Ричард А. Кнаак
Разцеплението (13)

Дванайсет

Когато Малфурион дойде на себе си, болката нападна всеки сантиметър от тялото му. Оказа се почти достатъчна, за да го хвърли обратно в мрака, но чувството за неотложност го събуди окончателно. Друидът бавно започна да осъзнава звуците около себе си и, също толкова важно, липсата на такива.

Отвори очи и бе посрещнат от меката сянка на нощта. Благодарен, че поне този път му е спестена ярката слънчева светлина, Малфурион се изправи бавно до седнало положение, въпреки силната болка, и проучи с поглед местността около себе си.

След това ахна.

На няколко метра от него, полузаровен в кратер, създаден без съмнение от сблъсъка в земята, драконът Кориалстраз лежеше неподвижен.

— Той… той е жив… — успя да изпелтечи разнебитената фигура, която се надигна от земята като призрак, излязъл от гроба. — Мога да свидетелствам за това.

— Крас?

Магьосникът се запрепъва към него. Изглеждаше по-слаб и блед от всякога.

— Не… не бях планирал да се срещнем пак при точно такива обстоятелства.

Малфурион предложи рамото си на възрастния заклинател и го поведе към един камък, където Крас седна.

— Какво стана? Как се озовахте тук?

Заклинателят си пое дълбоко дъх и обясни как е повел черния дракон след себе си, за да откупи време за нощния елф и орка. Докато говореше, състоянието му видимо се подобри — нещо, което Малфурион отдаде на невероятния му произход.

И тогава друидът си спомни за другия им спътник.

— Брокс! — изпелтечи той и се огледа наоколо. — Той…

— Оркът е жив. Мисля, че кожата и черепът му са поздрави и от драконови. Дойде при мен още докато се разбуждах. Сега търси храна и вода, защото нашите си заминаха при катастрофата. — Крас поклати глава и продължи: — Можем да благодарим на Кориалстраз за относително доброто си състояние. Той стори всичко по силите си да ни защити — включително и една магия в последния момент — на цената на собствената си безопасност. — Магьосникът изговори последните думи с нескрита гордост.

— Да се опитам ли да го излекувам като миналия път?

— Не… тогава ти черпеше сили от жизнеспособна природа. Тук може да ти се наложи да извлечеш твърде много от самия себе си. Той би те разбрал, ако не го сториш. Има друг начин. — Крас обаче не обясни какъв може да е този начин, а вместо това каза: — Що се отнася до това как ние двамата се събрахме. Кориалстраз ме откри, докато лежах и събирах сили, след като току-що бях избягал на косъм от черния. Тъкмо бе убил страж на Детуинг, а после се изплашил — с право, оказва се, че нещо се е объркало с плана ни да откраднем диска.

Когато Крас можел да се изправи, двамата полетели предпазливо, за да избегнат и Детуинг, и другите стражи, които може да е разположил, а после проследили издайническата магическа диря, оставаща след Демоничната душа. За съжаление не успели да намерят орка и нощния елф, преди пратениците от двореца да ги хванат и да им вземат диска.

— Онзи магьосник с тях беше брат ти, нали, Малфурион?

Друидът овеси нос.

— Да. Той… не знам какво да ти кажа, Крас!

— Илидан носи тяхната поквара — натърти магьосникът. — Ще е хубаво да запомниш това, да го запомниш добре.

В тона му имаше намек, че Крас знае още нещо, свързано с близнака на Малфурион, но заклинателят не обясни.

— Какво ще правим сега? Да тръгнем ли след Демоничната душа?

— Мисля, че трябва… но първо ще ми кажеш всичко, което се е случило преди пристигането ми.

Малфурион кимна и разказа за залавянето им с Брокс, как им взели зловещия диск и за отвратителното пътуване после. Всеки път, щом му се наложеше да спомене Илидан, друидът почти се задавяше.

Крас слушаше с каменно лице, дори когато нощният елф му описа колкото можеше по-добре целта, за която пратениците смятали да използват Демоничната душа. Магьосникът не продума, докато Малфурион не приключи разказа.

— Значи планът е дори още по-отвратителен, отколкото очаквах… — промърмори той, говорейки на себе си. — Те са планирали и това… и все пак… и все пак в целия този ужас може би има някаква надежда…

— Надежда?

Малфурион не виждаше кой знае каква надежда в онова, което бе описал.

