Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Глава дванадесета

Касия движеше бавно въглена по белия лист, отслабвайки натиска на ръката си, докато оформяше сенките. Присви очи и огледа критично рисунката, която се очертаваше постепенно на листа. Затвори очи, за да си представи по-добре онова, което искаше да нарисува. За пръв път се опитваше да рисува по памет и се затрудняваше, но знаеше, че ще се справи.

Ръката й очертаваше с точни линии рисунката, която бавно придобиваше форма, но мисълта й прескачаше тук и там, както често се случваше с нея напоследък. Писмото на баща й не й даваше мира. Почти непрекъснато мислеше върху последното му послание, опитвайки се отчаяно да разкрие загадката, която бе прикрил така добре зад толкова много неясни думи:

… документ… само ти можеш да се сетиш къде е…

Какъв ли ще е този документ, който трябваше да намери? И къде да го търси? Баща й бе писал, че ако се съсредоточи, ще се сети къде е скрит. Претърсила беше всички шкафове и чекмеджета. Проверила бе дори под всяко чердже, но досега не бе открила нищо. Опита се да си припомни малкото приятни разговори, които бе имала с него след смъртта на майка й, когато още не се бе пристрастил до такава степен към бутилката, но не се сети за нито дума от тях. Като че ли съзнанието й бе блокирало напълно тази част от живота й…

Остави въглена настрани и погледна стреснато завършената рисунка. Докато мислите й бяха заети с тайнственото писмо на баща й, ръката й бе сякаш заживяла свой собствен живот и сега от листа не я гледаха онова дете и кученцето, които бяха играли под прозореца й сутринта. Звънливият му смях бе привлякъл вниманието й и я бе изпълнил с тиха радост. Бе седнала пред писалището, решила да задържи радостния миг върху листа. Но сега на него бе оживяло великолепното голо тяло на лорд Рейвънскрофт: чистите линии на гърба и бедрата му, широките му рамене — така както го бе видяла и запаметила.

Запита се как ли ще реагира Уинифред, ако случайно попадне на тази рисунка. Сигурно ще я погледне много неодобрително — трудно ще й е да възприеме, че господарката й би могла да прояви дързостта да рисува голи мъжки тела, колкото и великолепни да са те. „По-добре би било никога да не я вижда“ — помисли Касия и понечи да смачка рисунката и да я хвърли в огъня, но нещо задържа ръката й. Вгледа се отново в нея и реши, че бе създала нещо, с което имаше право да се гордее. Защо да не я запази? Само тя ще знае, че я има. Издърпа горното чекмедже и я постави в дъното под куп чисти листи за рисуване и кутия резервни моливи.

Беше още рано, но мъглата от тесните алеи се бе разсеяла, прогонена от необичайно топлото есенно слънце. Отворила беше прозореца, докато рисуваше, и сега с наслада подложи лице на ободрителния хладен повей, който дръпна немирно пердето и зарови пръсти в косата й.

Пак мислеше за документа. Трябва да е някъде в къщата, на някое място, което бе пропуснала. Проверила беше най-прилежно спалнята на баща си, но бе изляза и от нея с празни ръце. Още не бе проверявала повторно кабинета му, а трябваше да го направи — нещо й подсказваше, че документът е там. Просто нямаше къде другаде да е. Но въпреки това не й се влизаше пак в тази стая: знаеше, че щом влезе, ще оживеят спомените за случилото се там — ужасяващи спомени, които упорито се връщаха неканени в сънищата й…

Но как ще докаже невинността си без този документ? Касия пое дъх и обърна гръб на прозореца. Нямаше кой друг да го направи.

Спря пред вратата на кабинета, за да събере сили. Знаеше, че се държи детински, но една малка част от нея се страхуваше, че отвори ли вратата, ще зърне баща си зад писалището, стиснал бастуна, готов да замахне срещу нея. Опита се да разсъждава, да прогони този неразумен страх със силата на логиката. Глупаво е да се страхува от някаква стая. При това най-малката стая в къщата, свита в края на тесен коридор зад стълбата, където имаше само още някакъв килер. Колко глупаво беше да тръпне така пред затворената врата, като че ли се намира пред портите на ада!

