Ричард А. Кнаак
Разцеплението (7)

Шест

Лорд Десдел Старей имаше великолепен план. Така поне обяви пред всички, които планът засягаше. Целият го бе измислил сам, така че със сигурност нямаше глупави грешки. Повечето от благородниците кимнаха нетърпеливо и го поздравиха с високо вдигнати чаши с вино. Останалите просто си замълчаха. Войниците на фронта бяха твърде изморени, за да се тревожат, а бегълците ги вълнуваше само как да оцелеят. Малцината критици, които имаше Старей, сега бяха още по-малко, водени от Ронин. За съжаление непрестанните отсъствия на Крас бяха накарали дори здравословния страх на командира от чужденците да намалее. В момента, в който изглеждаше сякаш човекът ще посочи някакъв недостатък във великия план, Старей учтиво предположи, че съветът ще се справи със собствената си работа и без чужда помощ, а магьосникът не може да няма важни задължения нейде другаде. Стражите в палатката бяха удвоени, което ясно демонстрираше, че ако Ронин отхвърли предположението, те ще се намесят.

Човекът не желаеше директна конфронтация, която само щеше да отслаби стабилността на армията, затова напусна събранието. Джарод го посрещна близо до лагера на таурените, в компанията на Хулн.

Нощният елф разчете изражението му.

— Нещо лошо…

— Може би… а може би просто съм станал твърде циничен по отношение на този разлигавен аристократ. Общото описание на плана му звучи твърде просто, за да сработи…

— Простотата е добра — предположи Хулн. — Ако излиза от логика.

— По някаква неясна причина се съмнявам Старей да се води точно от логиката. Не разбирам защо Рейвънкрест се спогаждаше толкова добре с него.

Джарод сви рамене.

— Те са от една и съща каста.

— О, сега всичко добива смисъл. — Нощният елф пропусна да забележи сарказма му и Ронин поклати глава. — Няма значение. Ще трябва да го следим изкъсо и да се надяваме на най-доброто…

Не се наложи да чакат дълго. Старей вкара плана си в действие още преди залез. Нощните елфи преразпределиха силите си, създавайки три клина. Следвайки ги, таурените и останалите раси сториха същото. Благородникът оттегли по-голямата част от кавалерията си и ги прати около левия фланг. Там те зачакаха на известно разстояние от основните сили на армията.

Върхът на всеки от клиновете бе изграден от копия, следвани от мечове и други ръчни оръжия. Зад тях, защитени от всички страни, се намираха стрелците. Всеки клин включваше и равномерно разпределени членове на лунната стража. Те трябваше да защитават армията от ередарите и другите магьосници на демоните.

Клиновете трябваше да се опитат да пробият редиците на Пламтящия легион. Като зъби. Демоните, оказали се заклещени между тях, щяха да са основната цел на стрелците и мечоносците. Нощните елфи щяха да се движат в унисон — никой клин не трябваше да изостава или изпреварва останалите. Кавалерията щеше да стои в резерва, за да покрива всякакви слаби места, които можеха да се появят.

Сред земните и таурените се наблюдаваше известен скептицизъм, но тъй като самите те нямаха опит в разгърнатите битки и стратегията, просто приеха това, което наивно смятаха за най-доброто от познанието на нощните елфи, превъзхождащо тяхното.

Джарод яздеше редом с Ронин, докато армията напредваше. Демоните бяха нетипично колебливи и Старей веднага прие това за добра поличба. Човекът и другарят му обаче вярваха, че е само знак да бъдат по-предпазливи.

— Говорих с лунната стража — каза Ронин на нощния елф. — Имаме няколко номера наум, които да подпомогнат плана на негово сиятелство. Аз ще ги координирам.

— Хулн обеща, че от страна на таурените няма да има слаби звена, а мисля, че и фърболгът каза нещо подобно — отвърна капитанът. — Тревожа се обаче, че народът на Дунгард Айрънкътър може да не е достатъчен, за да удържи неговата част от линията.

— Ако се бият дори в някаква степен толкова добре, колкото едно джудже на име Фалстад, което познавам — изкоментира Ронин, спомняйки си предишни битки, — ще бъдат най-малкият ни проблем.

В този момент проехтяха бойните рогове. Войниците от предните редици незабавно се стегнаха и ускориха ход.

— Бъди готов! — извика магьосникът, а пантерата му набра скорост.

— Иска ми се да бях готов още в Сурамар, преди да се случи всичко това…

Теренът пред тях се спускаше надолу и най-накрая им даде някаква ясна представа какво ги чака.

