Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Дворцови интриги

ИК „Хермес“, София, 1996

ISBN: 954–459–322–5

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Ролф не отиде веднага на получения адрес: градската къща на Сийгрейв близо до засенчените с брястове алеи на „Пикадили“. Имаше нужда от допълнителна информация за лейди Касия Монтифорт, една от вероятните любовници на краля, заподозряна в убийството на собствения си баща.

Казано с няколко думи, той искаше да разбере в какво точно нагазва.

Не че смяташе да откаже на Чарлс дори и след като открие, че от него се очаква много повече от просто отвеждане на определена дама от Лондон в провинцията, където да я държи в пълна изолация, докато неговите хора търсят в Лондон истината за извършеното престъпление. Лорд Рейвънскрофт се бе заклел да служи на своя суверен и никога нямаше да наруши тази клетва. Но натрупаният опит в събиране на сведения в интерес на краля по време на приключилите неотдавна войни го бе научил, че зад всяка фасада се крият много повече неща, отколкото човек може да предположи на пръв поглед.

Откъде е лейди Касия? Какво представлява като човек? С кого е свързана — като се изключи кралят? И защо всички в двореца бяха възприели без съмнение предположението, че тя, млада дама със съответното възпитание, е способна да извърши такова ужасно престъпление?

Ролф се нуждаеше от отговорите на тези въпроси, както и от още сведения, които да му дадат възможност да открие истината. Тъй като времето му в Лондон бе ограничено само до намиране на дамата и отвеждането й в провинцията, насочи се към единствения си източник на бързи и сравнително точни сведения.

Когато наетата лодка го докара от Уестминстър до Сейлсбъри, утринното слънце се бе издигнало високо над острите покриви в източния край на града. Ролф хвърли шилинг на гърбавия лодкар, който измърмори някаква благодарност с беззъбата си уста, и забърза към площада и градската къща на приятеля си Данте Тримейн.

Познаваха се от Оксфорд и бяха преживели много заедно с общия си приятел Адриан. Бяха преминали заедно през трудности и битки, бяха се сближили повече от братя. Вътрешната връзка между тях не се нарушаваше от периодичните периоди на продължителна раздяла. Ролф не се доверяваше на никого така, както на двамата си приятели.

А новата кралска задача изискваше помощ и доверие в някого.

Облицованата е дърво къща на Данте се намираше в края на тясна алея. Забеляза, че прозорците на горния етаж са със спуснати кепенци и се зачуди дали приятелят му все още живее тук. След няколко минути настоятелно чукане на входната врата най-сетне на прага й застана икономът Чилтън — висок слаб мъж, който напомняше на Ролф за строгия му преподавател в Оксфорд. Чилтън като че ли се стресна, когато го видя.

— Лорд Блакуд, не знаех, че лорд Морган ви очаква по това време…

Ролф хвърли мимоходом шапката си в ръцете му и метна пелерината на костеливото му рамо.

— Първо, Данте не ме очаква, и второ, аз съм лорд Рейвънскрофт вече почти година, Чилтън. Данте не те ли осведоми? Негово величество прецени, че съм достоен за графска титла.

Ролф изтича по стълбата към горния етаж, без да изчака поздравленията на иконома. Беше вече на площадката за втория етаж, когато най-сетне Чилтън дойде на себе си.

— Почакайте! Лорд Блакуд… искам да кажа, лорд Рейвънскрофт, лорд Морган е още в леглото!

Предупреждението обаче закъсня: Ролф вече бе отворил рязко вратата на спалнята в края на тъмния и претрупан с мебели коридор и прекрачваше прага, спъвайки се в някаква захвърлена обувка.

— Данте, мързеливецо, засрами се! Вече е почти обяд! Крайно време е да вдигнеш задник от леглото!

Ролф дръпна кадифената завеса на прозореца и в стаята плисна ярка дневна светлина, посрещната с писък откъм леглото зад него: определено женски писък, последван от заглушени мъжки проклятия.

— По дяволите, Ролф, защо си тук по това време?

Данте Тримейн лежеше, напълно гол, върху голямото легло е резбовани колони, завършващи е потискащи на вид ястребови глави с очи от жълти скъпоценни камъни. Подът беше покрит с разхвърляни в безпорядък дрехи, а един черен копринен чорап беше метнат на статуетка на Афродита върху масата. В стаята витаеше атмосфера на прекарана в любов нощ и скоро Ролф видя защо.

На леглото до Данте седеше много хубава, разрошена млада жена, която стискаше завивките под брадичката си и го гледаше така, като че ли той бе самият дявол.

