Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Глава четиринадесета

Ролф се бе запътил към кухнята да си поръча чаша силно горещо кафе, което да изпие, докато преглежда връзката документи, току-що донесени от иконома му Пенуиди, когато забеляза, че вратата на утринния салон е леко открехната.

От дивана се бе провесила деликатна пантофка, а по-нагоре се откриваше обут в чорап крак. Изкушението беше прекалено голямо, за да му устои.

Утринен салон беше напълно подходящо име за стаята, тъй като тя гледаше на изток с високите си прозорци, през които слънчевата светлина осветяваше интериора и правеше бледожълтите тапети да изглеждат още по-светли. Мебелите бяха изработени от фино плодно дърво, подбрани по типично женски вкус и напълно подхождаха на Касия да посреща гостите си там.

Когато влезе в стаята, Ролф завари младата жена да спи, изтегната на канапето, провесила крак през ръба му, очарователно отпуснала глава на една страна. Той се учудваше на усилията й да остава будна през деня, тъй като знаеше, че тя изобщо не спи през нощта. От първата вечер, когато се бе върнал от посещението си при Корделия в Уайтхол и бе заварил Касия да крещи от страх в кошмарния си сън, той всяка нощ я бе чувал или да кръстосва стаята, докато Уинифред хъркаше, или да рисува ожесточено в късните часове на нощта, а моливът й скърцаше върху тънкия лист, докато мъждукащата светлина на свещта хвърляше светли отблясъци под вратата, която ги разделяше.

Касия никога не бе задавала въпроси относно изчезналото шише с лауданум, а последвалото безсъние доказваше, че Уинифред се придържа към заповедта му в къщата да не се внася друго. Въпреки това Ролф знаеше, че прислужницата би продължила да дава приспивателно на Касия, независимо от нареждането му, стига господарката й да поиска. Слава богу, изглежда, досега не беше.

Като предпочиташе да посреща кошмарите си с бистър ум, вместо да замъглява съзнанието си с опиум, Касия прекарваше тъмните тихи часове на нощта, като се разхождаше или рисуваше, докато на източния хоризонт се появяха първите проблясъци на зората. По някакъв начин безопасността на дневната светлина й даваше няколко спокойни часа за отмора, което — заедно със следобедната дрямка — й осигуряваше, изглежда, необходимата почивка.

Като се приближи до канапето, Ролф забеляза на пода книга, която очевидно Касия бе чела, преди сънят да разхлаби пръстите й. Той се наведе да я вдигне и видя до нея рисунка. Тя изобразяваше жена, върху чисто тяло се диплеше широка дреха, а на главата й имаше странна корона. Ролф веднага забеляза, че както във всички останали рисунки на лейди Сийгрейв, жената нямаше лице.

Щом усети, че младата жена се раздвижи, той бързо мушна рисунката между страниците на книгата.

— Извинете ме, лейди Касия. Нямах намерение да ви будя. Само исках да вдигна книгата, която бе паднала на пода.

Той погледна червената подвързия на томчето, наскоро почистено като всички останали книги, които тя бе решила да запази от библиотеката на баща си. Беше сборник с антични митове и легенди.

— Благодаря, лорд Рейвънскрофт. — Касия седна, като търкаше очите и приглаждаше косата си. — Преглеждах някои неща. Но, изглежда, съм задрямала.

Ролф й даде една минута да се разбуди съвсем, след това я запита нещо, което го занимаваше непрекъснато:

— Защо никога не рисувате лица?

Касия мигновено застина. Не бе очаквала подобен въпрос.

— Съжалявам, не разбирам какво имате предвид.

— Говоря за рисунките ви. Вие създавате толкова жизнени, провокиращи мислите образи, но никога не рисувате лицата им. Просто съм любопитен защо.

Касия прокара ръце по черната си траурна рокля, опитвайки се да приглади гънките й.

— Струва ми се, че Гийом дьо Салюст дьо Бартас бе казал, че очите на човека са прозорец към душата му. Трябва да се съглася с мосю Дьо Бартас, но бих отишла още по-далеч, допълвайки, че цялото лице е прозорец към душата, не само очите. Поради това повечето хора носят голямо разнообразие от маски в усилието си да прикрият истинската си същност — онова единствено лице, което би разкрило вътрешните им мисли и мечти. А аз смятам, че ако нарисувам лицето, което човекът си е избрал, за да се прикрие, изображението няма да бъде вярно.

