Серия
Реставрацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Глава седемнадесета

— Добро утро — каза Мара, като влезе в стаята. — Или може би трябваше да кажа добър ден? Мили боже, нямах представа, че е толкова късно.

Касия се надигна със затруднение, защото мускулите й все още бяха много слаби дори за най-малкото усилие. Към нея се приближаваше червенокосата жена, която бе видяла на маскения бал и за която тогава бе научила, че е Мара Рос, маркиза Кулхейвън. Тя носеше поднос, върху който имаше нещо. Касия не бе много сигурна, но някак си долавяше, че трябва да е нещо вкусно, защото ароматът, който се носеше от него, беше чудесен.

— Колко е часът? — запита Касия, докато поемаше чашата с билков чай, която Мара й подаде. Тя постави чинийката в скута си и отпи от ароматната течност.

— Струва ми се, че точно минава обяд. Господи, колко е тъмно тук!

Мара прекоси стаята и отвори тежките драпирани завеси. Вътре нахлу брилянтна слънчева светлина, която прогони сенките и освети цялата уютна спалня.

— Трябваше да дойда при вас по-рано — продължи Мара, докато подпираше с възглавници гърба на Касия, — но си помислих, че е по-добре да ви оставя да си починете. Отдавна ли сте будна?

— Събудих се точно преди да влезете. Наистина ли е толкова късно? Не си спомням някога да съм спала толкова много през живота си.

Мара се усмихна. Тя подаде на Касия чиния от китайски порцелан, пълна е яйца, сирене и две големи парчета шунка. Последва я кошничка, пълна е бисквити. Храната беше достатъчна, за да нахрани цяло семейство. Касия усети стомаха си да се свива.

— Сънят е хубаво нещо — каза Мара, докато отмяташе завивката на леглото, за да може младата жена да седне. — Той помага на болното тяло да оздравее и прави чудеса със съзнанието, както знаете. Не съществува по-добро лекарство. Но сега имате нужда от храна, за да поддържате тялото си. Обаче не си мислете, че и шестте бисквити са за вас. Имам намерение да изям най-малко две — една за мен и една — тя се потупа по корема — за бебето.

Касия бързо преглътна:

— Вие очаквате дете?

Мара се усмихна:

— Да. Изглежда, че е необходимо съпругът ми само да ме погледне и коремът ми започва да расте.

— Колко деца имате?

— Две. Робърт, който е на три години, и Дана, която е почти на година. Учудвам се, че още не сте ги чули да тичат насам-натам.

— Но вие сте толкова слаба. Спомням си, че майка ми казваше, че ако не ме била родила, кръстът й все още щял да бъде достатъчно тънък, за да може да бъде обхванат от мъжка ръка.

Мара се засмя с приятен, весел смях.

— Каква абсолютна глупост. Талията й е започнала да расте не защото ви е родила. По-вероятно е това да се е дължало на всички сладкиши, които е поглъщала по време на бременността си. Не се оставяйте да ви заблуждават. Изглеждах огромна като хамбар с Робърт и два пъти по-голяма с Дана. Казват, че момиченцата са по-малки бебета и се раждат по-лесно, но не вярвайте и на това. Тогава можех да се закълна, че са най-малко две бебета. А що се отнася до това, че сега съм слаба, вие прекарвали ли сте някога дните си, тичайки след едно преждевременно пораснало тригодишно момче, което, изглежда, е наследило упоритата решителност на баща си, и след едно малко момиченце, което мисли, че трябва да докосне всяко нещо, което съществува на света най-малко веднъж на ден, като през цялото време двамата тичат едновременно в различни посоки?

Касия бе озадачена. Навярно жената, която бе седнала до нея, беше от някой друг живот или от друга планета. Тя сигурно беше плод на въображението й.

— Искате да кажете, че вие сама се грижите за децата си?

— Да. Е, не съвсем сама. Виждате ли, имам съпруга си, който обича да ги глези, и прислужницата си Сайма, но тя ми беше бавачка някога, когато бях дете, въпреки че не обича това да й се напомня и макар че по-скоро би умряла, отколкото да го признае, тя остарява и не може да се справя, както преди. Понастоящем Робърт много обича да играе на Робин Худ, а Сайма изобщо не си пада по лъкове, стрели и там подобни, дори когато са направени от дърво и парцали.

— Нямате ли бавачка, която да се грижи за тях? Не си спомням някога да съм виждала моята майка за повече от един час на ден, докато пораснах достатъчно, за да се появя в обществото, а дори и след това.