— Да… — Крас се надигна. Свивайки пръсти, той подпря брадичка на тях и помисли още малко. — Ако можем да ги накараме да ни чуят.

— Кой?

— Аспектите.

Нощният елф не вярваше на ушите си.

— Не можем! Те са се скрили дори от теб! Ако Кориалстраз беше в съзнание, тогава…

— Да — прекъсна го драконовият магьосник. — И може би именно Кориалстраз би могъл отчасти да ни помогне да ги измъкнем навън… ако познавам Онази, що е Живот така добре, както си мисля.

В думите му нямаше много смисъл за Малфурион, но друидът донякъде беше свикнал с това. Ако Крас имаше някакъв план, нощният елф щеше да стори всичко по силите си, за да помогне.

Чуха трополенето на камъчета няколко секунди преди да видят Брокс. За съжаление оркът се връщаше с празни ръце.

— Няма поток… нито локва. Няма храна… дори и насекоми — докладва войнът. — Провалих се, древни.

— Направил си каквото си могъл, Брокс. Това е мъртва земя, дори и на такова разстояние от кралството на Детуинг.

Като чу името на черния бич, Малфурион се напрегна.

— Мислиш ли, че все още има шанс да се появи?

— Бих се изненадал, ако не го стори. Трябва да измислим нещо, преди това да се случи. — Крас се загледа през рамо към неподвижния Кориалстраз. — Благодарен съм на капитан Варо’тен, че използва Демоничната душа припряно, иначе сега всички щяхме да сме прашинки из въздуха. Кориалстраз може да се възстанови — аз най-добре го знам, но от нас зависи да подпомогнем този процес. А под нас имам предвид теб, нощни елфе.

— Мен?

Очите на Крас се присвиха и Малфурион за пръв път осъзна колко гущерови изглеждат.

— Да. Отново трябва да влезеш в Смарагдовия сън. Намери господарката му, Изера.

— Но ние вече опитахме това, след като Демоничната душа отблъсна драконите, и тя отказа да ми отговори.

— Тогава сега ще й кажеш, че Алекстраза трябва да знае… че Кориалстраз умира.

Малфурион ужасено погледна към огромното тяло, но Крас веднага поклати глава.

— Не! Повярвай ми… аз първи бих умрял от страх. Просто кажи на Изера. Тя не може да постъпи другояче, освен да предупреди Онази, що е Живот.

— Искаш да излъжа господарката на царството на съня?

— Нямаме друга алтернатива.

Като помисли за миг, друидът осъзна, че в думите на другаря му има смисъл. Само предупреждение с подобен мащаб би могло да привлече вниманието на някой от Аспектите. Те не биха очаквали Малфурион да е толкова глупав, че да рискува да си навлече гнева им с лъжа.

Оставаше, разбира се, въпросът какво щяха да сторят, щом разберяха, че все пак ги е излъгал.

Но той реши да не мисли за това сега. Вярваше на преценката на Крас.

— Ще го направя.

— Аз ще се опитвам да бдя над теб. Брокс, оставям те да пазиш и двама ни, ако се наложи.

Оркът се поклони.

— За мен е чест, древни.

Както и преди, Малфурион седна със свити колене и прочисти ума си първо от външните дразнители, а после и от болката в тялото си. Когато тя намаля, друидът се концентрира върху царството на съня.

Въпреки сегашното си състояние, нощният елф откри, че му е по-лесно отвсякога да влезе в Смарагдовия сън. Единственото притеснително усещане бе топлината, която се излъчваше от двата малки зачатъка на рога, скрити в косата му. Малфурион искаше да се пресегне към тях, за да види дали са се променили, но знаеше, че сега най-важната му задача е да открие Изера.

Той помисли дали да не се впусне в търсене, но после осъзна, че имайки предвид коя е тя, на теория стигаше и само да я повика. Дали Аспектът щеше да отговори, бе съвсем друг въпрос.

„Господарке на Смарагдовия сън — извика Малфурион с ума си. — Онази, що сънува… Изера…“

Друидът не усети друго присъствие, но знаеше, че трябва да продължи. Тя бе тук някъде… или навсякъде. Изера щеше да го чуе.