Безкрайно море от демони, което продължаваше до самия хоризонт.

— Майко Луна! — ахна Джарод.

— Не се разсейвай!

Един тръбач подаде сигнал за атака. Нощните елфи се впуснаха в бяг с яростен вик. Силен рев отдясно отбеляза преминаването на таурените и фърболгите. Странен вой оповести потеглянето на земните.

Битката започна.

Предната линия на Легиона почти незабавно поддаде пред интензивната атака. Клиновете пробиха право в ядрото на ордата. Стотици рогати войни паднаха, нанизани на копията.

Джарод се развълнува.

— Успяваме!

— Просто имаме инерция, но ще се забавим!

И наистина, след още няколко десетки метра Пламтящият легион започна да се окопитва. Не успяха напълно да спрат погрома, но всяка нова стъпка се изтръгваше бавно и болезнено. Въпреки всичко нощните елфи продължаваха да настъпват.

Това не означаваше, че нямаше опасности и загуби. Неколцина гибелни стражи се понесоха отгоре в опит да прелетят над копията и да ударят по стрелците. Някои бяха свалени, но други успяха да се задържат във въздуха. Въоръжени с дълги боздугани, те се спускаха стремително надолу и премазваха черепите на нощни елфи, заети с други цели. Скоро обаче отстъпиха под напора на стрелците и лунната стража.

От демоничните редици срещу един от клиновете изскочиха два инфернала. Войниците, опитали се да ги блокират, бяха премазани, а клинът се изтъпи и почти се обърна наобратно. Най-накрая лунната стража успя да повали единия инфернал, макар и не преди да успее да убие неколцина стрелци. Другият обаче продължи да нанася поражения сред нощните елфи, дори и след като успяха да затворят пролуката зад гърба му.

Ронин се опита да фокусира волята си върху самотния демон, но около създанието имаше твърде много войници и той рискуваше да убие и немалко от своите.

Изведнъж от нищото се появиха трима земни. Джуджетата си проправяха път през войниците като снаряди, докато не достигнаха инфернала. Всяко от ниските, мускулести създания носеше боен чук с огромна стоманена глава.

Инферналът се хвърли отгоре им, но пропусна. Едно джудже се промъкна под него и удари краката на каменния звяр. Друго нападна демона отстрани. Инферналът успя да удари втория си нападател, но това, което би убило нощен елф, раздробявайки всичките му кости, само разтърси земния за момент. Инферналът най-накрая беше налетял на същество с кожа, също толкова здрава, колкото и неговата.

Сега и трите джуджета вкараха чуковете си в действие. Тежките оръжия оставяха пукнатини навсякъде, където удареха. Левият крак на демона се строши и инферналът падна на едно коляно.

Последното, което Ронин видя от чудовището, бе как и тримата земни замахват с чуковете си към главата му.

Магьосникът забеляза, че Джарод Шадоусонг язди към него. Човекът дори не бе забелязал кога е изчезнал капитанът.

— Ти ли ги извика?

— Мислех, че ще имат по-големи шансове!

Ронин кимна одобрително, а после отново огледа битката. Окопитила се след кратката несполука, армията отново избутваше Пламтящия легион назад. Всеки опит на демоните за контраатака успяваше да забави решителния напредък на нощните елфи само за момент.

— Тази проклета глупост все пак работи — измърмори заклинателят. — Изглежда съм подценил „негово върховно величество“.

— Това е добре, господарю Ронин! Тръпки ме побиват при мисълта какво можеше да стане, ако се бяхме провалили!

— И това го има… — Ронин изведнъж нададе вой, защото някаква огромна сила се опита да смаже мозъка му. Той падна от пантерата си, преди Джарод да успее да го хване, и се удари силно в земята. Костите му потрепериха. Нощният елф скочи след него и се опита да помогне на магьосника да се надигне.

Главата на Ронин бе изпълнена от ужасяващ тътен. Звуците на битката избледняха. През замъглените си очи успяваше да види, че Джарод говори, но гласът на елфа не достигаше до него.

Натискът стана още по-силен. Въпреки агонията, магьосникът запази умението си да разсъждава. Бяха го атакували с някаква магия, но атаката беше дошла много по-потайно от всякога. За момент той помисли за натрезимите, чиято сила съживяваше мъртвите, но това не изглеждаше като тяхно дело.