— Не бих могла да ги поверя на никой друг. Знаете ли, никога не съм могла да разбера защо толкова много хора си правят труда да раждат деца, за да се обърнат още в момента на раждането и да ги поверят на прислугата. Така децата усвояват чужд морал, чужди ценности и родителите после се чудят защо децата им се държат лошо. Обичам времето, което прекарвам с децата си, и за мен то тече много бързо. Прекалено бързо. Обичам да наблюдавам лицата им, когато се съсредоточат върху нещо съвсем просто, като например разтварянето и затварянето на собствените им ръчички. Никога не бихте могли да си купите подобна радост — тази да наблюдаваш учудването им, докато изучават света. И скоро цялото чудо свършва. Така че аз му се наслаждавам, докато мога. Виждали са ме да лазя след бебето, докато то, гукайки, ме насърчава да го хвана.

Касия се опита да си представи тази прекрасна жена, облечена в копринена рокля, да пълзи под мебелите след заливащо се от смях бебе. Тя просто не можеше да проумее подобно нещо.

— Не знаех, че родителите правят подобни неща с децата си.

— За нещастие, подобно на вашата майка, повечето родители не го правят от страх да не измачкат роклите си или да не загубят някой фуркет от прическата си. Роклята би могла да се изглади, а прическата да бъде направена отново. Но как бихте могли да наваксате изгубеното време, което не сте прекарали с децата си?

Това беше въпрос, на който Касия не би могла да отговори. Никога не бе прекарвала времето си с деца и дори рядко бе виждала такива. Не би знаела какво да прави с тях.

Тя приключи закуската си и се зачуди, че почти бе изпразнила чинията си.

— Бих желала да ги видя някой ден.

— Искате да кажете, че искате да видите децата? Какво ще кажете за днес? Ако се чувствате достатъчно добре за това, разбира се. Робърт просто умира да разбере какво крия зад вратата на тази стая. Изглежда, мисли, че съм вързала тук някакъв дракон, от ноздрите, на който излиза огън или нещо подобно.

Касия се усмихна.

— Това е много точно описание на начина, по който се чувствах.

— Радвам се, че вече се чувствате по-добре. — Мара се изправи. — Е, изглежда, пак изядох малко повече от определените ми две бисквити. Извинете ме. Като че ли когато съм бременна, забравям добрите маниери. Впрочем съпругът ми казва, че бих изяла всичко наоколо, ако ми се удаде такава възможност. Давам ви последната бисквита и ще ви оставя да си починете. Може би по-късно следобед ще ви доведа децата — ако, разбира се, сте готова за това.

Тя се отправи към вратата и се спря на половината път.

— О, едва не забравих. Ролф ме помоли да ви предам нещо. — Приближи до голям гардероб до вратата и извади нещо оттам. След това се обърна: — Той каза, че сигурно бихте се зарадвали на това, когато се почувствате по-добре.

Касия вдигна очи към нея.

— Лорд Рейвънскрофт е донесъл това?

— Да. Изглежда, отишъл е до дома ви късно снощи, за да ги донесе, след като му казах, че състоянието ви се подобрява. Каза, че обичате да рисувате и това сигурно ще ви помогне да прекарате по-леко времето, докато се възстановявате.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Касия почти не я забеляза. Бе прекалено потресена от това, което току-що й бяха дали. Ролф й бе донесъл листовете и моливите. Бе отишъл лично до Сийгрейв Хаус, за да й ги донесе. Нещо толкова дребно, почти незначително, но за нея то бе най-хубавият подарък, който й бяха правили. Никой никога не бе правил за нея нещо толкова смислено и тя не знаеше какво да мисли. Част от нея бе доволна от този жест, но другата част продължаваше да храни подозрения. Рисуването за нея винаги бе било нещо лично — убежище, в което би могла да се притаи, да се зарее и да забрави за външния свят. А за краткото време, откакто бе влязъл в живота й, Ролф бе открил дори това.

Как ставаше така, че той изглеждаше способен да се ориентира правилно в най-скритите й мисли и чувства? Бе рисувала, откакто се помнеше. Много хора бяха разглеждали работите й: майка й, която само бе поклатила глава, баща й, който й бе заявил, че половината от времето, което отделя за драсканиците си, би трябвало да посвети на търсенето на съпруг Уинифред, която гледаше на всяка рисунка като на шедьовър, и дори Корделия, заета е ръкоделието си — едно далеч по-женствено занимание, докато Касия се концентрираше върху скиците си. Но никой досега не бе разбрал какво значение имаше рисуването за нея.

Но Ролф го бе доловил, след като беше видял едва няколко нейни рисунки.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита Касия точно когато Мара бе стигнала до вратата.

— Разбира се.

— Казахте, че трябва да се възстановявам тук. — Касия се поколеба, подбирайки внимателно думите си. — Случило ли се е нещо с мен?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че съм спала в това легло, както изглежда, дни наред. Събудих се и открих, че се намирам на това, извинете ме, чуждо място и по никакъв начин не мога да си спомня как съм се озовала тук.