„Изера… Нося ужасни новини за Кралицата на Живота… консортът на Алекстраза… Кориалстраз… умира… — Малфурион създаде в ума си сцената, опитвайки се да даде на онази, с която се опитваше да се свърже, представа за това къде се намира мъжкият дракон. — Кориалстраз умира…“

Той почака още малко. Със сигурност сега господарката на сънищата щеше да се появи. Как би могла да не проучи подобна потенциална трагедия?

Времето беше разтегливо понятие в Смарагдовия сън, но все пак течеше. Малфурион чакаше и чакаше, но не почувства приближаването на зеления дракон.

Накрая осъзна, че да стои тук и да се надява е проява на глупост. Умърлушен от провала си, друидът се върна в смъртното си тяло.

Нетърпеливият поглед на Крас срещна неговия.

— Отговори ли?

— Не… нищо не стана.

Магьосникът погледна настрани и се намръщи.

— Но тя трябваше да отговори — промърмори той наполовина на себе си. — Знае какво би означавало за Алекстраза…

— Направих каквото пожела — настоя друидът, защото — не искаше Крас да намери недостатък в усилията му. — Казах всичко, което ми нареди.

Магьосникът го потупа по рамото.

— Знам, че си го направил, Малфурион. Вярата ми в теб е ненакърнима. Проблемът ми е с…

— Дракон!

Предупредителният вик на Брокс дойде само миг преди бегемотът да се материализира през облаците. Малфурион се концентрира върху облачната покривка, надявайки се, че ще може да измоли помощ срещу нападателя.

Но това не беше черен дракон. Присъствието му накара Крас да се засмее с цяло гърло. Оркът и нощният елф погледнаха спътника си с известно притеснение.

— Тя идва! Знаех си, че тя би дошла лично да открие дали подобно страшно предупреждение е истина!

Червеният дракон, който беше по-голям и от Детуинг, се снижи над тях. Докато Малфурион го гледаше, разпозна някои конкретни черти и разбра, че вече е виждал този гигант.

Алекстраза, Аспектът на живота, кацна внимателно до тялото на Кориалстраз. Въпреки гущеровия й вид, нощният елф с лекота разпозна твърде явните признаци на страх и тревога.

— Той не може да е мъртъв! — изрева тя. — Няма да го допусна!

Крас се затича към проснатия мъжкар, разкривайки се пред червената женска.

— И наистина не е, както ясно можеш да видиш, кралице!

Агонията й се замени с объркване, а после ярост. Алекстраза рязко изпъна шия и пастта й се озова на по-малко от метър разстояние от тялото на магьосника.

— От всички, ти най-добре би трябвало да разбираш какво ще ми коства такава жестока шега! Страхувах се, че… че ти… и той…

— О, Демоничната душа се опита — отвърна той. — Но сегашният й носител още не се е научил как да я използва, иначе сега тук щяха да те чакат четири трупа.

— Ще ми обясниш след момент — отсече Аспектът. — Първо трябва да се погрижа за него.

Тя се наведе над Кориалстраз и разпери криле, за да покрие цялото тяло на мъжкаря. После около великия Аспект се появи златисто сияние, което бързо погълна и Кориалстраз. Нежна топлина докосна Малфурион и успокои страховете му. Осъзна, че се намира в присъствието на създание, което е не по-малка част от призванието му, отколкото Изера, а може би дори и повече. Друидите работеха с живата природа и силите на света, а нима някой бе по-тясно свързан с тях от Алекстраза?

— Той е пострадал значително — отбеляза Кралицата на живота, а изражението й се смекчи. — Демоничната душа, както съвсем точно си нарекъл тази мерзост, го е наранила жестоко… но да, ще се възстанови напълно… ако му дадем възможността.

Златното сияние изчезна. Алекстраза вдигна глава нагоре и изрева.

За изненада на събралите се около нея, от небето се спуснаха още два големи червени дракона. Те описаха един кръг над тях, а после се спуснаха от двете страни на Кориалстраз. Веднъж приближили се достатъчно, се оказа, че са по-малки от своята кралица, но също толкова едри, колкото изпадналия в безсъзнание мъжкар.

— Твоята заповед, кралице моя?

— Отведете го обратно в леговището и го поставете в пещерата на сенчестата роза. Там умът и тялото му ще се възстановят по-добре. Отнасяй се с него внимателно, Тиран.

По-едрият от новодошлите сведе глава в знак на уважение.

— Разбира се, че ще го сторя, кралице.