— А, добро утро, Порша — засмя се Ролф, — или трябва да кажа лейди Уинчестър? Името на оня нещастник, върху когото се спря най-сетне, нали? Знаех си аз, че ще се вкопчиш в графска титла. Ако бе сгрешила и казала „да“ на някой по-дребен шаран, нямаше да мине много време, преди да изриташ бедната жертва и да пуснеш по-голяма примамка за по-едра риба.

Красивата блондинка го изгледа свирепо със злобно присвити очи:

— Я виж кой е тук! Графът в изгнание накрая изпълзя от селското си скривалище! Какво, милорд, решихте, че достатъчно сте се крили, така ли?

— Млъкни, Порша — обади се Данте.

Но Ролф нямаше нужда от защита.

— Скъпа Порша, реших, че ще е достатъчно безопасно за мен да се върна между живите. Особено сега, когато те са вече омъжени и няма опасност да бъда хванат в копринените им мрежи. Но, милейди, как така сте все още в чуждо легло? Лорд Уинчестър сигурно се пита къде ли е останала младата му невеста снощи — освен ако, разбира се, и той не се крие някъде по същия начин под куп чаршафи. — Той повдигна лекичко ъгъла на завивката и като че ли се канеше да надникне под нея.

Порша го тупна рязко.

— Съпругът ми вероятно е също в леглото си вкъщи с оная своя любовница с кучешка физиономия и тяло на перачка. Снощи е играла на сцената в отвратителното представление на Девънант. Но дори и да греша, съпругът ми се измъква от леглото следобед, тъй като винаги си ляга преди зазоряване. Такива като него едва ли са в състояние да забележат отсъствието на невестите си…

Ролф се изсмя и се отпусна до нея върху леглото.

— Как да разбирам тази малка реч? Нима брачното легло вече е изстинало?

Порша го изгледа гневно и притисна още по-плътно чаршафите към гърдите си.

— Бракът ми изобщо не ви засяга, лорд Рейвънскрофт, както и присъствието ми тук. Тъй като Данте едва ли ще ви помоли да си отидете, бъдете така любезен да обърнете наглата си глава, за да се облека.

Ролф се поклони галантно.

— Както искате, милейди.

И тя изчезна в светкавичен проблясък на бяла кожа и разхвърчала руса коса, като затръшна ненужно вратата зад себе си.

— Благодаря, Ролф — промърмори Данте изпод възглавницата, която бе поставил върху главата си, за да заглуши неприятния й глас. — Спести ми куп усилия. Точно се питах как, по дяволите, да се освободя от нея без протести преди закуска.

— Радвам се, че ти помогнах, приятелю. Беше удоволствие за мен.

Данте нахлузи панталоните си и прокара ръка по брадата си, която плачеше вече за бръснач. Неволният му жест напомни на Ролф, че самият той имаше нужда от същото. Те много си приличаха външно. И двамата бяха мургави и високи, с гарвановочерна коса. И двамата бяха пропилели по-голяма част от младостта си в тичане след жени, въпреки че за разлика от Данте, който бе широко известен женкар Ролф така и не усвои забележителното умение да ги вкарва в леглото си през нощта, без да знае дори имената им.

— И така, коя поредна резка в колоната на леглото ти е скъпата Порша? — запита той сега, подхвърляйки на приятеля си чиста батистена риза, която измъкна от високия махагонов гардероб до леглото.

Данте се закикоти.

— Кой да ги брои? Аз съм дискретен мъж, Ролф. Никога не лягам с жена, която не го иска или вече не е омъжена.

— Добре че останах неженен, иначе щях непрекъснато да се питам дали жена ми не обогатява в момента колекцията ти.

— Аз съм джентълмен, приятелю, което означава, че съм човек на честта. Никога не бих докоснал някои жени, една, от които ще бъде твоята съпруга, ако някога се решиш на женитба. Но колкото до другите — той пак се захили, — убеден съм, че никога няма да чуеш оплаквания от нито една от тях. Никога не съм посегнал на някое невинно създание, нито пък съм провалил женитба. Не забравяй, че те сами идват при мен. Съпрузите им ги приемат такива, каквито са. Кой съм аз, че да отхвърлям техните желания? Отсрами се в леглото пред тях и ги напусни, когато съпрузите започнат да задават неудобни въпроси. Тази политика ме държи успешно настрана и от дуелите.

— Всичко, изброено дотук, е много хубаво наистина — отвърна сухо Ролф, — но би трябвало да търсиш любовници с по-мек характер, Данте. Тази е истинска усойница.