„Няма никакви причини за страх“ — повтори си тя, стисна дръжката, пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Здрасти, Касия.

Сърцето й като че ли скочи в гърлото: не бе очаквала да чуе глас от стая, в която не би трябвало да има някой. Трябваше й цяла минута, за да дойде на себе си и да осъзнае, че не баща й, а братовчедът Джефри седи зад масивното писалище на лорд Сийгрейв. Костюмът му от яркосин атлаз го открояваше ясно в полуздрача на мрачния претрупан кабинет.

Джефри се бе разположил тук като у дома си. Вдигнал бе крака върху писалището и отпиваше от голяма чаша, в която червенееше виното на баща й. Необяснимият й страх от стаята като че ли се стопяваше: разбрала бе, че я плашеше не стаята, а случилото се в нея.

— Джефри, какво правиш тук? Клайдсуърт не ме е уведомил, че си дошъл да говориш с мен.

Джефри допи виното си и шумно тропна чашата върху писалището. Не беше трудно да се усети, че бе започнал да пие много преди да се появи в дома й.

— Как да те уведоми, като не знае, че съм тук. Когато дойдох, не се виждаше никъде, така че се въведох сам… Хей, да не би да си забравила, че съм все още член на семейството? Единственият Монтифорт, с изключение на теб. Нямам нужда от специална покана, за да посетя семейството си. Между другото защо не изриташ оня нещастен стар глупак Клайдсуърт, Касия? Знам, че бих го сторил, без да ми мигне окото, ако бях… — Думите му заглъхнаха — той сякаш внезапно се потопи в мислите си, вторачил поглед в килима. Мина време, преди да проговори отново. — Клайдсуърт… Гледа ме, сякаш… сякаш езикът го сърби да заяви каква безполезна гнида съм според него. Последния път, когато дойдох да те видя, ме изхвърли като мръсно коте! Държи се така, като че ли тази къща е негова, когато трябваше да бъде моя!

Касия се намръщи. Джефри говореше все по-завалено, а тонът му с всяка дума ставаше все по-агресивен.

— Извинявай, Джефри, този ден не се чувствах добре и…

— Да, бедничката, наистина. Главата ти сигурно се е цепела на две, докато си решавала как ще изхарчиш парите на баща си. Пари, които трябваше сега да са мои!

— Джефри, не знаех какво е направил баща ми, преди да дойдете с господин Финчли онзи ден. Тази молба бе шок не само за теб, а и за мен. Знаеш, че никога не съм искала нещата да се решат така. Ако зависеше от мен, ти щеше да си наследникът на титлата и имението.

— Е, аз не съм наследникът… заради проклетия ти баща и вонящите му принципи. — Джефри стана и заобиколи писалището, усуквайки края на тънкия си мустак. — Никога не съм бил достатъчно добър за наследник на баща ти, въпреки че по право аз трябваше да наследя всичко! „Вероятният наследник“ — така ме наричаше пред всичките си приятели! Сякаш винаги е знаел, че ще ми отнеме титлата и наследството изпод носа! Може би е трябвало да ме нарича „предполагаемият наследник“… Сигурно отдавна е обмислял как да ми нанесе това последно унижение.

— Джефри, аз…

— Аз бях онзи, който остана тук, в тази забравена от бога страна, през дългите военни години, чупех кръст пред него, изпълнявах всяка негова заповед и го търпях, докато ти и онази блудница, майка ти, танцувахте по континента след краля и свитата му. Но никога, никога не съм бил достатъчно добър за баща ти, почтения маркиз Сийгрейв! Накрая избра теб за своя наследница — дъщеря си, дъщерята, която не познаваше и никога не е искал! Дори не ми остави джобния си часовник като подаяние за тези години, през които му танцувах по свирката! А знаеше колко много го харесвах…

— Часовника ли? Харесвал си часовника му? Да, сигурно си прав… Трябвало е нещо такова да…

— А той ми остави едно голямо нищо! Направи ме за посмешище, докато ти, дъщерята, която повече от вероятно го е убила, присвояваш всичко от полагащото ми се по право наследство!