Агонията стана всепомитаща. Ронин се опита да се бори със смазващото усещане, но вече знаеше, че е загубил. Всеки миг щеше да припадне и ако това станеше, се страхуваше, че може никога да не се събуди.

Насред атаката в мислите му прозвуча студен и лишен от емоции глас:

„Не можеш да се изправиш срещу мен, смъртни.“

Магьосникът нямаше нужда някой да му казва чий е този глас. Докато последните сили на Ронин го напускаха и чернотата го поглъщаше, името на демона проехтя през избледняващите му мисли.

„Аркемонд…“

 

 

Джарод Шадоусонг бързо извлечи неподвижното тяло далеч от фронтовата линия. Нощният елф трескаво огледа Ронин за някаква рана, но не откри нищо. Човекът бе напълно недокоснат, поне отвън.

— Магия — промърмори Джарод и се намръщи. Той имаше съвсем малки умения в тази насока и питаеше здравословно уважение към заклинателите. Нещо, което можеше толкова директно да засегне Ронин, трябва да беше дошло от много могъщ източник. За него това значеше само най-могъщият от демоните, които до момента бяха срещнали. Онзи, наричан Аркемонд.

Фактът, че пълководецът на Легиона е имал възможността да намери магьосника, тревожеше капитана много силно. Аркемонд трябваше отчаяно да се опитва да поддържа някакъв ред у отстъпващите си войски. Накъдето и да се обърнеше Джарод, виждаше само как редиците на Легиона са на прага на пълния срив. Планът на лорд Старей се бе оказал небивал успех…

Очите на нощния елф се разшириха.

Така ли беше в действителност?

 

 

Брокс се държеше също толкова здраво, колкото и останалите, докато Кориалстраз се носеше към целта им. Оркът бе живял във времената, когато червените дракони робуваха на народа му, но самият той никога не беше летял с такъв. Сега се радваше на изживяването и за пръв път истински съчувстваше на драконите, които са били поробвани по този начин. Да бъдеш толкова свободен, да живееш сред небесата, само за да умреш като куче по нечия чужда воля… подобна съдба караше орка да потрепери. Всъщност Брокс чувстваше някакво сродство с драконите, защото в действителност неговият народ също бе служил по един по-прикрит начин — най-първичните инстинкти на орките бяха изкривени гротескно от един демон от Пламтящия легион.

Някога Брокс просто искаше да умре. Сега бе готов да срещне смъртта, но само ако тя имаше цел. Бореше се, за да защити не само народа си от далечното бъдеще, но и всеки, когото демоните се опитваха да смажат. Духовете на предците щяха да решат дали животът му следва да бъде пожертван, но оркът се надяваше, че ще изчакат достатъчно, за да може да нанесе няколко решаващи удара… и поне да бъде сигурен, че това пътешествие ще се увенчае с успех.

Хълмовете отстъпиха на планини, които в началото му напомниха за онези близо до дома му. Тези върхове обаче скоро се промениха, а с тях настъпи и промяна в самия въздух. Пейзажът се оголи, сякаш животът се страхуваше да вирее на това място. Кориалстраз наистина бе споменал някакво древно зло и оркът, чийто сетива бяха в по-голяма степен настроени към духа на света от тези на останалите, чувстваше как това зло изпълва всичко наоколо. Това бе поквара, по-лоша дори от онази, разпръсквана от демоните. Караше го да иска да вземе в ръце брадвата, завързана за гърба му.

Драконът внезапно се спусна между два усойни, остри върха. Кориалстраз безпроблемно се снижи в тясната долина, докато търсеше подходящо място за кацане.

Най-накрая се приземи в сянката на особено зловеща планина, която напомняше на Брокс за чудовищен войн, вдигнал тежка бухалка, готова за удар. Суровият връх добавяше към и без това силното усещане, че някакви тъмни сили ги наблюдават.

— Не смея да летя по-нататък — каза драконът, докато пътниците му слизаха. — Но ще продължа с вас още известно време.

— Не сме далеч — изкоментира Малфурион. — Помня тази местност.

Крас огледа същия връх, който бе привлякъл вниманието на орка преди малко.

— Има си хас. Изключително подходящо жилище за Детуинг.

— И преди си казвал това име — вметна друидът. — Също и Ронин.

— Така наричаме Земния пазител на мястото, от което идваме. Лудостта му ни е добре позната, не е ли така, Брокс?

Ветеранът изсумтя в знак на съгласие.

— Моят народ го нарича също така Сянката на кръвта… но да, Детуинг е познат на всички живи същества… за голямо тяхно съжаление.