— Какво ме интересува характерът на Порша? Оня глупак, Уинчестър, наистина нищо не разбира от жени, щом като търси леглото на друга, пък била тя и артистка. За своите деветнайсет години Порша е изпълнена с приятни инициативи и нови идеи в леглото — но коя дама от двореца не е като нея? Тази надареност в леглото е, изглежда, нещо като предварително условие, за да бъде допусната една млада дама сред стените на Уайтхол. Да пукна, ако разбирам какво те държи в онова самотно, скапващо се имение в съседската пустош, когато градът предлага такъв богат избор фини млади цветя за откъсване.

— Точно поради тази причина предпочитам да живея в Съсекс. Достатъчно цветя късах между стените на Уайтхол.

Данте се разсмя.

— Знаеш ли оная приказка за седлото, приятелю? Ако паднеш от него, най-доброто, което можеш да сториш, е да побързаш да се метнеш отгоре и пак да се включиш в ездата.

— Първо, не страхът от ездата ме отпрати в Съсекс, а вероломните прегради, които си принуден да прескачаш, щом като си се качил веднъж на това седло.

— Вероятно просто ти е време да смениш кобилата. — Ролф измърмори нещо, което Данте така и не разбра, и предпочете да не задълбава. — А сега хайде да говорим по същество. Сигурно не си дошъл тук само за да разменяш шеги с мен. Казвай каква е причината да се появиш толкова рано в спалнята ми.

Петнайсетина минути по-късно Ролф седеше пред запалената камина в кабинета на Данте с чаша димящо кафе в ръка. Докато прислужникът на приятеля му бръснеше господаря си, Ролф го осведоми за разговора с краля същата сутрин.

— И така — завърши разказа си той, — какво още можеш да ми разкажеш за лейди Касия Монтифорт?

— В Уайтхол я наричат Лейди Зима. Скоро навърши двайсет и две години, по-голяма е от много неомъжени дами в двореца, както и много по-умна, отколкото трябва да е на тази възраст. Напълно наясно е какво точно иска и заедно с годините, изглежда, е добила и умението да защитава собствената си позиция сред по-голяма част от предизвикателните личности в Уайтхол. Не се усмихва често — изглежда, няма за какво да го прави. Много е затворена. Обича да работи в градината, но когато наблизо няма никой. С няколко думи: предпочита уединението пред тълпата. Доколкото разбрах, тя ще наследи около трийсет хиляди фунта от маркиза. Ако, разбира се, не я обвинят в убийството му.

— Привлекателна сумичка — замислено подхвърли Ролф. — Достатъчен мотив, за да прекъсне земния път на баща си. Без съмнение по петите й се носят много пламенни кандидат-женихи.

— Е, то се знае… Тя обаче не се интересува от тях. Досега тактично е отхвърлила всички до един.

Ролф стисна презрително устни.

— Без съмнение следва примера на други дами от двореца: просто не иска да се унижи за някой по-долу от ранга на херцог.

— Имаш предвид скъпата Дафни. Тя се омъжи — надявам се, че знаеш.

Имаше времена, когато Ролф получаваше сърцебиене само при споменаването на това име. Сега в устата му загорча. Никой не би могъл да оспори оздравителното влияние на времето и смяната на пейзажа.

— Какво значение има за мен дали е омъжена или не? Нямаше никакво съмнение, че един ден тя ще хване в мрежата си златната рибка, която търсеше. — „Колко сигурна бе само, че аз никога няма да се издигна до това ниво!“ Макар и непроизнесени на глас, тези думи като че ли прозвучаха достатъчно ясно в настъпилата тишина.

Усетил гнева и болката в гласа на приятеля си, Данте заповяда с рязък жест на слугата да ги остави сами.

— Дяволите да го вземат! Ролф, извинявай. Исках само да…

— Знам. Забрави го. Всичко това вече е стара история. Честна дума, сега се радвам, че тогава отхвърли предложението ми. Лейди Касия, изглежда, е като нея — поне в отказа си да слезе на по-ниско ниво. Въпреки че на нейната възраст би трябвало вече да последва примера й и да се позамисли малко, преди да увисне като застояла стока на полица.

— Звучи логично, но поведението на лейди Касия не може да се обясни така просто. Тя отхвърля предложения от най-висок ранг, а възрастта й съвсем не е пречка — напротив, тя като че ли я прави още по-привлекателна. Не, има нещо друго. Тя се държи така, като че ли изобщо не мисли за брак. Като че ли ще бъде напълно доволна да преживее живота си като стара мома. Не говоря от опит, но чух да се шушука, че ако е възможно през вените на една жена да тече лед, то това са вените на лейди Касия. Разбираш сега защо я наричат Лейди Зима. Достатъчно е да вторачи хладен поглед в тебе — и застиваш на място. А е много хубава: дъхът ти спира, щом я погледнеш. Далечна и заслепяващо студена като зимно слънце.

