. Някой е искал да паднете.

Ролф улови юздата на кобилата и тръгна към Данте.

— Какво ще правите? — попита зад него Касия.

Той завърза кобилата към седлото на Данте.

— Ще открия кой проклет негодник се опитва да ви нарани и след това ще го убия.