Мнението й, макар и изпълнено с привичния й цинизъм, много се приближаваше до истината.

— А вие имате ли мечти, които прикривате зад фалшива маска, лейди Касия?

Тя го погледна.

— Разбира се, че имам мечти. Нима всеки човек не мечтае?

— Надявам се да е така. Без мечтите ние не сме нищо друго, освен плът и кости. Просто се чудех, тъй като вие никога не говорите за своите.

— Да, защото някои мечти са такива, че… мечти, които трябва да си останат в съзнанието и човек никога да не се опитвала ги реализира. Открих, че да се опитваш да осъществиш мечтите си неизменно води до разочарование. А какво ще кажете за себе си, милорд? Вие сте толкова зает да разкриете моите тайни, че никога не говорите за своите. Вие не мечтаете ли?

— Както току-що казахте, нима има човек, който да не мечтае? Но когато разговарям с вас, започвам да се питам защо човек трябва да си прави труда да мечтае изобщо.

— Защото винаги трябва да има надежда — каза Касия и вдигна книгата с митовете. — Дори бедната Пандора е знаела това. Надеждата е тази, която помага на хората да оцелеят по време на изпитание и често е единственото, което им е останало, и те понякога се учудват, когато в крайна сметка мечтите им се сбъднат. Но аз не смятам, че някой е в състояние да осъществи мечтите си. Това е във властта на друга, по-висша сила. Ако човек е практичен и откровен, той би се примирил е това и би си спестил глупостта да прекара живота си в преследване на мечта, която никога няма да се сбъдне, и просто ще чака това, което съдбата е решила да се случи.

Защо ли бе казала това, питаше се Касия. Защо изобщо си бе направила труда да отговори на въпроса му? Какво в този мъж я караше да изпитва внезапно желание да му разкрие най-интимните си мисли, да му изповяда неща, които никога не би се осмелила да каже на друг?

— Струва ми се, че ако всички споделят това песимистично мнение — каза Ролф, — светът щеше да бъде доста мрачно място за живот. Сигурен съм, че хора като Христофор Колумб и Франсис Дрейк са имали мечти и ако не се бяха опитали да ги осъществят, каквото точно са направили, ние нямаше да знаем нищо за света, който съществува извън Англия и Континента.

— Какви са вашите мечти? — запита Касия, опитвайки се да отклони вниманието му от себе си. — Забелязах, че никога не говорите за тях.

Ролф сведе поглед към пода.

— Моите мечти винаги са били свързани с дълга и поправянето на злото към добро. Но независимо от това, има злини, които не могат да бъдат поправени.

— Чувала съм, че сте взели участие във възстановяването на крал Чарлс на трона. Сигурно това е била една несправедливост, за която сте допринесли да бъде поправена.

— Аз, подобно на много други, бях свидетел на злото, в което се бе превърнал Кромуел.

— Чух, че на няколко пъти смело сте рискували живота си.

— И бих го направил отново, за да помогна да се възстанови мирът в Англия. Не бих желал да я видя тъй близо до разрухата.

Касия разглеждаше внимателно младия мъж, докато той отново вдигна поглед към нея.

— Лорд Рейвънскрофт, много съм любопитна относно едно нещо. Щом толкова усърдно сте работили за възстановяването на краля на трона, защо напуснахте Лондон и двореца?

Ролф си помисли за Дафни, за унижението, което бе изпитал, когато тя бе отказала предложението му за женитба, за пропастта, в която го бе запратила, и реши да не споделя тези свои мисли. Имаше неща, които бе най-добре да бъдат оставени просто така — като спомени, които трябва да се отбягват, които трябва да бъдат забравени.

— Когато бях произведен в граф заради усилията ми да възвърна крал Чарлс на трона, заедно с титлата ми бе дадено и едно имение в Съсекс. Рейвънуд бе много пострадал по време на войните. През последната година бях зает с възстановяването му.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— И заради това сте известен като Графа в изгнание? Подобна причина ми изглежда доста глупава.