Ролф обмисли думите на приятеля си за миг, после запита:

— Какво знаеш за убийството на баща й?

Данте стана, отиде до умивалника и изми остатъците от пяна по лицето си.

— Както вече сигурно си разбрал, убийството на баща й раздвижи доста духовете в двореца — отговори той, докато се бършеше. — Напълно естествено: все пак става дума за убийство. Сийгрейв беше човек е известна власт и колкото и скандално да звучи, имаше репутацията на мъж, който никога не се е отклонявал от брачното ложе. Доколкото знам, оженил се е за млада свободомислеща красавица от двореца по време на режима на предишния крал Чарлс. Уредена женитба заради парични придобивки — нещо обичайно за аристокрацията. Този конкретен случай обаче е разнообразен със слухове за побои: упорито се говори, че Сийгрейв е биел жена си.

— В такъв случай е бил негодяй — отсече Ролф. — Но защо името Монтифорт ми звучи така познато?

— Вероятно заради сделките през войната. Авоарите му доста нараснаха през последните години. Говори се, че богатството му надвишава цифрата, която споменах преди малко. Твърди се, че по време на войната Сийгрейв е заставал винаги зад победителя в дадения момент, фурнаджийска лопата, но с добре обмислени ходове. Успява все пак да избегне явно обвързване с Протектората и след Реставрацията веднага получи пост в двореца.

— Което означава, че майката на лейди Касия е все още в Уайтхол?

Данте поклати глава и отпи от кафето си.

— Жена му — Джудит, струва ми се — почина при раждане в началото на годината. Като се вземе предвид демонстративното й отвращение към Сийгрейв и поведението й като цяло, публична тайна е, че детето вероятно е било копеле. Маркизата бе известна в двореца с напълно заслужения прякор Кучката на Уайтхол. Не пропускаше шанс да запълни нечие легло, което би могло да й помогне да се нареди между първите дами на двореца.

— И твоето ли?

Данте се засмя.

— Трудно е за вярване, но истината е, че тя ме отблъскваше. Наблюдавал съм я внимателно! Като пиявица беше, не се успокояваше, докато не изсмучеше жизнените сокове на някой мъж, като при това правеше всичко възможно, за да превърне събитието в публично зрелище. Много унизително за бедния Сийгрейв.

— Вероятно. А какво стана с бебето? — запита Ролф. — Истинският му баща прибра ли го?

— Никой не узна със сигурност кой е той — възможностите бяха прекалено много. То живя само няколко часа след смъртта й. Сийгрейв веднага отстрани лейди Касия от двореца. Тъй като тя е неомъжена, той даде да се разбере, че търси съпруг за дъщеря си. — Замълча за миг, после добави: — Срещу подходяща цена, разбира се.

— То се знае. Все пак, независимо от репутацията на майката, фактът, че лейди Касия е богата наследница, и при това хубава, без съмнение е привлякъл доста предложения.

— Правилно. Тя обаче ги отхвърли до едно. Наблюдавал съм я, Ролф. Имам чувството, че за нея всичко това е някаква игра. Винаги има кавалери за танците — всеки от които е добра партия за женитба, но в мига, когато някой нещастен идиот покаже малко повече интерес към нея, Лейди Зима се превръща в лед пред очите му.

Ролф се замисли над чашата с кафе.

— Ако тя не се стреми към по-добра партия, възможно ли е поведението й да се обясни с факта, че е любовница на краля?

Данте пак се засмя.

— Виждам, че си правил някои проучвания.

— Каквато майката, такава и дъщерята?

— До мен стигна слухът, че лейди Касия е една от многото посетителки на кралската спалня, но не мога да бъда сигурен. За разлика от майката, крал Чарлс е единственото име, което може да бъде прикачено към лейди Касия. Но според мен кралят се държи с нея повече като брат, отколкото като любовник. Не съм я чувал обаче да отрича слуховете, а не е тайна, че лейди Касия понякога прекарва часове наред насаме с краля. Странно е, че продължава да е все така предана на съпругата му, кралица Катерина. Лейди Касия е загадка, което вероятно обяснява защо сега с такава лекота я наричат убийца. Както знаеш, всеки с необичайно поведение веднага се обгръща с подозрение от любителите на клюки.