Малфурион потрепери.

— Как ще избегнем взора му? Аз съумях да го сторя единствено благодарение на наученото от Ценариус, но не можем всички да пътуваме през Смарагдовия сън.

— Нито би имало полза от това — отвърна Крас. — Не бихме могли да докоснем Демоничната душа от онзи свят. Трябва да се намираме в този. Аз го познавам най-добре. Би трябвало да съм в състояние да ни опазя от всякакви предупредителни магии. Това означава обаче, че на вас двамата с Брокс се пада да свършите всичко останало.

— Готов съм.

— Аз също. — Оркът вдигна магическата си брадва. — Ще отсека главата на черния от врата му, ако трябва.

Магьосникът се засмя кратко.

— Това би било достойно за възпяване, не мислиш ли?

Първоначално Кориалстраз водеше групата, защото осигуряваше най-добра защита, дори и според Брокс. Не след дълго обаче пътеката стана твърде тясна и накрая левиатанът едва се промъкваше.

— Ще се наложи да останеш тук — реши Крас.

— Мога да се покатеря около планините…

— Твърде близо сме. Дори и да успеем да избегнем магиите, Детуинг със сигурност е поставил стражи. Те ще те видят.

Срещу тази логика драконът нямаше как да спори.

— Тогава ви чакам тук. Трябва само да ме призовеш и ще дойда незабавно. — Очите му се присвиха. — Дори да трябва да се изправя срещу него.

В началото липсата на Кориалстраз рязко промени настроението в групата. Тримата се движеха много по-внимателно, изучавайки всеки ъгъл и сянка преди да продължат. Малфурион посочваше все нови знаци, които разпознаваше, което значеше, че вече са съвсем близо до целта си. Брокс, който сега водеше триото, се взираше във всяка скала по пътя им в опит да прецени дали зад нея не се крие някакъв враг.

Денят отстъпи пред нощта и макар сега Малфурион да виждаше по-добре, решиха да спрат, за да поспят. Друидът бе сигурен, че са съвсем близо до леговището, което правеше почивката твърде нервна, дори и за Брокс.

Когато оркът се разположи, за да поеме първата стража, Крас го предупреди:

— Този път всеки честно поема времето си. Всички трябва да сме в най-добрата си форма.

Посивяващият ветеран неохотно се съгласи и си намери място, където да застане. Острите му уши долавяха и най-тихия звук, включително и равномерното дишане на спътниците му — знак, че сънят бързо ги е покорил. Чуваше и други неща, макар много по-малко в сравнение с повечето места, посещавани през живота му. Тази земя наистина беше празна. Вятърът виеше и от време на време по някой склон падаха камъчета, но отвъд това не се чуваше почти нищо.

Сред тази тишина Брокс започна да си спомня за последните дни на своята първа война срещу демоните. Виждаше как другарите му весело говорят за клането, което ще извършат, за враговете, които ще паднат под брадвите им. Мнозина от тях очакваха да умрат, но каква смърт само щеше да е това!

Никой не очакваше събитията, които последваха.

Дълго време след това Брокс вярваше, че мъртвите му спътници го преследват. Сега обаче застаряващият войн знаеше, че те не са го проклели, а по-скоро стояха рамо до рамо с него и го насочваха по пътя му. Те живееха чрез него и всеки повален враг бе неговата проява на почит към тях. Един ден самият Брокс щеше да бъде повален, но дотогава той бе техният поборник.

Това го караше да се чувства горд.

Отдавна привикнал на задачи като тази, която в момента изпълняваше, Брокс знаеше точно колко време е минало. Половината му стража вече бе изтекла. Обмисли дали да не остави другите да спят, но Крас го беше предупредил. При целия си опит, оркът бе като новородено в сравнение с магьосника. Така че щеше да се подчини… този път.

И тогава някакъв звук, който не идеше от вятъра, привлече вниманието му. Той се концентрира върху него, а после се намръщи яростно, когато го разпозна. Високи гласове, спорещи помежду си. Намираха се далеч и само случайната промяна в посоката на вятъра му беше позволила да ги чуе. Оркът се снижи и се опита да разбере къде точно се намират говорещите.

Най-накрая съзря страничен проход на около стотина крачки северно от мястото, където стоеше. Гласчетата трябваше да идват нейде от него. С безшумни стъпки, постижими само от опитен ловец, той напусна поста си, за да проучи. Нямаше нужда все още да буди спътниците си. В такова страховито място все още съществуваше възможността чутото да е само ефект на духащия през древните планини вятър.