— Обществото си има свой начин да преувеличава нещата. — Той вдигна поглед към нея. — Сигурен съм, че това ви е добре известно.

— Понякога ми се иска да направя същото, което сте направили вие — просто да изчезна и да не се появя никога. — Тя взе книгата и рисунката си. — Предполагам, че това е една мечта, която нямам намерение да осъществя.

С тези думи Касия се изправи и излезе от стаята.

Толкова цинизъм у това младо създание, мислеше лорд Рейвънскрофт, докато я наблюдаваше да излиза. И колко тъжно за нея, че никога не бе имала намерение да преследва мечтите си. Изглеждаше така, сякаш тя се страхува дори да опита. Но докато размишляваше над това, Ролф знаеше, че разочарованието на Касия се дължеше на дома, където бе прекарала двадесет и две години от живота си и в който бе опознала тъмната страна на живота.

Загледан към празния вход, той внезапно пожела, изпита нужда да открие какви са тези мечти, които Касия таеше в себе си, но в които изобщо не вярваше, и как би могъл да ги превърне в реалност.

Въпреки че Ролф не видя Касия през останалата част на деня, мисълта му бе заета с нея дълго след техния разговор. Вперил поглед в бюрото в библиотеката на баща й, той прекара часове наред в размисъл над мечтите й — над това какви биха могли да бъдат и как той би могъл да ги осъществи. Купчината вестници, донесени от Пенуиди, останаха недокоснати.

Не след дълго часовникът удари единадесет, сигнализирайки, че съществува реална опасност да закъснеят за бала с маски в двореца. Всъщност, ако отлагаха още дълго, щеше да им бъде невъзможно да се смесят с останалите пристигащи гости и щеше да се наложи да бъдат представени индивидуално. Присъствието им щеше да бъде забелязано, което щеше да възпрепятства възможността им да проучат останалите гости. След като измина още четвърт час, Ролф реши да провери какво бе задържало Касия.

Едва бе започнал да изкачва стълбите, когато погледът му долови някакво движение горе.

Лейди Сийгрейв стоеше на горната площадка в рокля, ушита от блестяща бяла коприна, скроена в стила на антична Гърция и Рим. В косата й, напудрена и сплетена на върха на главата й, бяха вплетени млечнобели перли. Маската, направена от бяла коприна, закриваше цялата горна част от лицето й и тъмните й очи едва се виждаха под нея. Шията й бе разголена, а кожата бе напудрена с лъскава пудра, която блестеше на светлината на свещите и й придаваше вид на неземно същество.

Тя представляваше гледка на недокосната, поразяваща красота.

— Боя се, че паметта ми по отношение на митологията не е така свежа, както преди, милейди, защото нямам представа коя героиня от нея представлявате.

— Не е ли очевидно, милорд? Аз съм Дайс, една от Хорите, дъщеря на Зевс и Темида и една от трите богини на сезоните, чиято задача е да пазят вратите на Небето и която, заедно със сестрите си Евномия и Ейрене, се грижи за мира и реда. Името ми означава „справедливост“, но съм известна и като богинята на Зимата. Много подходящо, не мислите ли?

Ролф можеше само да се усмихне на това простодушно обяснение.

— Виждам, решили сте, че е дошло време да промените положението си в обществото. — Той се поклони. — Добре намислено, милейди.

Касия слезе по стълбите и пое протегнатата ръка на лорда.

— Отначало си бях наумила да се облека като девица, която ще бъде пренесена в жертва, но след това премислих. Толкова много от младите дами, които ще присъстват там, са такива в действителност, че би било неуместно да ги подигравам чрез костюма си. След това имах намерение да се появя като лейди Макбет или дори Клеопатра, но техният начин да убиват, е бил отровата, а пък аз не успях да открия нито една знаменита жена в историята, която да е владеела изкуството на кинжала. Отне ми известно време и ми бе необходимо доста да се поровя, но в крайна сметка се спрях на това, което ми се стори по-подходящо. — Тя се поклони елегантно. — Лейди Зима.