Джефри започваше да я уморява.

— Разбираш, че не мога да направя нищо във връзка с тази молба до краля сега. Дори и да реша да не се омъжвам, както смятам да сторя, парите никога няма да станат твои. Така че ако си дошъл тук с желанието да откриеш някакъв начин да…

— Тук съм, скъпа братовчедке, защото се нуждая от пари. — Джефри се втренчи предизвикателно в нея и зачака отговора й.

— Да, онези петдесет фунта… — Касия се приближи до писалището. — Веднага ще напиша писмо на господин Финчли да…

— Я не ставай смешна! Петдесет фунта! Какво са петдесет фунта?! Та те не биха покрили дори сметката ми при ръкавичаря! — Касия неволно погледна с копнеж към вратата: повече от ясно беше, че Джефри излиза от контрол, а по всичко изглеждаше, че тя бе съвсем сама с него. — Какво, търсиш ангела-пазител, страхотния лорд Рейвънскрофт? Я ми кажи, скъпа братовчедке, как така успя да убедиш Графа в изгнание да ти стане лична стража? — Джефри тръгна към нея с разлюляна походка. — Какъв глупав въпрос — изсмя се той. — Бас държа, че сигурно си наследила някои от уменията на майка си в леглото… Тези неща се предават по наследство. Всеки знае колко си щедра към краля — единствения мъж, когото смяташ достоен за насладите на леглото ти. Може би сега е моментът да разрешиш и на братовчеда Джефри да опита прелестите ти…

Той протегна ръка към нея.

— Още една стъпка, Монтифорт, и ще опиташ острието на сабята ми!

Джефри застина и изведнъж изтрезня, като че ли някой го поля с кофа леденостудена вода. Ролф влезе в стаята с извадена сабя. По насоченото към гърба на Джефри острие играеха слънчеви зайчета.

В първия момент никой не помръдна.

Накрая Ролф пристъпи до Джефри, връщайки сабята в ножницата й.

— Само мръдни и ще те нанижа като прасе на шиш, преди да мигнеш! — Джефри го изгледа злобно, но дори не посмя да трепне. — Постарай се отсега нататък да се обръщаш към лейди Касия по обичайния начин. И ако тя благоволи да ти отдели от времето си, не забравяй да се държиш към нея с дължимото й уважение! — Ролф се вторачи за миг заплашително в Джефри, после се обърна към кочияша, който се бе появил на прага: — Изпрати господин Монтифорт до външната врата, Куигмън.

Кочияшът пристъпи напред и протегна ръка да сграбчи Джефри, но той се дръпна рязко.

— Прибери мръсната си лапа, Куигмън, ще си тръгна и без теб. — После се обърна към Касия с подигравателна усмивка: — Не забравяй думите ми, мила братовчедке. Може би някой друг път, а?

Обърна се и излезе демонстративно бавно от стаята. Касия се бе вкаменила на мястото си от уплаха: виждаше само тъмните, студени очи на Джефри и ръцете му, протегнати към нея, а в главата й кънтяха грозните думи, които бе хвърлил в лицето й… ужасните сравнения с майка й… Също като лорд Сийгрейв, който… Не, не! Нямаше да мисли за това!

Какво ли щеше да стане, ако лорд Рейвънскрофт не се бе появил на прага в критичния момент? Дали Джефри щеше наистина да я нападне? А ако го беше сторил, дали тя щеше да намери сили в себе си да го отблъсне?

Младата жена успя най-сетне да разхлаби пръстите си, впити в облегалката на креслото зад писалището. Тръгна мълчаливо към вратата и почти бе стигнала до нея, когато чу гласа на Ролф зад гърба си:

— Извинявайте…

Спря се, но не се обърна.

— За какво, лорд Рейвънскрофт? Не сте отговорен за Джефри.