Когато се приближи към прохода, бърборенето престана. Оркът незабавно се спря и зачака. Само след миг разговорите се подновиха. Брокс най-накрая разбра точно какво чува и това само го направи още по-предпазлив.

Той използва тренирания си слух, за да определи броя на говорещите. Трима, най-много четирима. Но повече не можеше да каже.

Сега вече долавяше и други звуци. Копаене. Но тук нямаше джуджета.

Брокс тихо се прокрадна още по-близо до мястото, където работеше непознатата групичка. Които и да бяха, очевидно не очакваха в региона да има други живи същества, което му даваше значително предимство пред тях.

Областта право напред бе осветена от слаба светлина. Брокс погледна иззад ъгъла… и видя гоблините.

Сравнени с орка, те бяха дребни и кокалести създания с големи глави. Като се изключат острите им зъби и нокти, в тях нямаше нищо заплашително. Брокс обаче знаеше точно колко опасни могат да бъдат, особено когато са повече от един. Те бяха хитри и бързи, а техните жилести мускули им позволяваха да маневрират около по-едри опоненти с лекота. Безопасен бе само мъртвият гоблин.

Малфурион беше споменал за присъствието им — стотици от тях — и за това, че работели за черния дракон. Явно бяха взели дейно участие в изграждането на Демоничната душа. Брокс можеше единствено да заключи, че и тези са част от същата група, но тогава какво правеха тук горе?

— Още, още! — измърмори единият. — Не е достатъчно за нова плоча!

— Жилата е изчерпана! — отсече друг, който изглеждаше като близнак на първия. После се обърна към трети: — Трябва да намерим друга, друга!

Копаенето се чуваше от малък тунел в най-близката скална стена — това, което гоблините разбираха под думата „мина“. Докато Брокс ги наблюдаваше, от отвора излезе четвърто създание и се приближи към другите три. В едната си ръка стискаше покрита газена лампа, а с другата влачеше чувал, който бе голям почти колкото самия него. Макар и дребни, гоблините бяха невероятно силни за размерите си.

За разлика от другите, новодошлият изглеждаше в добро настроение.

— Намерих друга дребна жила! Още желязо!

Останалите се въодушевиха.

— Добре! — каза първият. — Няма да губим време за търсене! Нека другите да търсят!

Първата реакция на Брокс беше да се хвърли в атака, но знаеше, че Крас не би искал това. Оркът разгледа гоблините. Изглежда щяха да са заети още известно време. Можеше да се върне при магьосника и да му каже какво е открил. Крас щеше да знае какво да сторят, независимо дали щяха да уловят гоблините, или да ги избегнат напълно…

Тежък удар в тила повали орка на колене. Нещо се приземи върху гърба му и сграбчи гърлото му. Последва втори удар върху главата му.

— Натрапник! Помощ! Натрапник!

Високото гласче проряза мъглата от болка, която го поглъщаше. Друг гоблин го бе изненадал в гръб. Юмруците на дребните твари не бяха толкова големи, така че оркът предположи, че е бил ударен с чук или скала.

Брокс се опита да се изправи, но гоблинът продължи да го удря. По главата му потече кръв и достигна устните му. Вкусът й накара война да се съвземе. Все още коленичил, той се претърколи назад.

Чу се квичене и тежкият орк се приземи върху нещо, което изпищя. Побоят престана. Брокс продължи движението си и почувства как гоблинът отслабва хватката си.

Докато се изправяше, войнът чу други гласове близо до себе си. Нещо, което вероятно също бе камък, удари силно рамото му. Ветеранът чу търкане на метал в метал и разбра, че гоблините имат и ножове.

Пресегна се към брадвата си на сляпо, но не можа да я намери. Преди зрението на орка да се прочисти, нещо дребно и пищящо скочи върху гърдите му, като почти го събори по гръб. Гоблинът се впи с ръце и крака в него, като се опитваше да забие нож в окото му.

Докато Брокс се опитваше да държи острието на разстояние от себе си, втори нападател кацна на рамото му. Оркът изсумтя, когато друг нож одраска ухото му. Войнът успя да откопчи създанието от рамото си и да го запрати колкото можеше по-надалеч. Когато писъкът на гоблина заглъхна, оркът се опита отново да отскубне тварта, впила се в гърдите му.

Почти бе успял, когато някой хвана и двата му крака. Брокс вдигна единия и го стовари обратно на земята с всичка сила. Звукът на счупени кости му достави огромно удоволствие. Хватката върху този крак изчезна. За съжаление, когато опита същото и с другия, гоблинът смени позицията си, но не го пусна.