— Браво, милейди!

Касия се изправи и го погледна.

— А кого изобразявате вие, милорд, облечен целият в черно, в което изглеждате така зловещо?

— Сигурно ще си помислите, че предпочитам слуховете пред легендите. Говори се, че по време на гражданските войни е съществувал таен съюз на онези, които са работили най-близко до врага в усилията си да възвърнат крал Чарлс на трона. Струва ми се, че са били известни като Мъжете на нощта — заради тъмните си дрехи и способността си да се движат незабелязано през нощта.

— Сигурен ли сте, че Мъжете на нощта са били само слух, лорд Рейвънскрофт? Това ми звучи така, сякаш говорите, по-учен от собствения си опит.

Ролф едва забележимо се усмихна и нито потвърди, нито отрече.

— Няма доказателства за съществуването им и след като никой не знае самоличността на Мъжете на нощта, човек може само да гадае дали са съществували в действителност.

Щом се озоваха на входа на Кинг Стрийт, едно от най-популярните места, каретата, която отведе Ролф и Касия на маскения бал, бе принудена да изчака сред другите карети, които пристигаха пред осветените с факли врати на Уайтхол. Те слязоха сред тълпата от костюмирани гости и започнаха да си пробиват път към ярко осветената Банкетна къща. Вътре блъсканицата бе още по-влудяваща и стана непоносима, когато музикантите удариха първия акорд, за да известят началото на танците. Изведнъж пъстроцветно облечените бърборещи хора, които изпълваха дансинга, се отдръпнаха към външната страна на залата като мишки, разпръснати от котка.

Ролф улови ръката на Касия и я поведе през тълпата.

— Добре, милейди — спокойно каза той, когато успя да намери безопасно място до оркестъра, от което можеха да наблюдават цялата зала, — бихте могли да започнете, като ме запознаете с някои от най-забележителните посетители на двореца.

Касия присви очи изпод маската, опитвайки се да разпознае костюмираните гости.

— Там, под балкона на музикантите, облечена като римската богиня на войната Белона, е Барбара Палмър, лейди Касълмейн. Но аз забравих, че вие вече я познавате.

— Ако си спомняте, не сме се запознавали официално, тъй като вие не спазихте етикета по представянето. Но така или иначе познавам тази жена.

Касия продължи да се оглежда.

— Огромният мъж до нея, облечен, струва ми се, като грамаден Шекспиров крал Лир, е лорд Талбот, един от нейните най-известни подчинени.

— Възможно ли е той да е нашият човек?

Касия се замисли за момент, след това поклати глава:

— Всеизвестно е, че лорд Талбот не би могъл да произнесе две свързани думи, освен ако не е изпил три чаши. Тръпки ме побиват, като си помисля колко ли бутилки трябва да е обърнал, за да извърши нещо толкова сериозно като убийство.

Ролф, на свой ред, започна да оглежда тълпата.

— Струва ми се, че облеченият в златисто Адонис, който стои до вратата и точно започва да си пробива път към нас, е вашият братовчед Джефри.

Касия го разпозна без затруднение. Не би било възможно да не го забележи. Дори сред пъстроцветната тълпа, която ги заобикаляше, неговото безспорно скъпо, блестящо облекло биеше на очи.

— Да, мисля, че сте прав.

— А кой е високият рус мъж, който върви до него?

Касия се поколеба.

— Това трябва да е маркиз Нюбъри.

— Имате предвид Малкълм, най-големия син и наследник на херцог Мантън, същия, за когото баща ви искаше да ви омъжи?

Преди Касия да успее да потвърди очевидното, двамата се приближиха до тях.

— Възможно ли е? Нима нашата скъпа Касия е решила тъкмо навреме — имам предвид, след като е разбрала за огромното състояние, което й е оставил баща й — да изостави траура си?

Касия се намръщи на Джефри.

— Добър вечер, Джефри. — Тя остави маркиз Малкълм да хване ръката й и да я целуне галантно. — Добър вечер, лорд Нюбъри.