Мара се усмихна.

— Мисля, че на този въпрос най-добре би могъл да ви отговори лорд Рейвънскрофт. Ще видя дали бих могла да го намеря. Ще разпъна една кушетка на терасата, в случай че поискате да си отпочинете на чист въздух. Времето е необичайно топло за този сезон на годината. Струва ми се, че ви е омръзнало да гледате само тези четири стени.

Касия кимна, като не пропусна да забележи, че Мара майсторски се измъкна, без да отговори на въпроса й.

— Благодаря ви, лейди Кулхейвън, това звучи чудесно.

— Няма за какво и, моля ви, името ми е Мара. Предпочитам приятелите ми да ме наричат с малкото ми име, а аз се надявам, че ще станем точно това — приятелки. Повечето време Адриан, децата и аз прекарваме в Ирландия, в замъка на семейството ми. Той е доста усамотен и наоколо няма много дами, с които бих могла да разговарям или да си ходим на гости. Имам си Сайма, но тя е с много закостенели възгледи и би предпочела да рови с нос в градинката си с билки, отколкото да размени е мен няколко празни клюки на чаша чай. А хората наоколо са толкова заети със собствената си работа, че не ми се иска да ги безпокоя и много ми липсва женска компания. Когато бях малко момиче, майка ми сядаше с мен и с часове си говорехме за дребни работи. Сигурна съм, че знаете какво имам предвид.

Касия не каза на Мара, че изобщо не може да си представи сцената, която й бе обрисувала с думи. Никак не можеше да си представи себе си, седнала до майка си, да разговарят лекомислено за живота.

— Толкова ми липсва майка ми — каза Мара. Очите й блеснаха тъжно и тя се загледа към небето през прозореца. След малко, сякаш бе затворила някаква мислена врата към спомените, се обърна към Касия: — Много малко от приятелите на Адриан са женени, а тези, които са, имат за съпруги жени, с които не бих желала да пия чай, нито пък да споделям тайните си. Но вие сте различна. Зная, че току-що се запознахме, но чувствам, че бих могла да ви кажа всичко. Смятам, че бих могла да отида на пазар е вас на Оксфорд Стрийт и вие няма да ме убеждавате, че оранжевата коприна, която се опитва да ми пробута търговецът, подхожда чудесно на червената ми коса, след като аз прекрасно зная, че не е така. — Усмихна се. — Но аз доста се поувлякох. Това е другото нещо, е, което съпругът ми казва, че не мога да се преборя, когато съм бременна. Сега ще ви оставя. Позвънете ми, ако решите да се преместите на терасата, и аз ще дойда да ви помогна.

Касия кимна и докато я наблюдаваше да излиза, осъзна, че каквато и да беше мистерията, която ги бе събрала, двете ще бъдат приятелки дълго време.

Но какво беше това, което я бе довело в тази къща? И защо й се струваше, че никой не иска да й каже истината? Не бе очаквала Мара да отговори на въпроса й, още повече, след като бе попитала прислужницата, която й бе донесла проветрени възглавници предишната вечер. Момичето само бе погледнало Касия, сякаш тя й говореше на чужд език, бе поклатило глава и бързо бе напуснало стаята. Какво беше това, което сякаш всички се страхуваха да й кажат?

Вратата току-що се бе затворила след Мара, когато Касия чу звън от разбито стъкло някъде долу, последван веднага от звънък детски смях. След това чу Мара да вика:

— Робърт Чарлс Рос, ти, лошо момче, върни се незабавно!

 

 

Слънцето току-що бе залязло и последните му червени лъчи осветяваха хоризонта на запад, когато Ролф реши, че е време.

Беше отлагал посещението си при Касия през целия ден, убеждавайки се сам, че трябва да й даде време да се възстанови, но знаеше, че за нежеланието му съществува друга причина. Не искаше да види очите й, болката в тях, чувството, че е предадена, които знаеше, че ще се появят веднага след като думите бъдат изречени.

Касия щеше да го намрази, той бе сигурен, и независимо от това колко разумно щеше да бъде обяснението му, тя никога вече нямаше да му се довери отново. А точно нейното доверие искаше повече от всичко друго. Въпреки това беше сигурен, че е постъпил правилно, като се с оженил за нея, и че това бе най-достойният начин да я закриля, но знаеше, че Касия няма да го разбере.