Онзи на гърдите му успя да забие ножа си в рамото на Брокс. Дяволското изчадие започна да се кикоти и вдигна отново оръжието си.

Вбесен, оркът замахна с огромния си юмрук и удари с всичка сила гоблина в слепоочието. Кикотът замря, заменен от тихо гъргорене, преди създанието да падне на земята.

Но Брокс отново нямаше време за почивка. Нов нападател се заби в стомаха му и му изкара въздуха. Оркът залитна назад. Поне едно добро нещо произтече от това — чу се изпищяването на гоблина, хванал крака му. Полусмазано от тежестта на крайника, създанието го пусна.

Втори зеленокож дребосък скочи върху падналия орк и го удари с камък. Това не се припокриваше съвсем точно с представите на Брокс за благородна смърт. Не си спомняше някой орк във великите епични легенди на народа му да е бил убит от гоблини.

Изведнъж проблесна ярка червена светлина. Двете изчадия върху гърдите му изпищяха и отхвърчаха назад. Едното се сблъска с друг гоблин и двамата паднаха в кълбо омотани крайници, а второто се размаза върху скалите.

— Провери дали сме ги спипали всички! — прозвуча гласът на Крас.

Брокс разтърси глава и успя да фокусира погледа си навреме, за да види как двамата оплетени гоблина потъват в твърдата допреди миг скала. Писъците им секнаха в мига, в който главите им потънаха под повърхността.

Един друг гоблин, който или бе по-умен, или по-нагъл от останалите, метна с безпогрешна точност камък към слепоочието на магьосника. Макар и да знаеше, че е твърде късно, Брокс отвори уста да предупреди Крас… и с изненада видя как камъкът не само не удари слабия заклинател, но отскочи с такава скорост, че когато удари хвърлилия го гоблин, разби черепа му.

Космите по врата му настръхнаха и той инстинктивно замахна зад себе си. Гоблинът, който точно щеше да забие нож в гърба му, отхвърча назад.

Крас остана неподвижен, а очите му в момента бяха затворени. Брокс предпазливо се изправи на крака, опитвайки се да не издаде и най-малък звук, за да не разсейва заклинателя.

— Никой не успя да избяга… — промърмори най-сетне драконовият магьосник. После отвори очи и огледа клането. — Хванахме ги всичките.

Оркът намери брадвата си, а после сведе засрамено глава.

— Прости ми, древни. Държах се като необучено дете.

— Всичко свърши, Брокс… а може и да си ни намерил по-кратък път към целта.

След това магьосникът докосна рамото на орка, очите му проблеснаха за миг и раните на зеленокожия войн изчезнаха, сякаш никога не са съществували.

Успокоен, че не се е посрамил напълно, Брокс погледна магьосника с любопитство. Малфурион също изгледа Крас, но с повече разбиране.

— Те най-добре знаят как да достигнат леговището на дракона — обясни заклинателят, а ръката му заблестя отново. — Могат да ни покажат пътя.

Брокс се огледа наоколо. Всички гоблини, които виждаше, изглеждаха мъртви. След това изведнъж видя как онзи, който се бе забил в скалата, се надига непохватно. В началото измореният орк се зачуди как създанието е оцеляло от удара… и после бързо осъзна, че всъщност не е успяло.

— Ние сме слуги на Живота — прошепна Крас с очевидно отвращение. — И това значи, че също толкова добре познаваме и Смъртта.

— Майко Луна… — ахна Малфурион.

Брокс промърмори молитва към духовете и загледа съживения труп. Това твърде силно му напомняше за Пълчищата. Без да го осъзнава, той стискаше здраво брадвата си, за в случай, че гоблинът атакува внезапно.

— Успокойте се, приятели. Аз съживих само спомените му за пътеката. Той ще върви по нея, а после ще се върне в света на мъртвите. Аз не съм натрезим и не изпитвам наслада от това да обвързвам трупове с волята си. — Крас направи жест по посока на мъртвия гоблин и след като се обърна нескопосано, съществото започна да се тътри на север. — Сега елате! Нека приключим тази отвратителна работа и да се подготвим за влизане в светилището на Тъмния…

Той спокойно тръна след зловещата марионетка. Малфурион го последва след миг. Брокс се поколеба, но после си спомни злото, срещу което бяха изправени, кимна с одобрение към избрания от магьосника път на действие, и се присъедини към останалите.