За пръв път виждаше Малкълм, след като й бе предложил да се омъжи за него в нощта на смъртта на баща й. Той бе почел с присъствието си погребението, но тогава бе предпочел да остане в другия край на тълпата. Касия внезапно осъзна, че той не бе дошъл да поднесе съболезнованията си през онзи ден. Вероятно това се дължеше на разговора, който бе провела с Ролф относно вероятния враг, но докато гледаше Малкълм, Касия се питаше дали той не би могъл да бъде убиецът на баща й.

Малкълм се усмихна широко.

— Трябва ли да спазваме подобна официалност, Касия? Имам предвид, че щом веднъж сме били почти сгодени, мисля, че би било по-приемливо да ме наричате с малкото ми име.

Касия кимна.

— Както искате, Малкълм. А сега, джентълмени, ако ни извините…

— Малкълм! — дочу се глас зад тях. — Моля те, бих желал да ти кажа една дума.

Касия кимна към Ролф, почувствала някак си, че в повдигнатите му вежди се чете ням въпрос — дали новодошлият бе бащата на Малкълм, херцог Мантън.

— О, извинете ме, лейди Касия — каза херцогът, изведнъж разпознал тези, които стояха до сина му. — Не исках да ви прекъсвам.

Той погледна към Ролф с такова открито подозрение, че приличието изискваше Касия да го представи.

— Ваше благородие, Малкълм, моля, позволете ми да ви представя Ролф Бродригън, граф Рейвънскрофт.

Ролф стисна първо ръката на Малкълм, след това и на херцога.

— Джентълмени, за мен е удоволствие.

— Наистина — отвърна Малкълм.

— Голямо — измърмори херцогът, все още гледайки Ролф с неприкрито неодобрение.

— А сега, джентълмени, ако ни извините, струва ми се, че лейди Касия ми обеща следващия танц.

Ролф хвана ръката на Касия и още преди да получи отговор, започна да си пробива път през тълпата. Спряха се в края на редицата от танцуващи, които заемаха местата си. Поклони се галантно пред нея точно когато оркестърът започна да свири.

— А сега е мой ред да насоча вниманието ви към някои хора от Двора, които познавам добре.

Ролф хвана ръката й, повдигна я в една от фигурите на танца и възползвайки се от движението, посочи през залата.

— Виждате ли двойката, застанала в далечния край на танцуващите?

Касия се завъртя около него в кръг и забеляза мъж с внушително телосложение, който държеше ръката на красива червенокоса жена.

— Имате предвид двойката, облечена като Самсон и Далила?

— Трябва да са те. Ако двамата с вас бъдем разделени поради някаква причина и вие не успеете да ме намерите, обърнете се към тях. Това са лорд и лейди Кулхейвън от Ирландия и са мои близки приятели. Вярвам им безрезервно. С тях ще бъдете в безопасност.

Той се обърна, хвана ръката на Касия и се поклони, следвайки фигурите на танца. Посочи към друга фигура, този път висок мъж, облечен като Ролф изцяло в черно, застанал в самия край на дансинга. Беше й много трудно да го види, защото той бе обграден от тълпа дами.

— Същото се отнася и за Данте, стига да успеете да се доберете до него през навалицата от обожателки. Каквото и да правите, стойте близо до някого от нас през цялото време.

Касия следваше Ролф в останалите фигури на танца и използва възможността да открие други, по-забележителни членове на Двора и някои свои настоящи обожатели.

Когато танцът свърши, Ролф отведе Касия към най-далечната страна на балната зала.

— Трябва да отбележа — долетя отзад познат глас, — че одобрявам избора на костюма ви, Богиньо на Студа.

— Корделия! — възкликна Касия и прегърна приятелката си. Тя отстъпи крачка назад, за да разгледа нейния костюм. — А ти какво изобразяваш тази вечер?

Костюмът на Корделия представляваше сбор от всички цветове под слънцето, допълнен с разноцветни пера, които украсяваха прическата й.

— О, аз съм дъгата, глупаче, какво друго бих могла да бъда? И вече успях да се натъкна на трима развратни мъже, единият от които обърна стола ми, за да се увери дали златистото наистина съществува под полата ми.

— И намери ли отговора на въпроса си? — усмихнато попита Ролф.

Корделия се засмя и го плесна с ветрилото си.