Ролф се отпусна на креслото с желанието да има нещо по-силно в чашата си, докато обмисля думите на Данте. Тази млада жена бе успяла да преодолее скандалното име на майка си, което само по себе си бе вече доста странно. При подобно положение много придворни дами щяха да се стопят в сивата мъгла на забравата. Но тази се подиграваше на обществото и порядките му, като приемаше в леглото си само краля, поддържайки в същото време приятелски отношения с кралицата!

Лейди Касия Монтифорт явно не бе някоя безмозъчна лъсната кукла, което засилваше вероятността точно тя да е вдигнала ръка срещу баща си. Но трябваше да признае, че очаква с нетърпение да се срещне с нея въпреки изводите си.

— Какво мислиш за убийството? Смяташ ли, че тя е убила баща си?

Данте не отговори веднага.

— Доказателствата са против нея. Намерена е в една стая с тялото на маркиза. От врата му е стърчала дръжката на кинжал, дланите й са били изцапани с кръвта му, наоколо — следи от борба. Слугите твърдят, че яростните разправии между тях били нещо обичайно. Напълно логично е да бъде заподозряна, но тя е все още свободна, вероятно поради директна намеса на краля. И все пак, Ролф, когато я погледне човек, не може да допусне, че е способна да извърши подобно грозно деяние. Тя изглежда някак крехка, уязвима… Има нещо у нея, което не мога да опиша с думи, но което се налага и те принуждава да я възприемеш като добре възпитана дама, въпреки приказките за майка й и баща й. Чудесен пример на аристократична изтънченост. Много странно, нали?

— Изглежда, новата ми мисия ще се окаже поне интересна.

— Внимавай, Ролф. Един глас ми шепне, че тази дама е опасна.

Ролф се разсмя.

— Мили боже! Доживях деня да чуя от твоите уста, че някоя жена може да е опасна!

— Казвам ти просто да внимаваш. — Данте доизпи кафето си. — Предполагам, че искаш да се поразровя по-дълбоко по този проблем, така ли е?

— Схватливо момче! Как позна? Шегата настрана, наистина очаквам точно това от теб и те моля, ако откриеш нещо да го съобщиш само на мен.

— А къде ще те намеря, ако се добера до информация?

— Аз ще те намеря, не ти. — Ролф стана. — А сега имам огромна нужда от умивалник и чисти дрехи, преди да се представя на странната лейди Касия. Нямах време да взема дрехи, преди да тръгна към града, а слугата ми ще пристигне най-рано утре.

Дайте се усмихна.

— Не искаме дамата да помисли, че където и да отидеш, вониш като коня си, нали? Може да й хрумне да забие в теб иглата за бродиране, особено ако й се представиш в този вид: окосмен в лицето и, общо взето, като селянин, прибран внезапно от гората. Слугата ми ще бъде на твое разположение, а междувременно аз ще започна да подпитвам за някои неща тук-там.

Ролф стисна топло ръката му.

— Много ти благодаря за информацията, Данте.

— Няма защо: повторих само част от приказките в двореца.

— Но ако бях запитал някой друг, щях да получа само изкривена версия на разказа ти. Търся информация, а не клюки и в никакъв случай мненията на придворни нищожества. Чудесно е да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на приятелите си.

Данте стана и придружи Ролф до вратата.

— Не забравяй, че сме минали през ада заедно, драги. Може да се каже, че сме неразделни от Оксфорд, така изкарахме и войната — ти, Адриан и аз: всеки от нас — сигурна защита на тила на другия. Адриан беше винаги водачът, нали е най-големият от тримата! А ти бе боецът, който виждаше злото и се преборваше за крайната победа на справедливостта — или поне рискуваше живота си, за да го сториш… Колкото до мен — усмихна се дяволито, — аз просто очаровах дамите отзад. Между другото вчера получих съобщение, че Адриан и Мара са пристигнали за сезона в града с децата си.

— Децата?

— Робърт и дъщеря им Едана — наричат я Дана. Третото е на път.

Ролф поклати глава.

— Адриан не се ли биеше в гърдите, че никога, ама никога, няма да продължава прокълнатата линия на Сейнт Обин? — Усмихна се. — Радвам се за него. Откровено казано, не мога да се начудя, че той и Мара са все още заедно. Но Адриан не е глупак: умее да отдели зърното от плявата и да прояви упорство. Спомняш ли си как се държеше Мара с него в началото? Беше го направила на луд… Поздрави ги от мен.

— Да им съобщя ли, че си в града?

Ролф се спря.

— Веднага щом намеря лейди Касия Монтифорт, ще бъда зает далеко и от града, и от двореца…