— Ще има още по-голяма загуба на паметта — намеси се Крас, който изобщо не изглеждаше впечатлен от присъствието на толкова дракони. Но пък в крайна сметка, наложи се да си напомни Малфурион, той самият бе един от тях. — И те никога няма да се възстановят — добави магьосникът.

— Може би така е най-добре — отвърна тя и отправи нежен поглед на дребната фигурка.

— Така си и мислех.

Крас отстъпи и двата мъжкаря — очевидно другите консорти на Алекстраза — внимателно хванаха Кориалстраз, а после се издигнаха във въздуха. Междувременно Аспектът насочи пълното си внимание към закачуления заклинател. Доброжелателността й сега беше примесена с раздразнение.

— Този номер, който ми погоди, не беше особено приятен! Изера ме предупреди веднага и макар да знаех, че не бива, веднага дойдох да проуча… както си знаел, че ще сторя!

— Ако съм сгрешил — отвърна Крас с дълбок поклон, — приемам яростта ти и своето наказание.

Огромният дракон изсъска:

— Е, ето ме при теб. Казваш, че Демоничната душа е попаднала у някого другиго! Как се случи всичко това?

Магьосникът й разказа историята без предисловия. Изражението на Алекстраза се смени няколко пъти и част от яда й намаля. Когато разказът приключи, неверието управляваше емоциите й.

— В леговището на самия Нелтарион! Цяло чудо е, че някой от вас изобщо е оцелял! — Тя наклони глава и хвърли изучаващ поглед на Крас. — Но ти ме изненадваш все по-малко и по-малко с подобни действия. Жалко е, че след всички тези усилия дискът се е озовал в ноктите на враг, не по-малко чудовищен от онова, в което се е превърнал Земният пазител.

— Но тази на пръв поглед катастрофа ни дава шанса да спасим поне част от Калимдор, кралице моя. Най-голямата им цел е да доведат в нашия свят своя господар Саргерас…

— И ще използват Демоничната душа, за да го сторят!

— Да… което означава, че по време на този опит няма да могат да насочват силата й в друга цел. — Крас срещна погледа й с предизвикателство. — И в този момент драконите няма се боят от нея. Именно тогава Пламтящият легион ще бъде най-слаб…

— Но дискът…

— Това е и единственият ви шанс да го вземете — отбеляза той. — И ако не можете да го унищожите, със сигурност сте способни да изкривите магията му така, че Детуинг никога повече да не може да я използва.

— Детуинг — изръмжа тя. — Толкова подходящо име. Вече няма Нелтарион. Земният пазител не съществува. Наистина, сега той е Детуинг… и ти си прав, че това е единственият ни шанс да се разправим с това гнусно творение веднъж и завинаги.

Макар и Алекстраза явно да не забеляза, на Малфурион му направи впечатление, че изражението на Крас се помрачи за миг. По някаква причина магьосникът не беше изцяло честен към своята кралица. Нощният елф не каза нищо, вярвайки, че каквато и тайна да пази, заклинателят има важна причина да го прави.

— Боя се, че Малигос няма да ни помогне — промърмори огромната женска. — А Безвременният все още го няма, но ятото му е с нас. Моето и това на Изера също ще летят обединени… — Алекстраза кимна. — Да, възможно е. Прав си. Ще говоря с нея и с женските на Ноздорму. Би трябвало да мога да ги убедя.

— Бързо, надявам се.

— Мога да обещая само да опитам. — Тя разпери криле, но преди да успее да отлети, Крас отново привлече вниманието й. — Имаш още за казване?

— Само това. Старите богове също търсят диска и манипулират Легиона, за да го вземат.

Очите й се разшириха толкова силно, че Малфурион се стъписа. Алекстраза се окопити и извика:

— Сигурен ли си в това?

— Има някои въпроси… но да.

— Значи със сигурност трябва да убедя другите. Това ли е всичко, или си ми приготвил и друга изненада?

Крас поклати глава.

— Не, но е от първостепенна важност да се върнем при армията и да убедим командира им да се координира с ятата. Ако не го сторим, всичко може да се провали с лекота. Можеш ли да ни помогнеш с пътешествието? Боя се, че не мога да се доверя на силите си в момента.

Кралицата помисли.

— Да, има нещо, което мога да сторя бързо. Дръпнете се и тримата.