— Но съм отговорен за вас, а се провалих. Подмамен бях да изляза от къщата под фалшив претекст. А винаги съм смятал, че трудно се поддавам на измами и дори съм се гордял с това! Срамувам се от себе си! Очевидно Джефри нарочно ме е измъкнал навън, за да се промъкне незабелязано тук. Важното е, че бях подмамен и това ми тежи. Обещавам ви да не допускам повече такава грешка.

— Благодаря ви, милорд. — Касия направи още няколко стъпки към вратата.

— Какво се случи онази нощ?

Тя пак се спря и пак не се обърна.

— Не разбирам за какво говорите.

— Стана в тази стая, нали? Тук ли бе убит баща ви?

Касия застина на мястото си. Запита се дали да продължи към вратата и да излезе от стаята, преструвайки се, че не го бе чула. Не, нямаше да стане — той щеше да настоява за отговор… щеше да я преследва, докато му отговори. В този момент внезапно изпита желание да разкаже за случилото се на някого, който ще я изслуша.

— Беше късно и току-що се бяхме върнали от бал…

— Балът в дома на херцог Мантън?

Касия го погледна, изненадана от точната му информация. Запита се дали знае и другите клюки за нея. Защо бе повярвала, че е различен? Защо сметна, че ще разграничи истината от измислиците на безделници, които подхранваха пустия си дребен животец с нещастията на другите? Каква глупачка беше само!

— Да. Отидох веднага в спалнята си. Бях много уморена. Баща ми бе убит по-късно същата вечер.

— Струва ми се, че изпуснахте някоя и друга подробност, лейди Касия. Не сте ли били в стаята с него, когато са открили тялото му?

Касия го изгледа.

— Да, бях. Баща ми ме доведе тук, за да поговори с мен.

— За отказа ви да приемете предложението на сина на херцога — допълни Ролф.

— Да. Беше сърдит. Искаше много тази женитба и… Гласът й заглъхна и тя се вторачи безпомощно в шарките на килима. Как бе посмяла да помисли, че би могла да му разкаже… всичко… цялата истина?

Ролф пристъпи към нея, хвана я леко за брадичката и наклони главата й назад, докато очите им се срещнаха.

— Говорете, лейди Касия, кажете го. Той ви е бил. И това не му е било за пръв път. Не отбягвайте истината. Вие нямате вина и няма защо да се срамувате.

Касия навлажни пресъхнали устни. Не можеше да си наложи да признае истината, да я оформи с думи, да я чуе, произнесена от самата нея… Какво от това, че Рейвънскрофт се бе добрал до истината? Не желаеше да говори… не искаше да събужда спомена за болката и унижението…

— Изглежда, била съм в безсъзнание около половин час. Когато дойдох на себе си, баща ми беше вече мъртъв. Досега не мога да разбера как е възможно някой друг да влезе в стая, заключена отвътре… — Гласът й пак заглъхна. Тя пое дъх и добави: — Той винаги заключваше вратата отвътре…

— Заради това ли държите прозорците отворени през нощта? За да имате винаги път за бягство? — Касия не му отговори — нямаше нужда. В очите й бавно се събираха сълзи, сълзите, които бе потискала с толкова усилия… които трябваше да бъдат пролети много, много отдавна… Затвори очи и те бавно се затъркаляха в неспирен поток по бузите й. — Съжалявам за ада, в който сте живели — прошепна Ролф, опитвайки се да ги избърше нежно с пръсти.

Моментът на размекване изчезна така внезапно, както се бе и появил.

— Ад ли? — извика Касия. — За какъв ад говорим, лорд Рейвънскрофт? Та аз съм от хората с привилегии, щастливка, която няма защо да се безпокои за покрив или хляб. Всяка моя физическа нужда е задоволена — още повече сега, когато наследих от баща си осемдесет хиляди фунта!

— А какво ще кажете за емоционалните си нужди, лейди Касия? Кой се грижи за тях? Какво значение имат осемдесетте хиляди фунта, когато у вас цари пустота?

Касия понечи да се обърне към вратата:

— Не разбирам за какво говорите.