Ролф бе наясно също, че не би могъл да отлага това повече. Мара му бе казала, че Касия е започнала да задава въпроси на нея и на прислугата в желанието си да разбере защо е била доведена тук и какво я бе приковало към леглото толкова дълго. Тя трябваше да знае, че някой се бе опитал да я убие — бяха й дали голяма доза отрова, която Мара и прислужницата й Сайма бяха успели да победят. Касия трябваше да знае и какво бе направил той след това, както и че това бе единственият начин, който би му осигурил възможността да е винаги около нея, за да предотврати подобно нещо да се случи отново. Необходимо бе да знае истината — че са женени. И това бе истина, която трябваше да чуе от него.

По-рано тази вечер Мара му бе казала, че Касия се чувства по-добре. Почти целия следобед бе прекарала с децата в спалнята си. Бе изяла по-голямата част от печеното говеждо и доматите на вечеря и дори бе попитала дали може да се изкъпе след това.

Така че, изглежда, времето бе дошло. Нямаше вече никакви извинения, за да го отложи за следващия ден. Но как, по дяволите, би могъл да й каже?

Когато стигна до вратата на спалнята на Касия, видя, че тя е леко открехната и чу, че някой вътре пее нежно. Без да почука, отвори вратата и влезе.

Нямаше свещи, които да осветяват стаята, но бледнеещите слънчеви лъчи хвърляха наоколо оранжево-червени отблясъци през отворената двойна врата към терасата, откъдето се чуваше песента.

Ролф бавно и безшумно прекоси стаята и се спря точно до вратата.

Касия бе седнала на кушетката, подпряна на няколко дебели възглавници. Наблюдаваше залеза и покривите на къщите. Седнала така, не би могла да го забележи, прикрит в сянката до самата врата. С нея, облегнала червенокосата си къдрава главица на рамото й, беше Дана, малката дъщеря на Мара и Адриан, която спеше, засмукала малкия си палец. Касия галеше къдриците на Дана и нежно й пееше някаква френска приспивна песен за принцеси, рицари и бели замъци, която Ролф никога преди не беше чувал.

Известно време той ги наблюдаваше, заслушан в песента, и едва тогава забеляза рисунката, оставена на масата. Беше рисунка на Дана, легнала точно както сега, свила малките си пръстчета в юмруче. Но не скицата привлече вниманието на Ролф, защото той беше виждал доста работи на Касия. В тази рисунка на това красиво дете тя най-после бе нарисувала лицето с пълните му чисти черти, вместо тъмните силуети, които рисуваше преди.

Докато я гледаше как пее на Дана, как я притиска до гърдите си и гали нежно косите й, Ролф откри у нея нещо, за което не бе предполагал, че съществува. Тя винаги е била толкова категорична в отказа си да се омъжи, че той мислеше, че е също толкова непреклонна и по отношение на децата.

Някъде дълбоко в него покълна нещо, което започна да расте и изпълни душата му с топлина. Може би това се дължеше на приспивната песен, която тя пееше. Може би защото изглеждаше толкова на мястото си там, седнала е детето на ръце. Ролф не знаеше какво го бе накарало да разбере, но вече го бе осъзнал. Вече знаеше, че това, което му бяха казали Данте и Адриан онази нощ и което той се бе опитал да отрече, е самата истина. Знаеше, че тази жена, която познаваше отскоро, бе започнала да означава за него повече, отколкото всеки друг. Въпреки миналото си, въпреки чувството си за вина, Ролф знаеше, че е влюбен в нея.

Докато продължаваше да я наблюдава, той си я представи с друго дете на ръце. Тяхното собствено дете. То щеше да бъде момиченце и щеше да има изразителните очи на майка си и нейната упорита извивка на брадичката. И той щеше да ги защитава и двете, независимо какво щеше да му струва това.

Тази мисъл разруши мигновено картината, която бе нарисувало въображението му.

Как бе могъл да бъде толкова глупав? След Дафни и унижението, на което го бе подложила, той се бе заклел никога да не се влюбва в друга жена и да не се излага на опасността отново да бъде направен за смях. Но бе обикнал друга, без дори да го осъзнае.

И кого бе избрал този път?

Като глупак се бе влюбил в жена, която никога нямаше да отвърне на любовта му. Ролф знаеше, че ако разкрие на Касия чувствата си към нея, тя ще го погледне насмешливо и ще се изсмее в лицето му. Нима Дафни не бе сторила същото? И ако по чудо Касия не го направи, то след като й каже най-после това, за което бе дошъл — че за да й осигури безопасност, се бе оженил за нея, докато тя беше в безсъзнание, знаейки много добре, че това е единственият начин да я накара да се съгласи, — той бе сигурен, че Касия щеше да го отхвърли завинаги.

А това бе нещо, за което не бе готов.

Ролф се отдалечи от терасата, като остави Касия, както си беше, нежно да пее френската приспивна песен.