Крас и останалите се подчиниха незабавно, а Алекстраза отново разпери криле. В същото време златното сияние се върна, сто пъти по-ярко, но сега се концентрираше най-вече зад дракона. Стана толкова силно, че сянката на Аспекта се очерта ясно пред триото, покривайки мястото, където допреди малко беше лежал Кориалстраз.

Драконовата кралица промълви думи, които нямаха никакъв смисъл за Малфурион, макар и да чувстваше могъществото във всяка сричка. Магията на Алекстраза бе зашеметяващо силна… но с каква цел?

Земята пред нощния елф изтътна. Брокс изсумтя и изгледа каменистата почва, сякаш му е враг. Твърдата повърхност започна да се надига…

И с невероятно стържене част от земята се отскубна от прегръдката на скалата. Нещо във формата му се стори познато на Малфурион, но той осъзна какво гледа чак когато второ подобно парче се откъсна малко по-встрани.

Това бяха криле. Надигащата се земна твърд очертаваше идеално сянката на Аспекта. И още докато каменните криле махаха за първи път, от скалата се надигна друга издължена част… и незабавно отвори огромната си паст, за да нададе рев, идентичен с онзи, прозвучал по-рано от самата Алекстраза.

Каменното копие на драконовата кралица се отскубна от земята.

Изглеждаше като съвършена каменна статуя, повтаряща Аспекта във всичко, освен в цвета. Дори в очите му се четеше същата мъдрост и загриженост, като в тези на червения левиатан.

Двата гиганта застанаха рамо до рамо, а репродукцията гледаше оригинала си. Блясъкът, излъчван от Алекстраза, намаля и изчезна, а тя обърна вниманието си към Крас.

— Тя ще ви помогне така, както бих го сторила аз.

Магьосникът изглеждаше смутен.

— Не съм достоен за теб, кралице моя.

Алекстраза изсумтя.

— Ако не беше, нямаше да си губя времето тук, нали?

Каменното създание вдигна глава и на лицето му се изписа веселие, а после то — тя — погледна на свой ред към Крас.

— Сега ще отида да убедя останалите — добави червената. — Сигурна съм, че надеждите ни са оправдани и ще успеем.

— Внимавай! Детуинг все още копнее за своя артефакт!

Тя го погледна с разбиране.

— Опознах добре новото му „аз“. Ще му попречим да се намеси.

И с това Алекстраза скочи във въздуха. Тя направи един кръг над групата, а погледът й не се откъсваше от Крас. След това Аспектът махна за последно с огромните си криле и се понесе сред облаците.

— Ако само можех да й кажа… — прошепна закачулената фигура.

— Да й кажеш какво?

Крас се намръщи и погледна към друида.

— Нищо… нищо, което бих посмял да променя. — Изражението му отново стана решително. — Сега имаме средство да се върнем при другарите си! Нека не губим време…

Но Малфурион не беше свършил.

— Крас… кои са „старите богове“, за които спомена?

— Ужасяващо зло. Няма да кажа повече, но знай това. Ако сразим Легиона, ще победим и тях…

Малфурион се съмняваше да е толкова просто, но предпочете да не разпитва повече… поне засега.

Каменният дракон сведе шия, когато тримата приближиха. Нощният елф не можеше да спре да се диви на плавните движения на създанието, грацията, с която подобно нещо имитираше до съвършенство истинския живот. Това, че може да създаде такова зашеметяващо свое копие, беше недвусмислена демонстрация на силата на Аспекта.

Тримата, начело с Крас, се качиха близо до раменете на каменния гигант. Веднъж настанили се, разликата в размерите на Алекстраза и Кориалстраз стана по-очевидна.

— Ще откриете, че люспите се движат също толкова лесно, колкото и при истински дракон — обясни Крас. — Вкарайте краката си зад тях, за да се подсигурите, а после се дръжте, както го правите по принцип. Тя ще лети по-бързо от Кориалстраз.

Каменният дракон изчака и тримата да се нагласят, а после нададе рев, достоен за драконовата кралица, размаха криле и се понесе в небето. Крас не преувеличаваше. Още преди големът да набере височина, вече бяха изминали огромно разстояние.

Километрите се носеха под тях с бясна скорост. Нощният елф погледна през рамото на каменния левиатан, после рязко се дръпна. Все още не беше свикнал да лети, особено толкова високо.

— Не можехме ли да последваме Илидан и другите и да си приберем диска? — попита той.