— Ах, вие, лошо момче! Отвърнах им, че това е тайна и ще си остане такава, докато са живи. — Тя въздъхна. — Или поне докато се върне моят Пърси, ако изобщо се върне.

Забелязвайки меланхоличната насока, която бяха поели мислите на приятелката й, Касия веднага отклони вниманието й:

— Все още не съм забелязала краля и кралицата. Не са ли тук тази вечер?

— Кралят трябва да е някъде наоколо. Знаеш, че не би пропуснал бал с маски. Той обича да се маскира и да тича след всяка фуста, докато лейди Касълмейн го забележи и изпадне в истерия.

Корделия заоглежда тълпата.

— Не го виждам, но чух, че бил маскиран като вълк. Много подходящо, не мислиш ли? Боя се, че кралица Катерина не може да присъства, тъй като продължителното й боледуване я е принудило да остане в спалнята си.

— Състоянието й влошава ли се? Какво става с бебето?

— Бебето е все още там, и при това незасегнато, поне доколкото биха могли да кажат лекарите. Но наистина, Касия, тя става все по-уязвима е всеки изминал ден. Страхувам се, че не хранят особено големи надежди за успешно раждане.

Касия се обърна към Ролф:

— Трябва да отида при нея веднага.

Той кимна и я последва към вратата. Секунда по-късно я изгуби сред навалицата.

Сърцето на Ролф заблъска в гърдите му, когато започна да търси Касия сред множеството маскирани лица, които го заобикаляха. Някъде там беше истинският убиец, който може би също я наблюдаваше. Как бе успяла да изчезне толкова бързо? Защо не я бе следил по-отблизо? Бяха прекарали тук едва половин час, а той вече бе успял да я изгуби.

Точно бе решил да се обърне за помощ към приятелите си, когато я забеляза. Тя беше на дансинга, придружена от висока тъмна фигура, която, както веднага забеляза, бе маскирана като вълк.

Кралят.

Ролф се приближи до самия край на тълпата и се спря да изчака Касия, наблюдавайки ги как се движат под такта на музиката. Те представляваха поразяваща двойка: кралят — висок и величествен, и Касия — красива и елегантна, и скоро привлякоха вниманието на останалите, тъй като костюмът на краля очевидно не беше загадка за никого. Останалите танцуващи започнаха да се отдръпват и да наблюдават как двамата се въртят и се покланят във фигурите на танца.

Някои от стоящите до Ролф бързо се досетиха за самоличността на партньорката на краля. Шепотът за Лейди Зима и „убийцата Монтифорт“ се разнесе из залата като полъх на леден вятър. Трябваше да я отведе оттук колкото може по-скоро.

Когато танцът най-после свърши, Ролф погледна нататък. Спря се, когато видя, че крал Чарлс отвежда Касия от дансинга към една малка странична врата навън в нощта под самия нос на слисаните царедворци.

У него се надигна толкова дълбок гняв, че го прониза до дъното на душата му. Всеки в тази зала знаеше къде отиват. С една кралица, която възстановява здравето си в своята спалня, кралят имаше пълната свобода да се възползва от услугите на любовницата си. Той не признаваше, но открито афишираше своята изневяра, канейки Касия на танц пред целия Двор, преди да я отведе като вълк, примамващ невинно агне.

А Касия беше само една от многото.

Притиснат между порива да ги проследи и желанието си да забие юмрук в нещо твърдо, Ролф се обърна и тръгна през внезапно застиналата зала. Какъв глупак е бил! Какво невероятно магаре! Можеше ясно да си ги представи — Чарлс, разголващ бялата й кожа, смъквайки роклята й, докато я полага по гръб и навежда над нея черната си вълча глава. Устните му ще смучат гърдите й, ще се придвижват по-надолу, заменяйки ледената й резервираност със страст, която тя пазеше само за него. А Касия ще обвива дългите си бели крака около него, докато Чарлс влиза в нея с продължителни, мощни тласъци. Тя ще вика името му — името на единствения мъж, когото не би могла да порицае, единствения, когото бе допуснала зад ледените, непроницаеми стени — името на Чарлс, краля на Англия.