Ролф я хвана за ръката.

— Разбирате и още как! Имате всичко в материално отношение, но душата ви е ранена. Прекарали сте по-голяма част от живота си с майка, която е презирала баща ви и се е изкачвала по светската стълбица през спалните на куп мъже…

— Достатъчно, лорд Рейвънскрофт.

— А като капак на всичко, когато сте се върнали в Лондон, за да се срещнете най-сетне с мъжа, когото светът нарича ваш баща, вие сте се изправили лице в лице с пиян звяр, който предпочита грубиянства с вас, вместо да се държи цивилизовано, както подобава на общественото му положение! Един мъж, чиято житейска цел е успешната продажба на дъщеря му на най-високопоставения и най-богат играч на женитбения търг! Нищо чудно, че не можете да понесете присъствието на който и да било мъж повече от няколко минути!

— Престанете!

— Докога ще ви стигнат силите да потискате тези останки от емоционалната ви покруса, които държите затворени вътре в себе си?

Касия го изгледа гневно.

— Всеки от нас има свой личен кръст и собствена Голгота, лорд Рейвънскрофт. За някои от нас кръстът е по-тежък и склонът, който трябва да изкачат — по-стръмен.

— Цинизмът, който непрекъснато развявате като знаме, съвсем не ви прилича.

— Както и траурът, лорд Рейвънскрофт, но също като цинизма ми, той е само още едно от правилата на обществото, което трябва да спазвам, независимо от това дали смъртта на баща ми ме изпълва със скръб или с радост.

Ролф стисна здраво раменете й.

— По дяволите правилата на обществото! Защо трябва да ви пука от преценките му за вас? Ако нямате желание да носите траур за баща си, захвърлете го и прибавете към него и проклетия си цинизъм!

Касия се вторачи в Ролф със смразяващ израз в очите:

— Както вече казах, лорд Рейвънскрофт, не разбирам за какво говорите.

Дяволите да я вземат! Защо се прави, че не разбира за какво става дума, няма ли най-сетне да престане да се измъква като вода от шепата му? Защо не се отпусне, защо си забранява да чувства — докога ще продължава така? Ролф дръпна внезапно Касия към себе си и впи устни в нейните. Защо го направи? За да я принуди да усети нещо различно от гняв и болка? За да я накара да признае, че отношенията между хората не са винаги грозни и нараняващи? За да я накара да повярва в топлото сияние на любовта? В този момент едва ли би могъл да намери подходящо обяснение.

Усети я да се вцепенява в ръцете му, но стегна прегръдката си, не й разреши да се дръпне и да избяга. Едва ли това бе първата й целувка: чул беше обвиненията на Джефри за отношенията между нея и краля, които тя не отрече. Защо тогава усеща странна смес от неопитност и съпротива?

Ролф вдигна ръка и притисна с пръсти стегнатата й челюст. Усети леко отпускане и задълбочи целувката, опипвайки с език устата й. Това като че ли я изненада — сякаш беше напълно ново и чуждо за нея преживяване, което още повече го озадачи. Тя започна да се отпуска, тялото й неволно се нагоди към неговото и Ролф разбра, че тя най-сетне действително бе почувствала нещо, макар и само за миг.

Когато обаче се отдръпна от нея, веднага усети, че пак се вцепени, а очите й отново се превърнаха в два празни тъмни кладенеца.

Стоеше, вторачена в него, и по устните й блестеше влага от целувката му.

Гледаше го и мълчеше.

— Сега ясно ли е за какво говоря? — запита Ролф.

В този момент някой се изкашля откъм прага.

— Извинявайте, милорд, милейди… Лорд Рейвънскрофт, имате посетител.

На прага стоеше Клайдсуърт и от израза на лицето му Ролф разбра, че бе стоял там няколко минути, преди да оповести присъствието си.

Касия дойде на себе си, изправи рамене и заяви студено:

— Оставям ви на вашия гост, милорд.

Излезе от стаята, преди Клайдсуърт да се върне с Данте Тримейн.