— Дори и да бяхме ги хванали, вероятно щеше да ни сполети същата съдба, както миналия път, а може би и по-лоша. А и бих бил много изненадан, ако още не са навлезли в земите, контролирани от Легиона. Колкото и безпомощен да се чувствам, казвайки го, шансовете ни ще се увеличат многократно, щом Демоничната душа бъде доставена в двореца.

Малфурион замълча. Всичко, което Крас казваше, имаше смисъл, но самата мисъл просто да оставят демоните да вземат диска — дори и само за да ги разсее за известно време — отвращаваше друида.

Но не го отблъскваше толкова, колкото фактът, че собственият му брат бе виновен за този ужасен развой на събитията.

 

 

„Много съм доволен от вас… — изтътна гласът от портала. — Толкова много…“

Илидан и капитан Варо’тен коленичеха пред огнената дупка, а братът на Малфурион не разкриваше мислите си, докато слушаше похвалите на демоничния повелител. Двамата със слугата на Азшара бяха оставили другите от антуража си веднага щом навлязоха в опустошените земи, завладени от Легиона. Преди това Илидан не искаше да използва магия за транспортиране, защото уважаваше уменията на черния дракон. Земният пазител можеше да впримчи магията му и така магьосникът щеше да се озове при него, а подобна съдба не му се струваше особено примамлива.

Двамата се материализираха в самата зала на портала пред изненадания поглед на Манорот. Смутеното изражение на високопоставения демон беше допълнителен бонус не само за магьосника, но явно и за Варо’тен. Преди обаче изненадата на Манорот да се трансформира изцяло в ярост, Саргерас се пресегна през портала и настоя да разбере дали слугите му са изпълнили мисията си.

Разбрал, че са, повелителят на Легиона сега ги обсипваше с похвали. Това само вбеси допълнително лейтенанта на Саргерас, но неговата отдаденост — и страх — към господаря му, очевидно надделяваше над личните му вражди. В явен опит да спечели малко похвала и за себе си, Манорот незабавно изтътна:

— Наистина много добре, смъртни! — Той протегна една месеста лапа към Варо’тен. — Аз ще взема това, за да подготвя магията за портала.

Макар и да не показа нищо външно, сърцето на Илидан подскочи. Точно в момента магьосникът не искаше да дава диска на демона. Все така коленичил, той погледна към гиганта.

— При цялото ми уважение, лорд Манорот, но аз съм най-подходящ за деликатните заклинания около творението на дракона, благодарение на дара, даден ми от нашия господар.

За да натърти думите си, Илидан вдигна шала. Дори Манорот направи отвратена гримаса при гледката.

— Той е прав — намеси се капитанът. — Но в ролята си на настоящия носител на диска, смирено предлагам Великият да реши кой ще го използва, за да подсили портала.

Магьосникът и демонът едновременно хвърлиха раздразнен погледна войника, който обаче гледаше в огнената бездна и не им обърна никакво внимание.

— Разбира се, че единствено Саргерас ще реши — бързо се съгласи Илидан.

— Никой друг — добави Манорот.

„Може да има само един носител — обяви гласът на демоничния повелител. — И това… съм аз…“

Заявлението му ги хвана неподготвени, особено Илидан. Това не беше — не можеше да бъде — резултатът от всичко. Всичко зависеше от това именно той да борави с диска.

В мига, в който си го помисли, Илидан незабавно провери мисловните бариери, които бе издигнал около най-личните си чувства. Сигурен, че Саргерас не би могъл да засече нищо, той се концентрира върху новия проблем. Трябваше да има някакъв начин…

— При цялото ми уважение, Велики — посмя да се намеси магьосникът. — Но порталът е творение на нощните елфи и затова манипулацията му чрез диска…

„Порталът вече не представлява проблем… не и след като имам играчката на дракона…“

Думите резонираха в умовете на всички присъстващи. Илидан, капитан Варо’тен и Манорот зяпаха неразбиращо към чудовищния проход. Дори Аристократите, които постоянно се бореха да държат портала отворен, без малко щяха да спрат работата си — толкова изненадани бяха.

„Дискът ще отвори пътя, както планирах, но през място, много по-сигурно от тази жалка малка дупчица… — Проходът запулсира. — Много по-могъщо, по-сигурно… което ще издържи на обвързването със силата, която си ми донесъл… Говоря, разбира се, за самия Кладенец…“